№ 669
гр. София, 10.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
М. Стойкова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20221100506540 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца „В.Б.“ ООД срещу решение от 31.03.2022
г. по гр.д. №53692/2020 г. на Софийския районен съд, 33 състав, с което е отхвърлен
предявеният от жалбоподателя срещу Д. Г. Г. иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 3345,27 лв., представляваща получена без основание чрез банков
превод по банкова сметка, разкрита в „Райфайзенбанк България“ ЕАД, с IBAN: ****, като
ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, необосновано, постановено
при нарушение на процесуалния и материалния закон. Сочи, че ответникът не е била в
трудови правоотношения с ищцовото дружество, което не е спорно по делото, както и че не
е установено от ответника, чиято е доказателствената тежест за това, наличието на
основание за получаване на процесната сума. Поддържа, че по делото не е установено
наличието на соченото от ответника споразумение между ищцовото дружество и „О.м.к.“
ООД за изплащане на задължения на последното, нито е установено наличието на трудово
правоотношение между това дружество и ответника. Предвид изложеното жалбоподателят
моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения иск.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна Д. Г. Г. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и
моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
1
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но неправилно
поради следното:
СРС е сезиран с иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД – за връщане на
заплатена на 07.09.2016 г. по банков път без основание сума. В исковата молба ищецът
твърди, че в платежното нареждане, с което сумата е преведена, е посочено като основание
„заплата за мес.06, 07 и 08.2016 г.“, но между дружеството и ответникът не е съществувало
трудово правоотношение.
Ответникът в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва предявения иск, като твърди,
че е била в трудово правоотношение с „О.м.к.“ ООД и за престирания от нея труд за мес.06,
07 и 08.2016 г. ищцовото дружество е изплатило дължимото и се трудово възнаграждение
по силата на споразумение между двете дружества.
Според дадените в ППВС №1/1979 г. указания връщане на даденото без основание
изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е.
когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго. Искът по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД
предполага установяване в условията на кумулативност на две предпоставки: разместване
на имуществено благо между патримониумите на два правни субекта и първоначална липса
на основание за получаването.
По въпроса за разпределението на доказателствената тежест по спорове във връзка с
неоснователно обогатяване в хипотезата на чл.55 ал.1 ЗЗД е налице трайна практика на
съдилищата и по специално на ВКС, обективирана в решение №138/07.10.2009 г. по т.д.
№375/2009 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №556/13.07.2010 г. по гр.д. №46/2009 на ІV ГО на
ВКС, решение №211 от 26.11.2013 г. по т.д. №1082/2012 г., ІІ ТО на ВКС. Според тези
решения и в трите хипотези на неоснователно обогатяване по чл.55 ал.1 ЗЗД - начална липса
на основание, неосъществено или отпаднало основание, общият правопораждащ
положителен факт е фактът на плащане на сумата, чието връщане се претендира (в тази
насока е и ППВС №1/79 - т.1). Поради това в доказателствена тежест на ищеца по иск на
някое от трите правни основания е да установи настъпването на факта на плащане, а в
доказателствена тежест на ответника - доказването на съществуване на основание да го
получи, съответно да задържи извършеното плащане.
По делото не е спорно и се установява от представеното платежно нареждане за
кредитен превод от 07.09.2016 г., че ищецът е превел по банков път по сметка на ответника
сумата от 3345,27 лв., като в основание за превод е посочено „заплата за м.06; 07 и 08.2016 г.
От показанията на свид. М.Н. се установява, че ответникът е работила в „О.м.к.“
ООД, като това дружество и „А. С“ ООД, „А. Г.“ ООД, „Ф. БГ“ ООД, „В. БГ“ ООД са били
свързани и е имало споразумение ищцовото дружество да плаща заплатите на наетите в
другите дружества, вкл.и заплатата на ответника.
От показанията на свид. Р.К. се установява, че ответника е била служител в „О.м.к.“
ООД, като през 2016 г. управителят на ищцовото дружество Г. е плащал на ответника, която
е негова сестра, както и че не му е било известно споразумение за плащане на задължения на
„О.м.к.“ ООД от страна на ищеца.
От приетото по делото заключение на ССчЕ, което настоящият съдебен състав
2
кредитира напълно, се установява, че ищцовото дружество е осъществило плащания с
основание „заплата“ към различни физически лица, вкл. и към ответника, като по
информация на НАП няколко лица, вкл. и ответника, не са били назначавани на трудови
договори с „А. С“ ООД и „О.м.к.“ ООД в периода 06.06.2016 г. – 01.10.2016 г.
Други относими доказателства не са ангажирани.
При тези данни и с оглед на събраните по делото доказателства настоящият въззивен
състав намира, че по делото ответникът, чиято е доказателствената тежест за това, не доказа
наличието на валидно основание за получаване на процесната сума. По делото липсват
каквито и да е доказателства за наличието на соченото от ответника трудово
правоотношение между него и „О.м.к.“ ООД. Не е представен сключен писмен трудов
договор, който по силата на разпоредбата на чл.62 КТ е условие за действителност, нито е
представено копие от трудова книжка, която по силата на разпоредбата на чл.347 ГПК е
официален удостоверителен документ за вписаните в нея обстоятелства, свързани с
трудовата дейност, или други писмени доказателства, сочещи наличието на трудовоправна
връзка. От заключението на ССчЕ се установява, че в НАП също няма данни за сключен
между ответника и „О.м.к.“ ООД през периода 06.06.2016 г. – 01.10.2016 г. трудов договор,
за сключването на какъвто работодателят изпраща уведомление до НАП по силата на
разпоредбата на чл.62 ал.5 КТ.
Ето защо, следва да се приеме, че по делото не е налице основание за извършения
дружеството-ищец паричен превод, противно на приетото от първоинстанционният съд,
който непълно необосновано е достигнал до извода, че основанието за извършения превод е
дължимо се на ответника от „О.м.к.“ ООД трудово възнаграждение.
Поради изложеното обжалваното решение на СРС следва да бъде отменено изцяло и
вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от ищеца срещу ответника иск
бъде уважен изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане на ищеца на основание чл.78 ал.1
ГПК следва да се присъдят разноски в първоинстанционното производство в размер на
сумата от 133,81 лв., представляваща държавна такса, и сумата от 300,00 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение, и разноски във въззивното производство в
размер на сумата от 66,91 лв., представляваща държавна такса.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение №20026183/31.03.2022 г., постановено по гр.д.
№53692/2020 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав, и вместо него постановява:
ОСЪЖДА Д. Г. Г. , ЕГН **********, адрес: гр. София, ул. „****, да заплати на
„В.Б.“ ООД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „****, Бизнес
сграда ****, ап./офис 7, на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД сумата от 3345,27 лв.,
представляваща получена без основание чрез банков превод с платежно нареждане от
07.09.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 03.11.2020 г. до окончателното
изплащане, на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 433,81 лв., представляваща разноски в
първоинстанционното производство, и сумата от 66,91 лв., представляваща разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
3
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4