Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Елза Йовкова | |
за да се произнесе взе предвид: Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С Решение №1172 от 13.12.2013 година, постановено по ГР.Д.№289 по описа за 2013 година на Великотърновски районен съд, е уважен предявения положителен установителен иск за собственост, с който се иска да бъде прието за установено по отношение на Държавата, правото на собственост на Б, с предмет пет църкви, намиращи се в с. А Община - В. Т.; отхвърлен епредявения ревандикационен иск с правно основание чл.108 ЗС, с който се иска Държавата да бъде осъдена да предаде владението на ищеца; Присъдени са разноски, съразмерно с уважената и отхвърлена искови претенции. Постъпили са въззивни жалби в законоустановения срок, подадени от ищеца, от ответника и от едно от третите лица помагачи на ответника – Министерството на К.. С въззивната жалба, подадена от името на ищеца, се обжалва решението в частта, в коятое отхвърлен иска с правно основание чл.108 ЗС. Изложени са твърдения, в какво се счита, че се състои неправилността на решението в обжалваната част, подробни доводи и съображения във връзка с твърденията за допуснати нарушения от съда при постановяване на решението в обжалваната част. Връчени са преписи от въззивната жалба, подадена от ищеца, на другите страни. Постъпил е в законоустановения срок отговор на въззивната жалба на ищеца, подаден от ответника. Заето е становище, че жалбата, подадена от ищеца, е неоснователна и неподкрепена с доказателства. Изложени са доводи във връзка със заетото становище. Постъпил е в законоустановения срок отговор на въззивната жалба на ищеца, подаден от третото лице помагач - М. на К.. Заето е становище, че жалбата на ищеца е неоснователна, решението в обжалваната част правилно. Изложени са съображения на заетото становище. Направено е искане да бъде оставена без уважени въззивната жалба, подадена от ищеца, и решението в обжалваната част, като правилно да бъде потвърдено. С въззивната жалба, подадена от името на Държавата, се обжалва постановеното решение в частта, с която е признато правото на собственост на Великотърновската М. на БПЦ - Българска Патриаршия върху недвижимите имоти, предмет на иска – 5 църкви, намиращи се в с. А. Изложени са твърдения в какво се счита, че се състои неправилността на решението - в противоречие със събраните по делото доказателства при постановяване на решението. Посочени са и редица други пороци, които се счита, че са допуснати от първоинстанционния съд при постановяване на решението в обжалваната част и доводи и съображения във връзка с тези твърдения. Направено е искане да бъде отменено решението в обжалваната част и да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен и недоказан предявения иск. Претендират се разноски. Връчен е препис от въззивната жалба, подадена от ответника, на другите страни. Постъпил е в законоустановения срок отговор на въззивната жалба на ответника, подаден от ищеца. Заето е становище, че решението в обжалваната от ответника част е законосъобразно и жалбата следва да бъде отхвърлена. Изложени са доводи във връзка със заетото становище и направените искания. С въззивната жалба, подадена от едно от третите лица помагачи – М. на К., се обжалва решението в частта, с която е прието за установено по отношение на държавата, че Великотърновската М. на БПЦ - П, е собственик на недвижимите имоти, предмет на иска. Заето е становище, в какво се състои неправилността на решението в обжалваната част - твърдения за незаконосъобразност, постановено в противоречие с материалния закон. Изложени са съображения във връзка с твърденията за неправилност на съдебния акт в обжалваната част. Направено е искане да бъде постановено решение, с което да бъде отменено решението на първоинстанционния съд в обжалваната част, и да бъде постановено друго, с което предявения иск да бъде отхвърлен изцяло. Постъпил е в законоустановения срок отговор на въззивната жалба на третото лице-помагач, подаден отищеца. Изложено е твърдение, че Министерството на К. във въззивната си жалба обжалва изцяло първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон, това означава, че подпомагащата страна признава, че решението е неправилно, В.ГР.Д.№293/2014 г. ВТОС в частта, в която се обжалва от ищеца. Заето е становище, че възраженията, направени от третото лице помагач, съдържат незаконосъобразни твърдения и са изложени подробно, какви са тези незаконосъобразни твърдения, които ищецът счита, че са изложени от третото лице помагач, доводи във връзка с това. Направено е искане да бъде оставена без уважение въззивната жалба, подадена от третото лице помагач – М. на К.. Постъпил е в законоустановения срок отговор на въззивната жалба на Министерството на К., подаден от ответника. Заето е становище, че се поддържа изцяло подадената от Министерството на К. въззивна жалба. Поддържа се всички изводи, които е направило Министерството на К. в подадената от негово име въззивна жалба. Изложени са съображения във връзка с това становище. Направено е искане да бъде отменено решението в частта, с която е прието, че Великотърновската М. на БПЦ - Б Пса собственици на петте процесни имота и да бъде постановено друго, с което отхвърлена исковата претенция. Съдът като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите и съображенията, изложени от страните, и като разгледа и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Предмет на въззивното производство, въведен с въззивната жалба, са обективно кумулативно съединени искови претенции за признаване право на собственост върху недвижими имоти и за предаването на владението им. Преценявайки обжалваното решение по реда на чл.271, ал.1, изречение първо, предложения първо и второ от ГПК и съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл.269, ал.1, изречение първо от ГПК, въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо. Относно валидността. Решението е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма и е подписано, като волята на съда е изразена по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание. Относно допустимостта. Решението отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество и съдът се е произнесъл по спорното право така, както е въведено с исковата молба. Преценявайки решението в обжалваната част по реда на чл.271, ал.1, изречение първо, предложения трето от ГПК, и съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл.269, ал.1, изречение второ от ГПК, въззивният съд го намира за правилнов частта, в която е уважен установителния иск за собственост, и неправилно в частта, в която е отхвърлено, като неоснователно, заявеното по реда на чл.108 от ЗС исканеответникът да бъде осъден да предаде владението на процесните пет имота. За този извод съдът е мотивиран от следното: От фактическа страна. Районният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства. Направил е правилни изводи какви обстоятелства от фактическа страна се установяват Ч. тях. Въззивният съд, преценявайки събраните в първоинстанционното производство доказателства, приема за установени от фактическа страна същите обстоятелства, приети за установени от районния съд. Поради което счита, че не е необходимо отново да излага /възпроизвежда/ какви обстоятелства от фактическа страна приема за установени от събраните в първоинстанционното производство доказателства. Ч. съдържаниетона събраните във въззивното производство писмени доказателства - Доклад на Людмила Живкова - председател на Комитета за изкуство и култура до Секретариата на ЦК на БКП относно преминаването в държавна собственост на изоставените църкви и манастири и Мнение относно доклада за състоянието и опазването на църквите и манастирите паметници на К. от Комитет по църковните въпроси – председател Ст. Баръмов 13.07.1977 г., съдът приема за установено от фактическа страна следното: Председателят на Комитета за култура е предложил на секретариата на ЦК на БКП да се одържавят изоставените църкви в България; Мнението на председателя на Комитета по църковните въпроси е да не се одържавят, поради принципа разделност на църквата от държавата. От тези факти съдът прави извод, че към 13.07.1977 година представителите на посочените „институции”, в качеството си на „органи на изпълнителната власт на държавата” не са считали, че изоставените църкви са собственост на държавата. От приетите за установени от фактическа страна обстоятелства от районния съд, които въззивната инстанция след преценката на обсъдените от районния съд доказателства, също приема за установени, и от приетите за установени обстоятелства, изложени по-горе, въззивният съд прави следните правни изводи: Предявените кумулативно обективно съединени искови претенции са с правно основание: обуславящата – чл.77, предложение второ от ЗС, във вр. с чл.34 от Закон за давността, отм., но приложим към момента на издаване на процесния нотариален акт, във вр. с чл.21, ал.1 от Закон за вероизповеданията, предявен по реда на чл.124, ал.1 от ГПК положителен установителен иск за собственост на недвижими имоти; обусловената – чл.108 от ЗС, ревандикация на недвижими имот, предмет на установителния иск. По отношение на обуславящата искова претенция. Съдът на основаниечл.272 от ГПКпрепраща към мотивите на първоинстанционния съд, чиито правни констатации по отношение на предявения установителен иск за собственост, освен фактическите, както се посочи по-горе, приема за свои. Установените Ч. събраните по делото В.ГР.Д.№293/2014 г. ВТОС доказателства факти обосновават извод за основателност и доказаност на установитеÙния иск за собственост. Въззивният съд напълно възприема съображенията на районния съд, обосноваващи крайния му извод. Съобразявайки се с правомощията и задълженията си, визирани с разпоредбата на чл.269, ал.1, предложение трето от ГПК, въззивният съд ще обсъди основателността и доказаността на обуславящата искова претенция във връзка с направените във въззивната жалба възражения и изложени твърдения. Нотариалният акт, издаден по реда на обстоятелствената проверка, какъвто е процесният нотариален акт, с който е признато право на собственост наЕнорийското църковно настоятелство на с. А притежава обвързваща доказателствена сила спрямо всички, включително и за решаващия съд. Ч. него вписаното като титуляр лице се легитимира, че притежава право на собственост върху имотите, предмет на нотариалния акт. Но, до доказване на противното. Всяко трето лице, на което е противопоставима доказателствената сила на нотариалния акт, може да я обори, като докаже, че вписаното в нотариалния акт лице не е титуляр на правото на собственост - т.е. не го е притежавало при съставянето на нотариалния акт или го е „загубило” след съставянето му. Доказателствената тежест лежи върху лицето, което оспорва. То трябва да докаже или, че вписаното в нотариалния акт придобивно основание не се е осъществило в обективната действителност; или че по силата на закона не би могло да бъде придобито правото на собственост от титуляра на нотариалния акт; или че са настъпили правопогасяващи факти след издаване на нотариалния акт и титулярът на нотариалния акт е „изгубил” правото на собственост, или да докаже свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта. При оспорване обвързващата доказателствена сила са неприложими разпоредбите на чл.193 и сл. от ГПК. Те са приложими при оспорване истинността на документ. В изложения смисъл ТР №11 от 21.03.2013 г. по Т.Д.№11/2012 г., ОСГК на ВКС. Освен това „обвързващата доказателствена сила на нотариалния акт досежно удостовереното право на собственост се признава в класическата юриспруденция и в съдебната практика по отменения Закон за гражданското съдопроизводство /ЗГС/, според които за оборването на тази доказателствена сила е необходимо пълно обратно доказване. Да се отрече доказателствената сила на констативния нотариален акт означава да се обезсмисли това специално уредено производство и резултатът от него.” - цитат от посоченото ТР. Изложеното обосновава извод за обвързващата решаващия съд доказателствена сила на процесния нотариален акт, до оборването й по един от посочените по-горе начини. Първото оплакване, посочено във въззивната жалба, подадена от ответника, е „неправилно и в противоречие със събраните по делото доказателства съдът е приел, че е налице правоприемство между Енорийското църковно настоятелство на с.А. и ищеца по делото - В. М. на Българската Православна Църква и е оставил без уважение направеното от държавата възражение за липса на представителна власт на ищеца по делото. Районният съд е приел, че „ищецът по делото - В. М. на Българската Православна Църква, е придобил правото на собственост върху описаните в исковата молба имоти - пет църкви в с.А. по давност с изтичането на предвидения в Закона за давността /отм./ срок на придобивната давност за недвижимите имоти от 20 години, когато е издаден и нотариален акт за право на собственост на недвижим имот издаден на основание обстоятелствена проверка № 169, том VI, per. 2696, дело № 1635/1942 година на Горнооряховски околийски съдия”. Извода за титуляра на правото на собственост еобосновал с това, че „Енорийското църковно настоятелство е подведомствено на Търновската М., и че Енорийското църковно настоятелство е имало право да придобива имоти за Църквата, включително и по давност”, мотивирайки се с посочени и тълкувани от него разпоредби от „Екзархийския устав” – „Устава за управлението на Българската Екзархия от 14.05.1871 година. Тогава е създадена и самоуправляемата Православна Българска Църква, под име Екзархия.” Настоящият състав, тълкувайки обсъдените от районния съд разпоредби на „Екзархийския устав” възприема изводите на районния съд кой е титуляр на правото на собственост. Тези изводи по своята правна същност не представляват извод за „наличие на правоприемство”. Правоприемството между „Енорийското църковно настоятелство” на с. Арбанаси и В. М. на Българската Православна Църква е настъпило по силата на Закона за вероизповеданията. С разпоредбата на чл. 21, ал.1 от Закон за вероизповеданията е прогласено правоприемството. С влизане в сила на Закона за вероизповеданията имуществото, което е придобило и притежавало „Енорийското църковно настоятелство” на с. А. е станало имущество на В. М. на Българската Православна Църква. С посочената норма точно и ясно е регламентирано, че само вероизповеданията и техните поделени, които са придобили статут на юридическо лице въз основа на този закон, имат право на свое имущество. Защо настоящият състав приема, че до влизане в сила на Закона за вероизповеданията – 01.01.2003 година, придобитото право на собственост от „Енорийското църковно настоятелство” на с. А., констатирано с процесния нотариален акт по обстоятелствена проверка, не В.ГР.Д.№293/2014 г. ВТОС е „изгубено”, съдът ще изложи при обсъждане на другите оплаквания,посочени във въззивната жалба, подадена от ответника. Следващото оплакване, посочено във въззивната жалба, подаден от ответника, е„неправилно и в противоречие със събраните по делото доказателства съдът е приел, че ищецът по делото - В. М. на Българската Православна Църква, е придобил правото на собственост върху описаните в исковата молба имоти - пет църкви в с.А., по давност с изтичането на предвидения в Закона за давността /отм./ срок на придобивната давност за недвижимите имоти от 20 години, когато е издаден и нотариален акт за право на собственост на недвижим имот издаден на основание обстоятелствена проверка № 169, том VI, per. 2696, дело № 1635/1942 година на Горнооряховски околийски съдия.” „Неправилен е и извода на съда, че Държавата не е доказала придобиване на имотите по сила на изтекла в нейна полза придобивна давност.” Ответникът е оспорил обвързващата доказателствената сила на процесния нотариален акт Ч.оспорване на фактите, обуславящи посоченото в нотариалния акт придобивно основание - давност и завещание, и Ч.твърдения, че Държавата е станала собственик на процесиите имоти по силата на законови разпоредби и алтернативно Ч. придобиването им по давност, и с твърдение, че правото на собственост е придобито от държавата преди съставяне на процесния нотариален акт. По отношение на фактите, обуславящи посоченото в нотариалния акт придобивно основание – давност. Районният съд е приел, че момента, от който е започнало упражняване на фактическата власт с намерение за своене, еприемането на Устава за управлението на Българската Екзархия от 14.05.1871 година,утвърден с Указ от 13.01.1895 година. Обосновал е този извод с факта, че от тогава е създадена и самоуправляемата П.Б.Ц., под име Екзархия - чл.1 от Устава.Приел е, че Ч. депозираните по делото свидетелски показания, се установява, че „до 1942 година църквите в с.А. са били отворени и в тях се е служело. Дори и тези църковни служби да са били един път годишно - на храмовите празници, или при нужда /както в църквата „Св.Атанас", която е до гробищата на с. А., е имало служба ако някой умре/, явно е, че храмовете са използвани по предназначението си - за събиране на миряните на църковни служби, и от владелеца им - Българската Православна Църква, Ч. нейните поделения, каквото е и църковното настоятелство, и нейните служители. Възраженията и твърденията на ответника, свързани с оборване съществуването на вписаното в процесния нотариален акт придобивно основание – давност, се свеждат до следното: Ответникът възразява, че съществуването на правна възможност църквата като институция да притежава собствени имоти, не означава, че е започнало да се осъществява фактическо владение по отношение на процесиите имоти. Твърди, че от съдържанието на приетите по делото писмени документи, е „видно, че Българската църква не е владяла имотите предмет на иска”. Както се посочи по-горе, за оборването на обвързващата доказателствена сила е необходимо пълно обратно доказване, което е в тежест на ответника. Ищецът не е нужно нищо да доказва. Нито началния момент на започване на давността, нито изтичане на изискуемия се давностен срок, нито осъществяване на фактическата власт с намерение за своене през целия период на давностния срок, нито дали е билналице годен субект, който да е имал въобще обективна възможност да владее непрекъснато и необезпокоявано процесиите храмове в период от 20 години. Това доказване е извършено в производството по издаване на процесния нотариален акт по обстоятелствена проверка и за това той има посочената обвързваща доказателствена сила. От съдържанието на посочените и обсъдени във въззивната жалба документи по никакъв начин не може да се направи извод за оборване обвързващата доказателствена стойност на нотариалния акт. Една част от тях установяват факти, които са осъществявани преди момента, от който най-късно е следвало да започне упражняване на фактическата власт с намерение за своене, за да изтече изискуемия се давностен срок преди издаване на процесния нотариален акт. Другата част от тях, са със такова съдържание, че може да се направи само предположение. Те са от такъв характер, че извод въз основа на тях дали Църквата е упражнявала фактическа власт с намерение за своене върху процесните имоти или не е, би бил произволен. По отношение на твърдения, че Държавата е станала собственик на процесиите имоти по силата на законови разпоредби и алтернативно Ч. придобиването им по давност, и с твърдение, че правото на собственост е придобито от държавата преди съставяне на процесния нотариален акт. Ответникът твърди, че за периода от 1919 година до 1946 година Държавата е владяла процесиите имоти, за което по делото са представени документи. От съдържанието на посочените и обсъдени във въззивната жалба документи по никакъв начин не може да се направи извод, за осъществено владение от страна на Държавата. Касае се изпълнение на задължения на Държавата, вменени й със Закона за старините /обн. ДВ, бр.37 от 18.02.1911 г./. Аргумент чл.1, чл.3, чл.9, чл.10 и чл.11 от посочения закон. Граматично, функционално и съпоставително тълкуване на посочените правни норми обосновава извод, че всички твърдени във въззивната жалба факти и действия, като факти и действия, доказващи осъществено владение от Държавата върху процесните имоти, в действителност са факти и действия, свързани с изпълнение на задълженията на Държавата, вменени й с посочените правни норми. До същия извод е стигнал и районният съд. „Извършени ремонтни, реставрационни и консервационни В.ГР.Д.№293/2014 г. ВТОС дейности, както на сградите, така и на уникалните стенописи в тях, не доказва твърдяното от ответника Ч. процесуалния му представител владение на имотите от държавата, а изпълнение през годините на задължението на Държавата, вменено й от Закона. Ответникът твърди, че е „неправилен и противоречащ на материално - правни разпоредби извода на съда, че Държавата не е придобила собствеността върху процесиите имоти по силата на Закона за издирване на старини и спомагане на научни и книжовни предприятия /обн. ДВ бр. 13 от 17.01.1890 г./ и Закона за старините /обн. ДВ, бр.37 от 18.02.1911 год./”. Ответникът твърди, че по силата на чл.8 от Закона за издирване на старини и спомагане на научни и книжовни предприятия /обн. ДВ бр. 13 от 17.01.1890 г./ Държавата е придобила правото на собственост върху процесните недвижим имоти. Чл.8 гласи следното: Откритите неподвижни старини, като храмове, крепости, и други, дето да се намерят, се оставят под надзор на местната власт и са притежание на правителството. Открити имоти по смисъла на посочената правна норма са имоти, съществуването на които се установява за първи път. Граматическото тълкуване на посочената правна норма е достатъчно за да се направи извод, че процесните недвижими имоти не са от категорията имоти, визирани с посочената павна норма. Чл.25 от Закона за старините гласи следното: Всички недвижими старини, дето и да бъдат те открити, принадлежат на държавата. По отношение на тази правна норма важи казаното за чл.8 от Закона за издирване на старини и спомагане на научни и книжовни предприятия. Граматическото тълкуване на посочената правна норма е достатъчно за да се направи извод, че процесните недвижими имоти не са от категорията имоти, визирани с посочената правна норма. Открити имоти по смисъла и на тази правна норма са имоти, съществуването на които се установява за първи път. Освен това съществуването на чл.8 от Закона за старините /обн. ДВ, бр.37 от 18.02.1911 год./ изключва тълкуване на чл.25 по начина твърдян от ответника. Регламентираните в чл.8 от Закона за старините задължения на други субекти на правото, които притежават право на собственост върху „каквито и да било старини”, опровергават тезата на ответника, че по силата на закона – чл.25 от Закона за старините, Държавата е придобила правото на собственост върху процесните недвижими имоти. Включване на процесиите имоти в Списъка на народните старини №1, публикуван в ДВ.бр. 69 от 1927 година има за единствена последица обявяването им за недвижими народни старини. Включването на процесните имоти в посочения списък и обявяването им за народни старини не са юридически факти, от които настъпва придобиване правото на собственост от Държавата върху тях. Изложеното обосновава извод, че Държавата не е станала собственик на процесиите имоти по силата на законови разпоредби и алтернативно Ч. придобиването им по давност, преди съставяне на процесния нотариален акт, не е оборена обвързващата доказателствена сила на процесния нотариален акт. Факта, че Държавата не е придобила право на собственост върху процесните недвижими имоти по твърдените от нея начини, обосновава извод за неприложимост на забраната на чл.15 от Закона за държавните имоти от 1941 г. /отм./ - да се придобиват процесните имоти по давност. Факта, че не е оборена обвързващата доказателствена стойност на процесния нотариален акт, задължава съда да счита, че към издаване на процесния нотариален акт правото на собственост върху процесните недвижи имоти се е притежавало от „Енорийското църковно настоятелство” на с. Арбанаси. Защо настоящият състав приема, че до влизане в сила на Закона за вероизповеданията – 01.01.2003 година, придобитото право на собственост от „Енорийското църковно настоятелство” на с. А., констатирано с процесния нотариален акт по обстоятелствена проверка, не е „изгубено”. Това е така, защото придобито право на собственост не може да “се изгуби” с факта, че не се упражнява фактическа власт върху имота от собственика, а се упражнява от друго лице, дори то да има намерение да свои. Собственикът ще „изгуби” правото си на собственост само, ако друг го придобие по давност или Ч. други, предвидени в закон способи. Но, за да бъде осъществен фактическият състав на придобивната давност, не е достатъчно собственикът да не упражнява фактическата власт, тя да се упражнява от другиго, постоянно и непрекъснато, с намерение за своене. Необходимо е да бъдат установени такива факти и обстоятелства, конкретни действия, че да може да бъде направен обосÝован извод за „манифестиране” на намерението за своене, и това „манифестиране” да е достигнало до съзнанието на собственика. След издаване на процесния нотариален акт и до актуване на процесните имоти като публична държавна собственост, Държавата не „манифестирала” намерение за своене в посочения по-горе смисъл. Настоящият състав счита, че всички действия, които са извършвани от Държавата Ч. нейни органи и институции по отношение на процесните недвижи имоти, от фактическото им отнемане с Протокола за изземване от 03.05.1947 година, подписания В.Й.В. мл. милиционер при Горнооряховското околийско управление, до актуването на процесните имоти, като публична държавна собственост, са действия визпълнение на задължения на Държавата, вменени й със Закона за паметниците на К. и музеите /обн. ДВ, бр.29 от 11.04.1969 година/. Аргумент чл.2, чл.4, ал.1, чл.5, чл.19 и чл.20 от посочения закон. В.ГР.Д.№293/2014 г. ВТОС Граматично, функционално и съпоставително тълкуване на посочените правни норми обосновава посочения по-горе извод. Обявяването на процесните имоти за паметници от национално значение и включването им в публикуван Списък в ДВ не са юридически факти, от които настъпва придобиване правото на собственост от Държавата върху тях. Правото на собственост не е придобито от Държавата и Ч. други, предвидени в закон способи. Актуването на процесните имоти, като публична държавна собственост не е способ за придобиване правото на собственост от Държавата. Правната последица от актуването на процесните имоти, като публична държавна собственост, е за първи път „манифестиране” от страна на Държавата намерението за своене на процесните недвижими имоти. Това е 07.02.2001 година, когато са издаден актовете за държавна собственост. Не е изтекла, визираната в чл.679, ал.1 от ЗС десет годишна придобивна давност. Още на 11.11.203 година ищецът е прекъснал започналата да тече давност с подаване на жалба до ВТОС на основание ЗОСОИ. Делото е приключило на 02.02.2007 година. Искът по настоящото дело е предявен на 18.12.2012 година. Процесните имоти не са и публична държавна собственост. За да е един имот публична държавна собственост по смисъла на чл.2, ал.2 от ЗДС във всичките му редакции, първо имотът трябва да е държавна собственост. Както се посочи при обсъждане основателността на установителната искова претенция „народните старини”, „паметниците на К. от национално значение” не са само държавна собственост, а и частна собственост. Факта, че процесните имоти са били обявени за „народни старини” и „паметници на К. от национално значение”, не е юридически факт, от който държавата да придобива правото на собственост върху тях. С влизане в сила на Закон за вероизповеданията, обн. ДВ. бр.120 от 29.12.2002 г., по силата чл.21, ал.1 отЗакон за вероизповеданията В. М. на Българската Православна Църква е придобила правото на собственост върху процесните недвижими имоти, ако не го е придобила по давност, каквито възражения са направени от ответника. Притежава го и към настоящия момент. Във въззивната жалба са изложени и твърдения, че процесните недвижими имоти немогат да бъдат реституирани по реда на ЗВСОНИ, като са изложени причини за това твърдение. Както се посочи настоящият състав счита, че констатираното с процесния нотариален акт за съществуващо право на собственост, не е „изгубвано” – т.е. процесните имоти не попадат в хипотезите на реституционни‗е закони поради липса на първата изискуема се предпоставка. Поради което настоящият състав счита, че не дължи произнасяне по направеното възражение за неприложимост на реституционния закон. Въззивната жалба, подадена от третото лице помагач, не съдържа други оплаквания, освен разгледаните. По изложените съображения предявеният установителен иск за собственост е основателен и доказан и следва да бъде уважен. По отношение на ревандикационния иск. За да бъде уважен предявен ревандикационен иск по делото трябва да са установени /доказани/ трите кумулативно изискуеми се предпоставки: ищецът да притежава право на собственост върху вещта, предмет на иска; ответникът да владее /държи/ вещта, предмет на иска; ответникът да владее /държи/ вещта, предмет на иска, без правно основание. В настоящия казус са доказани всички кумулативно изискуеми се предпоставки за да бъде уважен ревандикационния иск. Съображения защо съдът приема, че ищецът по ревандикационния иск притежава право на собственост върху процесните недвижими имоти се изложиха при обсъждане основателността на установителната искова претенция. Доказана е и втората предпоставка - ответникът владее процесния недвижим имот. Този факт не е спорен по делото. Установен е и от издадените в полза на ответника актове за публична държавна собственост. Доказана е и третата кумулативно изискуема се предпоставка – ответникът владее без правно основание. За да приеме, че държавата държи имотите на правно основание районният съд е направил два извода, които въззивният съд не споделя, а именно: „По силата на обсъжданите законови разпоредби в Закона за културното наследство /подобни на тези в Закона за старините /отм./, Държавата държи и упражнява фактическата власт върху процесиите имоти - културни ценности, а Българската православна църква като техен собственик, има възможност да участва в дейностите по опазване на тези културни ценности”; Предвид изложени и обсъдени правни норми, съдът като прима, че на Държавата са вменени по силата на ЗКН дейностите по управление, опазване и закрила на процесиите имоти-културни ценности и част от културното наследство на Република България, прави извод, че тези дейности предполагат и държането на имотите и упражняването на фактическата власт върху тях от Държавата, Ч. нейните органи. И двата извода, че от разпоредбите на ЗКН произтича правото на Държавата да държи имотите и да упражнява фактическата власт върху тях и че дейностите, които са вменени, като задължение за държавата, предполагат и държането на имотите и упражняването на фактическата власт върху тях от Държавата, Ч. нейните органи, настоящият състав счита, ченямат опора в нито една от обсъжданите от районния съд правни норми. Нито една от разпоредите не съдържа основание, от което да произтича право или задължение за държавата да държи процесните недвижими имоти и да упражнява фактическата власт върху тях. За да е налице прано основание, на което да се държи или владее една вещ, е необходимо основанието изрично да е регламентирано с правна норма. По изложените съображения предявеният иск с правно основание чл.108 от ЗС е основателен и доказан и следва да бъде уважен. С оглед фактическите и правни изводи на въззивната инстанция, изложени по-горе, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно, допустимои правилнов частта, в която е уважен установителния иск за собственост, и неправилно в частта, в която е отхвърлено, като неоснователно, заявеното по реда на чл.108 от ЗС искане ответникът да бъде осъден да предаде владението на процесните пет имота. Жалбата, подадена от ищеца, е основателна, а жалбите, подадени от ответника и третото лице помагач на ответника, са неоснователни. Решението в посочената неправилна част следва да бъде отменено, вместо което да бъде уважен ревандикационния иск, а в посочената правилна част следва да бъде потвърдено. При този изход на делото ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените разноски във въззивната инстанция в размер на 4 815,99 лв. Водим от горното и по реда на чл.271, ал.1 от ГПК окръжният съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ РЕШЕНИЕ №1172 от 13.12.2013 година, постановено по ГР.Д.№289 по описа за 2013 година на Великотърновски районен съд, в частта, в коятое отхвърлено, като неоснователно, заявеното по реда на чл.108 от ЗС искане ДЪРЖАВАТА, представлявана от Министъра на Р. Р. и благоустройството, да бъде осъдена да предаде на В. М. на Б.А П.Ц. - Б.П. владението на процесните пет имота, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА ДЪРЖАВАТА, представлявана от Министъра на Р. Р. и благоустройството, Ч. Областния У. на О. – В. Т., да предаде на В. М. на Б. П.Ц. - Б.П. владението върху недвижими имоти, намиращи се в с. А., община - В.Т., О. - В.Т., а именно: 1. Църква „Св. Димитър", застроен парцел - 6196 кв.м.; сграда църква - ЗП 190 кв.м, едноетажна, масивна, каменни стени, пет помещения; сграда килия - ЗП 48 кв.м, едноетажна, паянтова - две помещения, находящи се в кв. 23, парцел Х-114 по регулационния план на с. Арбанаси, при граници на имота: изток: улица; запад - парцел - XIII, кв. 23; север: парцел XI - 80, кв. 23, парцел XVII-81, кв.23; юг: парцел XII, парцел XIX -117, парцел ХХ-116, парцел ХХ-115, парцел XII, кв. 23; 2. Църква „Св. Георги", застроен парцел -2843 кв.м; сграда църква - ЗП 220 кв.м, едноетажна, масивна - каменни стени, четири помещения; сграда килия - ЗП 30 кв.м, полумасивна, каменни стени -изба и четири помещения на етажа; находящи се в парцел И-192, кв. 1 по плана на село А., при граници на имота: изток - парцели VI-190, VII-189, VII-190, кв. 1; запад - парцели III-193, VIII-194; IV-195, V-196; север - улица, парцел 1-191; юг - улица; 3. Църква „Св. Архангели Михаил и Гавраил", застроен парцел - 8045 кв.м; сграда църква - ЗП- 230 кв.м, масивна, стени каменна зидария, едноетажна, пет помещения; сграда килия - ЗП 40 кв.м, едноетажна, полумасивна - зимник и четири помещения, находящи се в кв. 43, парцел V-132 по регулационния план на с. Арбанаси, при граници на имота: изток - улица; запад - парцел III-120, парцел VIII-136, кв. 43; север - парцел IV, кв. 43; юг - парцели VI-133, VLI-134, 135, кв. 43; 4. Църква „Рождество Христово", застроен парцел 2648 кв.м; сграда църква - ЗП 190 кв.м, едноетажна, масивна, каменни стени, пет помещения, находящи се в парцел П-139, кв. 37 по плана на с. А., при граници на имота: изток - улица; запад - улица, парцел V-242, кв. 37; север - улица; юг -парцели VI-238, IV-241, Ш-240 и 5. Църква „Св. Атанасий",застроен парцел - 4872 кв.м; сграда църква ЗП 190 кв.м, едноетажна, масивна, четири помещения; сграда килия - ЗП 28 кв.м, двуетажна: приземен етаж -каменна зидария, една маза; първи етаж - паянтов, талпени стени, две помещения, находящи се в парцел III-19, кв. 14 по регулационния план на с. А., при граници на имота: изток - парцел IV-269, парцел V-18, кв. 14; запад - парцел 1-20, парцел ХП-10, кв.14; север - парцел VI, кв. 14; юг-улица. ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕТО в останалата обжалвана част. ОСЪЖДА ДЪРЖАВАТА, представлявана от Министъра на Р. Р. и благоустройството, Ч. Областния У. на О. – В. Т., да заплати на В. М. на Б. П.Ц. - Б.П. направените разноски във въззивното производство и в първоинстанционното производство общо в размер на 4 815,99 лв. /четири хиляди осемстотин и петнадесет лева и деветдесет и девет стотинки/. РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от връчването му на страната. ПРЕДСЕДАТЕЛ:______________ЧЛЕНОВЕ: 1. _______________ 2. ________________ |