Р Е Ш Е Н И Е
...............2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ВО, ІІА състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА
Г.
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
с участието на секретаря Емилия Вукадинова, като
разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. д. № 4310 по описа за 2019г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по чл.
258 ГПК.
С решение от 30.03.2012г.,
постановено по гр.д. № 5994/2011г. по описа на Софийски Районен съд, 44 състав
е уважен изцяло предявения от И.М.С.
срещу С.Г.Г. осъдителен иск с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ за заплащане
на сумата от 960 евро, ведно със законната лихва, считано от 14.02.2011г. –
датата на депозиране на исковата молба, до окончателното й заплащане и са
присъдени разноски съобразно изхода на спора.
Срещу решението е
подадена молба, администрирана като въззивна жалба от ответната страна, с
доводи за неправилност на постановения съдебен акт, поради нарушения на съдопроизводствените
правила. В жалбата не се релевират
конкретни оплаквания срещу неправилността на решението, освен за липса на
надлежно уведомяване за обжалваното решение. В хода на устните прения въззивникът
поддържа, че не е подписал записа на заповед, като неоснователно в
първоинстанционното производство му е било отказано ищецът да бъде задължен да
представи оригинала или официално заверен пррепис от същия. В писмни бележки се
поддържа, че в о.с.з. на 21.02.2012г. и в писмен отговор на 07.02.2012г.
жалбоподателят е поискал допускане на СГрЕ, която неоснователно му била
отказана. Моли съда да отмени решението и да отхвърли иска.
В срока за отговор
въззиваемата страна изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и
правилност на постановеното съдебно решение. Твърди, че доказателствените
искания на въззивника са несвоевременно направени и правилно не са уважени от
първоинстанционния съд. Сочи, че същите не са направени своевременно и в срока
за въззивно обжалване, поради което са преклудирани. Моли съда да потвърди
решението.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на оспорения съдебен акт:
При извършената служебна проверка по
чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение
е валидно и процесуално допустимо.
По същество жалбата
е неоснователна, а решението, предмет на въззивно обжалване, е правилно
и следва да бъде потвърдено.
СРС е сезиран с осъдителен иск с
правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ за заплащане на сумата 960 евро, с която С.Г.Г.
се е обогатил във вреда на И.М.С., поради изтичане на погасителната давност и
изгубване на исковете по запис на заповед, издаден от С.Г.Г. на 27.09.2006г., с
падеж на плащане на 27.10.2006г.
Първоинстанционният съд е приел, че
е налице редовен от външна страна запис на заповед, който съдържа изискуемите
по чл. 535 ТЗ реквизити, поради което по него е възникнало валидно менителнично
задължение, като при липсата на твърдения от страните за наличие на каузално
правоотношение, за уважаването на ищцовата претенция е достатъчно единствено да
се изследва редовността от записа на заповед от външна страна.
За да бъде основателен искът с
правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ, следва да са налице следните правопораждащи
юридически факти - редовен от външна страна менителничен ефект, с предвиденото
в чл. 535 ТЗ съдържание; менителничният ефект да е прескрибиран, поради
което приносителят не може да реализира
правата си по него. При кумулативното наличие на посочените предпоставки, в
полза на приносителя възниква правото да получи от издателя или платеца на
менителничния ефект сумата, с която той се е обогатил във вреда на приносителя,
съизмеряваща се с инкорпорираното в ценната книга парично вземане. В процесния случай
е налице запис на заповед, платим на определения в него падеж – 27.10.2006 г.,
редовен от външна страна по смисъла на чл. 535 ТЗ. Юридическият факт, с който
приносителят -ищец свързва възникването на правото на специалния субсидиарен
иск срещу издателя на ефекта, е изтичането на тригодишна погасителна давност от
падежа - чл. 535, ал. 1 ТЗ.
Ищцовата
страна не е въвела твърдения за наличие на каузално правоотношение. Съгласно задължителната съдебна
практика, обективирана в Решение № 74
от 10.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 119/2011 г., II т. о., ТК и Решение № 132 от
17.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 161/2009 г., II т. о., ТК, , изгубеното
право на иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ, поради изтекла давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ
е юридическият факт, от който за приносителя на записа на заповед възниква
право да реализира правата си срещу издателя чрез специалния субсидиарен иск за
неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ. В случая към момента на завеждане на исковата претенция на 14.02.2011г,.
е изтекъл тригодишният давностен срок от определения в записа на заповед падеж
– 26.10.2006г.
Ищцовата
страна не е въвела твърдения за наличие на каузално правоотношение. При отсъствие на твърдения за
съществуване на каузално правоотношение между страните, осъществяваната от решаващия съд проверка
следва да бъде ограничена единствено в рамките на въведените от длъжника
абсолютни менителнични възражения (в този смисъл Решение № 133 от 5.07.2013 г. на ВКС по т. д.
№ 104/2011 г., II т. о., ТК, постановено по реда на чл. 290 ГПК).
При така
установените фактически положения за наличие на редовен от външна страна
прескрибиран менителничен ефект и липсата на абсолютни менителнични възражения
и доводи за наличие на каузално правоотношение от страните, се налага извод за
дължимост на претендираното с исковата молба парично вземане, като
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
Единственият
релевиран в жалбата довод за извършени процесуални нарушения, поради липса на
допусната СГрЕ, е неоснователен. В единственото проведено съдебно заседание на
21.02.2012г. СРС е приел, че подаденият на 07.02.2012г. писмен отговор е извън
преклузивния срок по чл. 131 ГПК, тъй като е налице редовно получено съобщение
от ответника на 05.07.2011г. чрез баща, от когато е започнал да тече срока.
Предвид изложеното е приел, че направеното оспорване на авторството на подписа
за издател и поисканата в тази връзка СГрЕ са преклудирани, тъй като в срока по
чл. 131 ГПК не е депозиран отговор и не са направени доказателствени искания.
Искането за допускане на СГрЕ не е направено и в молбата от 28.01.2013г.,
администрирана впоследствие като въззивна жалба, нито най – късно в срока за
обжалване, считано дори и от 11.08.2014г., когато е налице отбелязване за лично
получаване на препис от обжалваното решение. Предвид изложеното, направеното в
хода на въззивното производство отново доказателствено искане е оставено без
уважение като изцяло преклудирано. В тази връзка следва да се отбележи, че
въззивникът – ответник е посочил като адрес за призоваване в хода на въззивното
производство адреса, на който е връчено съобщението на 05.07.2011г., поради
което, при липса на опровергана материална доказателствена сила на
удостоверителното изявление на длъжностното лице по призоваване, както и липса
на искания за възстановяване на срока по чл. 131 ГПК, липсва процесуално
основание за преодоляване на преклузията по чл. 133 ГПК.
По
изложените съображения, жалбата е неоснователна на релевираните в нея
оплаквания и обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Разноски
не се претендират от въззиваемия и такива не следва да бъдат присъдени, с оглед изхода на спора.
Така
мотивиран, Софийски Градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 30.03.2012г.,
постановено по гр.д. № 5994/2011г. по описа на Софийски Районен съд, 44 състав.
Решението не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.