Р Е Ш Е Н И Е № 260026
гр.
Враца, 03.02.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският
окръжен съд, Гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и втори
януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: ЕВГЕНИЯ СИМЕОНОВА
Членове: ПЕНКА Т. ПЕТРОВА
Мл.с. МАГДАЛЕНА МЛАДЕНОВА
в присъствието на секретар Галина Емилова,
като разгледа докладваното от мл. съдия Младенова в.гр.дело № 566 по описа за
2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 469/05.08.2020 г., постановено по гр. дело
№ 5136/2019 г., Районен съд – Враца е признал за установено по отношение на С.Х.Г.,
ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, че дължи на „Теленор
България” ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, част от
сумите по издадената по ч.гр. дело № 3210/2019 г. на Районен съд – Враца
заповед за изпълнение № 1989/09.08.2019 г., а именно: 1 225,92 лв. –
главница, представляваща задължения по фактури № **********/01.12.2017 г., №
**********/01.01.2018 г., № **********/01.02.2018 г. и № **********/01.03.2018
г., издадени по 13 бр. договори за мобилни услуги, договори за лизинг,
сертификати за пакетни услуги и допълнителни споразумения към договори за
мобилни услуги, както и законната лихва върху главницата, считано от 08.08.2019
г. до окончателното ѝ изплащане, като е отхвърлил иска за 358,54 лв. –
главница /неустойка в размер на разликата между стандартната цена на мобилни
устройства Samsung Galaxy S8 Blue и Huawei P8 Lite Black съгласно ценовата
листа на оператора и преференциалната им цена/.
Срещу така постановеното решение в частта, в която са уважени
предявените искове, е подадена въззивна жалба от ответницата С.Х.Г., чрез
назначения от съда на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител – адв. К.К.,
в която се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на същото.
На първо място се твърди, че по делото са предявени четири обективно
кумулативно съединени установителни иска, а петитумът на исковата молба не
съдържа индивидуализация на тези претенции като отделни искове, като няма данни
ищецът да е заплатил дължимите държавни такси за всеки един от тях. Поддържа
се, че ищецът ненадлежно е упражнил правото си на иск и предявените като един
четири установителни иска са недопустими. Изтъква се и че претенцията за
главница от 1 584,46 лв. също е недопустимо предявена, тъй като съдържа в
себе си акцесорното вземане за неустойка в размер на 393,07 лв., което няма
характер на главница. Твърди се, че районният съд е следвало да прекрати
производството по делото и като не е възприел горното, е постановил недопустимо
съдебно решение.
На следващо място се навеждат доводи, че от събраните
по делото доказателства не може да се направи безспорен извод дали ответникът е
извършил плащания, предвид което предявените искове са недоказани по размер.
Сочи се, че по делото липсват данни, въз основа на които да бъде направен извод
какъв е механизмът, по който е формирано всяко едно от претендираните
задължения.
Твърди се, че искът за лизингова вноска в размер на
911,03 лв. е неоснователен, тъй като ответницата не е уведомена за обявяването
на предсрочната изискуемост на договора, поради което тя няма такова задължение
към ищеца.
Поддържа се и че няма съответствие между задълженията
по представените от ищеца фактури и приложенията към тях, като не може да бъде
изведена обективна връзка помежду им. Твърди се, че фактурите са били оспорени,
като е направено искане първоинстанционният съд да не ги цени като
доказателства при постановяване на решението си, което той е игнорирал и е
обосновал решението си с тях.
Излагат се и съображения, че пред районния съд са
направени възражения, че ответницата не е запозната с преддоговорна информация
под формата на Стандартен европейски формуляр, като такъв не е подписван от нея
по отношение на договорите и че процесният договор за лизинг е нищожен, тъй
като са договорени необосновано високи цени за предоставеното мобилно
устройство, като с него са наложени неизгодни условия на икономически слабия
участник, които районният съд необосновано е приел за неоснователни.
Иска се от въззивния съд да обезсили решението в
обжалваната му част или евентуално да го отмени, като отхвърли изцяло
предявените искове.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
жалбата от насрещната страна „Теленор България” ЕАД, чрез пълномощника адв. З.Ц.,
в който се изразява становище за неоснователност на същата. Поддържа се, че
решението на първоинстанционния съд е законосъобразно и правилно. Посочва се,
че задължението за заплащане на потребените мобилни услуги има за свой
правопораждащ факт сключените между страните договори, а не издаваните
ежемесечно фактури, като основанието за плащане са доставените на абоната
услуги, предвид което се оспорва твърдението на въззивника, че отделната
фактура съставлява самостоятелна искова претенция, за която ищецът дължи самостоятелно
държавна такса. Твърди се, че е налице пълна идентичност между основанието, на
което се претендират вземанията на ищеца в заповедното и в исковото
производство, а задълженията са в същия общ размер, предвид което исковете са
допустими.
На следващо място се изтъква, че в тежест на
ответницата е било да докаже дали е извършвала плащания в изпълнение на
задълженията си, като поради липса на доказателства в тази насока, следва да се
приеме, че плащане не е осъществено.
Относно твърденията за ненастъпила предсрочна
изискуемост на лизинговите вноски по Договор за лизинг от 28.07.2017 г., се
посочва, че с издаването на фактура № **********/01.03.2018 г. и с изтичането
на срока за доброволно заплащане на задълженията по нея, се счита за обявена
предсрочната изискуемост на оставащите лизингови вноски до пълното изплащане на
цената на предоставената вещ, а на 02.02.2018 г. на ответницата е изпратена
покана за доброволно плащане, с която е уведомена, че при липса на такова
вноските ще станат предсрочно изискуеми. Отделно от това се сочи и че към
датата на образуване на заповедното производство срокът по договора за лизинг е
изтекъл и падежът на всички уговорени лизингови вноски е настъпил, поради което
те са изискуеми.
Излагат се и съображения, че в исковата молба ищецът
подробно е разяснил механизма на изчисляване на задълженията; че
първоинстанционният съд правилно е преценил доказателственото значение на
представените по делото фактури и съответствието им с останалите писмени
доказателства; че по делото е доказано, че ищецът е предоставил в претендирания
обем достъп на ответницата до мрежата си и ползване на услуги за процесните
периоди, както и предпоставките за възникване на задължение за неустойка и
начина на изчисляването му.
Иска се от съда да потвърди първоинстанционното
решение. Претендират се и разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните
и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК намира за установено следното от фактическа и
правна страна във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на въззиваемия.
Жалбата е подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
При извършената служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК настоящият
съдебен състав констатира, че обжалваният съдебен акт е валиден, а в обжалваната част – и допустим.
За да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение,
въззивният съд взе предвид следното:
Районен
съд – Враца е сезиран със заявление на „Теленор България” ЕАД, ЕИК: ***, за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК против С.Х.Г., ЕГН: **********,
за сумата 1 584,46 лв. – главница, представляваща задължения по фактури №
**********/01.12.2017 г., №
**********/01.01.2018 г., № **********/01.02.2018 г. и № **********/01.03.2018
г., издадени по 13 бр. договори за
мобилни услуги, сертификати за пакетни услуги, договори за лизинг и допълнителни
споразумения към договорите, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 08.08.2019 г. до окончателното изплащане на главницата, 31,69 лв. – държавна
такса и 360,00 лв. – адвокатско възнаграждение.
Въз основа на заявлението е образувано ч. гр. д. № 3210/2019 г. по описа на Районен съд – Враца и заявлението е уважено
изцяло като е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 1989/09.08.2019 г.
Заповедта е връчена на длъжника при условията на чл.
47, ал. 5 ГПК, поради което с Определение № 3891/18.10.2019 г. заповедният
съд на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК е указал на заявителя, че може да
предяви иск за установяване на вземането си. Съобщението с указанията на съда е
връчено на заявителя на 30.10.2019 г. и в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК е предявен
установителен иск за съществуване на вземането по издадената заповед за изпълнение.
В исковата си молба ищецът твърди, че между
страните били сключени 2 бр. договори за мобилни услуги, 3 бр. договори за
лизинг, 3 бр. сертификати за пакетни услуги и 5 бр. допълнителни споразумения
към договори за мобилни услуги. На ответницата били предоставени мобилни
телефонни номера *** и *** и мобилни устройства Huawei P8 lite Black и Samsung Galaxy S8
Blue. На ответницата били издадени 4 бр.
фактури в периода м. 12.2017 г. – м. 03.2018 г.: 1. фактура №
**********/01.12.2017 г. за отчетния период 01.11.2017 г. – 30.11.2017 г.
включваща следните задължения за периода: 25,82 лв. без ДДС – месечна
абонаментна такса за мобилен номер ***, 0,04 лв. без ДДС – ползвани услуги, 25,82
лв. без ДДС – месечна абонаментна такса за мобилен номер ***, 1,00 лв. без ДДС –
ползвани услуги, 53,59 лв. – лизингова вноска за мобилно устройство Samsung Galaxy S8
Blue или обща сума в размер на 116,81 лв.
с ДДС, от която се претендират 116,53 лв. с ДДС; 2. фактура №
**********/01.01.2018 г. за отчетния период 01.12.2017 г. – 31.12.2017 г.
включваща следните задължения за периода: 25,82 лв. без ДДС – месечна
абонаментна такса за мобилен номер ***, 10,14 лв. без ДДС – такса спиране на
номер, такса временно възстановяване на изходящия трафик и ползвани услуги,
25,82 лв. без ДДС – месечна абонаментна такса за мобилен номер ***, 1,99 лв.
без ДДС – такса спиране на номер, такса временно възстановяване на изходящия
трафик, 53,59 лв. – лизингова вноска за мобилно устройство Samsung Galaxy S8
Blue или обща сума в размер на 130,11 лв.
с ДДС; фактура № **********/01.02.2018 г. за отчетния период 01.01.2018 г. –
31.01.2018 г. включваща следните задължения за периода: 53,59 лв. – лизингова
вноска за мобилно устройство Samsung Galaxy S8 Blue, от която се претендират 33,72 лв. с ДДС; фактура № **********/01.03.2018
г., издадена след предсрочното прекратяване на договорите за мобилни услуги,
включваща задължения 393,07 лв. – неустойки за предсрочното прекратяване на
договорите за мобилни услуги и 911,03 лв. – предсрочно изискуем остатък от
лизингови вноски за мобилно устройство Samsung Galaxy S8
Blue или обща сума в размер на 1 304,10 лв. с ДДС.
Посочено е, че начислената сума за неустойки се формира от следните задължения:
сума в размер на 77,46 лв. без ДДС, представляваща сбор от три стандартни
месечни абонаментни такси за номер ***, сума в размер на 77,46 лв. без ДДС,
представляваща сбор от три стандартни месечни абонаментни такси за номер ***,
сума в размер на 179,27 лв. без ДДС, представляваща разликата между
стандартната цена на устройство Samsung Galaxy S8 Blue без отстъпка съгласно актуалната към 28.07.2017 г. ценова листа на
оператора и преференциалната цена, за която е сключен договора за лизинг,
съответстваща на оставащия период до края на първоначално предвидения срок на
договора за мобилни услуги и сума в размер на 58,88 лв., представляваща
разликата между стандартната цена на устройство Huawei P8 lite Black без
отстъпка съгласно актуалната към 28.07.2017 г. ценова листа на оператора и
преференциалната цена, за която е сключен договора за лизинг, съответстваща на
оставащия период до края на първоначално предвидения срок на договора за
мобилни услуги /последната сума се установява след като се извади от общия
претендиран размер на двете неустойки – 136,34 лв. сумата в размер на 77,46 лв.
за неустойка представляваща сбор от три стандартни месечни абонаментни такси/. Посочва
се, че изискуемостта на вземанията по всяка от фактурите е настъпвала
петнадесет дни след издаването ѝ, като в периода след издаване на първата
от фактурите длъжникът не е извършвал плащания, като и към настоящия момент
задълженията не са погасени.
В съдебното производство
отново е извършено връчване на исковата молба в условията на чл. 47 ГПК, поради
което и на основание ал. 6 от същата разпоредба съдът е назначил особен
представител на ответницата С.Х.Г.. В срока по чл.
131 ГПК е подаден отговор на исковата молба от адв. К.К., в качеството му на особен
представител, в който оспорва предявените
искове като недопустими и неоснователни. Посочва, че по делото били предявени четири обективно
кумулативно съединени установителни иска, а петитумът на исковата молба не
съдържа индивидуализация на тези претенции като отделни искове, като няма данни
ищецът да е заплатил дължимите държавни такси за всеки един от тях; претенцията
за главница от също била недопустимо предявена, тъй като съдържала в себе си
акцесорното вземане за неустойка в размер на 393,07 лв., което няма характер на
главница; размерът на неустойката бил неправилно изчислен и установен като
прекомерен; лизинговите вноски не се дължали, доколкото обявяването на
предсрочната изискуемост на договора не било достигнало до ответницата; фактурите
не били годни да установят задължения на ответницата /били налице противоречия
между фактури и приложенията към фактурите/; ответницата не била запозната с
преддоговорна информация под формата на Стандартен европейски формуляр;
договорът за лизинг бил нищожен като съдържащ неравноправни клаузи /доколкото
били договорени необосновано високи цени за предоставеното устройство/; била
изтекла 3 годишната погасителна давност.
С Решение № 469/05.08.2019 г., постановено по гр. дело №
5136/2019 г., Районен съд – Враца е приел, че ответницата дължи на ищеца част
от претендираните суми, освен неустойката в размер на разликата между
стандартната цена на мобилните устройства съгласно ценовата листа на оператора
и преференциалната им цена, като е признал за установено по отношение на
ответницата, че дължи на ищеца, част от сумите по издадената по ч.гр. дело №
3210/2019 г. на Районен съд – Враца заповед за изпълнение № 1989/09.08.2019 г.,
а именно: 1 225,92 лв. – главница, представляваща задължения по фактури №
**********/01.12.2017 г., № **********/01.01.2018 г., № **********/01.02.2018
г. и № **********/01.03.2018 г., както и законната лихва върху главницата,
считано от 08.08.2019 г. до окончателното ѝ изплащане, като е отхвърлил
иска за 358,54 лв. – главница /неустойка в размер на разликата между стандартната
цена на мобилни устройства Samsung Galaxy S8 Blue и Huawei P8 Lite Black
съгласно ценовата листа на оператора и преференциалната им цена/.
Районен съд – Враца е бил сезиран с четири обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове: 1. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сума, представляваща неплатени месечни абонаментни такси и ползвани услуги; 2. иск с правно
основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 342, ал. 1 ТЗ, във вр. с
чл. 232, ал. 2, предл. първо ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сума, представляваща неплатени лизингови вноски; 3. иск с правно основание чл.
422 ГПК, във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сума, представляваща неустойка
– сбор от три стандартни месечни абонаментни такси по два от договорите за
мобилни услуги и 4. иск с правно основание чл. 422 ГПК,
във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сума, представляваща неустойка – разликата между стандартната цена на
мобилни устройства без отстъпка съгласно актуалната ценова листа на оператора и
преференциалната цена, за която е сключен договора за лизинг, съответстваща на
оставащия период до края на първоначално предвидения срок на договора за
мобилни услуги. Първите два иска са за признаване
за установено, че ответникът дължи на ищеца сума в общ размер от 1 191,39 лв., а
вторите два – за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сума в
общ размер на 393,07 лв. Исковете за
неустойки са отхвърлени за 358,54 лв. – неустойка в размер на разликата между
стандартната цена на мобилни устройства Samsung Galaxy S8 Blue и Huawei P8 Lite
Black съгласно ценовата листа на оператора и преференциалната им цена, като
решението в тази му част като необжалвано е влязло в законна сила.
Неоснователно
е възражението на въззивника за недопустимост на съдебното решение, тъй като
петитумът на исковата молба не съдържа индивидуализация на тези претенции като
отделни искове. В правомощията на съда е, съобразявайки фактите, изложени в
исковата молба, да квалифицира като отделни исковете съобразно основанията, на
които се претендират отделните суми, въпреки посочването им в петитума като
една обща сума. Несъстоятелен е и доводът, че не са заплатени дължимите
държавни такси за отделните искове, като от платежно нареждане от 10.01.2020 г.
на л. 57 от първоинстанционното дело е видно, че държавната такса за всеки един
от тях е постъпила по сметка на съда.
Неправилно
обаче районният съд е приел, че е предявен един установителен иск с правно
основание чл. 422, във вр. с чл. 415 ГПК за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сума в размер на 1 584,46 лв. Незаконосъобразно съдът
е отнесъл към главницата вземанията за неустойка, които представляват отделни
искове.
По
исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 422 ГПК,
във вр. с чл. 342, ал. 1 ТЗ, във вр. с чл. 232, ал. 2, предл. първо ЗЗД:
Възникването на спорното право за
заплащане на претендираното възнаграждение за доставени далекосъобщителни
услуги и цена на незаплатени лизингови вноски за предоставени устройства по
договори за лизинг се обуславя от осъществяването на следните материални
предпоставки: 1. наличието на действително правоотношение по договор за
предоставяне на мобилни услуги, по силата на който изпълнителят
се е задължил да предостави на възложителя срещу уговорено възнаграждение
достъп до своята далекосъобщителна мрежа за осъществяване на различни по форма
комуникационни връзки, както и наличието на действително правоотношение по
договор за лизинг, по силата на който лизингодателят се е задължил да
предостави на лизингополучателя за временно и възмездно ползване съответното
устройство и 2. мобилният оператор реално, фактически да е предоставил на
ответника мобилни услуги в размер на твърдяното възнаграждение за процесния
период, както и мобилният оператор реално да е предал на лизингополучателя
вещта, предмет на лизинговия договор.
Установява се, че по силата на сключен на 29.08.2013 г. договор за мобилни услуги „Космо България Мобайл” ЕАД е поело задължение да предоставя на С.Х.Г. описаните в това договорно съглашение
далекосъобщителни услуги за предпочетен номер ***, при стандартен месечен
абонамент от 10,99 лв. на месец, срещу насрещната престация
– парично възнаграждение съгласно клаузите, уговорени в Общите условия, като потребителят е декларирал, че е получил екземпляр от същите,
подписан от представител на оператора.
От допълнително споразумение от 27.08.2017 г. към договор за мобилни услуги за предпочетен номер *** се установява, че "Теленор
България" ЕАД е поело
задължение да предоставя на С.Х.Г. описаните в това
договорно съглашение далекосъобщителни услуги за предпочетен номер ***, при
стандартен месечен абонамент от 30,99
лв. на месец, срещу насрещната престация – парично възнаграждение съгласно
клаузите, уговорени в Общите условия, като от представената Декларация-съгласие
от същата дата, подписана от С.Х.Г., е видно, че потребителят е получил екземпляр от
същите, подписан от представител на оператора.
Установява се, че по силата на сключен на 02.06.2014 г. договор за мобилни услуги „Космо България Мобайл” ЕАД е поело задължение да предоставя на С.Х.Г. описаните в това договорно съглашение
далекосъобщителни услуги за предпочетен номер ***, при стандартен месечен абонамент
от 13,99 лв. на месец, срещу насрещната престация – парично
възнаграждение съгласно клаузите, уговорени в Общите условия, като потребителят е декларирал, че е получил екземпляр от същите,
подписан от представител на оператора.
От допълнително споразумение от 17.08.2016 г. към договор за мобилни услуги за предпочетен номер *** се установява, че "Теленор
България" ЕАД е поело
задължение да предоставя на С.Х.Г. описаните в това
договорно съглашение далекосъобщителни услуги за предпочетен номер ***, при
стандартен месечен абонамент от 30,99
лв. на месец, срещу насрещната престация – парично възнаграждение съгласно
клаузите, уговорени в Общите условия, като от представената Декларация-съгласие
от същата дата, подписана от С.Х.Г., е видно, че потребителят е получил екземпляр от
същите, подписан от представител на оператора.
От Договор за лизинг от 28.07.2017 г. се установява, че
ищцовото дружество като лизингодател е предоставило за временно възмездно ползване
на С.Х.Г. за срок от 23 месеца, в качеството му на
лизингополучател, устройство марка Samsung модел Galaxy
S8 Blue, срещу заплащане на лизингово възнаграждение в размер на сумата от 1 232,57 лв. с ДДС, разсрочено на 23 месечни вноски, по 53,59 лв. всяка една.
От гореизложените
доказателства се установява по безспорен начин, че страните по делото са били в
облигационни правоотношения, произтичащи от сключени помежду им договори за
предоставяне на далекосъобщителни услуги, допълнителни споразумения към тях и
договор за лизинг.
Спорно по делото е
реалното доставяне на процесните далекосъобщителни услуги от ищцовото
дружество. Следва да се отбележи, че
претендираните от ищеца суми, отразени в процесните фактури, включват
незаплатени абонаментни такси от потребителя. Доколкото цената на абонамента е
възнаграждение за самото право на достъп до мрежата на оператора, предоставено
чрез активиране на съответна СИМ карта с уникален телефонен номер, чрез който
потребителят се разпознава от останалите участници в мрежата като абонат както
при изходящи, така и при входящи повиквания, за доказването на това вземане в
полза на доставчика е достатъчно позоваването на подписаните от потребителя
договори за съответния абонаментен план. Липсва и оспорване от ответника на
обстоятелството, че през процесния период телефонните номера на мобилните
телефони са били активни. С оглед на това, настоящият съдебен състав приема за
доказана дължимостта на претендираните суми за абонаментни такси въз основа на
представените договори за мобилни услуги.
Що се касае до
включените в процесните фактури претендирани суми за използвани услуги в размер
на 1,04 лв. без ДДС или 1,25 лв. с ДДС по фактура № **********/01.12.2017 г. и 12,13
лв. без ДДС или 14,56 лв. с ДДС по фактура № **********/01.01.2018 г., следва
да се посочи, че представените фактури не представляват доказателство за
удостоверените в тях правнорелевантни обстоятелства, тъй като те представляват
частни свидетелстващи документи по смисъла на чл. 180 ГПК, обективиращи изгодни
за техния издател факти. В този смисъл те се ползват само с формална
доказателствена сила за обстоятелството, че съдържат удостоверително изявление,
направено от субекта, сочен като техен издател. Тези частни свидетелстващи
документи биха притежавали доказателствена сила, в случай че бяха подписани от
двете страни, тъй като те биха обективирали извънсъдебно признание от страна на
потребителя, че е получил от оператора услугите на стойност, посочени във
фактурите. Поради тези правни съображения съдът не приема за установени
обстоятелствата, удостоверени в тези частни свидетелстващи документи. Към
фактурите са представени и детайлни справки от дружеството-ищец относно общото
потребление за съответните мобилни номера, които обаче също представляват
частни свидетелстващи документи, обективиращи изгодни за издателя им
обстоятелства. Ответникът изрично е оспорил фактурите и справките към тях.
Обстоятелството, че операторът е изпълнил точно своите договорни задължения
/арг. чл. 63 ЗЗД/ подлежи на пълно и главно доказване от ищеца по правилата, предписани в правната
норма, регламентирана в чл. 154, ал. 1 ГПК. Само установените в процеса на
доказване по несъмнен начин правнорелевантни обстоятелства в гражданския процес
се считат за осъществени в обективната действителност. Настоящият съдебен състав приема, че
представените фактури и справки към тях не са годно доказателство да установят,
че мобилният оператор е предоставил през релевантния период на ответника
процесните мобилни услуги на посочената в тях стойност, следователно в полза на
ответното дружество не е възникнало вземане за сумите за използвани услуги,
посочени в процесните фактури.
За основателна съдът
намира и претенцията за установяване дължимостта на лизинговите вноски по
сключения договор за лизинг. Разпоредбата на чл. 342, ал. 1 ТЗ дава легално
определение на договора за оперативен лизинг, съгласно което със сключването му
лизингодателят се задължава да предостави на лизингополучателя за ползване вещ
срещу възнаграждение. Събраните в хода на производството доказателства са в
състояние да обусловят несъмнения извод, че страните са обвързани от договор за
оперативен лизинг, като лизингодателят е изправна страна по отношение на
задължението си да предостави за ползване лизинговата вещ за процесния период.
Съгласно чл. 4 от процесния договор за лизинг с подписването им
лизингополучателят декларира и потвърждава, че лизингодателят му предава
устройството във вид, годен за употреба. Ирелевантни са възраженията на въззивника,
че по делото липсват доказателства за обявяване на предсрочна изискуемост на
месечните вноски, предмет на договора за лизинг. Видно от представения договор
за лизинг, същият е сключен за срок от 23 месеца, който срок към настоящия
момент е изтекъл и следва да бъде съобразен от съда. Доколкото ответникът не
твърди, респективно не е ангажирал доказателства за връщане на предаденото му
мобилно устройство или погасяване на задълженията за лизингови вноски в уговорения
срок, настоящият съдебен състав намира, че същите са дължими.
При тези съображения
настоящият съдебен състав намира, че в полза на ответното дружество е
съществувало вземане в размер на 1 175,58 лв. /115,28 лв. по фактура №
**********/01.12.2017 г., 115,55 лв. по фактура № **********/01.01.2018 г.,
33,72 лв. по фактура № **********/01.02.2018 г. и 911,03 лв. по фактура №
**********/01.03.2018 г./, произтичащо от непогасени задължения на ответника по
договор за мобилни услуги за месечни абонаментни такси и лизингови вноски. Исковете
следва да бъдат отхвърлени за сумата от 15,81 лв. – претендирани суми за
използвани услуги /1,25 лв. по фактура № **********/01.12.2017 г. и 14,56 лв.
по фактура № **********/01.01.2018 г./.
По иска с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
За основателността на предявения иск ищецът следва да докаже при условията
на пълно и главно доказване елементите на съответните фактическия състав на
спорното право, а именно: 1. че между страните са налице облигационни
правоотношения, възникнали въз основа на валидно сключени договори за мобилни
услуги; 2. наличие на неустоечно съглашение за ангажиране отговорността на
ответника при предсрочно прекратяване на процесните договори по негова вина; 3.
настъпване на предпоставките за ангажиране отговорността на ответника, както и
4. конкретния размер на неустоечното вземане. При установяване на горното, в
тежест на ответника е да установи погасяване на задължението си.
Искът е предявен за сумата от 154,92
лв., представляващи неустойки за предсрочно прекратяване на договор за мобилни
услуги, дължими по допълнително споразумение от 28.07.2017 г. към договор за
мобилни услуги от 29.08.2013 г. и допълнително споразумение от 17.08.2016 г.
към договор за мобилни услуги от 02.06.2014 г. /сума в размер на 77,46 лв., представляваща сбор от три стандартни
месечни абонаментни такси за номер *** и сума в размер на 77,46 лв.,
представляваща сбор от три стандартни месечни абонаментни такси за номер ***/.
Както бе посочено по – горе, от
представените по делото писмени доказателства се установява, че между ищцовото
дружество и ответника са сключени договори за предоставяне на мобилни услуги и
допълнителни споразумения към тях. В т. 4 от допълнителните споразумения от
28.07.2017 г. и от 17.08.2016 г. е уговорено, че в случай на
прекратяване на ползване на услугите, предоставяни от оператора на потребителя,
през срока, посочен в чл. 2 от този раздел, по вина или инициатива на
потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за
съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една СИМ карта/номер до
края на този срок. Претендираните с исковата молба вземания за неустойки по
договорите за мобилни услуги и допълнителните споразумения към тях са в размер
на три стандартни месечни абонаментни такси.
Видно е, че
клаузите за неустойки по двете процесни
допълнителни споразумения, в частите, в които са обвързани с размера на
месечните абонаменти такси, са в размер на абонаментите до края на срока на
договорите, но от ищеца не се претендират
стойности на абонаментни такси за целия срок на договорите. Така формулирано искането поставя праг на
максималния размер на неустойката, не създава
неравновесие в правата и задълженията на потребителя и мобилния оператор по
смисъла на чл. 143 ЗЗП и не излиза извън обезщетителната функция на неустойката, поради което въззивният
състав намира, че за така предявения иск липсват
предпоставки, които да обуславят отхвърлянето му и следва да бъде уважен като
доказан по основание и размер за сумата от 154,92
лв.
Първоинстанционният съд обаче, включвайки вземането за
неустойка в това за главница, е отхвърлил предявените искове общо, като е
посочил, че отхвърля иска за 358,54 лв. – главница /неустойка в размер на
разликата между стандартната цена на мобилни устройства Samsung Galaxy S8 Blue
и Huawei P8 Lite Black съгласно ценовата листа на оператора и преференциалната
им цена/. Решението като необжалвано в тази част е влязло в законна сила. По
същество първоинстанционният съд е отхвърлил иска за неустойка в размер на
разликата между стандартната цена на мобилни устройства и преференциалната им
цена, като в отхвърлителния диспозитив на решението е посочен по-голям размер
от този, за който искът е предявен – 238,15 лв., включващи сума в размер на
179,27 лв. – разликата между
стандартната цена на устройство Samsung Galaxy S8 Blue без отстъпка и преференциалната цена, за която е сключен договора за
лизинг, и сума в размер на 58,88 лв., представляваща разликата между
стандартната цена на устройство Huawei P8 lite Black без отстъпка и преференциалната цена, за която е сключен договора за
лизинг. Тъй като решението не е обжалвано в тази част от ищеца настоящата
съдебна инстанция е в невъзможност да присъди пълния дължим размер /154,92 лв./
на неустойката, представляваща сбор от три стандартни месечни абонаментни такси
за номер *** и за номер ***. С оглед на основания принцип в българския
граждански процес – диспозитивното начало /арг. чл. 6, ал. 2 ГПК/, респ.
забраната за reformatio in pejus
/влошаване положението на жалбоподателя/ искът за неустойка трябва да бъде
уважен до присъдения от Районен съд – Враца размер. С първоинстанционното
решение е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сума в общ
размер на 1 225,92 лв. като общ сбор от дължими месечни абонаментни такси,
ползвани услуги, лизингови вноски и неустойки, което е било неправилно.
Исковете за неустойка е следвало да бъдат разгледани отделно. Настоящата
съдебна инстанция, признавайки за установено, че ищецът дължи на ответника сума
в размер на 1 175,58 лв., представляваща непогасени задължения на ответника по
договор за мобилни услуги за месечни абонаментни такси и лизингови вноски, може
да признае за установено вземането за неустойка само в размер на разликата от
присъдения общ размер от първоинстанционния съд – 1 225,92 лв., и приетия за
установен от въззивния – 1 175,58 лв., или за сума в размер на 50,34 лв., тъй
като решението е влязло в законна сила в отхвърлителната му част.
В обобщение, поради
допуснатото нарушение от първоинстанционния съд обжалваното решение следва да
бъде отменено изцяло и да бъде
постановено ново, с което се признае за установено, че ищецът дължи на
ответника сума в размер на 1 175,58 лв., представляваща непогасени задължения
на ответника по договор за мобилни услуги от 29.08.2013 г. и допълнително
споразумение към него от 28.07.2017 г., договор за мобилни услуги от 02.06.2014
г. и допълнително споразумение към него от 17.08.2016 г. за месечни абонаментни
такси и по договор за лизинг от 28.07.2017 г. за лизингови вноски, включени във
фактури № **********/01.12.2017 г., № **********/01.01.2018 г., №
**********/01.02.2018 г. и № **********/01.03.2018 г., сума в размер на 50,34
лв., представляваща неустойка в размер на три стандартни месечни абонаментни
такси за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги,
дължима по допълнително споразумение от 28.07.2017 г. към договор за мобилни
услуги от 29.08.2013 г. и допълнително споразумение от 17.08.2016 г. към
договор за мобилни услуги от 02.06.2014 г., включена във фактура № **********/01.03.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 08.08.2019 г. до окончателното ѝ изплащане. Исковете
следва да бъдат отхвърлени за сумата от 15,81 лв., представляваща използвани
услуги по договор за мобилни услуги от 29.08.2013 г. и допълнително споразумение
към него от 28.07.2017 г., договор за мобилни услуги от 02.06.2014 г. и
допълнително споразумение към него от 17.08.2016 г., включени във фактури №
**********/01.12.2017 г., № **********/01.01.2018 г.
При този изход на
правния спор, предмет на въззивното производство, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените по делото разноски пропорционално на
уважената част от исковете, а именно: 303,06 лв. – разноски в заповедното
производство и 749,20 лв. – разноски в исковото производство пред
първоинстанционния съд.
Въпреки отмяната на
първостепенния съдебен акт, уваженият размер на исковете от въззивната
инстанция съвпада с уважения им размер от първоинстанционния съд, поради което
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемата страна трябва да се присъди
сумата от 170,46 лв., представляваща заплатено възнаграждение за особен представител за
въззивната инстанция.
Съгласно указанията,
дадени в т. 7 на Тълкувателно решение № 6/2012 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на
ВКС, ОСГТК, при депозирана въззивна жалба от особения представител, същият не
дължи внасяне на държавната такса, а задълженото лице е представляваната от
него страна, а именно въззивникът С.Х.Г..
Дължимата държавна такса се присъжда с решението по спора в тежест на
съответната страна, съобразно изхода на делото. Тъй като с въззивното решение
се признава за установено вземане в същия размер, в който е признато за
установено и от първоинстанционния съд, в тежест на въззивника следва да бъде
възложена държавната такса за въззивно обжалване в размер на общо 75,00 лв.,
платима по сметка на Окръжен съд – Враца /предявените искове с исковата молба
са четири на брой, но решението е обжалвано само по отношение на три от тях/.
Предвид гореизложеното,
Врачанският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение
№ 469/05.08.2020 г., постановено по гр. дело № 5136/2019 г. по описа на Районен
съд – Враца, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 342, ал. 1 ТЗ, във вр. с чл. 232, ал. 2, предл.
първо ЗЗД и чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД, че С.Х.Г., ЕГН: **********, с
постоянен и настоящ адрес: ***, дължи на „Теленор
България“ ЕАД, ЕИК: *** със
седалище и адрес на управление: гр. ***, сума в размер на 1 175,58 лв., представляваща непогасени задължения на ответника
по договор за мобилни услуги от 29.08.2013 г. и допълнително споразумение към
него от 28.07.2017 г., договор за мобилни услуги от 02.06.2014 г. и
допълнително споразумение към него от 17.08.2016 г. за месечни абонаментни
такси и по договор за лизинг от 28.07.2017 г. за лизингови вноски, включени във
фактури № **********/01.12.2017 г., № **********/01.01.2018 г., №
**********/01.02.2018 г. и № **********/01.03.2018 г., сума в размер на 50,34
лв., представляваща неустойка в размер на три стандартни месечни абонаментни
такси за предсрочно прекратяване на договор за мобилни
услуги, дължима по допълнително споразумение от 28.07.2017 г. към договор за
мобилни услуги от 29.08.2013 г. и допълнително споразумение от 17.08.2016 г.
към договор за мобилни услуги от 02.06.2014 г., включена във фактура № **********/01.03.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 08.08.2019 г. до окончателното ѝ изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Теленор
България“ ЕАД, ЕИК: *** със
седалище и адрес на управление: гр. *** против С.Х.Г., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: ***,
иск с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът С.Х.Г. дължи на „Теленор България“ ЕАД
сумата от 15,81 лв., представляваща
използвани услуги по договор за мобилни услуги от 29.08.2013 г. и допълнително
споразумение към него от 28.07.2017 г., договор за мобилни услуги от 02.06.2014
г. и допълнително споразумение към него от 17.08.2016 г., включена във фактура
№ **********/01.12.2017 г. и фактура № **********/01.01.2018 г.,
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК С.Х.Г., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ
адрес: ***, да заплати на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК: *** със
седалище и адрес на управление: гр. ***,
сумата от 303,06 лв., представляваща
разноски, направени в заповедното производство, сумата от 749,20 лв., представляваща разноски, направени в
първоинстанционното производство и на основание чл. 78, ал. 1, във вр. с чл.
273 ГПК, сумата от 170,46 лв.,
представляваща разноски, направени в производството пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА С.Х.Г.,
ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд – Враца държавна такса в
размер на 75,00 лв. за въззивно
обжалване.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.