№ 3408
гр. София, 10.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20231100510927 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от А. А. О. срещу решение №
6360/24.04.2023г., постановено по гр. д. № 45928/2021г. на СРС, 161 с-в, в частта, в
която съдът е признал за установено, че А. А. О. дължи сума в размер на 480 лв. за
месечни вноски за консумативни разходи към ЕС.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Поддържа се, че в производството е останало недоказано, че жалбоподателката е
собственик на имота. Не било установено и, че същата ползва имота изцяло. Освен
въззивника, ползватели на имота са П. О., С. О. и Я.М.. Въпреки това
жалбоподателката била осъдена да заплати цялата сума, а не съответната ¼ част от нея.
Не се доказва по категоричен начин дължимостта на процесната сума. Моли
решението да бъде отменено в обжалваната част.
В установения от закона срок, въззиваемият Етажната собственост на блок №
464, вх. „ А“ , находяща се в гр. София, 1232, представлявана от управителя И.И.Н., е
депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за
неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд в обжалваната
част да бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната
инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а
1
разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по
правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни
материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически
констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства, които
въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е
необходимо да ги повтаря.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира
наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
Видно от представените пред СРС справки от Имотен регистър, както и
нотариален акт, жалбоподателят се е разпоредил с имота в етажната собственост, като
е прехвърлил същия на други лица, но си е запазил правото на пожизнено и
бевъзмездно ползване на имота.
Съгласно разпоредбата на чл. 56 ЗС ограниченото вещно право на ползване на
недвижим имот включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение и
право да се получават добивите, без тя да се променя съществено. Ограниченото вещно
право на ползване е противопоставимо като абсолютно субективно материално право
на всеки , в т.ч. и на собственика на имота. Когато собственикът на един недвижим
имот учреди в полза на друго лице ограниченото вещно право на ползване по
предвидения за това ред , той се лишава от всяка възможност да ползва вещта.
Аналогично е положението, когато собственикът на недвижим имот се разпорежда със
собствеността по силата на надлежно сключена разпоредителна сделка в полза на
трето лице, но запазва правото си на ползване за себе си и/или за друг член на
семейството си. Запазеното право на ползване изключва изцяло или отчасти
възможността на новия собственик да упражнява правомощието си да ползва
собствеността и предполага от страна на новия собственик/ съгласил се да сключи
сделката при тези условия/ поведение, с което да се съобрази с онези форми на
ползване на имота, който не влизат в противоречие с закона и добрите нрави.
Съгласно чл. 6, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗУЕС собствениците в етажна собственост са
длъжни да заплащат разходите за ремонт, реконструкция, преустройство, основен
ремонт и основно обновяване на общите части на сградата, подмяна на общи
инсталации или оборудване и вноските, определени за фонд "Ремонт и обновяване",
съразмерно с притежаваните идеални части (т.9), както и разходите за управлението и
поддържането на общите части на сградата (т. 10). В чл. 6, ал. 2 ЗУЕС е предвидено, че
ползвателите на самостоятелни обекти в сграда в режим на етажна собственост имат
задълженията по ал. 1, с изключение на тези по ал. 1, т. 9, освен ако не е уговорено
друго между собственика и ползвателя. Съгласно § 1, т. 11 от ДР на ЗУЕС разходи за
управление и поддържане са разходите за консумативни материали, свързани с
управлението, за възнаграждения на членовете на управителните и контролните органи
2
и за касиера, както и за електрическа енергия, вода, отопление, почистване,
абонаментно обслужване на асансьор и други разноски, необходими за управлението и
поддържането на общите части на сградата.
Ето защо, правилно СРС е достигнал до извода, че при учредено право на
ползване, задължението за плащане на разходите за управлението и поддържането на
общите части на сградата по чл. 6, ал. 2, вр. ал. 1, т. 10 ЗУЕС, което е предмет на
обжалваната част от решението, е за ползвателя.
Съгласно чл. 51 ЗУЕС, задължение за заплащане на разходите за управление и
поддържане на общите части на етажната собственост имат собствениците,
ползвателите и обитателите и членовете на техните домакинства независимо от етажа,
на който живеят, а видно от разпоредбата на а§ 1, т. 4 от ДР на ЗУЕС домакинство са
две или повече лица, които живеят заедно в един самостоятелен обект или в част от
него, в който са регистрирани по постоянен или настоящ адрес, и имат общ бюджет,
без оглед на родствената връзка помежду им.
Неоснователни са изложените във въззивната жалба доводи, че не се установява
дължимостта на конкретната сума. Съгласно чл. 48, ал.8 ЗУЕС за текущото
поддържане на общите части на етажната собственост собствениците, ползвателите и
обитателите правят ежемесечни вноски в размер, определен в правилника за
вътрешния ред или с решение на общото събрание, а съобразно чл.11, ал.1, т. 5 ЗУЕС
общото събрание определя размера паричните вноски за разходите за поддръжка и
управление на общите части от сградата.
Видно от представения по заповедното производство протокол № 3 от
21.03.2012г. за проведено Общо събрание на собствениците на етажната собственост с
адрес: гр. София, ж.к. „****“, размерът на таксата за поддръжка и управление на ЕС за
живущите на първи и втори етаж е увеличен от 1,00 лв. на 2,00 лв., а за останалите
живущи от 3,00 лв. на 5,00 лв., като месечните вноски се събират до 15-то число на
месеца, за който са дължими, а промените по решение на общото събрание влизат в
сила от 01.04.2012 г. По делото не се спори, а това се установява и от вписването в
книгата на собствениците, че още три лица обитават процесния имот и са членове на
домакинството на жалбоподателката.
Ето защо, съобразно взетите решения на ОС, месечната такса за управление и
поддръжка е в размер на 4,00 лв., или за периода от 01.03.2019 г. до 28.02.2021 възлиза
на 480,00 лв.
За разлика от нищожността на сделките, на която може да се позове всяка страна
и заинтересовано лице безсрочно, контролът за законосъобразност на решенията на
етажната собственост е съдебен, ограничен е със срок за предявяване на иска, който е
преклузивен и тече от узнаването на решението, извършено по реда за уведомяването
за събранието - чл.40, ал.2 ЗУЕС. Отмяната на решението на етажната собственост
може да се иска при нарушаване на процедурата и при неспазване на императивни
правни норми. Ограничението на срока за съдебен контрол кореспондира на това, че и
изпълнението на решенията е свързано със срок - чл.38 ЗУЕС, уредена е специална
процедура за изготвяне и оспорване съдържанието на протокола и за уведомяване на
собствениците и обитателите за взетите решения. Определянето на срок за иска по
чл.40 ЗУЕС е съобразен и с това, че тези решения засягат широк кръг лица и
отношения, включително и с трети лица, което изисква сигурност, налага се бързина,
включително и при изпълнение на решенията. Неспазването на различни правила от
предвидените за свикване и провеждане на общото събрание и за вземане на решенията
3
не е равностойно, но законът не определя кои пороци водят до нищожност и кои до
незаконосъобразност, като е оставил тази преценка на съда в рамките на съдебното
производство. Затова извън определения от закона срок не може да се иска отмяна
нито на нищожните, нито на незаконосъобразните решения. Тук е неприложим
принципът, че нищожност може да се установява без срок. Доколкото няма твърдения,
нито данни, че жалбоподателят е предявил иск пред съответния съд по реда на чл.40,
ал.1 ЗУЕС за отмяна на решението по протокол № 3 от 21.03.2012г. за проведено Общо
събрание на собствениците на етажната собственост с адрес: гр. София, ж.к. „****“,
както и че процесното решение на Общото събрание на етажните собственици е било
отменено, то това решение подлежи на изпълнение, включително и по реда на чл. 38,
ал.2 ЗУЕС и обвързват ответницата.
Ето защо, съдът приема, че е налице валидно решение на ОС, на което са взети
решение за конкретните вноски за всеки обект на собственост, като неоснователни са
оплакванията във въззивната жалба в тази връзка.
Със становище от 23.05.2024г. въззивникът е представил документи, срокът за
което е преклудиран и не следва да се обсъждат. Въпреки това, само за пълнота на
изложението, следва да се отбележи, че същите са неотносими към предмета на
настоящия спор.
С оглед на изложеното, правилно СРС е приел, че са налице предпоставките на
чл. 38, ал. 2 ЗУЕС, а именно, че е налице валидно взето решение по въпрос от
компетентността на общото събрание на етажната собственост, от което се поражда
задължение за собственик на самостоятелен обект в сградата да го изпълни в
определения срок, както и че същото е влязло в сила.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции, решението на СРС следва да се
потвърди в обжалваната част.
По разноските за въззивната инстанция:
На въззиваемия на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва да се
бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 450 лв.
– адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 6360/24.04.2023г., постановено по гр. д. №
45928/2021г. на СРС, 161 с-в, в обжалваната част, в която съдът е признал за
установено, че А. А. О. дължи сума в размер на 480 лв. за месечни вноски за
консумативни разходи към ЕС.
ОСЪЖДА А. А. О., ЕГН **********, постоянен и настоящ адрес: гр. София,
район „****“, ж.к. „**** IV“, бл. ****, да заплати на EТАЖНА СОБСТВЕНОСТ- гр.
4
София, ж.к.“****“, бл. 464, вх. А, на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК сумата от
450 лв., представляваща направените пред въззивната инстанция разноски.
В останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила, като
необжалвано.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5