РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД ПЛОВДИВ
Р Е Ш Е Н И Е
№ 2041
гр. Пловдив, 22.10.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХІІІ
състав в открито заседание на двадесет и втори
октомври две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГЕОРГИ
ПАСКОВ
при секретаря Т.К. и
прокурор ДАНАИЛА с., като разгледа
докладваното от съдията ГЕОРГИ ПАСКОВ административно дело № 1430
по описа за 2019год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по
реда на чл.203 и следващите от АПК, във връзка с чл. 1, ал.2 от Закон за
отговорността на държавата и общините за вреди
/ЗОДОВ/.
Образувано е по искова молба
на Н.Т.Г., ЕГН **********,***, чрез пълномощника му адв. М.Г. *** за присъждане на обезщетение в размер на 300 лева,
представляващо обезщетение за причинените му имуществени вреди за направените
разходи за адвокатско възнаграждение в съдебното производство по обжалване на
Наказателно постановление № 824/
Претендират се и сторените в настоящето
производство разноски.
Ответникът – Община Пловдив, в отговора на
исковата молба счита иска за процесуално
допустим но по същество за недоказан. Алтернативно твърдението е, че исковата
претенция е прекомерна по размер.
Представителят
на Окръжна Прокуратура – Пловдив дава заключение за основателност на исковата
претенция.
Искът е предявен от надлежна страна и в
срок, затова същият е процесуално допустим. Разгледан по същество е
ОСНОВАТЕЛЕН по следните съображения :
От
фактическа страна съдът намира за установено следното:
С Наказателно постановление № 824/22.06.2018 г. на издадено от Заместник
кмет „Транспорт“ в Община Пловдив на ищца е наложено административно наказание
глоба в размер на 300 лв. за нарушение
по чл.9 ал.1 т.7 от Наредбата за осигуряване на обществения ред /НООР/ на
Община Пловдив на основание чл.31 ал.2 от НООР.
Наказателното постановление е било обжалвано,
като съдът с Решение № 79 от
Решението не е било обжалвано и е влязло в
законна сила на 12.02.2019г.
От правна страна съдът намира за установено следното:
Предявен е иск с правно основание чл.1
ал.1 от ЗОДОВ, във вр. с чл.203 ал.2 от АПК, с който
се претендира обезщетение за причинени имуществени вреди, вследствие на
отменено с влязло в сила съдебно решение наказателно постановление. Претенцията
е заявена срещу процесуално легитимиран на основание чл.205 от АПК ответник по
иска – Община Пловдив, която е пасивно легитимиран ответник по смисъла на чл. 205 АПК.
По аргумент на чл.204 ал.1 от АПК,
допустимостта на иска по чл.1 ал.1 от ЗОДОВ във връзка чл.203 ал.1 от АПК, се
обуславя от наличието на административен акт, отменен по съответния ред. В
случая тези предпоставки са налице.
На първо място следва да бъде съобразено
Тълкувателно постановление № 2/2014 от 19 май 2015 год. по
тълкувателно дело № 2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска
колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС.
Според висшите магистрати, дейността по
административно наказване по естеството си е правораздавателна дейност на
администрацията, насочена е към разрешаване на правен спор, възникнал по повод
на конкретно сезиране, при спазване на състезателно производство в условията на
независимост и самостоятелност на решаването. Тя е свързана със защитата на
реда в областта на държавното управление по аргумент от чл. 6 от Закона за
административните нарушения и наказания и представлява санкционираща
управленска дейност. Наред с другите правни форми на изпълнителна дейност - правотворческа, правоприлагаща и
договорно-правна, класифицирани според предметно им съдържание и цел, тя
представлява форма на административна /изпълнителна/ дейност, извършва се по
административен ред чрез властнически метод, въз основа на законово предоставена
административнонаказателна компетентност.
Наказателното постановление, като резултат от упражнената дейност по
административно наказване, също представлява по естеството си правораздавателен
акт, той не се издава по реда на АПК и не носи белезите на индивидуален
административен акт по смисъла на чл. 21 АПК. Въпреки това, основният вид на
дейността по налагане на административно наказание и на извършените действия
или бездействия във връзка с административното наказване не дава основание
разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ да се тълкува ограничително като приложното й
поле да се ограничи до административните актове, издавани по реда на АПК, а
незаконосъобразните наказателни постановления, с оглед на правораздавателния им
характер, да бъдат изключени от предметния обхват на закона. За квалифициране
на иска като такъв по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ определяща е не правната природа на
отменения акт, а основният характер на дейността на органа, негов издател.
Независимо, че наказателното постановление не представлява индивидуален
административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, определящо за квалификацията на
иска за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от
административен орган, представлява властнически акт и въпреки че поражда наказателноправни последици, е правен резултат от
санкционираща административна дейност. Неговото издаване е последица от
изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена административнонаказателна
компетентност, законово предоставена на органите в рамките на административната
им правосубектност, което по своето съдържание
представлява изпълнение на административна дейност. Законодателят не предвижда
ред за присъждане на разноски в производствата по ЗАНН. Доколкото искът по чл.
1, ал. 1 ЗОДОВ е за обезщетение за вреди, настъпили вследствие
незаконосъобразно наказателно постановление, действия или бездействия в рамките
на административно наказване, то и исканията за обезщетяване на направени
разноски в производството по обжалване подлежат на разглеждане по същия ред.
При това положение и с
оглед задължителния характер на тълкувателните постановления съгласно чл. 130,
ал. 2 от Закона за съдебната власт, се налага извода, че при
преценка основателността на предявен иск за обезщетение за вреди от
категорията на процесния, с правно основание чл.
1, ал. 1 ЗОДОВ, разглеждан по реда на чл. 203 и сл. АПК,
отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление следва да се
преценява като отменен незаконосъобразен административен акт, постановен от административен
орган /или длъжностно лице/ при изпълнение на административна дейност. Както са
приели висшите по степен магистрати, макар наказателното постановление, с което
се налага административно наказание, да не е индивидуален административен акт
по определението на чл. 21, ал. 1 АПК, определящо за квалификацията на иска за
вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от
административен орган, представлява властнически акт и е правен резултат от
санкционираща административна дейност.
Все в тази насока е необходимо да бъде
съобразено още следното:
Съгласно чл. 203, ал. 1 АПК исковете за
обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и
длъжностни лица се разглеждат по реда на Глава
единадесета, а за неуредените въпроси за имуществената отговорност се
прилагат разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за
вреди. Чл. 1 ЗОДОВ постановява,
че държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и
юридически лица от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на техни
органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна
дейност, като исковете се разглеждат по реда на Административнопроцесуалния
кодекс.
За да възникне правото на иск за
обезщетение задължително е необходимо наличието на няколко, кумулативно
определени предпоставки, а именно: причинена вреда - имуществена или
неимуществена; незаконосъобразен акт, действие или бездействие на
орган или длъжностно лице на държавата или общината; незаконосъобразният акт,
действието или бездействието да са при или по повод изпълнението на
административна дейност; пряка и непосредствена причинна връзка между
незаконосъобразния акт, действието или бездействието, и настъпилата вреда. При
липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да
се реализира отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
Условие за допустимост на иска (чл. 204, ал.
1 АПК) е административният акт да бъде отменен по съответния ред (в
конкретния случай отмененото като
незаконосъобразно наказателно постановление, каза се следва да се преценява
като отменен незаконосъобразен административен акт).
Тук именно следва да се посочи, че според
чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ, когато в закон или указ е предвиден специален ред на
обезщетяване, този закон не се прилага. Тази разпоредба обаче, е неприложима
към настоящия случай, тъй като не е налице специален закон, който да предвижда обезщетяване
за вреди, представляващи разноски за осъществена адвокатска защита в рамките на
воденото административнонаказателно производство. С
плащането на уговорения адвокатски хонорар е настъпила вреда в патримониума на ищеца, която е в пряка причинна връзка с
издаденото незаконосъобразно НП, тъй като същият е упражнил законното си право
да ползва адвокатска защита в административнонаказателния
процес. Освен това нито ЗАНН, нито субсидиарно
приложимият НПК, предвиждат ред, по който направените разноски в рамките на
съдебното производство за осъществена адвокатска защита да бъдат възстановени
на жалбоподателя в случай, че издаденият срещу него акт бъде отменен като
незаконосъобразен. Нещо повече в тази връзка изрично е постановено и ТР №
2/03.06.2009 г. на ВАС - ОСС от I и II колегия на ВАС, по тълкувателно
дело № 7/2008 г., според което административните съдилища не присъждат разноски
в производствата по касационни жалби срещу решенията на районните съдилища по административнонаказателни дела. Следователно, тъй
като съдебните разноски не подлежат на присъждане в рамките на административнонаказателното производство, за жалбоподателя
не съществува друг правен способ да претендира същите, освен по исков ред.
Няма съмнение и спор, че от издаването на обсъждания противоправен акт, за ищеца са настъпили имуществени вреди,
изразяващи се в направени разноски за адвокатско възнаграждение в
производството по обжалване на процесното НП. В случая ищеца, не би
заплатил адвокатско възнаграждение и респективно това не би представлявало
вреда, ако при осъществяване на своята административнонаказваща
дейност длъжностното лице бе съобразило материалния и процесуалния закон за
налагане на административни наказания. Налице е пряка и непосредствена
причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата за лицето
вреда, поради което и ответникът следва да заплати на ищеца обезщетение за
причинените й имуществени вреди в резултат от незаконосъобразно издаденото НП.
Според ответната страна не са налице документи
доказващи реалното изплащане на договорения адвокатски хонорар.
Съдът не кредитира този довод поради следното:
В хода съдебното производство пред ПРС е представен
договор за правна защита и съдействие /л.5 на АНД 5073/18г./ в който е
посочено, че договореното адвокатско възнаграждение е в размер на 300 лв., като
същото е било изплатено авансово в пълен размер и в брой, т.е в случая се
доказва безспорно, че процесното възнаграждение е било изплатено реално.
Относно
оспорения размер на иска, съдът намира за установено следното:
С Тълкувателно решение № 1/2017. от
11.12.2017г. Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС приема, че при иск по
чл. 2, ал.1 ЗОДОВ съдът може да определи обезщетението за имуществени вреди,
съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-малък от платения в
наказателния процес.
Мотивите си върховните съдии посочват, че ако
уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен
размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина
незаконното обвинение и не е необходима последица от него. То остава в тежест
на неположилия дължимата грижа пострадал, тъй като е в причинна връзка с
неговото поведение. За платеното в повече държавата не дължи обезщетение.
В разпоредбата на чл.36, ал.2 от ЗА е
предвидено, освен, че размерът на договореното адвокатско възнаграждение следва
да е обоснован и справедлив, също и че не може да е по-нисък от предвидения в
наредбата на ВСС размер за съответния вид работа. В чл.18, ал.2 от Наредба № 1
от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е предвидено, че за
процесуално представителство, защита и съдействие по дела срещу наказателни
постановления, каквото е установено в случая да е извършено за ищеца пред РС
Пловдив., когато административното наказание е под формата на глоба,
имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението
се определя по правилата на чл.7, ал.2 върху стойността на санкцията, съответно
обезщетението, но не по-малко от 300 лв., а за процесуално представителство,
защита и съдействие по дела от административно -наказателен характер, извън
случаите по ал.2 възнаграждението е 300 лв. /чл.18, ал.3 от Наредбата/.
Предвидените по Наредбата размери са само долна граница, под която адвокатите
не могат да договарят възнаграждение за оказаната от тях правна помощ, а самият
размер се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с
клиента. Това означава, че въпросният минимален размер не е равнозначен на
обоснован и справедлив размер по смисъл на чл.36, ал.2 от ЗА, а определянето на
размера на възнаграждението като обоснован и справедлив е в зависимост от
характеристиките и обема на конкретно оказаната правна помощ и във връзка със
спецификите, сложността, продължителността и предмета на конкретното
производство. В случая, оказаната правна помощ по делото пред Районния съд се е
изразила в изготвяне и депозиране на жалба срещу отмененото в последствие
наказателно постановление, както и в осъществено процесуално представителство в
две съдебни заседания по делото. С оглед
на посочената действително осъществена правна защита и съдействие, както и
характера, сложността и обема на делото, по което е осъществена защитата и
което не се отличава съществено от други дела, нито се характеризира с някаква
особеност, правна или фактическа сложност, то съдът намира, че съразмерен
размер на обезщетението в конкретния случай е такъв от 300 лева. Именно такъв
размер може да се определи и като съответстващ на критериите по чл.36, ал.2 от
ЗА.
На основание специалната разпоредба на
чл.10, ал.3 от ЗОДОВ на ищеца се дължат и следва да бъде присъдени сторените от
него разноски по делото в общ размер на 310 лв. от които 10лв. за внесената
държавна такса за образуване на делото и възнаграждение за адвокат в размер на
300 лв..
Мотивиран от гореизложеното, Пловдивският
Административен съд, ХІІІ състав,
Р Е Ш И
:
ОСЪЖДА Община Пловдив да заплати на Н.Т.Г.,
ЕГН **********,***, сумата в размер на 300 /триста/ лева, представляващо
обезщетение за причинените му имуществени вреди за направените разходи за адвокатско
възнаграждение в съдебното производство по обжалване на Наказателно
постановление № 824/
ОСЪЖДА Община Пловдив да заплати на Н.Т.Г., ЕГН **********,***,
сумата в размер на 310 /триста и десет/ лева,,представляваща направени по настоящето
дело разноски.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред Върховния административен съд в четиринадесет дневен срок
от съобщаването на страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: