Р Е Ш Е Н И
Е
Номер 23.04.2021г. гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, в публично съдебно заседание
на дванадесети април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
НАТАЛИ ГЕНАДИЕВА
при участието на секретар Цветелина
Добрева като разгледа докладваното от съдия Кацарова гр.д. № 2575 по описа за 2021г.,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 09.12.2020г., гр.д.34836/20г., СРС, 35 с-в
признава за установено по отношение на В. М.М., че
дължи на „Е.М.“ ЕООД по предявените
искове с правно основание чл.415 ГПК сумата 5 192.32 лв., представляваща
главница по договор за потребителски кредит от 13.06.2016г., сключен между „ОББ“ АД и длъжника, вземането по който е
прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 31.01.2018г., ведно със законната
лихва от 05.04.2019г. до окончателно изплащане на задължението, за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 19786/2019г. по описа на СРС, 35
с-в, отхвърля иска за сумата 141.97 лв., представляваща договорна лихва за
периода 13.06.2016г. до 31.01.2018г. и иска за сумата 250.46 лв.,
представляваща наказателна лихва, като осъжда ответницата да заплати на ищеца сумата 146.98 лв. – разноски за исково
производство и сумата 103.85 лв. – разноски за заповедно производство, а ищеца да
заплати на адв. Н.И.на основание чл.38 ЗА и чл.78, ал.3 ГПК сумата 15.88 лв. - възнаграждение
за безплатна помощ в исково производство и на АС „Б.Л.“ сумата 11.09 лв. - възнаграждение
за безплатна правна помощ в заповедно производство.
Срещу решението в частта, с която е
уважен искът постъпва въззивна жалба от ответницата по него В. М.М.. Счита, че цесията на процесните вземания не е съобщена
на длъжника и не поражда последиците на чл.99, ал.4 ЗЗД. Цесията не произвежда
действие поради липса на предмет, защото са прехвърлени процесни вземания произтичат
от нищожен договор за кредит. Неприложим е чл.23 ЗПК за дължимост
само непогасената част от получената сума по нищожния договор за кредит, т.к.
исковете не са осъдителни, а установителни на различно правно основание –
чл.422 ГПК. Не е извършено уведомяване за настъпила предсрочна изискуемост на кредита. Уговорената сума по него не е
реално получавана от ответницата. При определяне размера на непогасената част
от чистата получена сума не са съобразени извършените плащания за лихви и други
разходи по кредита. Иска се отмяна на решението в тази част и постановяване на
друго, с което да се отхвърлят исковете.
Въззиваемият – ищецът „Е.М.“ ЕООД оспорва жалбата.
Софийският
градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и
като обсъди по реда на чл.269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК от надлежна страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Решението е изцяло валидно, а в обжалваната част е
допустимо и правилно.
Съобразно чл.272 ГПК, когато
въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение,
като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при
обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл.269, изр.2 ГПК,
настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции
съвпадат. Възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение,
срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са представени
нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани
на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в
жалбата.
В отговор на оплакванията
по жалбата, въззивният съд приема следното:
Предявен е иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.99, ал.1 ЗЗД вр. чл.79,
ал.1 вр. чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ.
По силата на Договор за кредит от 13.06.2016г., трето
за спора лице „ОББ“ АД предоставя на
ответницата В. М.М. кредитна сума.
С
Рамков договор за цесия от 31.01.2018г., вземанията по кредита са прехвърлени в
полза на ищеца „Е.М.“ ЕООД. В списъка по Приложение № 1 към договора фигурират
процесните вземания.
Рамковият договор съдържа клаузи за овластяване на
цесионера и нов кредитор да уведоми длъжника за прехвърлянето и за промяната на
кредитора, като отделно е издадено пълномощно в този смисъл от цедента.
Съобразно чл.99, ал.4 вр.
ал.3 ЗЗД, прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от
деня на съобщаването му на длъжника от предишните кредитори и цеденти. В
случая, съобщение за цесията не се установява да е връчено на длъжника преди
иницииране на съдебното производство. Въпреки
това, фактът за цесията достига до знанието на ответницата с връчения й препис
от исковата молба, която обективира волеизявление за
нотификация на цесионера. Преписът от исковата молба с доказателства,
включително преписи от изходящите уведомления за прехвърлянето от цесионера е
връчен лично на ответницата и я обвързва с последиците на прехвърлянето. Връчването
е извършено по посочения ред, предвид неоткриването на ответницата от ищеца на адреса,
посочен при договарянето. Страната не може да черпи права от своето
недобросъвестно поведение, с което създава пречки или невъзможност за
осъществяване на контакт с конкрагента.
Не се доказва настъпване на последиците от предсрочна
изискуемост на целия кредит поради неплащане в срок. Съгласно разясненията на
т.18 от ТР № 4/18.06.2014г., ОСГТК на ВКС,
във всички случаи волята на
кредитора за позоваване на предсрочна изискуемост трябва да бъде обявена по
смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ и доведена до знанието на длъжника и съдлъжниците в
момент, предхождащ заявлението. Самото заявление не материализира волята на
банката да направи задължението предсрочно изискуемо. В случая, не са
представени доказателства за извършено редовно уведомяване на ответницата преди
съдебния процес, чието начало поставя заповедното производство, продължило в
исково.
Независимо
от това, следва да се съобразят постановките на т.1 от ТР № 8/02.04.2019г.,
ОСГТК на ВКС, според
които допустимо е предявеният по реда на чл.422,
ал.1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по
договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост
да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост
не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК.
В тази връзка, няма пречка спрямо непогасената и падежирала част от усвоения кредит да намери приложение чл.23 ЗПК. Разпоредбата предвижда, че когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. Такава е и настоящата хипотеза,
поради следното:
Процесният договор за кредит е потребителски по
смисъла на чл.9 ЗПК. Съобразно чл.10, ал.1 ЗПК договорът за потребителски
кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по
вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за
всяка от страните по договора.
В случая, съществените елементи от съдържанието на
договора за погасителен план и годишен процент на разходите, не са достатъчно
ясно уговорени по смисъла на чл.10, ал.1 ЗПК. Не са спазени изискванията на
чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, а именно: условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Не е
спазена и следващата т.12 относно информация за правото на потребителя при
погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по
сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за
извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на
всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните
разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните
разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва
ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща
промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за
кредит.
Към процесния договор не само липсва погасителен план,
но отсъства и напълно изчерпателна информация за размера, броя, периодичността
и датите за плащане на погасителните вноски за усвоените суми, както и доколко
в тях се включва възнаградителна лихва или още други
компоненти.
В тази връзка, клаузите на договора не
внасят достатъчно яснота кои точно са компонентите, които формират годишния
процент на разходите, включително доколко касаят и възнаградителната
лихва. Според чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит.
Съобразно
чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, нищожна е като неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, освен ако клаузата е
уговорена индивидуално. Презумпцията на чл.146, ал.4 ЗЗП не е оборена. Не
се доказва, потребителят при договарянето да е
разполагал с възможност да изрази становище и повлияе върху съдържанието на
договора и конкретните клаузи. Обсъдените клаузи са нищожни, като неравноправни
поради противоречие със закона и добрите нрави – чл.26, ал.2 ЗЗД,
изключване и ограничаване правата на потребителя – чл.20, ал.1 ЗПК, имащи за
цел и резултат заобикаляне на закона – чл.21, ал.1 ЗПК и с оглед неспазено
изискуемо съдържание – чл.22 ЗПК вр. чл.10, ал.1 и
чл.11, ал.1, т.11 и т.12 ЗПК.
Предвид изложеното съгласно условията на
чл.23 ЗПК, ответницата, като потребител по обявения за недействителен договор
за кредит, дължи само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи
по кредита. Без значение за размера на непогасената главница са извършените
плащания за лихви и други разходи във връзка с обслужване на кредита. По делото
не е релевирано своевременно възражение за
прихващането им като платени при начална липса на правно основание, поради
което в настоящото производство не се дължи произнасяне в тази насока.
Противно на оплакванията в жалбата, действителното
усвояване на кредита от ответницата и непогасяването на падежиралата
получена главница до размер на сумата 5 192.32 лв., се установява от
съдебно-счетоводната експертиза. При липса на доказателства за изплащане на остатъка
от усвоената сума, искът по чл.422, ал.1 ГПК за признаване на нейната дължимост е основателен до посочения размер.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното
решение на основание чл.271, ал.1, изр.1, І пр. ГПК следва да се потвърди в
частта, с която е уважен искът.
Пред настоящата инстанция въззиваемият
не представя договор за правна защита с уговорено възнаграждение за един
адвокат. Представя единствено фактура за платени по банков път общо 4 200
лв. – възнаграждения за адвокатска помощ. Тази глобална сума, обаче касае
плащания както по настоящото дело, така и във връзка с водени производства по
чл.410 ГПК срещу други длъжници, а именно: В. М., Г.
Т., Г. М., Г. К., Г. З. и Г. М., които очевидно не са страни в настоящото
производство. В тази връчка, не е възможно
определяне, какъв е размерът на възнаграждението, изплатен само за
представителство по сегашнотоо въззивно
дело. Недоказаните разноски не подлежат на възмездяване съобразно чл.78 ГПК и
т.1 от ТР № 6/06.11.2013г., ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 09.12.2020г., гр.д.34836/20г., СРС, 35 с-в в
частта, с която се признава за установено по отношение на В. М.М., че дължи на „Е.М.“
ЕООД по предявените искове с правно основание чл.415 ГПК сумата 5 192.32 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит от 13.06.2016г.,
сключен между „ОББ“ АД и длъжника,
вземането по който е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 31.01.2018г.,
ведно със законната лихва от 05.04.2019г. до окончателно изплащане на
задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. №
19786/2019г. по описа на СРС, 35 с-в.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.