РЕШЕНИЕ
гр.
София,04.10.2018г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, II „А” състав в публично заседание на двадесет и
първи януари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА
ГЕОРГИЕВА
МАРИЯ БОГДАНОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. д.
№ 6167/2017г. по описа на СГС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по
жалба на ищеца К.С.А. срещу решение от
12.01.2017г. по гр. д. № 59714/2015г. по описа на СРС, ГК, 41 състав, с което
са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу В.П. П.иск с правно основание
чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на сумата 9 600 лв., представляваща обезщетение
за ползване на ¼ ид. части от ап. № 307, находящ се на 3 етаж в
жилищната сграда, изградена в УПИ ІІ -2073 в гр. София, м. Студентски град, кв.
34 по плана на гр. София, със застроена площ от 93 кв.м., заедно с 2. 224 %
ид.части от мястото и паркомясто № 9,
находящо се в сутерена на сградата, в подземния гараж, заедно с 3. 196 ид.
части от подземния гараж и 0. 237 % ид. части от описания УПИ за периода
07.10.2013г. – 05.10.2015г., както и алтернативен иск с правно основание чл.
31, ал. 2 ЗС за заплащане на същата сума за същите имоти за периода
13.09.2014г. – 05.10.2015г. С решението са присъдени разноски съобразно изхода
на спора.
Въззивникът – ищец
обжалва постановеното решение изцяло, с доводи за неправилност и необоснованост.
Поддържа, че въззиваемата – ответник му
дължи месечна наемна цена в размер на 400 лв. за лишаването му от ползване на
процесния имот на основание чл. 57, ал. 2 СК, поради прекратяване на брака
между страните и предоставянето му като семейно жилище на бившата му съпруга с
бракоразводното решение. В уточнителна молба, депозирана в хода на въззивното
производство по реда на чл. 129, ал. 4 ГПК, сочи, че поддържа исковете за
периода 13.09.2014г. /датата на влизане в сила на съдебното решение за
прекратяване на брака/ - 05.10.2015г.
/датата на предявяване на исковата молба/, както следва: за сумата 9000 лв.
,представляваща наемна цена за процесния апартамент и сумата 600 лв.,
представляваща наемна цена за процесното паркомясто. Твърди, че в случая не се
изисква писмена покана по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, тъй като фактическият
състав на чл. 57, ал. 2 СК е различен. Моли съда да отмени решението и да уважи
предявените искове, с присъждане на разноски.
Въззиваемата - ответник
не е депозирала писмен отговор. Оспорва жалбата в хода на устните прения. Твърди,
че СРС правилно е приел липсата на предпоставките на чл. 31, ал. 2 ЗС, тъй като
не е налице отправена и връчена писмена покана преди предявяване на иска. Моли
съда да потвърди решението.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е частично процесуално недопустимо.
СРС е сезиран с
обективно съединени искове с правно основание чл. 57, ал. 2 СК за присъждане на
дължима наемна цена за два обекта – апартамент и паркомясто, съгласно уточнение
на исковата молба, допуснато от въззивната инстанция, за периода 13.09.2014г. –
05.10.2015г.
В исковата молба
и последващи уточнения пред СРС ищецът е заявил, че с ответницата са придобили общо
½ ид. част от процесните имоти в режим на съпружеска имуществена общност
, прекратена с решение от 28.07.2014г. по гр.д. № 13951/2013г. на СРС, 90 с-в,
влязло в сила на 13.09.2014г. Ищецът твърди, че ответницата е продължила
ползването на семейното жилище самостоятелно по силата на бракоразводното
решение, поради което му дължи припадащата се част от наема за собствената му
1/4 ид. част от процесните апартамент и паркомясто.
Ищецът е
поддържал също, че със заповед за незабавна защита, издадена на 30.09.2013г. по
гр.д. № 16062/2013г.на СРС, 87 състав, е бил отстранен от процесния имот,
поради което е заявил претенциите алтернативно с две различни начални дати,
считано от 30.09.2013г. и от 30.09.2014г. СРС е докладвал предявените искове с
правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС като главен и алтернативен, с оглед
различните начални дати на периода на претендираната наемна цена. С решението
съдът е постановил два отделни диспозитива за отхвърляне на исковете с правно
основание чл. 31, ал. 2 ЗС с идентично съдържание, с изключение на началния
момент на претендирания период.
Предвид
изложеното, въззивният съд намира, че не е налице обективно съединяване на
исковете с оглед различен претендиран
период, тъй като крайният момент на двата периода съвпада – датата на
предявяване на иска, а са изложени различни фактически обстоятелства за
началния момент на претендирания период, т.е. СРС е дължал произнасяне само за
целия по-голям период - 07.10.2013г. –
05.10.2015г. По изложените съображения не се касае нито за алтернативно, нито
за евентуално съединяване на предявените искове с оглед период, а до искове с
правно основание чл. 57, ал. 2 СК за един период. С оглед направеното уточнение
в хода на въззивното производство досежно претендирания период – 13.09.2014г. –
05.10.2015г., съдът намира, че решението в частта за отхвърляне на исковете за
периода 07.10.2013г. – 05.10.2015г.
следва да бъде обезсилено като процесуално недопустимо и производството
прекратено в тази част, а въззивният съд следва да се произнесе по същество на
спора само по предявените искове за периода 13.09.2014г. – 05.10.2015г.,
съгласно допуснатото уточнение на въззивния съд.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Съгласно
допуснатото в хода на въззивното производство уточнение, съдът е сезиран с обективно
съединени искове с правно основание чл. 57, ал. 2 СК за присъждане на дължима
наемна цена в размер на сумата 9 000 лв.
за периода 13.09.2014г. – 05.10.2015г. за собствената на ищеца ¼ ид.
част от ап. № 307, находящ се на 3 етаж в жилищната сграда, изградена в УПИ ІІ
-2073 в гр. София, м. Студентски град, кв. 34 по плана на гр. София, със
застроена площ от 93 кв.м., заедно с 2. 224 % ид.части от мястото и за сумата 600 лв. – наемна цена за същия период за ползването на същата ид.
част от паркомясто № 9, находящо се в сутерена на сградата, в подземния гараж,
заедно с 3. 196 ид. части от подземния гараж и 0. 237 % ид. части от описания
УПИ.
СРС е приел за
доказана по делото активната материалноправна легитимация на ищеца, като е
отхвърлил исковете поради липсата на доказана по делото отправена от ищеца и
връчена на ответницата писмена покана. В мотивите СРС е приел, че ответницата,
в качеството на бивш съпруг, на когото е предоставено за ползване семейното
жилище при развода, дължи на бившия си съпруг наемна цена по силата на
съдебното решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище,
съгласно чл. 57 СК, но след отправено писмено поискване.
С оглед
обсъждането на всички релевантни за спора факти, съдът намира, че неправилната
правна квалификация от първоинстанционния съд не налага обезсилване на
решението, а само преквалифициране на претенциите и разглеждането им по
същество при правилната правна квалификация.
По делото не е
спорно и установено, че бракът между страните е прекратен с решение от
28.07.2014г. по гр.д. № 13951/2013г. на СРС, 90 с-в, влязло в сила на
13.09.2014г., като процесният апартамент, представляващ семейно жилище,
напуснато от мъжа, е предоставен за ползване на ответницата. С бракоразводното
решение родителските права над малолетното дете на страните К.С.е предоставено
на майката, при която детото ще живее.
В случая е
предявен иск с правно основание чл. 57, ал. 2 СК след приключване на делото за
развод от единия от бившите съпрузи, за което липсва процесуална пречка – така
и определение № 196/07.04.2014г. по ч.гр.д. № 1568/2014г. на ВКС, І ГО. С оглед
предявяване на иска извън рамките на бракоразводния процес, искането няма
характер на привременна мярка, поради което доводите на ищеца за определяне на
месечна наемна цена в размер на 400 лв. принципно е неоснователен. Искът следва
да се разгледа с точна цена с фиксиран размер за процесния минал период, както
е предявен.
Фактическият
състав на чл. 57, ал. 2 вр. ал. СК за уважаване на иска е обусловен от установяване по делото, че страните са бивши съпрузи, като
при прекратяване на брака семейното жилище е
предоставено за ползване на единия съпруг. При тези предпоставки другият съпруг може да претендира заплащане
на наемна цена за имота, след приспадане частта
от имота, която е ползвана от ненавършилите пълнолетие деца, родени от брака. Цитираната
разпоредба предвижда възникване на наемно правоотношение
по силата на закона, когато с решението за развод жилището се предоставя на
един от съпрузите. Поради изложеното, за възникване на претендираното материално
право по чл. 57 СК не е необходимо отправяне на писмено изявление от
неползващия жилището съпруг, достигнало до знанието на ползващия, респ.
препятстване на ползването от ползващия имот съпруг. Отношенията между бившите
съпрузи относно ползването на семейното жилище, представляващо съпружеска
имуществена общност, прекратена с развода, са уредени изрично със специалната
норма на чл. 57 СК, поради което общото правилно на чл. 31, ал. 2 ЗС, уреждащо
ползването на съсобствена вещ при обикновена съсобственост, е неприложимо. Ето
защо за уважаване на иска не е необходима връчена на ответницата писмена
покана, а същата дължи наемна цена за припадащата се част от имота, собствена
на ищеца, от влизане в сила на бракоразводното решение – така и решение №
133/04.07.2013г. по гр.д. № 535/2012г. на ВКС, ІV отд. Предвид изложеното,
искът досежно апартамента е доказан по основание.
Съгласно
заключението на приетата СТЕ, размерът на средната наемна цена за целия процесен
апартамент за периода м. септември 2014г. – м. септември 2015г. е в размер на
6960 лв., при месечна средна наемна цена за целия апартамент от 580 лв. Съдът
намира, че на основание чл. 57, ал. 2 СК, от тази сума – 6960 лв., следва да
бъде приспадната сума за безспорно ползваната от малолетното дете на страните
една спалня, която съдът определи по реда на чл. 162 ГПК на сумата 840 лв. /по
70 лв. месечно/. При така изложеното, целият дължим за периода наем за
апартамента възлиза на сумата 6120 лв., поради което искът на ищеца, в качеството
му на собственик на ¼ ид. част от апартамента, представляващ семейно
жилище и ползван от ответницата по силата на решението за развод, възлиза на
сумата 1530 лв. и до този размерът искът следва да бъде уважен. Искът за
разликата до пълния предявен размер от 9000 лв. досежно апартамента следва да
бъде отхвърлен като недоказан по размер.
Искът с правно основание чл. 57 СК за
заплащане на сумата 600 лв. – средна пазарна цена за паркомясто № 8 е изцяло
неоснователен и недоказан. На първо място, паркомястото като реална част от
паркинг не представлява самостоятелен обект на правото на собственост, съгласно
нормативната уредба и съдебната практика за процесния период, поради което и не
може да бъде предмет на гражданския оборот, включително и обект на облигационни
претенции досежно ползването му с такъв статут. В конкретния казус може да се
претендира заплащане на наемна цена за ползването на съответните ид.части от
съответния паркинг – гараж, по арг. от сега действащата норма на чл. 37, ал. 4,
т. 2 ЗУТ, доколкото изрично се сочи от ищеца, че същото не представлява
принадлежност към апартамента. По делото обаче изрично е оспорено от
ответницата ползването на процесното паркомясто и от ищеца, чиято е
доказателства, не са ангажирани доказателства за ползването му от ответницата
за процесния период, поради което искът досежно паркомястото е изцяло
неоснователен и недоказан.
Поради гореизложеното, решението в
частта за отхвърляне на иска по чл. 57 СК до размера на сумата 1530 лв. –
дължима наемна цена за ползването на процесния апартамент за периода
13.09.2014г. – 05.10.2015г. следва да бъде отменено и вместо него постановено
друго за уважаване на иска в посочения размер, а в останалата отхвърлителна
част на исковете по чл. 57 СК досежно периода 13.09.2014г. – 05.10.2015г.
решението следва да бъде потвърдено като краен резултат, при преквалификация на
исковете, съобразно уточнението им в хода на въззивното производство.
С оглед изхода на спора, на въззивника –
ищец следва да бъдат присъдени доказаните разноски в общ размер на сумата 110
лв. за СГС /държавна такса и адвокатско възнаграждение/ и сумата 236. 67 лв. –
за СРС. На въззиваемата следва да се присъдят разноски в размер на сумата 420.
31 лв. – съответно адвокатско възнаграждение за СГС.
С оглед изхода на спора, решението
следва бъде отменено и в частта за присъдените в полза на ответницата В.П. П.разноски
над сумата 554. 81 лв. до пълния присъден размер от 660 лв.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА
решение от 12.01.2017г. по гр. д. № 59714/2015г.
по описа на СРС, ГК, 41 състав, в ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от К.С.А.,
ЕГН ********** срещу В.П. П., ЕГН **********,
иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на сумата 9 600 лв.,
представляваща обезщетение за ползване на ¼ ид. части от ап. № 307,
находящ се на 3 етаж в жилищната сграда, изградена в УПИ ІІ -2073 в гр. София,
м. Студентски град, кв. 34 по плана на гр. София, със застроена площ от 93
кв.м., заедно с 2. 224 % ид.части от
мястото и паркомясто № 9, находящо се в сутерена на сградата, в подземния
гараж, заедно с 3. 196 ид. части от подземния гараж и 0. 237 % ид. части от
описания УПИ за периода 07.10.2013г. – 05.10.2015г.
ОТМЕНЯ
решение от 12.01.2017г. по гр. д. № 59714/2015г.
по описа на СРС, ГК, 41 състав, в ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения от К.С.А.,
ЕГН ********** срещу В.П. П., ЕГН ********** иск за заплащане на дължима наемна
цена за ползване на ¼ ид. части от ап. № 307, находящ се на 3 етаж в
жилищната сграда, изградена в УПИ ІІ -2073 в гр. София, м. Студентски град, кв.
34 по плана на гр. София, със застроена площ от 93 кв.м., заедно с 2. 224 %
ид.части от мястото до размера на сумата
1530 лв. за периода 13.09.2014г. – 05.10.2015г., както и в ЧАСТТА, с която К.С.А.
е осъден да заплати на В.П. П.на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски над
сумата 554. 81 лв. до пълния присъден размер от 660 лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА В.П. П., ЕГН ********** да заплати на К.С.А.,
ЕГН **********, на основание чл. 57,
ал.1 вр. ал. 2 СК сумата 1 530 лв. –
дължима наемна цена за ползването на припадащата се ¼ ид. част от ап. № 307, находящ се на 3 етаж в жилищната
сграда, изградена в УПИ ІІ -2073 в гр. София, м. Студентски град, кв. 34 по
плана на гр. София, със застроена площ от 93 кв.м., заедно с 2. 224 %
ид.части от мястото за периода 13.09.2014г.
– 05.10.2015г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 05.10.2015г.
до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 12.01.2017г. по гр. д. № 59714/2015г.
по описа на СРС, ГК, 41 състав, в останалата част за отхвърляне на иска с
правно основание чл. 57 СК за разликата над 1530 лв. до пълния предявен размер
от 9000 лв. досежно ползването на гореописания апартамент и иска правно
основание чл. 57 СК за заплащане на сумата 600 лв., педставляваща дължима
наемна цена за ползването на паркомясто № 9, находящо се в сутерена на сградата,
в подземния гараж, заедно с 3. 196 ид. части от подземния гараж и 0. 237 % ид.
части от описания УПИ за периода 13.09.2014г. – 05.10.2015г.
ОСЪЖДА
В.П. П., ЕГН ********** да заплати на
К.С.А., ЕГН **********, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, сумата 110 лв. – разноски за въззивната инстанция и сумата 236.
67 лв. – разноски за СРС.
ОСЪЖДА
К.С.А., ЕГН ********** да заплати на В.П. П., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 420. 31 лв. – разноски за въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО в
частта относно иска за сумата 9000 лв. подлежи на касационно обжалване в 1 –
месечен срок от съобщенията до страните пред ВКС при условията на чл. 280, ал.
1 ГПК, а в частта по иска за сумата 600 лв. не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.