Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 330 25.07.2022 год. град Стара Загора
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
Старозагорският
административен съд, VІ състав, в публично съдебно заседание на пети
юли през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
СЪДИЯ:МИХАИЛ РУСЕВ
при секретар Зорница Делчева и с участието на прокурора Юлияна Станева, като
разгледа докладваното от съдия Михаил Русев
административно дело №762 по описа за 2021 год., за да се произнесе
съобрази следното:
Производството е по
реда на чл.203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл.285, ал.1 и чл.284 от
Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.
Образувано е по искова молба на Т.С.В. *** с която е
предявен иск с правно основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС срещу Главна Дирекция
„Изпълнение на наказанията” – гр. София, за обезщетения, за претърпени неимуществени вреди
в резултат на незаконосъобразна административна дейност на служители на Затвора
- Стара Загора, представляваща обезщетение за периода 22.12.2016 год. - 24.03.2020
год. и 30.08.2020 год. – 05.11.2021 год. за причинени неимуществени вреди с
действия и бездействие на затворническата администрация, ведно със законната
лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане. Според
ищеца вредите са му причинени от нарушаване поверителността на телефонните
разговори и на разговорите при свиждане, с което е нарушена тайната на
кореспонденцията и неправомерно са узнати факти от личния му живот.
Бездействието се изразява в не преустановяване на практиката по подслушване на
разговорите. Това породило у него силни и интензивни по своя характер, с трайно
отражение във времето негативни чувства, емоции и състояния, на разочарование и
загуба на вяра във върховенството на закона в пенитенциарната система, на липса
на правова държава и незачитане на европейския правен ред, на неоснователна
държавна репресия, което е довело до чувство на безпомощност и незащитеност, на
състояния на нервност, напрегнатост, тревожност, на гняв и плач.
Ответникът - Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията” гр. София чрез процесуалния
си представител юрисконсулт С. в съдебно заседание и в представен писмен
отговор оспорва предявения иск. Излага доводи, че иска е неоснователен и
недоказан. Обосновава с разпоредби от
ЗИНЗС и ППЗИНЗС, че администрацията на затвора е осигурила правото на
затворниците на телефонни разговори и свиждане съобразно законовите изисквания.
Твърденията за контролиране на провежданите разговори и причинени от това неимуществени
вреди намира за недоказани. В представената по делото писмена защита излага
подробни доводи относно неоснователността на исковата претенция. Моли исковата
претенция да бъде отхвърлена като неоснователна и да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.
Окръжна прокуратура - Стара Загора, конституирана
като страна по делото на основание чл.10, ал.1 от ЗОДОВ, чрез участващия по
делото прокурор дава мотивирано заключение за неоснователност и недоказаност на
предявения иск, поради което предлага да бъде отхвърлен.
От събраните по делото доказателства съдът установи
следната фактическа обстановка:
Ищецът Т.С.В., е пребивавал в Ареста 01.12.2016
год. – 19.03.2017 год. и 30.08.2020 год. – 14.10.2020 год. и в Затвора – Стара
Загора в периодите 20.03.2017 год. – 24.03.2020 год. и 15.10.2020 год. –
05.11.2021 год.
Видно от приложената справка /лист 30 – 32 от
делото/, при първия си престой в Ареста Стара Загора, ищеца е провел 149
телефонни разговора и 17 свиждания, а през втория си престой 43 телефонни разговора
и 3 свиждания.
Ищецът е подал оплаквания за подслушването на
разговорите му и провежданите свиждания, както следва: сигнал с
вх.№М-41/19.02.2020 год.; жалба с вх. №М-50/26.02.2020 год.; жалба вх. №М-61/06.03.2020
год. /лист 65-69/.
В показанията си разпитаният свидетелят Г.Т.В.,
майка на ищеца, заяви, че е поддържала контакти със сина си, докато е бил в
Ареста и затвора, като го посещавала или са се чували по телефона. При провеждането
на свижданията винаги е имало от надзирателите човек, който да е в помещението.
В затвора свижданията се осъществявали като там са били седнали и чрез
телефоните са си говорили. Винаги е имало надзиратели и от неговата страна
отзад и от нейната страна отзад. Между тях е имало преграда. В стаята е имало 10
телефона, но заради пандемията контактът се осъществявал само през телефон.
Надзиратели имало и от двете страни, и двама, и трима са били, и от двете
страни, и са обикаляли – зад нея, зад него. Той много се ядосвал, защото така
те научавали неща от личния им живот. Т. се ядосвал и е искал надзирателите зад
вратата да отидат, но те не го правели. Когато й се е обаждал по телефона почти
всеки път влизал в пререкания с хора около него. Явно тълпи чакали за разговори
всеки път и са били близо до него и той все искал да се отдалечат. После го
обиждали, че е женчо, след като й казвал: „Хайде мамо, чао, обичам те, ще се
чуем утре.“ Единият път това го чула по телефона и то май един от надзирателите
го казал. Чувала и по телефона, че го обиждат. По време на провеждане на
свижданията имаше по двама-трима надзиратели. По време на пандемията и преди
това в помещението за свиждане били едновременно по четири, по пет, по 10
лишени от свобода, всеки път било различно. От близките имало по един, по
двама, и тя е била или със сина си или със съпруга си, всеки път различно.
Преценявала, че надзирателите слушали разговорите, защото те били на няма и
метър разстояние зад нея, даже и по-близо. Не зад всеки имало надзирател.
Конкретен случай, в който служител от надзорния състав да се намеси в разговорите
им, не си спомня да е имало. Т. й се обаждал обикновено след работа, когато е
работил. По време на разговорите чувала, че Т. влиза в пререкание с другите
затворници. Не си спомняла точно продължителността на свижданията, в стария
арест били около 30 минути, а в затвора – 45 минути
Свидетелят Е.К.М., твърди че познава ищеца от
Ареста в Стара Загора от месец септември 2020 год., тъй като били заедно в една
килия. Всеки ден Т. провеждал по един телефонен разговор с близките си, каквито
са правилата в ареста. Виждал го да провежда разговори, защото в ареста
телефонните разговори се провеждали килия по килия и много често са ги
извеждали двамата да говорят по телефона, той по единия, Т. по другия, тъй като
телефоните са два. Били придружавани от служител, който стоял до тях. Имало
маса, която се намирала между двата телефона и той сядал там, стои и слуша
разговорите. Разстоянието от масата до телефоните било по-малко от метър. Т.
често протестирал като твърдял, че му нарушават неприкосновеността на
кореспонденцията и искал да му покажат съдебна заповед, но такава не му
представяли. Месец и половина били заедно с Т. в ареста от месец септември до
началото на октомври 2020 год. Много често Т. влизал в пререкание със
служителите, защото му подслушвали разговорите и разбирали неща, които той не
искал да се разберат. Той говорил със семейството си, те стояли и слушали. Т.
постоянно бил гневен. На него лично казвал, че губи вяра във върховенството на
закона на нашето правосъдие, защото се чувствал незащитен, защото би трябвало
да не му подслушват разговорите, а те всъщност ги подслушвали. Това било всеки
ден. Доста гневен бил, като го виждал да плаче даже, Т. се чувствал безпомощен,
загубил всякаква вяра в правосъдието. Тези гневни изблици бяха свързани с това,
че му подслушвали разговорите. Условията в ареста не били лоши. Арестът бил
чисто нов, не го е чувал да се оплаква от условията. Иначе самия арест бил
направен много хубаво, условията са нормални като за арест, направен бил така,
както трябва да бъде. Те с Т. били в новия арест, а не в стария. Всеки имал
право да получава и изпраща писма, но те не можело да бъдат запечатани, а да са
разпечатани. Самият надзорно-охранителен състав ги запечатвал и никой не знаел
дали ги четат или не ги четат. Трябвало да ги предадат разпечатани, най-вероятно
после те ги запечатвали и ги изпращали, но дали ги четат няма как да види. Той
лично не е виждал това да се случва пред него. Други оплаквания от страна на Т.С.
не е имало. Неговите разговори също са били подслушвани, защото един служител
стоял до тях като говорят по телефоните, служителят стоял на масата между двата
телефона. Неговите разговори също имал усещането, че се слушат. За да го няма
човек това усещане, този надзирател не трябвало да бъде там. Имал усещането, че
служителят слуша неговият разговор. Служителят между двата телефона слушал и
двата разговора. Няма как да не е слушал и неговия разговор. Случвало се е от
надзорния състав да им направят забележка като се намесят в разговорите им.
Например Т. като говори с майка си, примерно да му изпрати определени неща,
надзорникът се намесва, че не може, значи той слуша разговора в този момент. Той
реално говорил по 1-2 минути. Имали право на 5 минути разговор. Много пъти се е
случвало след като приключат разговорите, да ги прибират заедно в килията или
извеждат от там първо единия, после другия.
Свидетелят Х.П.Д., заяви че познава ищеца от 2016 год.
от Ареста. Той бил там една седмица преди него. С него изкарали осем месеца
килия до килия. Когато били заедно, в коридора вдясно била неговата килия. През
няколко килии, може би на 10-тина метра, се намирал телефона. От килиите пряка
видимост към телефона нямал, но се чувало доста добре, защото килиите не са
шумоизолирани и знаели коя килия кога се отваря, кой излиза до телефона.
Полицаите съобщавали имената на хората в килиите. Вратата на килията била
решетъчна метална. Бил свидетел и чувал, когато Т. го изкарвали до телефона, но
не е чувал какво говори. Всеки път имало човек от надзорния състав, когато Т.
говори по телефона на една крачка зад него. Т. постоянно се разправял с хората
от надзорния състав, които стояли зад него. Имало някакви такива конфликти между
него и надзирателите. Чувал, че се разправял с тях, когато го връщали към
килията: „Защо стоиш до мене, нямаш право да стоиш зад гърба ми“, тъй като бил
в съседната килия до неговата. Свижданията в ареста били за около 10-тина
минути, някои по пет минути, зависи от смяната. Също и на свижданията стоял
един човек на една крачка зад тях, чувал какво се говори. Униформеното лице стояло
при задържания, на една крачка от него. Тези, които идват на свиждане, са
оградени, а задържаните били в едно помещение. Имало ограда, мрежа и са в друга
стая, а униформения е до арестанта. Кореспонденцията се осъществявала като
писмата се давали на старшините. Пликовете, които пускал били запечатани, но
получавал и разпечатани писма. Спомня си, че Т. се карал няколко пъти с
полицаите, че са му отворили писмото. Неговите писма лично ги пускал запечатани
в плик. Телефонните разговори си спомня, че повече от пет минути не им давали и
ако не ти вдигне адвоката или близките, чак на следващия ден можеш пак да се
обадиш. Веднъж седмично имали право на разговори с близки, мисли, че било в
сряда, но не си спомня много добре. Началото на август месец или юли накрая ги
задържали с Т. на 2016 год., през лятото било, не може да си спомни точно и
осем месеца изкарали заедно плътно със сигурност. В една килия не са били. С Т.
си говорили, защото били килия до килия и то се чувало. Килиите им били точно
една до друга и понеже нямало прозорци на килиите, само едни мрежи и се чувало
всичко. Много пъти го чувал как реве на глас. Казвал, че не му е добре от
отношението на полицаите, условията, тежко му било. Редът, който описал за
получаване на кореспонденция и телефонни разговори е на базата на негови лични
впечатления, също така и бил чувал как Т. се кара с полицаите за телефоните и
за писмата и от там си прави извода, че това е било практика. Няма как да види
да се връчва писмо, което Т. получава отворено, можел само да чуе. След ареста,
били с Т. за една седмица заедно в един коридор в затвора преди да го
освободят. Килиите им в затвора били близки една до друга. Там са отворени по
цял ден. В затвора на свижданията пак стояли полицаи при тях. Кореспонденцията
в затвора си изпращал в запечатани пликове. Телефонът бил разположен в
коридора. Всеки път е присъствено, когато си реши служителят можело да
присъства на телефонния разговор. Не било като в ареста задължително, защото
там те гледали на какви номера звъниш и присъствали на разговорите. В затвора
режима бил по-свободен, но служителят като се приближал до теб не можеш да му
кажеш: „изчезвай“. От 6 часа сутринта до 8 вечерта килиите са били отворени.
Телефонните разговори зависели от това дали е свободен телефонния апарат. Този
телефон се ползвал от 80 човека лишени от свобода. Имало струпване до
телефонния апарат. Винаги имало по 5-6 човека, които чакали на опашка. Имало
пререкания, които били ежедневие. Знае, че Т. имал конфликт за телефона, един
старшина го бил ритал там до телефона. Подробности не знае точно, но имало
някакъв конфликт със старшината.
Свидетелят С.Й.Р., заяви, че работи в Затвора -
Стара Загора. Имам 19 години трудов стаж, от които 14 год. в затвора и 4 години
и половина в арест – Стара Загора. Има 11 години в корпуса на Затвора – Стара
Загора като надзирател, три години като командир на отделение и пет години като
главен надзирател. След като събрали ареста със затвора последните години,
работи в затвора. Иначе преди това бил в стария арест. Тогава били като отделна
структура. До последно, докато се премести ареста, работил в него. В стария
арест имало два телефонни апарата, имало една масичка около метър и половина на
разстояние от телефона, тъй като на тях по заповед на главния директор им било
вменено да водят регистър, в който се описват трите имена на задържаното лице,
телефонния номер, в колко часа започва разговора и какъв е човекът, с който се
свързва задържаното лице, дали е майка, баща, приятел, близък. Докато се
записвали тези данни, някъде около 10-15 секунди, надзирателят стои до
задържаното лице, за да може тези данни да се потвърдят, тъй като и
надзирателят се подписвал, и задържаното лице след като приключи разговора, за
да се потвърди, че разговорът се е провел, тъй като много пъти съдът и
прокуратурата взимали данни от този регистър колко разговора са проведени, с
кое лице, какво времетраене, и след това се отдръпвали, защото едва ли на някой
надзирател му е бил интересен разговорът на задържаното лице. Като се отдръпне
надзирателят стоял на метър и половина - два от задържаното лице, тъй като
трябвало да осъществява и контрол върху провеждането на разговора. От
дългогодишния му стаж можел да каже, че много пъти се е случвало да късат
слушалката на телефона. Това се е случвало многократно и в затвора, и в ареста.
Например скарал се задържания със жена си или с приятелката си и много пъти
удрял самия телефон или направо откъсвал слушалката и хвърлял на земята. След
това около един ден нямало телефон, тъй като се обаждали на БТК и те пращали
техник. По отношение на кореспонденцията, задържаното лице отваряло плика,
показва на надзирателя, че няма нищо вътре – сим-карти или други карти, които
могат да съдържат някакво съдържание, тоест забранени вещи, след което затваряло
плика и го подавало на надзирателя. Контрол не осъществявали на самите писма,
когато задържаните получавали кореспонденция също. Подавали им и те си ги
отваряли сами. Само се описвало пак в регистър, като се описвало откъде идва
писмото, за кого е, след което му се давало. Той сам го отварявл в присъствието
на надзирател като му показвал, че вътре няма нищо. Това се правило, защото
много пъти се е случвало близки на задържаните, които не знаят, да изпращат
различни суми пари в писмата. Не го правели нарочно, просто те не били
уведомени за реда за получаване на такива вещи. Имало е и случаи под марката на
писмото да има залепена сим-карта, доста умело прикрита. Нямало как писмото да
не бъде проверено, но и нямало как да им отварят и да им четат писмата на
всички. В стария арест свижданията се провеждали, като се събирала група от
трима човека, качвали се по стълбите и условията били такива, тъй като старият
арест бил с мрежа, нямало как да осъществява контрол, нямало плексиглас и
нямало телефони и затова присъствал служител, тъй като много пъти се е случвало
да си подават предмети – цигари с марихуана, сим-карта и други забранени вещи.
Арестът е строен много отдавна и нямало техническата възможност да извършват
охраната от разстояние. Така бил устроен, с мрежа и нямало как да ги
контролират. Вече в новия арест в затвора имало плексиглас, телефони, направено
е така, както трябва да бъде. В стария арест имало присъствие на надзорния
състав при осъществяване на свижданията, но не точно до тях, а на около три
метра. От охранителна гледна точка, нямало как просто. Така бил направен този
арест, така е строен и времената се променили, затова бил създаден нов арест
при съвсем други условия и всички условия са променени. Във връзка с утвърдения
ред за свиждания в новия арест и в затвора, в ареста ставали по следния начин:
идва адвокат на портала, заявява със заверена служебна карта от Адвокатската
колегия, че желае да се срещне със задържано лице, изпращали техен служител,
взима го, вкарва го в стаята за адвокатски свиждания, съответно се извежда
задържаното лице, обискира се и се вкарва в стаята за адвокатски свиждания.
Стаята за адвокатски свиждания в Ареста в Стара Загора е със стъкло, съответно
имало пълен визуален контакт с провежданото свиждане между адвокат и задържано
лице и не се налагало присъствие от тяхна страна, и служителят стоял отвънка.
По този начин са и свижданията с близките, но били в друга зала, която била
оборудвана с телефони и със стъкло, като близките са били от едната страна, а
задържаните лица са били от другата страна. Там са били сложени шест броя
телефони и охраната се осъществявала от един служител. Никога не са влизали
вътре, и същото може да каже за ареста и за затвора, когато някой близък му
стане лошо или бърза и иска да си тръгне по-рано, някой път водят малки деца,
те се разревавали и не можело да стоят, тогава се налагало да влиза служителят,
за да може близкият да потвърди, че иска да се прекрати свиждането и тогава се
извеждали близките навънка и задържаното лице се прибирало. Тогава наистина
служител влизал вътре в залата, където се провеждало свиждането, за да може да
проконтролира и да удовлетвори желанието на близките. Това много пъти се
случвало. Имало е случаи, когато някой се разреве или когато се скарат, започвали
да блъскат по стъклото и да крещят, ставало страшен панаир. В такива случаи
влизали да осъществят контрол, защото ще се изпочупят залата. Арестът и затвора
били в отделни сгради, но начинът на провеждане на свиждания в затвора е
същият. Пак можело да влезе надзирател, когато има нужда. В затвора е още
по-шумно, защото там са били 10 телефона, като на всеки един лишен от свобода е
разрешено четирима близки да дойдат и като дойдат става шумотевица. Единия е на
телефона, но другите не мълчат, те си разговаряли помежду си и надзирателят и да
иска нещо да чуе, ако влезе вътре случайно, не може нищо да разбере. Свиждането
в затвора се осъществява с присъствието на двама надзиратели, като единият е от
страната на близките, а другият – към страната на лишените от свобода. На тях им
било разпоредено да не присъстват вътре и те не присъствали. Единствените
случаи са, когато възникнело някаква ситуация, било то лоша или безобидна,
например, когато близките искали да си тръгват, тогава влизал надзирател да
изведе лишения от свобода, защото нямал повече работа вътре в стаята за
свиждане. Кореспонденцията в ареста била вменена на дежурния по арест. Пред
него се отварял плика, задържаното лице го затваряло пред него и му го предавал.
Това нещо става в затвора чрез инспектор социална дейност. Лишените от свобода
си носели писмата при тях, в присъствието на инспектора си ги затваряли и си ги
подавали. По отношение на телефонните разговори в затвора, телефонът бил
разположен в коридора и лишените от свобода имали пълен достъп до него от 6
часа сутринта до 8,30 часа вечерта, когато е вечерната проверка. Ако лишеният
от свобода реши да си проведе много, много таен разговор, когато излязат повечето
лишени от свобода на престой на открито, той може да си остане и да си провеждал
телефонни разговори колкото си иска. Телефонът бил в тяхната зона и не се
контролира от надзирател и е напълно свободен. В ареста, тъй като са задържани
лица, там се извеждали покилийно и можело да се извеждат от една килия двама
човека. Имало два телефона, като по средата имало бюро, телефоните били
раздалечени, но все пак били на близко разстояние един от друг, и тъй като там
се водел този регистър на телефонните разговори, в началото на телефонния
разговор на задържаното лице, надзирателят докато опише данните за разговора в
регистъра, той присъствал няколко секунди докато започне разговора, след което
се отдръпвал. На тях им е вменено да водят този регистър и нямало как. Т.С. го
познавал от ареста. Всеки понеделник минавал лично през всички килии, като
обикалял целия арест. Т. виждал много пъти, лично той не му се е оплакал, че
някой надзирател му нарушавал кореспонденцията или да е искал нещо по-специфично.
С него не са имали проблеми, даже напротив съдействал на едно задържано лице да
си плати гаранцията. Лично на него, Т. никога не се е оплакал, че има някакъв
проблем. Не се е оплакал, че стоят до него на телефона или че му гледат
писмата. Винаги е можел да разговаря с него и ако е имал някакви проблеми да ги
каже, винаги. Имало проект тези телефони да ги изкарат на престоя на открито.
При ползването на телефонните апарати не са възниквали проблеми в затвора.
Единствено имало случай, когато един затворник бил дал на друг затворник
неговата телефонна карта на заем, с уговорката да му изхаби само 20 импулса, но
говорещият не е спрял навреме разговора и другият затворник в яда си е отишъл
да му спре разговора, но това е била уговорка между тях двамата. Проблеми не е
имало с ползването на телефона. Не е бил на работа в стария арест за периода
2016 – лятото на 2017 год. Започнал работа в стария арест на 01.10.2017 год.
като ръководител на ареста. В регистъра на обажданията в стария арест, който
водели, записвали и времетраенето на разговора, тоест началото и края. Когато
задържаното лице приключи разговора, то казвало: „Приключих“ и тогава
задържаното лице се подписвало в регистъра след края на разговора. От човешка
гледна точка не са им прекъсвали времетраенето на разговора, всеки имал
проблеми. Времетраенето на разговора бил следният: Например започвал разговора
в 14,40 ч., след като приключи, задържаното лице си затваря слушалката и казва,
че е приключил. Тогава задържаното лице
се подписвало в регистъра след като приключи разговора. Тогава колегата му поглеждал
часовника, записва си края на разговора и задържаното лице се подписвало. След
разговора се засичало времето на разговора. Нормативно ограничение на
продължителността на разговорите не е имало, или поне не знае да е имало, не бил
запознат с това. Освен него, имало още двама служители, които са ръководни
служители, като отговаряли тримата за ареста. Ако имало проблем със задържано
лице той е щял да знае, защото те му докладвали. По принцип Т. винаги е можел
да подаде молба и да се обърне към него и той е щял да му обърне внимание, ако
има някакъв проблем. Не е такъв да се крие или да шикалкави, винаги Т. е можело
да напише молба и да му се обърне съответното внимание, не само на него и на
всеки задържан.
Така установената фактическа обстановка мотивира
следните правни изводи:
На първо място предявеният от Т.С.В. иск следва да
бъде квалифициран като такъв по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, съгласно която
разпоредба държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и
задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в
резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС включително и за поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за
общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни
действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство
или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Провеждането на
телефонни разговори и условията при които те се провеждат, както от задържаните
лица в Ареста, така и от лицата изтърпяващи наказание лишаване от свобода, са
част от условията за изтърпяване на наказанието, респективно на задържането на
лицето. Дори и същото да е осъществявано в разрез с разпоредбата на чл.8 от
ЕКПЧ, то същата въвежда съответно гарантираното право на лицата, но не
регламентира процесуалните правила, по които следва да се разгледа делото. Искът
е предявен от лице, което твърди, че е претърпяло неимуществени вреди в
резултат на незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица на
държавата /служители на затворническата администрация и на ареста/, срещу
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - юридическо лице към Министъра на
правосъдието, осъществяващо прякото ръководство и контролът върху дейността на
местата за лишаване от свобода, съгласно разпоредбата на чл.12 от ЗИНЗС – т. е.
исковата молба е подадена от лице с правен интерес и срещу надлежно, пасивно
легитимиран ответник, по аргумент от чл.205 от АПК във връзка с чл.284 и сл. от ЗИНЗС. Твърдените като незаконосъобразни действия и бездействия на служители на
затворническата администрация представляват административна дейност, доколкото
осъществяваната от тези органи и длъжностни лица специализирана дейност по
изпълнение на изтърпяването на наказанията „лишаване от свобода“, съобразно
правното им положение и статут. Ето защо съдът приема, че предявеният иск е с
правно основание чл.284 от ЗИНЗС, за присъждане на обезщетение за неимуществени
вреди, настъпването на които се обосновава от фактическа страна с
незаконосъобразни действия и бездействия при или по повод изпълнение на
служебните задължения, при осъществяване на административна дейност, подлежи на
разглеждане в производство по реда на чл.203 и сл. от АПК, като съгласно
чл.285, ал.2 от ЗИНЗС и с оглед настоящото местожителство ***, делото е
подсъдно на Старозагорския административен съд.
На второ място съдът намира, че не следва да разделя
исковата претенция по периоди. Касае се за едно и също оплакване, като мястото
на задържането на лицето, респективно изтърпяването на наказанието лишаване от
свобода, не променя нито страните по делото, нито правната квалификация, нито
неговия предмет, нито претърпените неимуществени вреди, нито началната дата, от
която се претендират лихвите за закъснение. Исковата претенция е за целия
период и като ответник е посочена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“,
която е юридическо лице и към която спадат и Затвора - Стара Загора, Ареста
Стара Загора и ЗООТ – Стара Загора. В
случая се претендират неимуществени вреди като резултат от незаконосъобразните
действия и бездействие на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ за периода на престой на ищеца в Ареста и Затвора
Стара Загора. Предметът на делото е очертан в исковата молба, според която се
търси обезщетяване за твърдени от Т.В. претърпени неимуществени вреди, като
последица от не законно подслушване на разговорите при свиждане, както и на
провежданите телефонни разговори, с което е нарушена тайната на
кореспонденцията и неправомерно са узнати факти от личния му живот, а
бездействието се изразява в не преустановяване на практиката по подслушване на
разговорите.
По тези съображения съдът намира предявения иск за
допустим, а разгледан по същество - за частично основателен и доказан.
В Конституцията на Република България личният живот
на гражданите /чл.32, ал.1/, свободата и
тайната на кореспонденцията и на другите съобщения са обявени за неприкосновени
/чл.34, ал.1/. Изключения от правилото за неприкосновеност на кореспонденцията
се допускат само с разрешение на съдебната власт, когато това се налага за
разкриване или предотвратяване на тежки престъпления /чл.34, ал.2/. В чл.86, ал.1,
т.5 от ЗИНЗС е регламентирано правото на телефонна връзка на лишените от
свобода да се осъществява по ред и начин, определени от Главния директор на
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”. Съгласно чл.79, ал.2 от ППЗИНЗС,
телефонните разговори се контролират. Изключение са само разговорите на
лишените от свобода с техните защитници или повереници, които не се контролират
– чл.79, ал.6 от ППЗИНЗС.
Следователно чл.86 от ЗИНЗС не гарантира
безусловно тайната на кореспонденцията,
която е защитена свобода и съгласно чл.8, пар.1 от Европейската конвенция за
правата на човека и основните свободи /ЕКПЧ/. Съгласно чл. 5, ал.4 от Конституцията на Република България, международните договори, които са
ратифицирани по конституционен ред и са влезли в сила за страната са част от
вътрешното право и се ползват с върховенство спрямо нормите, които им
противоречат. Телефонните разговори, независимо дали са извършвани от дома на
дадено лице или от други помещения, попадат в обхвата на понятието „личен живот“
и „кореспонденция“ по смисъла цитираната норма от ЕКПЧ като с особена защита се
ползва тайната на кореспонденцията между подзащитен и неговия адвокат. В практиката си Европейският съд по правата
на човека нееднократно посочва, че дори в условията на изтърпяване на наказание
лишаване от свобода, правата на лишените от свобода по чл. 8, пар.1 от ЕКПЧ не
могат да бъдат ограничавани на други основания и намесата от страна на властите
в упражняването на тези права не може да бъде оправдана с други причини, освен
тези по чл.8, пар.2 от ЕКПЧ, а именно в интерес на националната и обществената
сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване
на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и
свободите на другите. Съдът неотклонно изисква при прилагане на изключенията по
пар.2 на чл. 8 от ЕКПЧ да се прилага принципът на пропорционалност при намесата
в упражняване на тези права и свободи, т.е. намесата следва да отговаря на
изискването за необходимост в едно демократично общество.
В случая намесата в правото на неприкосновеност на
кореспонденцията в аспекта й - провеждане на телефонни разговори от лишените от
свобода, както и на провеждането на свиждания, е предвидена в закона и се
приема, че преследва легитимна цел, а именно защита на обществения ред. От
свидетелските показания се установява, а и на практика не се оспорва от
ответника, че телефонните разговори на задържаните в Ареста Стара Загора /независимо
дали в стария или в новия/ се провеждат в присъствието на служители от
надзорно-охранителния състав и с оглед мястото на инсталиране на телефона,
което по никакъв начин не е отграничено от коридора, се чуват дори от
останалите задържани. Следва да се отбележи, че такова присъствие на надзорния
състав, няма при провеждането на телефонни разговори в Затвора Стара Загора,
доколкото телефона е разположен на коридора и е на разположение на всички
затворници. В конкретния случай, присъствието на останалите лишени от свобода
около телефона, не може да бъде ограничено нито от закона, нито от надзорния
състав. Следва да се отбележи, че правото на неприкосновеност на
кореспонденцията съгласно чл.8 от ЕКПЧ, ограничава правото на държавата за намеса
в това право. Същото обаче не се отнася до останалите физически лица. В този
смисъл са налице противопоставими права на лишените от свобода, като не може да
се предвиди приоритет на едно право с оглед на субекта пред същото право на
друг субект. Доколкото по делото се установи, че всеки един лишен от свобода е
имал свободен достъп до този телефон всеки ден от 06.00 часа до 20.00 часа,
съдът намира, че ограничаване на тези телефонни разговори от страна на
затворническата администрация не е имало. Не е имало и нарушаване на тайната на
тази кореспонденция от страна на същата администрация. В този смисъл,
недопустимо е ответника да носи отговорност за действията на останалите лишени
от свобода, стоящи до ищеца при провеждането на телефонните му разговори. Касае
са за лична отговорност. Въз основа на всичко изложено съдът намира, че
нарушаването на чл.8 от ЕКПЧ по отношение на провежданите телефонни разговори
от страна на ищеца при престоя му в Затвора Стара Загора и ЗООТ Стара Загора,
съответно за периодите 20.03.2017 год. – 24.03.2020 год. и от 15.10.2020 год. –
05.11.2021 год. се явява недоказан, а такова нарушаване е налице при
провеждането на телефонните разговори при престоя му в Ареста Стара Загора за
периодите 22.12.2016 год. – 19.03.2017 год. и 30.08.2020 год. – 14.10.2020 год.
Дори депозираната от негова страна жалба №М-61 от 06.03.2020 год., макар и да
се отнася да провежданият от ищеца телефонен разговор, не съдържа данни за
нарушаване на чл.8 от ЕКПЧ от страна на затворническата администрация, а само
за наличие на струпване на лишени от свобода, желаещи провеждането на телефонни
разговори и евентуалната опасност от възникването на конфликти. По делото не са
ангажирани доказателства от страна на ответника, които да сочат, че
присъствието на служебните лица при провеждане на всички телефонни разговори на
ищеца по време на престоя му в Ареста Стара Загора е било обусловено от личното
му поведение. Няма данни да е създавал проблеми или да е бил наказван за
нарушаване на реда в ареста, а наличието на заповеди на Главния директор на
ГДИН за определяне на реда за провеждане на телефонни разговори, не
представлява основание за нарушаване на правото на лична кореспонденция, прокламирано от чл.8 от ЕКПЧ. Липсват
данни до каква степен поведението му или други установени във връзка с него
обстоятелства биха довели до извод, че телефонните му разговори не могат да се
вместят в преследваната легитимна цел /защита на обществения ред, евентуално
предотвратяване извършването на престъпления или безредици/. От изложеното се
налага извод, че присъствието на служители на затворническата администрация е
съпътствало провеждането на всички телефонни разговори при престоя му в ареста,
т.е. цялата телефонна кореспонденция, систематично е била подложена на контрол,
без оглед на характера й. Тази практика сочи, че принципът на пропорционалност
не е бил приложен, което несъмнено засяга неговата кореспонденция, а също така
упражняването на правото му на зачитане на неговия личен и семеен живот, поради
което съставлява нарушение на чл.8, пар.1 от ЕКПЧ.
Режимът за провеждане на свиждания е регламентиран
в чл.73 и от ППЗИНЗС - в специално обзаведени помещения в присъствието на
служител от администрацията като настанените в заведения от закрит тип и в
арести провеждат свиждане в помещения, оборудвани с преградни стени,
недопускащи пряк контакт, чрез телефонна връзка и с непосредствено наблюдение
на физическа охрана. Доколкото установената в Ареста Стара Загора /новия/ и Затвора
Стара Загора практика е свижданията да се провеждат през пластмасова преграда
чрез телефон, т.е. изключвайки директен контакт, като телефонът не се прослушва
от служебно лице и в присъствието на други служебни лица, доводите за нарушена
тайна на кореспонденцията са относими и към провежданите по такъв начин
разговори при свижданията. Нарушаване е налице и при престоя на ищеца в старият
арест, доколкото в същия принципно не е имало други условия и възможности за
провеждането на свиждания, освен в присъствието на служители от
надзорно-охранителния състав. В този смисъл, съдът намира, за доказана исковата
претенция в тази й част, както за престоя на ищеца в ареста, така и при престоя
му в Затвора Стара Загора и ЗООТ Стара Загора. В тази връзка са и депозирани от
В. жалби през 2020 год., адресирани до Началника на Затвора Стара Загора.
Всъщност факта на присъствие на служители от надзорния състав, не се отрича и
от ответника, като ирелевантно е дали е налице умишлено подслушване или не от
тяхна страна. Самото им присъствие е предпоставка и нарушение на чл.8 от ЕКПЧ.
Както и по-горе бе изтъкнато, тайната на
кореспонденцията е защитена свобода съгласно чл.8, §1 от Европейската конвенция
за правата на човека и основните свободи, и цитираната правна уредба в ЗИНЗС и
ППЗИНЗС изцяло кореспондира и осигурява ефективно предоставяната с Конвенцията
защита. Съгласно чл.8, §2 от ЕКПЧОС намеса на държавата е допустима само ако е
предвидена в закон и е необходима в едно демократично общество в интерес на
националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на
страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на
здравето и морала или на правата и свободите на другите. Следователно тази
свобода не е абсолютна и неограничена, като при прилагане на изключенията по §2
на чл.8 от ЕКПЧОС се изисква прилагане на принципа на пропорционалност при
намесата в упражняване на тези права и свободи, т. е. намесата да отговаря на
изискването за необходимост в едно демократично общество. В случая, намесата в
правото на кореспонденцията е предвидена в закона и преследва легитимна цел, а
именно защита на сигурността и предотвратяването на извършването на
престъпления, следователно налице е легитимна цел и ограничение, което е
допустимо от § 2 на чл. 8 от ЕКПЧОС.
В конкретния случай от събраните по делото
доказателства не се установява наличието на
незаконосъобразно действие на затворническата администрация, с което да е
нарушено правото на неограничено получаване на кореспонденция на касатора.
Националната уредба детайлизира действията, свързани с получаване на
кореспонденцията на и от лишените от свобода, които да гарантират, че
кореспондентските пратки не съдържат неразрешени вещи. В това е и смисълът на
контрола на кореспонденцията по чл.75,
ал.2 от ППЗИНЗС, който преследва легитимна цел – опазване на сигурността, на
живота и здравето на лишените от свобода и предотвратяване извършването на
престъпления. Тази законова уредба е ясна, прецизна, достъпна и предвидима,
предоставяща възможност както на лишените от свобода, така и на служителите на
затворническата администрация, да имат единен подход при получаване и предаване
на кореспонденцията от и на лишените от свобода.
Съгласно чл.86, ал.1, т.3 ЗИНЗС, във връзка с чл.75, ал.1 от ППЗИНЗС осъдените на лишаване
от свобода имат право на кореспонденция без ограничение в броя на писмата,
които изпращат или получават. Лишените от свобода имат право да кореспондират с
органите на съда, прокуратурата, Президентството, Народното събрание,
министерствата, политическите партии в страната, представителни органи,
дружества, обществени организации и средства за масово осведомяване /чл.76 от
ППЗИНЗС/. Писмата на и до лишените от свобода се изпращат и получават от
инспектор по социална дейност и възпитателна работа /чл.75, ал.3 от ППЗИНЗС/. В
чл.77, ал.1 от ППЗИНЗС е предвидено, че молбите и жалбите на лишените от
свобода се завеждат в специална книга, в която се отбелязват датата на
получаването и изпращането, името на затворника, органът, до който са
адресирани, предметът и полученият отговор. Съгласно чл.77, ал.2 от ППЗИНЗС
срокът за изпращане на молбите и жалбите е тридневен. Когато срокът изтича в
неприсъствен ден, молбите и жалбите се изпращат в първия работен ден на
администрацията. Анализът на законодателната уредба на правото на
кореспонденция на лишените от свобода, респ. задълженията на специализираните
органи във връзка с приемането и придвижването й до адресатите, както и
събраните доказателства по делото, налагат извода за отсъствие на първата
предпоставка – незаконосъобразно действие/бездействие на специализираните
органи по изпълнение на наказанието лишаване от свобода, и по-конкретно на
служители от администрацията на затвора гр. Стара Загора, което да представлява
нарушение по см. на чл. 3 от ЗИНС. Не се установи по делото, да е налице отказ
да се приеме кореспонденцията на ищеца, респективно да е налице загубено писмо,
адресирано от Т.В.. Всички действия на затворническата администрация са били
съобразени със законовите разпоредби, поради което не е налице каквото и да е
било незаконосъобразно действие на администрацията. Отварянето на получаваните
писма е свързано с контрола по получаването на неразрешени вещи, а не с цел
контрол на съдържащата се в кореспонденцията информация. С оглед на
гореизложеното съдът намира, че исковата претенция свързана с получаването и
изпращането на кореспонденцията на ищеца за посочените искови периоди е неоснователна
и недоказана. Всъщност в самата искова молба не се съдържат твърдения за такова
нарушение, нито се претендират вреди от нарушаване на тайната на кореспонденцията,
в частност – получаването и изпращането на писма, видно от петитума на исковата
молба. Горните разсъждения съдът излага за пълнота, доколкото в хода на
съдебното следствие се събраха и такива данни относно писмата на ищеца.
Всички установени обстоятелства по нарушаването на
чл.8 от ЕКПЧ с оглед неспазване на изискването за пропорционалност на намесата
в упражняването на правата по чл. 8, пар.1 от ЕКПЧ при преследването на
легитимна цел от страна на служебните лица от затворническата администрация,
води на извод за основателност на исковата претенция. Установените негативни
преживявания, физически и психичен дискомфорт на Т.В., надвишаващи неизбежното
ниво, присъщо на наложеното му наказание, макар и без увреждане на здравето
като следствие от тях, са довели до унижаване на човешкото му достойнство и
представляват неимуществени вреди, причинени вследствие на гореописаните
незаконосъобразни действия на затворническата администрация и бездействие по
преустановяването им.
Съгласно разпоредбата на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, държавата отговаря за вредите,
причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните
органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС,
забраняващ подлагането на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително
отношение. Настъпването на неимуществени вреди при констатиране на такива
нарушения се предполага до доказване на противното /чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС/. Отговорността на държавата по чл.284, ал. 1
от ЗИНЗС възниква при наличието на няколко предпоставки, а именно:
1. допуснати от специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушения
на чл. 3 от ЗИНЗС; 2. нарушението на чл. 3 от ЗИНЗС да е при или по повод изпълнение на наказание „лишаване от
свобода“ или на мярка „задържане под стража“; 3. претърпяна вреда /имуществена
и/или неимуществена/ и 4. причинна връзка между допуснатите от специализираните
органи по изпълнение на наказанията нарушения на чл.3 от ЗИНЗС
и настъпилия вредоносен резултат. Тези нормативно регламентирани предпоставки
трябва да са налице кумулативно - липсата на който и да е от елементите от
правопораждащия фактически състав за възникване правото на обезщетение за
претърпени вреди, възпрепятства възможността да се реализира отговорността на
държавата в исково производство по чл. 203 и сл.
от АПК.
Съгласно
презумпцията по чл.284, ал.5
от ЗИНЗС, настъпването на неимуществени вреди се предполага до
доказване на противното, но за да се предполагат вреди, следва да са налице
действия или бездействия, които да подлагат лишения от свобода на изтезания, на
жестоко, нечовешко или унизително отношение.
Размерът на дължимото обезщетение за претърпените
неимуществени вреди следва да бъде
определен в съответствие с нормата на чл.52 от ЗЗД. Спазването на принципа на
справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния
еквивалент на моралните вреди изисква размерът на обезщетението да бъде
определен от съда с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства,
касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е
отразила на увреденото лице и при отчитане икономическия стандарт в страната
към момента на увреждането. Предвид конкретната установеност на броя на
проведените телефонни разговори и продължителността им, периода на търпене
нарушението, характера на нарушеното право - нарушение на правото на
неприкосновеност на кореспонденцията, в аспекта й на проведени телефонни
разговори и свиждания, съдът приема, че на ищеца следва да бъде присъдено
обезщетение в размер на 1 500.00 лв.
Върху тази сума ответникът дължи законна лихва до окончателното й
изплащане, считано от 22.12.2021 год. - датата на подаване на исковата молба в
съда.
В останалата част до размера на претендираното от
ищеца обезщетение от 14 000.00 лв. искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан. Според изхода на делото на ответника не
се дължат разноски по аргумент от разпоредбата на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС,
а такива се дължат на ищеца. Според приложените доказателства, съдът намира
същите за доказани в размер на 350.00 лв., от които 50.00 лв. платена държавна
такса и 300.00 лв. заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно приложеният
договор за правна защита и съдействие №213045/21.02.2022 год..
Водим от горните мотиви Старозагорският
административен съд
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр. София да заплати на Т.С.В.,*** 500.00 лв. /хиляда и петстотин
лева/, представляваща парично обезщетение за причинените му неимуществени вреди
от незаконосъобразна административна дейност на администрацията на Затвора -
гр. Стара Загора, свързана с не осигуряване на тайната на кореспонденция, в
частта й за провеждането на телефонни разговори и свиждания при престоя му в
Ареста Стара Загора и Затвора Стара Загора в периода от 22.12.2016 год. до 24.03.2020
год. и 30.08.2020 год. – 05.11.2021 год., ведно със законната лихва от
22.12.2021 год. до окончателното изплащане на сумата.
ОТХВЪРЛЯ
иска на
Т.С.В.,*** в
останалата му част, до размера на претендираното обезщетение от 14 000.00 лв.
/четиринадесет хиляди/ лв. за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразна
административна дейност на администрацията на Затвора - гр. Стара Загора, свързана
с не осигуряване на тайната на кореспонденция, в частта й за провеждането на
телефонни разговори при престоя му в Затвора Стара Загора в периода от 20.03.2017
год. до 24.03.2020 год. и 15.10.2020 год. – 05.11.2021 год., ведно със
законната лихва от 22.12.2021 год. до окончателното изплащане на сумата,
като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр. София, да заплати на Т.С.В. ЕГН ********** и
с постоянен адрес ***, изтърпяващ
наказание „лишаване от свобода“ в Затвора - Стара Загора, сумата 350.00 лв. /триста
и петдесет/ лв., представляващи разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба
пред тричленен състав на Административен съд Стара Загора в 14 дневен срок от
съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: