РЕШЕНИЕ
гр.София,
23.09.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на двадесет и осми февруари през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е.Иванова
ЧЛЕНОВЕ:
Зл.Чолева
А.Георгиев
при секретаря К.Първанова в
присъствието на прокурора ..................... като разгледа доклад-ваното от
съдията-докладчик в.гр.дело N: 5 683 по описа
за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 285 711, постановено на
05.12.2017 г. по гр.д.№ 10 364/2017 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав е отхвърлен
предявеният от „Д.С.” ЕООД, ЕИК ******срещу „О.” ЕООД, ЕИК ******иск с правно основание
чл.422 ГПК във връзка с чл.266 ЗЗД и чл.258 ЗЗД – за признаване за установено, че
ответникът „О.” ЕООД дъл-жи на ищцовото дружество сума в общ размер от 7 548,00
лева – главница по договор за СМР по фактури № 24/04.12.2015 г. и №
25/04.12.2015 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 24.10.2016 г.
до изплащане на вземането, като неоснователен.
Със същия акт „Д.С.” ЕООД е
осъден да заплати на ответника „О.” ЕООД на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 1
200,00 лева – разноски по делото.
Така постановеното съдебно решение
е обжалвано изцяло от ищеца „Д.С.” ЕООД, ***, действащ чрез цаконния му
представител Д.М.. Във въз-зивна жалба – с уточненията на същата, направени с
молби от 15.02.2018 г. и 18.09.2018 г., се поддържа, че атакуваното решение е неправилно,
тъй като е произнесено при нарушение на съдопроизводствените правила, които са
съществени и са нарушили правото му на защита в процеса. Поддържа се, че
първоинстанционният съд е игнорирал при даване ход на делото депозираните от
г-жа М. и защитника им молби, с които на основание чл.142, ал.2 ГПК е поискано
отлагане на делото, поради невъзможност да се явят, поради препятствия, които
не могат да отстранят – заболявания, за което към депозираните по факса молби
са приложени заверени копия от болнични листове, а оригиналните документи
допълнително са изпратени с пощенска пратка. Излагат се доводи, че независимо
от направеното искане СРС е постановил решение, като го е лишил от възможността
да защити исковата му претенция, да представи допуснатите му доказателства и да
посочи нови доказателства, относими към нея.
Моли съда да отмени обжалваното решение
и да се постанови ново такова за връща-не на делото за ново разглеждане.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозиран
отговор на въззивната жалба от ответника „О.” ЕООД, ***, с който жалбата е
оспорена изцяло като неоснователна. Навежда съображения, че наведените
оплаквания в жалбата са неоснователни, тъй като поради заяве-ното искане
съдебното заседание та 28.09.2017 г. е било отложено и насрочено за 16.11.2017
г., за което заседание нито управителят на ищеца, нито неговия адвокат са били
възпре-пятствани да присъстват и да представят доказателства по делото.
Релевирани са твърдения и че атакуваният съдебен акт е правилен,
законосъобразен и обоснован. Заявено и искане за присъждането на разноски за
въззивната инстанция.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото до-казателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустимо
– същата е подадена от легитимирана
страна в производството, в срока по чл.259, ал.1 ГПК
срещу подлежащ на въззивно обжал-ване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въп-роси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013
г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При
извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно
решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, както и че
настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС,
поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед
изложените в жалбата доводи.
Със заявление вх.№ 3069389/24.10.2016 г. „Д.С.” ЕООД, ЕИК ******е
заявил пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу
„О.” ЕООД, ЕИК ******за
сумата 7 548,00 лева – главница, представляваща дължима,
но незаплатена сума по фактура № **********/04.12.2015 г. в размер на
6 096,00 лева и по фактура № **********/04.12.2015 г. в размер на 1 452,00
лева. На 27.10.2016 г. на „Д.С.” ЕООД е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 59 316/2016 г. по описа на СРС, ГО, 33
състав срещу посоченото лице за предя-вената обща сума от 7 548,00 лева, ведно
със законната лихва върху нея, считано от 24.10. 2016 г. до изплащане на
вземането, като на заявителя са присъдени и направените в заповедното
производство разноски на стойност 850,96 лева, от които: 150,96 лева – държав-на
такса и 700,00 лева – възнаграждение за адвокат.
На 13.12.2016 г. е депозирано възражение от длъжника „О.” ЕООД по
чл.414 ГПК, в което същият е оспорил дължимостта на вземанията по заповедта. В
срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 13.02.2017 г. /по пощата/ ищецът „Д.С.” ЕООД е
предявил пред СРС иск за установяване съществуването на вземането му по
издадената заповед.
Съдът
е сезиран с предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.266 ЗЗД във
вр. с чл.258 ЗЗД иск с общ размер от 7 548,00 лева, претендирани като
неиздължена стойност на извършени от ищеца строително-монтажни работи /СМР/ по
устна договорка, постигната с ответника в началото на м.07.2015 г., които да
продължат в периода от 15.07.2015 г. до 30.07.2015 г. на стойност 6 096,00
лева с ДДС, както и за закупуване на строителни материали за тяхното изпълнение
на стойност 1 452,00 лева с ДДС, като се поддържа, че ищецът е изпълнил
задължението си по договора и е извършил СМР в определения срок, като за
извършената работа са съставени 2 броя фактури – №
**********/04.12.2015 г. и № **********/04.12.2015 г., плащането по които е
следвало да се осъществи по банков път съгласно договорките между съконтрагентите.
Със
заявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК положителен установителен
иск се търси признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените
от длъжника „О.”
ЕООД вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е изда-дена заповед за
изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от страна на
длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен
интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в
т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС,
решение № 89/02.06.2011 г. по т.д. № 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В
тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
След
преценка на събрания доказателствен материал по делото – заверени копия от
фактури № **********/04.12.2015 г. и №
**********/04.12.2015 г., подписани само от изда-теля им „Д.С.” ЕООД, ***, извлечения
от дневниците на продажбите и на покупките на „Д.С.” ЕООД за данъчен период:
м.12.2015 г., извлечение от анали-тичен регистър на „Д.С.” ЕООД по сметка 411/1
от 01.01.2015 г. до 31.07.2016 г. и справка-декларация за ДДС на „Д.С.” ЕООД, поотделно и в тяхната съвкупност, решаващият състав на
въззивния съд напълно
споделя изводите на СРС, с които е обосно-вана недължимостта на претендираното от
ищеца вземане, изведени при правилно
устано-вена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни
норми, поради
което на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В допълнение към същите във
връзка с наведените в жалбата доводи съдът намира, че следва да бъдат изложени и
следните съобра-жения:
Съгласно правилата за разпределение на
доказателствената тежест в гражданския процес, регламентирани с разпоредбата на
чл.154, ал.1 ГПК, всяка страна в същия е длъжна при условията на пълно и главно
доказване да установи обстоятелствата, на което основава своите искания. С ангажираните в процеса доказателства не се установява
наличието на до-говорно правоотношение между страните по спора с твърдяния в
исковата молба предмет и съдържание, нито изпълнението на СМР по такава сделка
от страна ищеца и приемането им от страна на ответника, както и техния размер.
Действително, както е прието в константната практика на ВКС, фактурите могат да доказват възникнала между
страните облигационна връзка, но само ако са подписани от възложителя по
договор за изработка /респ. от купувача по договор за търговска продажба/. В
случай, че издадената фактура е неподписана за „полу-чател”, каквато е и
конкретната хипотеза, тя може да послужи като доказателство за възник-ване на
отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на съществените елементи
на конкретната сделка и е отразена счетоводно и от двете страни. Доказателства
за счетовод-ното отразяване на процесните фактури от страна на „О.” ЕООД по делото не са
предс-тавени, с оглед на което в дадения казус не е налице
кумулативната даденост на елементите от фактическия състав на заявения по реда
на чл.422, ал.1 ГПК иск от жалбоподателя – ищец по чл.266 ЗЗД във вр. с чл.258 ЗЗД,
съобразно което последният се явява неоснователен и като такъв подлежи на
отхвърляне.
Настоящата инстанция намира за
неоснователно релевираното в жалбата от закон-ния представител на ищеца „ДЦП-С.” ЕООД оплакване за допуснати от
първата инстан-ция процесуални нарушения. С разпоредбата на чл.142, ал.2 ГПК
законодателят е предвидил, че съдът отлага делото, ако страната и пълномощникът
й не могат да се явят поради препят-ствие, което страната не може да отстрани. С
постъпила на
27.09.2017 г. по
факта молба от управителя на „Д.С.” ЕООД Д.М., заедно с копие от болничен лист на последната от 27.09.2017 г., е
направено искане насроченото за 28.09.2017 г. заседание да бъ-де отложено,
поради това, че упълномощеният адвокат на дружеството – И.Ц., както и самата молителка,
са в болничен отпуск. Преценявайки обстоятелствата по молбата и изискванията на
закона първоинстанционният съд не е дал ход на делото в това открито съдебно
заседание и е отложил същото за 16.11.2017 г. За откритото съдебно заседание,
проведено на 16.11.2017 г., ищецът „Д.С.” ЕООД е бил редовно призован на осно-вание чл.56, ал.2 ГПК
и чл.142, ал.3 ГПК, но същият не е изпратил представител, не е депозирал молба
с процесуални и/или доказателствени искания, нито е ангажирал допус-натите му
доказателства с определението по чл.140 ГПК. С оглед изложеното правото на защита
на тази страна в процеса не е било нарушено вследствие на действията на първо-инстанционния
съд по прилагането на нормата на чл.142, ал.2 ГПК.
За пълнота на изложението следва
да се отбележи, че дори и да бяха налице такива процесуални нарушения, правната последица от
тяхното евентуално допускане от първо-инстанционния съд е свързана с правото на
ищеца да заяви искане за събиране на съответ-ните доказателства във въззивното
производство по реда на чл.266, ал.3 ГПК, каквото искане с въззивната жалба не
е инвокирано.
Поради съвпадение на крайните изводи
на въззивната инстанция с тези на първоинс-танционния съд относно разглеждането
на спора, постановеното от СРС, ГО, 33 състав реше-ние като правилно следва да
бъде потвърдено.
При приетия изход на делото на
жалбоподателя не се дължат разноски за въззивното производство на основание
чл.78, ал.1 ГПК, а на основание чл.78, ал.3 ГПК последният след-ва да бъде
осъден да заплати на въззиваемата страна сумата 600,01 лева с ДДС – направени разходи
за адвокатско възнаграждение пред
настоящата инстанция.
Воден от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА постановеното на 05.12.2017 г. решение № 285 711 по
гр.дело № 10 364/2017 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав.
ОСЪЖДА
„Д.С.” ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес *** да ЗАПЛАТИ на „О.” ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, офис 1-2, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 600,01 лева /шестстотин лева и една
стотинка/ – разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.