№ 22155
гр. София, 05.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 53 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ
при участието на секретаря БИЛЯНА ЕМ. ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ Гражданско
дело № 20241110126460 по описа за 2024 година
Предявени са кумулативно съединени искове по чл. 240, ал. 1, ЗЗД и чл. 92, ал. 1, ЗЗД.
„М-о Б*" ЕООД, ЕИК ***, с адрес: гр. София, бул. „Сливница" № 141-143, ет. 2 е
предявила обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл.
240, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, против „МДС“ ЕООД, ЕИК ***, с адрес: гр. София, бул.
„Евлоги и Х. Георгиеви”, № 113, ет.1, ап. 6, за сумата от 22 914,66 лв., представляващи
задължения по договор за заем от 30.06.2022 г., от които главница в размер на 22 014,66 лв. и
неустойка в размер на 900 лв., ведно със законната лихва върху главниците от датата на
депозиране на исковата молба в съда - 10.05.2024 г., до окончателното изплащане на
вземанията.
Ищецът твърди, че между него, в качеството на заемодател и „МДС” ЕOОД, в
качеството на заемател, са сключени 2 броя договори за заем съответно от 17.02.2022 г. и от
30.06.2022 г., по всеки от които му е предоставил заем в размер от 30 000 лв., като същите са
му преведени по банков път съответно на 18.02.2022 г. и на 04.07.2022 г. Сочи, че заемната
сума е следвало да бъде върната в срок до 30 дни от получаването, като уговорена и
годишна лихва в размер на 4 % от нея - чл. 6 от договора, както и неустойка в размер на
0,1% за всеки просрочен ден, но не повече от 3 % от нея - чл. 7 от договора. Заявява, че с
платежно нареждане от 27.06.2022 г. е възстановена сумата от 10 000 лв., с която частично е
погасена тази по договора за заем от 17.02.2022 г., а впоследствие на 28.02.2024 г. е
възстановена и сумата от 16 666,68 лв., а на 29.02.2024 г. и сумата от 16 666,66 лв., или общо
1
сума в размер на 33 333,34 лв., които са послужили за погасяване на задълженията по двата
договора. Сочи, че след приспадане на платените суми изцяло са погасени задълженията по
договора за заем от 17.02.2022 г., които са в общ размер на 22 948 лв., а с остатъка от 10
385,34 лв. частично са погасени задълженията по договора за заем от 30.06.2022 г., при което
непогасени по него са останали сумите, както следва: 22 914,66 лв.главница и 900 лв. -
неустойка за забава съгласно чл. 7 от договора Моли за уважаване на исковете. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответната страна, в
който се изразява становище за частична неоснователност на претенцията. Навежда
твърдения за неоснователност на иска за разликата над 16 666,66 лв., в размер на 5 348 лв.
Сочи, че ищецът неправилно и неоснователно е приложил закона по отношение на
погасяване на задълженията на ответника с извършените от последния плащания в общ
размер на 43 333,34 лв., като е погасявал неправилно изчислена от него възнаградителна
лихва по чл. 6 от договорите, тъй като тази лихва се дължи само за срока на договорите.
Срокът и на двата договора е 30 дни, а възнаградителната лихва е уговорена на годишна
база и размерът и е 4% на година. Следователно възнаградителната лихва за срока на всеки
договор е в размер на 98,63 лв. за 30 дни. Разяснява, че дължимата на ищеца сума в размер
на 98,63 лв. по всеки един договор или общо 197,26 лв., ответникът е заплатил на ищеца, по
банков път на 03.06.2024 г., като е превел сума в размер на 151,97 евро, която надвишава
дори размера на дължимата възнаградителна лихва и по двата договора. Сочи, че ищецът
неправилно е приложил чл. 76, ал. 2 ЗЗД, като погасява с платените частично СУМИ и
дължима възнаградителна лихва, вместо само главница. Това е така, защото, в платежното
нареждане за кредитен превод от 27.06.2022 г. като основание на превода/плащането на 10
000 лв. изрично е посочено, че „частично се връща заем от февруари 2022 г.”. Твърди, че в
случая ответното дружество изрично е заявило кое задължение погасява - главница по заеа, а
не възнаградителна лихва по заем от февруари 2022 г., като това изрично посочване по
смисъла на чл. 76, ал. 1, предл. 1 33Д изключва приложението на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, на което
ищецът се позовава като основание за погасяване със сумата 10 000 лв. и на задължението за
възнаградителна лихва, при това, в поредността, посочена в чл. 76, ал. 2 33Д. Сочи, че в
платежните нареждания за кредитен превод от 28.02.2024 г. и от 29.02.2024 г. , като
основание на превода/плащането на 16 666,68 лв. и съответно на 16 666,66 лв., изрично е
посочено, и при двете плащания „връщане на заем от 2022 г.”, като ответното дружество
изрично е заявило кое задължение погасява - заем, а не лихва по заем от 2022 г. Това изрично
посочване по смисъла на чл. 76, ал. 1, предл. 1 33Д изключва приложението на чл. 76, ал. 2,
ЗЗД, на което ищецът се позовава, като основание за погасяване, от сумата 16 666,68 лв. И
съответно на 16 666,66 лв. и на задължението за възнаградителна лихва при това, в
поредността, посочена в чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
Навежда твърдения, че ищецът неправилно погасява с платеного от ответника
2
задължението за неустойка за забава, тъй като неустойката е самостоятелно парично
задължение, различно от визираните в чл.76, ал. 2 от 3ЗД, и следователно не е предмет на
уреждане от тази правна норма. Посочва, че предявеният иск за заплащане на договорна
неустойката за забава по чл. 7 от договорите в размер на 900 лв. по единия договор е
основателен и го признава. Сочи, че дружествого е заплатило на 03.06.2024 г. сума за
неустойките за забава /2 х 900 лв./ и по двата договора, в общ размер на 918 Евро, с
основание „неустойка по точка 7 от двата договора", след като е узнало за предприетите
обезпечителни мерки, които се явяват като покана за плащане на задължение без определен
срок. Навежда твордения, че дружеството с поведението си не е дало повод за завеждане на
делото. Претендира разноски.
След така направеното плащане на 03.06.2024 г., ищецът моли съдът да осъди
ответника за твърдения остатък от дължимите суми, в размер на 6 348,16 лв.
представляващи задължение по договора за заем от 30.06.2022 г., от които главница в размер
на 5 448,16 лв. и неустойка в размер на 900 лв., ведно със законната лихва за забава върху
претендираните изначално в исковата молба суми от момента на подаване на исковата молба
до окончателното плащане на задължението.
Ответникът твърди, че след направеното плащане на 03.06.2024 г. задълженията му са
погасени, като искането е основателно само са непогасената част от сумите.
И двете страни претендират разноски.
Съдът, след като прецени доказателствата по делото и доводите на страните
съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Между страните не е налице спор, че са сключени процесните два договора за паричен
заем, съответно на 17.02.2022 г. и на 30.06.2022 г.
По силата на сключените Договор ответната страна е получила сумите от 30 000 лв. по
първия договор и 30 000 лв. по втория договор. Срокът на заема е 30 дни от получаването на
сумата по банков път, съгласно чл. 2, ал. 3 от договора. Видно от чл. 6 размерът на
уговорения годишен лихвен процент е 4% от заемната сума. Чл. 7 от договора предвижда и
неустойка за забава в размер на 0,1% за всеки просрочен ден, но не повече от 3% от заемната
сума.
Не е налице спор и относно изпълнението на задължението на заемодателя да предаде
3
сумата по договора. От предоставените платежни нареждания става ясно, че сумите от
30 000 лв. са преведни по сметка на заемателя на 18.02.2022 г. и на 04.07.2022 г.
Установено е и че заемателят е превел суми по банкова сметка на заемодателя в размер
на 10 000 лв. – на 27.06.2022 г.; 16 666,68 лв. – на 28.02.2024 г.; 16 666,66 лв. – на 29.02.2024
г. и 10 510, 56 евро – след предявяване на исковата молба на 03.06.2024 г.
Заемателят признава забавеното си плащане и в този смисъл не е налице спор относно
забавено изпълнение на задълженията по договора за заем, въз основа на което се дължи
неустойка в размер на 3% от заемната сума, а именно 900 лв. за първия договор и 900 лв. за
втория договор.
По делото е допусната съдебно-счетоводна експертиза, съгласно която по двата
договора ответникът е направил 4 бр. плащания в общ размер на 62 097,00 лв. Експертизата
установява, че при ищеца получените плащания са осчетоводени като 61 985, 21 лв.
Плащането, извършено на 03.06.2024 г. е извършено в евро и е осчетоводено при ищеца като
18 651,87 лв. (каквато сума би се формирала при валутен курс 1,948 лв), а при ответника
като 18 763,66 лв. (каквато сума би се формирала при валутен курс 1,96 лв). Поради
валутната разлика при ответника е постъпила сума, която е с 111,79 лв. по-малка от
осчетоводената при ищеца. Страните не оспорват заключенията на експертизата.
Спорни между страните са въпросите за вида на лихвата, която е уговорена в чл. 6 от
договора и съответно за размера на дължимите лихви по двата договора, както и за
поредността на погасяване на задълженията по смисъла на чл. 76 ЗЗД, когато платените
суми не са достатъчни за погасяване на целия дълг.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
1. Относно сключения договор за паричен заем
При предявен иск на основание чл. 240 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже наличието
на д*ствително сключен договор за заем, със същото съдържание, което е посочено в
исковата молба; изпълнението на задължението си, чрез фактическо предаване на дължимата
сума на заемателя от заемодателя; настъпването на изискуемост на задължението на
заемателя; и неизпълнение от страна на заемателя.
4
Между страните не се спори, че сключените два договора са за заем за потребление.
Разпоредбата на чл. 240 ЗЗД предвижда, че с договора за заем заемодателят предава в
собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да
върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Заемателят дължи
възнаградителна лихва само ако това е уговорено писмено.
В хода на процеса се установи, че д*ствително има сключени договори с посоченото
съдържание; ищецът е изпълнил своето задължение за предаване на сумите; настъпил е
падежа на задължението на ответника и ответникът е погасил само частично своето
задължение до момента на предявяването на исковата молба, с което към същия момент е
бил в неизпълнение.
2. Относно вида на уговорената в договора лихва
В чл. 6 на договорите от 17.02.2022 г. и 30.06.2022 г., е уговорено, че заемателят е
длъжен да плати годишна лихва на заемодателя в размер на 4% от заемната сума по т.2 от
договора, а именно 4% /годишно/ от сумата от 30 000лв.
В исковата молба, която поддържа и в писмената си защита, ищецът навежда
твърдения, че така уговорената лихва е за забава по чл. 86 ЗЗД и се дължи за целия период
до окончателното връщане на сумата. Ответникът твърди, че уговорената лихва е
възнаградителна по чл. 240, ал. 2 ЗЗД и в този смисъл се дължи само за периода на договора,
а именно 30 дни от постъпването на заемната сума по сметка на заемателя.
Д*ствително така уговорената в договора лихва не посочва изрично дали се дължи за
ползване на заетата сума или при забава на изпълнението от страна на заемателя. Волята на
страните трябва да бъде тълкувана.
Съгласно чл. 240 ЗЗД, заемателят дължи възнаградителна лихва само ако това е
уговорено писмено. Възнаградителна лихва е цена, която се дължи за ползването за
определено време на предоставена от страна на заемодателя по договор парична сума. Тъй
като страните по договора не са уговорили изрично, че лихвата по чл. 6 е лихва за забава,
съдът намира, че така уговорената лихва е за ползване на заемната сума за периода на
договора по чл. 240, ал. 2 ЗЗД.
В допълнение, по силата на чл. 20 от ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се
търси д*ствителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във
5
връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор,
с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Целта на договора за
заем за потребление е заемателят да ползва заетата сума и да върне същото количество след
определен срок, като ако е уговорено следва да дължи и възнаграждение за ползването под
формата на възнаградителна лихва. При тълкуване на разпоредбата на чл. 6 от договора
трябва да съобразим систематичното положение на тази разпоредба във връзка с останалите
от договора. Чл. 4, ал. 2 от същия урежда възможност на заемателя да върне предсрочно
дължимото по договора като е уведомил за това заемодателя. При това положение
заемателят не дължи лихва за периода след погасяването. При предсрочно погасяване на
задължението, заемателят спира да дължи възнаградителна лихва. Тази уговорка в полза на
заемателя предполага задължението за възнаградителна лихва да е изрично уговорено.
Такава е именно уговорката на чл. 6.
В допълнение, следва да бъдат тълкувани систематично разпоредбите на чл. 6 и чл. 7
от договора. Чл. 7 посочва, че в случай на забавяне на която и да е от страните виновната
страна дължи неустойка. Ако не е изрично уговорена друга функция на неустойката по
смисъла на чл. 92, тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно
те да се доказват. При парично задължение, обезщетението за вреди се урежда от чл. 86 ЗЗД
като лихва за забава. В този смисъл ако е уговорена неустойка без да се посочва, че тя се
дължи наред с лихвата за забава и има санкционна функция, неустойката замества
обезщетението за вреди при забавено изпълнение по смисъла на чл. 86 ЗЗД. След като
договора не урежда, че неустойката по чл. 7 се дължи наред с лихвата по чл. 6, то следва, че
волята на страните е била да уредят последиците от забавата на длъжника като създаващи
задължение за плащане на уговорената неустойка, а лихвата по чл. 6 се отнася е само
възнаграждение за ползване на сумата за периода на договора.
В този смисъл правилни са и заключенията на ответника относно вида на лихвата.
Възнаградителната лихва се начислява само за периода на договора, който в случая е 30 дни
по силата на чл. 2, ал. 3 от договора. Вярно ответникът е изчислил и размерът на дължимата
лихва като сметката се потвърждава и от съдебно-счетоводната експертиза. Сумата на
лихвата се пресмята като следва: 30000 лв. × 4% год. лихва = 1200 лв. :365 дни х 30 дни =
98,63 лв. лихва по всеки заем. Общо начислената сума за двата заема е : 197,26 лв.
3. Относно приложението на чл. 76 ЗЗД при плащането на 27.06.2022 г.
Установено е, че на 27.06.2022 г., е извършено плащане от заемателя на сумата от
10 000 лв., като същата е преведена на заемодателя по банкова сметка, с основание
„Връщане на заем от февруари 2022 частично“.
6
Към момента на превода, длъжникът е имал задължения, произтичащи само от
договора за заем от 17.02.2022 г.
Ищецът твърди, че тъй като направеното плащане е недостатъчно да покрие целия
дълг, приложение намира разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД по силата на която първо се
погасяват разноските, след това лихвите и най-после главницата. От съдебно-счетоводната
експертиза става ясно, че сумата от 10 000 лв. е разпределена в две пера в счетоводството на
ищеца – 420,82 лв. (с които се погасяват лихвите) и 9 579,18 лв. (които се явяват остатъка от
платената сума и с тях се погасява частично главницата).
Ответникът твърди, че ищецът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 76, ал. 2
ЗЗД, като е погасил първо възнаградителната лихва, а след това частично главницата.
Позовава се на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, съгласно който когато длъжник има към едно и също лице
няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може
да заяви кое от тях погасява. Посочва, че тъй като в платежното нареждане е посочено
основание „връщане на заем от февруари 2022 частично“, ответното дружество изрично е
посочило, че погасява главницата по заем, а не възнаградителната лихва по заем от
февруари 2022 г. Твърди, че изричното посочване по смисъла на чл. 76, ал. 1 изключва
приложението на чл. 76, ал. 2 ЗЗД и погасяването на задължението в поредността, в която е
направено от ищеца.
Задължително тълкуване на приложението на разпоредбата на чл. 76 ЗЗД в случай на
изпълнение, което не е достатъчно да покрие лихвите и главницата на едно лихвоносно
задължение е дадено в Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г.,
ОСГТК на ВКС. При предложено от длъжника изпълнение на лихвоносно парично
задължение, което не е достатъчно да покрие лихвите и главницата, длъжникът може да
посочи кой елемент на дълга погасява, но този избор не е обвързващ за кредитора.
Кредиторът може да приеме така предложеното изпълнение; да откаже да приеме
изпълнението, ако няма интерес от частичното плащане или да извърши погасяването по
реда на чл.76, ал.2 ЗЗД.
Плащането, направено от длъжника е недостатъчно да покрие главницата и лихвите. В
този смисъл, въпреки че длъжникът твърди, че е направил избор да погаси само главницата,
без лихвите, подобен избор не е обвързващ за кредитора и той може да избере как да
разпредели плащането. В случая, видно от твърденията на ищеца и от съдебно-счетоводната
експертиза кредиторът е избрал да пристъпи към прихващане по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
Правилото е уредено в полза на кредитора, тъй като длъжникът не предлага плащане, което
е достатъчно да погаси целия дълг.
7
Още повече, правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, относно избора не може да намери
приложение в случая, тъй като към датата на плащането длъжникът има само задължение,
произтичащо от един договор. Задължението за лихва е акцесорно на задължението за
плащане на главницата. Избор може да бъде направен между две самостоятелни задължения.
Основателно кредиторът е разпределил сумата от 10 000 лв., в съответствие с
установената от закона поредност, като първо е погасил сумата на дължимите лихви в пълен
размер, а остатъкът е отнесен за погасяване на част от главницата. Неправилни обаче са
изчисленията, тъй като дължимата лихва към датата е била единствено възнаградителната, и
то в размер на 98,63 лв., а не в размер на 420,82 лв., като причината за разликата е в
погрешната преценка на ищеца, че лихвата е възнаградителна.
Правилното разпределение на плащането при приложението на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, следва
да е 98,63 лв. за лихвите и 9 901,37 лв. за главницата. След направено така разпределение,
към 27.06.2022 г. ответникът е погасил частично дълга си по първия договор и е продължил
да дължи сумата от 20 098,63 лв.
4. Относно приложението на чл. 76 ЗЗД при плащанията на 28.02.2024 г. и 29.02.2024
г.
На 28.02.2024 г. и на 29.02.2024 г. ответникът е превел по банкова сметка на ищеца
сумите от 16 666,68 лв. и 16 666,66 лв. съответно с основание на плащането „Връщане на
заем от 2022 г.“, видно от двете платежни нареждания. Ищецът посочва в исковата си молба,
която по-късно поддържа, че общо сумата в размер на 33 333,34 лв. служи за погасяване на
двата договора за заем. В този смисъл не се спори относно факта, че и двете суми общо
служат за погасяване на задълженията по двата договора за заем.
Ищецът твърди, че тъй като сумата не може да погаси изцяло задълженията по
договора, приложение намира разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, по силата, на която се
погасяват първо лихвите, а след това главницата.
Ответникът твърди, че в платежните нареждания изрично е посочено, за кое
погасяването на кое задължение са предвидени сумите и в този смисъл приложение следва
да намери разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД. Като основание на плащането е посочено
„Връщане на заем от 2022 г.“, с което ищецът счита, че е изрично посочено, че желае да
погаси главницата по заема, а не лихвата от същия. Твърди, че след като е направен избор
кое задължение да бъде погасено, това изключва приложението на реда на погасяване на
8
задълженията по чл. 76, ал.2 ЗЗД.
Както бе вече пояснено, съгласно задължителното тълкуване е дадено в Тълкувателно
решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК на ВКС. В случая на
задължение за главница и задължение за лихва, разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД не може да
намери приложение, тъй като задължението за лихва е акцесорно на това за главницата и
двете не се явяват еднородни задължения по смисъла на чл. 76, ал. 1 ЗЗД. Следователно
длъжникът може да посочи, че иска да погаси само главницата, но този избор не обвързва
кредитора. Неоснователно е твърдението на ответника, че с изричното заявяване, че
погасява „заем от 2022 г.“, избира да погаси само главницата по задължението.
Между страните не се спори, че общо сумата от 33 333,34 лв. служи за погасяване на
задълженията по двата договора за заем. Същото се признава от ищеца в процеса.
Съдът намира, че в случая е установено наличието на две еднородни задължения за
ответника, произтичащи от договори за заем, сключени на 17.02.2022 г. и 30.06.2022 г.
Установено е и че сумата от 33 333,34 лв. не може да покрие изцяло дълга, произтичащ от
двата заема, но може да погаси поне едно от тези задължения, заедно с лихвата изцяло. В
този смисъл за ищеца възниква правото по чл. 76, ал. 1, изр. 1 ЗЗД да посочи кой дълг
погасява.
За да избере към кое задължение да бъде отнесено плащането, длъжникът следва да
уточни по кое задължение извършва погасяване. Следва да е ясно изразено отбелязването в
платежното нареждане за извършеното плащане по кое съществуващо заемно
правоотношение се извършва погасяване. Следователно, необходимо е задълженията, към
чието пълно или частично погасяване е насочено плащането, да бъдат индивидуализирани
със съществени юридически белези като основание на вземането, титуляр, длъжник,
конкретен размер и поредност на погасяването. Когато плащането е чрез превод по банков
документ, задължение на длъжника е да конкретизира по кой договор за заем плаща. В този
смисъл съдържащото се в банковите извлечения за преведени суми от ответника на ищеца
посочено основание "плащане по договор за заем 2022 г." не само не носи белезите на
индивидуализация, но и не сочи задължението по избор на заемополучателя, за да се
позовава на приложение нормата на чл. 76, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. В този смисъл ответникът не е
направил валидно изявление за това кой дълг погасява.
Следователно към датата на извършеното плащане ответникът е имал към ищеца
няколко еднородни задължения, като изпълнението не е било достатъчно да погаси всички,
и ответникът не е посочил изрично кое от тях погасяват. Тъй като плащането е могло да
9
погаси изцяло едно от еднородните задължения и длъжникът не е заявил кое задължение
погасява, следва да се приложи реда за погасяване, както е установен в Тълкувателно
решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК на ВКС, а именно че правилата
на чл. 76, ал 1 и ал. 2 ЗЗД прилагат в следния ред: погасява се изцяло най-обременителното
задължение, а след него следващото по обременителност задължение в реда по чл.76, ал.2
ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни, погасява се изцяло най-старото, а след
него следващото по възникване задължение в реда по чл.76, ал.2 ЗЗД; ако задълженията са
еднакво обременителни и са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно – всяко
от тях в реда по чл.76, ал.2 ЗЗД.
Въпросът дали конкретното задължение е най-обременително, е фактически. В този
смисъл Определение № 1088 от 26.04.2024 г. по т. д. № 390/2023 г., т. к., і т. о. на ВКС.
Съгласно трайната съдебна практика критерии за определянето на обременителност на едно
задължение са размерът на главницата и на лихвата, която се дължи. Така, определение №
1748 от 10.04.2024 г. по гр. д. № 4124/2023 г., г. к., іv г. о. на ВКС. В контекста на няколко
заема по-обременителни биха били задълженията по заема, свързани с повече разходи за
заемополучателя, тоест с по-голяма главница и по-висока възнаградителна лихва. В случая,
част от главницата по първия заем е погасена. Възнаградителната лихва е в еднакъв размер
по двата заема – 98,63 лв. Лихва за забава не се дължи, а се дължи мораторна неустойка,
чийто максимален размер е уговорен и към момента на плащанията вече е достигнат
максималния размер от 3% от заемната сума, равняващ се на 900 лв. В този смисъл и двете
задължения са еднакво обременителни и следва да се погаси най-старият от тях по смисъла
на чл. 76, ал. 1. Най-старо е задължението, породено от първия заем – в размер на 20 098,63
лв. след частичното погасяване, извършено на 27.06.2022 г.
Следователно сумата от общо 33 333,34 лв. следва да бъде разпределена между
задълженията, както следва: 20 098,63 лв. за погасяване на задължението по договор от
17.02.2022 г. изцяло. Остатъкът от сумата, в размер на 13 234,71 лв., следва да бъде отнесен
към задълженията по втория договор по реда на чл. 76, ал. 2, както следва: 98,63 лв. за
погасяване на възнаградителната лихва и остатъкът от 13 136,08 лв. за частично погасяване
на главницата по договора за заем от 30.06.2022 г.
След така извършеното плащане, ответникът продължава да дължи сумата от 16 863,92
лв., равняваща се на непогасения остатък от задължението за главница по договора за заем
от 30.06.2022 г.
5. Относно плащането извършено на 03.07.2024 г.
10
На 03.06.2024 г., ответникът прави паричен превод в размер на 10 510, 56 евро по
банкова сметка на ищеца, което е разделено на три отделни части – 8500,31 евро, с
основание „Окончателно плащане на Главница Заем 30 юни 2022 г.; 918,00 евро, с основание
„МДС БГ Забавяне за неустойка по точка 7 от двата договора BGN 1800”; 151,97 евро, с
основание „МДС БГ компенсаторно плащане т. 6, споразумение между М-о Б* и МДС д.о.о.
BGN 297”.
От съдебно-счетоводната експертиза става ясно, че след превалутирането
осчетоводеното плащане при ответника за погасяване на главницата е в размер на 16 670,49
лв. От същата е видно и че 192,00 лв. са разпределени за погасяване на дължимите лихви по
договора от 30.06.2022 г.
Както беше разяснено, при прилагане на разпоредбата на чл. 76 ЗЗД, лихвите по
договора за заем от 30.06.2022 г. са погасени изцяло с плащанията от 28.02.2024 г. и от
29.02.2024 г., от което следва, че към 03.06.2024 г. не е имало задължение за заплащане на
лихви в полза за ищеца. Доколкото лихвата е надплатена, тя трябва да бъде отнесена към
задължението за главницата.
В този смисъл с плащането от 03.07.2024 г., заемодателят е изплатил сумата от
16 862,69 лв. от дължимите 16 863,92 лв. към 03.07.2024 г. Непогасеният остатък от
главницата е в размер на 1,23 лв.
Искът на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, следва да бъде частично уважен за размера до
1,23 лв. За разликата над 1,23 лв. до претендираните 5448,16 лв. от ищеца, искът е
неоснователен.
6. Относно неустойката
При иск на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже валидно
сключен договор за заем; предаването на процесната сума срещу задължение за връщането в
определен срок; валидно уговорена неустоечна клауза и настъпване на падежа на
вземанията.
В хода на производството същите бяха доказани.
Във финалното си искане ищецът моли съда да осъди ответника да заплати сумата от
900 лв., дължима като неустойка по договора за заем от 30.06.2024 г. Ищецът взема предвид
11
направеното плащане по време на процеса на 03.06.2024 г.
Ответникът твърди, че ищецът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 76 ЗЗД
като е погасил платеното от ответника задължение за неустойката за забава. Посочва
аргументи в полза на това, че неустойката е самостоятелно парично задължение и не е
елемент от главното задължение, за разлика от лихвите и в този смисъл погасяването й не
може да бъде извършено по реда, предвиден в чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Трайната съдебна практика е
в същия смисъл.
Предвид че длъжникът признава, че не е погасил задължението на падежа чрез
плащане или по друг начин, същият е изпаднал в забава и е възникнало задължение за
плащане на уговорената неустойка и то в максималния уговорен размер – 3% от заемната
сума.
Въпреки твърдението на ищеца, че сумата за неустойката му се дължи, след анализа на
съдебно-счетоводната експертиза се установи, че плащането на неустойките по двата
договора е осчетоводено и при ищеца и при ответника на 03.06.2024 г., като същите са
погасени с плащането извършено на 03.06.2024 г. В този смисъл между страните е
постигнато съгласие относно това плащане и по отношение на него не намира приложение
разпоредбата на чл. 76 за реда на погасяване на задълженията.
При превалутирането на платената сума от евро в лев, при ищеца е постъпила сума за
неустойката по-малка с 10,82 лв. При ищеца осчетоводената сума е в размер на 889,18 лв., а
при ответника е в размер на 900,00 лв.
Последиците от загубите, в следствие на превалутирането следва да бъдат понесени от
ответника, като за него е налице задължение за 10,82 лв. Доколкото задълженията за
неустойки са частично погасени с направеното на 03.06.2024 г. плащане, искът на основание
чл. 92, ал. 1, следва да бъде частично уважен за размера до 10,82 лв. За разликата над 10,82
лв. до претендираните 900 лв. от ищеца искът е неоснователен.
7. Относно претендираното заплащане на законна лихва за забавените плащания
по договорите.
В писмената си защита, ищецът претендира заплащането на законна лихва за
забавените плащания по договорите на основание чл. 86 ЗЗД, ако съдът счете, че
договорната лихва се дължи само за периода на договора.
12
Както вече беше установено, съдът намира, че лихвата по чл. 6 от договорите за заем е
възнаградителна по смисъла на чл. 240, ал. 2 ЗЗД и се дължи само за периода на договора.
Затова съдът следва да разгледа искането на ищеца, относно присъждане на мораторна
лихва.
Съобразно разпоредбата на чл. 86, ал. 1 33Д при неизпълнение на парично задължение
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Съгласно
чл. 92, ал. 1 33Д неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, като
кредиторът може да иска обезщетение и за по-големи вреди.
Нормата на чл. 86, ал. 1 33Д има диспозитивен характер и страните по договора са
свободни да уговарят заместване на мораторната лихва с мораторна неустойка и да
определят н*ния размер в съответствие с въведения в чл. 9 33Д принцип на свободата на
договаряне. Когато страните са договорили неустойка за забавено плащане вместо
предвидената от закона лихва за забава по чл. 86, ал. 1 33Д, при неизпълнение на парично
задължение кредиторът има право да претендира само неустойката, а на основание чл. 92,
ал. 1, изр. второ 33Д - обезщетение и за по-големи вреди, които следва да се докажат.
Законната лихва се дължи само ако страните не са предвидили друга, защото в противен
случай това би представлявало едностранно изменение на сключения договор, сдържащ
изрична уговорка за отклонение от правилото на чл. 86, ал. 1 33Д. В този смисъл е Решение
№ 65 от 16.07.2012 г. по т. д. № 333/2011 г., ВКС, II т. о. За пълнота на изложението, дори
когато уговорената между страните неустойка за забава в е размер по-нисък от законната
лихва за забава, кредиторът не може едностранно да избере да му бъде заплатена лихвата,
тъй като по този начин се нарушава принципът на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД, съгласно който
договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили. С уговарянето на неустойка с
краен предел и в по-нисък размер от законната лихва, страните изразяват волята си да
ограничат отговорността за вреди до предвидения размер. След като в случая страните са
уговорили, че при забавено изпълнение ще се дължи неустойка с краен предел, то тяхната
воля е да се дължи именно тази неустойка и дерогира диспозитивното правило на чл. 86 ЗЗД
и изключва възможността на кредитора да търси лихва за забава. В този смисъл следва да се
тълкува и уговорката за таван на неустойката, че тя е изключителна. След достигане на
тавана лигава за забрава в повече за главницата не се дължи, това е смисъла на уговорката с
неустойка за забава с таван. В този смисъл доктрината Калайджиев, С.2020, с. 416-419.
При неизпълнение на парично задължение е възможно да бъдат причинени и по-
големи вреди от предположените от страните по договора, за които е уговорена неустойката.
Разпоредбата на чл. 92, ал. 1, ЗЗД, дава възможност на кредитора за д*ствително претърпени
13
вреди над уговорената неустойка да търси обезщетение за вреди по общите правила, като
това обезщетение не може да бъде съизмерено с размера на законната лихва, тъй като с
клаузата за неустойка в договора с контрагентите дерогират разпоредбата на чл. 86, ал. 1
33Д, но тази част на разпоредбата е диспозитивна и страните са се отклонили от нея, поради
което не могат да се позоват на нея. Като в случая ищеца изобщо и не се позова на тази
възможност, тоест няма предявен иск. Претендира се изрично само достигнатия таван на
неустойкта.
Искането за присъждане на лихва за забава на основание чл. 86 ЗЗД е неоснователно,
при наличието на д*ствително уговорена неустойка за забава в по-нисък размер от лихвата
по чл. 86 ЗЗД.
8. Относно разноските
Ищецът твърди, че ответникът е станал повод за завеждане на делото. Претендира
направените разноски в хода на настоящото производство, както и направените разноски във
връзка с ч.гр.д. 20872/2024 .г на СРС, 79 с-в. Ответникът твърди, че не е станал повод за
завеждане на делото, признал е частично иска и е заплатил дължимите суми на ответника, и
в този смисъл, на основание чл. 78, ал. 2, ГПК не следва да дължи разноски.
Тази разпоредба не намира приложение, в случаите, в които ответникът дал повод за
завеждане на иска. С оглед събраните по делото доказателства, се установи, че към момента
на завеждане на иска, последният е имал задължение към ищеца. От представената от ищеца
им*л кореспонденция от 29.03.2024 г., става ясно, че ищецът е поканил ответника да
изпълни задълженията си, като последния не е предприел такива д*ствия до предявяването
на исковата молба. Още повече, ответникът не предоставя доказателства, които да сочат, че
се е свързал с ищеца, за да уредят извънсъдебно отношенията си. В този смисъл, ответникът
е станал повод за завеждане на иска и неприложима е разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по
производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от
ответника съразмерно с уважената част от иска. Предвид факта, че ответникът е платил
задължението си след предявяване на иска, с което и го е признал за тази част от иска, искът
е отхвърлен само за недължимото, което е претендирано от ищеца, а именно по иска с
основание чл. 240, ал. 1 за сумата от 5446,93 лв., а по иска с основание чл. 92 за сумата от
889,18 лв. Искът за сумата в общ размер на 22 914,66 лв. е отхвърлен за недължимите в
размер на 27,64% и е уважен в размер на 72,36%.
14
Ищецът претендира суми в общ размер на 3566,58 лв., от които 916,58 лв.- платена по
сметка на Софийския районен съд дължима държавна такса, 200 лв. - разноски за
възнаграждение на вещо лице и 2450 лв. - разноски за възнаграждение на един адвокат по
гр.д. №26460/2024 г. Ищецът претендира и присъждането на разноските, направени в ч.гр.д.
20872/2024 г., в общ размер на 1740 лв., от които 40 лв. - платена по сметка на Софийски
районен съд дължима държавна такса и 1700 лв. - разноски за възнаграждение на един
адвокат.
Ответникът претендира суми в общ размер на 2000 лв., от които 200 лв. - разноски за
възнаграждение на вещо лице и 1800 лв. - разноски за възнаграждение на един адвокат по
гр.д. №26460/2024 г.
Предвид горното, изхода на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца и направените по делото разноски, съобразно
уважената част от иска - 72,36%, а именно в размер на 2578,31 лв.
При този изход на делото, основателни се явяват и претенциите на ищеца за
присъждане на направените разноски в производството по обезпечение на бъдещ иск – ч. гр.
дело № 20872/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 79 състав в общ размер на 1740
лв., от които 40 лв. - платена по сметка на Софийски районен съд дължима държавна такса и
1700 лв. - разноски за възнаграждение на един адвокат.
По силата на чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът също има право на направените от него
разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. При направени разноски в размер на 2000
лв., и отхвърлена част на иска в размер на 27,64%, на ответникът следва да бъдат присъдени
552,80 лв.
Воден от горното
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, „МДС“ ЕООД, ЕИК *** да плати на „М-О
Б*“ ЕООД ЕИК: ***, сумата от 1,23 лв., представляваща неизплатен остатък от главницата
от договор за заем от 30.06.2022 г., ведно със законната лихва върху цялата дължима сума,
15
считано от 10.05.2024 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ предявения от
„М-О Б*“ ЕООД, ЕИК: ***, против „МДС“ ЕООД, ЕИК *** иск на основание чл. 240, ал. 1
ЗЗД за сумата над 1,23 лв. до пълния предявен размер от 22 014,66 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, „МДС“ ЕООД да плати на „М-О Б*“ ЕООД
сумата от 10,82 лв. (десет лева и осемдесет и две стотинки), представляваща неизплатен
остатък от неустойка дължима на основание чл. 7 от договор за заем от 30.06.2022 г., ведно
със законната лихва върху цялата дължима сума, считано от 10.05.2024 г. до окончателното й
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ предявения от „М-О Б*“ ЕООД, ЕИК: ***, против „МДС“
ЕООД., ЕИК *** осъдителен иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, като платен в хода на процеса за сумата
над 10,82 лв. до пълния предявен размер 900 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „МДС“ ЕООД., ЕИК *** да заплати на
„М-О Б*“ ЕООД, ЕИК: *** сумата от 4 278,31 лв. (четири хиляди двеста седемдесет и осем
лева и тридесет и една стотинка), представляващи направените по настоящото делото и по
ч.гр.д. № 20872/2024 г. разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „М-О Б*“ ЕООД, ЕИК: *** да заплати на
„МДС“ ЕООД., ЕИК *** сумата от 552,80 лв. (петстотин петдесет и два лева и осемдесет
стотинки), представляващи направените по настоящото делото разноски.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
16