Решение по дело №5683/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 260139
Дата: 23 септември 2020 г. (в сила от 23 септември 2020 г.)
Съдия: Елена Тодорова Иванова
Дело: 20181100505683
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 27 април 2018 г.

Съдържание на акта

                                             РЕШЕНИЕ

 

                                                        гр.София, 23.09.2020 г.

 

                                                       В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                                                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е.Иванова                  

                                                                                             ЧЛЕНОВЕ: Зл.Чолева

                                                                                                                  А.Георгиев

при секретаря К.Първанова в присъствието на прокурора ..................... като разгледа доклад-ваното от съдията-докладчик в.гр.дело N: 5 683 по описа  за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

              Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

              С решение № 285 711, постановено на 05.12.2017 г. по гр.д.№ 10 364/2017 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав е отхвърлен предявеният от „Д.С.” ЕООД, ЕИК ******срещу „О.” ЕООД, ЕИК ******иск с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.266 ЗЗД и чл.258 ЗЗД – за признаване за установено, че ответникът „О.” ЕООД дъл-жи на ищцовото дружество сума в общ размер от 7 548,00 лева – главница по договор за СМР по фактури № 24/04.12.2015 г. и № 25/04.12.2015 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 24.10.2016 г. до изплащане на вземането, като неоснователен.

              Със същия акт „Д.С.” ЕООД е осъден да заплати на ответника „О.” ЕООД на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 1 200,00 лева – разноски по делото.

             Така постановеното съдебно решение е обжалвано изцяло от ищеца „Д.С.” ЕООД, ***, действащ чрез цаконния му представител Д.М.. Във въз-зивна жалба – с уточненията на същата, направени с молби от 15.02.2018 г. и 18.09.2018 г., се поддържа, че атакуваното решение е неправилно, тъй като е произнесено при нарушение на съдопроизводствените правила, които са съществени и са нарушили правото му на защита в процеса. Поддържа се, че първоинстанционният съд е игнорирал при даване ход на делото депозираните от г-жа М. и защитника им молби, с които на основание чл.142, ал.2 ГПК е поискано отлагане на делото, поради невъзможност да се явят, поради препятствия, които не могат да отстранят – заболявания, за което към депозираните по факса молби са приложени заверени копия от болнични листове, а оригиналните документи допълнително са изпратени с пощенска пратка. Излагат се доводи, че независимо от направеното искане СРС е постановил решение, като го е лишил от възможността да защити исковата му претенция, да представи допуснатите му доказателства и да посочи нови доказателства, относими към нея.

              Моли съда да отмени обжалваното решение и да се постанови ново такова за връща-не на делото за ново разглеждане.

              В срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от ответника „О.” ЕООД, ***, с който жалбата е оспорена изцяло като неоснователна. Навежда съображения, че наведените оплаквания в жалбата са неоснователни, тъй като поради заяве-ното искане съдебното заседание та 28.09.2017 г. е било отложено и насрочено за 16.11.2017 г., за което заседание нито управителят на ищеца, нито неговия адвокат са били възпре-пятствани да присъстват и да представят доказателства по делото. Релевирани са твърдения и че атакуваният съдебен акт е правилен, законосъобразен и обоснован. Заявено и искане за присъждането на разноски за въззивната инстанция.

              Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

              Въззивната жалба е процесуално допустимо – същата е подадена от легитимирана

страна в производството, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжал-ване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въп-роси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

              При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи.

Със заявление вх.№ 3069389/24.10.2016 г. „Д.С.” ЕООД, ЕИК ******е заявил пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу „О.” ЕООД, ЕИК ******за сумата 7 548,00 лева – главница, представляваща дължима, но незаплатена сума по фактура № **********/04.12.2015 г. в размер на 6 096,00 лева и по фактура № **********/04.12.2015 г. в размер на 1 452,00 лева. На 27.10.2016 г. на „Д.С.” ЕООД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 59 316/2016 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав срещу посоченото лице за предя-вената обща сума от 7 548,00 лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от 24.10. 2016 г. до изплащане на вземането, като на заявителя са присъдени и направените в заповедното производство разноски на стойност 850,96 лева, от които: 150,96 лева – държав-на такса и 700,00 лева – възнаграждение за адвокат.

На 13.12.2016 г. е депозирано възражение от длъжника „О.” ЕООД по чл.414 ГПК, в което същият е оспорил дължимостта на вземанията по заповедта. В срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 13.02.2017 г. /по пощата/ ищецът „Д.С.” ЕООД е предявил пред СРС иск за установяване съществуването на вземането му по издадената заповед.

              Съдът е сезиран с предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.266 ЗЗД във вр. с чл.258 ЗЗД иск с общ размер от 7 548,00 лева, претендирани като неиздължена стойност на извършени от ищеца строително-монтажни работи /СМР/ по устна договорка, постигната с ответника в началото на м.07.2015 г., които да продължат в периода от 15.07.2015 г. до 30.07.2015 г. на стойност 6 096,00 лева с ДДС, както и за закупуване на строителни материали за тяхното изпълнение на стойност 1 452,00 лева с ДДС, като се поддържа, че ищецът е изпълнил задължението си по договора и е извършил СМР в определения срок, като за извършената работа са съставени 2 броя фактури – № **********/04.12.2015 г. и № **********/04.12.2015 г., плащането по които е следвало да се осъществи по банков път съгласно договорките между съконтрагентите.  

              Със заявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК положителен установителен иск се търси признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника „О.” ЕООД вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е изда-дена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д. № 649/2010 г. на  ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.

              След преценка на събрания доказателствен материал по делото – заверени копия от фактури № **********/04.12.2015 г. и № **********/04.12.2015 г., подписани само от изда-теля им „Д.С.” ЕООД, ***, извлечения от дневниците на продажбите и на покупките на „Д.С.” ЕООД за данъчен период: м.12.2015 г., извлечение от анали-тичен регистър на „Д.С.” ЕООД по сметка 411/1 от 01.01.2015 г. до 31.07.2016 г. и справка-декларация за ДДС на „Д.С.” ЕООД, поотделно и в тяхната съвкупност, решаващият състав на въззивния съд напълно споделя изводите на СРС, с които е обосно-вана недължимостта на претендираното от ищеца вземане, изведени при правилно устано-вена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В допълнение към същите във връзка с наведените в жалбата доводи съдът намира, че следва да бъдат изложени и следните съобра-жения: 

              Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес, регламентирани с разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК, всяка страна в същия е длъжна при условията на пълно и главно доказване да установи обстоятелствата, на което основава своите искания. С ангажираните в процеса доказателства не се установява наличието на до-говорно правоотношение между страните по спора с твърдяния в исковата молба предмет и съдържание, нито изпълнението на СМР по такава сделка от страна ищеца и приемането им от страна на ответника, както и техния размер. Действително, както е прието в константната практика на ВКС, фактурите могат да доказват възникнала между страните облигационна връзка, но само ако са подписани от възложителя по договор за изработка /респ. от купувача по договор за търговска продажба/. В случай, че издадената фактура е неподписана за „полу-чател”, каквато е и конкретната хипотеза, тя може да послужи като доказателство за възник-ване на отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на съществените елементи на конкретната сделка и е отразена счетоводно и от двете страни. Доказателства за счетовод-ното отразяване на процесните фактури от страна на „О.” ЕООД по делото не са предс-тавени, с оглед на което в дадения казус не е налице кумулативната даденост на елементите от фактическия състав на заявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск от жалбоподателя – ищец по чл.266 ЗЗД във вр. с чл.258 ЗЗД, съобразно което последният се явява неоснователен и като такъв подлежи на отхвърляне.

              Настоящата инстанция намира за неоснователно релевираното в жалбата от закон-ния представител на ищеца „ДЦП-С.” ЕООД оплакване за допуснати от първата инстан-ция процесуални нарушения. С разпоредбата на чл.142, ал.2 ГПК законодателят е предвидил, че съдът отлага делото, ако страната и пълномощникът й не могат да се явят поради препят-ствие, което страната не може да отстрани. С постъпила на 27.09.2017 г. по факта молба от управителя на „Д.С.” ЕООД Д.М., заедно с копие от болничен лист на последната от 27.09.2017 г., е направено искане насроченото за 28.09.2017 г. заседание да бъ-де отложено, поради това, че упълномощеният адвокат на дружеството – И.Ц., както и самата молителка, са в болничен отпуск. Преценявайки обстоятелствата по молбата и изискванията на закона първоинстанционният съд не е дал ход на делото в това открито съдебно заседание и е отложил същото за 16.11.2017 г. За откритото съдебно заседание, проведено на 16.11.2017 г., ищецът „Д.С.” ЕООД е бил редовно призован на осно-вание чл.56, ал.2 ГПК и чл.142, ал.3 ГПК, но същият не е изпратил представител, не е депозирал молба с процесуални и/или доказателствени искания, нито е ангажирал допус-натите му доказателства с определението по чл.140 ГПК. С оглед изложеното правото на защита на тази страна в процеса не е било нарушено вследствие на действията на първо-инстанционния съд по прилагането на нормата на чл.142, ал.2 ГПК.

              За пълнота на изложението следва да се отбележи, че дори и да бяха налице такива  процесуални нарушения, правната последица от тяхното евентуално допускане от първо-инстанционния съд е свързана с правото на ищеца да заяви искане за събиране на съответ-ните доказателства във въззивното производство по реда на чл.266, ал.3 ГПК, каквото искане с въззивната жалба не е инвокирано.

              Поради съвпадение на крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинс-танционния съд относно разглеждането на спора, постановеното от СРС, ГО, 33 състав реше-ние като правилно следва да бъде потвърдено.               

              При приетия изход на делото на жалбоподателя не се дължат разноски за въззивното производство на основание чл.78, ал.1 ГПК, а на основание чл.78, ал.3 ГПК последният след-ва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна сумата 600,01 лева с ДДС – направени разходи за адвокатско  възнаграждение пред настоящата инстанция.

              Воден от горното, Съдът

 

                                                     Р    Е    Ш    И:

 

              ПОТВЪРЖДАВА постановеното на 05.12.2017 г. решение № 285 711 по гр.дело № 10 364/2017 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав.

 

              ОСЪЖДА „Д.С.” ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес *** да ЗАПЛАТИ на „О.” ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, офис 1-2, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 600,01 лева /шестстотин лева и една стотинка/ – разноски за въззивното производство.                   

             

             Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.3 ГПК.

 

 

 

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.