Р Е
Ш Е Н
И Е N
гр.
Сливен, 21.10.2020 г.
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в открито заседание на двадесет
и първи октомври. през двехиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН
САНДУЛОВ
МАРИЯ БЛЕЦОВА
при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Соня Василева, като
разгледа докладваното от Надежда
Янакиева въз.гр. д. N 318
по описа за 2020 год., за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се развива по
чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по две въззивни
жалби против първоинстанционно решение
№ 293/04.03.2020г. по гр.д. № 3830/19г. на СлРС,
с което е отхвърлен като неоснователен
предявеният от Е.С.Е. *** отрицателен установителен
иск за признаване за установено между страните, че ищецът не дължи сумите по
АУЗ№ РА000593/31.05.2014г. за главница в размер 528 лв., допълнителни
разноски в размер на 80, 42 лв.
разноски по изп.д. № 358/19г. на ДСИ при СлРС и държавна такса в размер на 124 лв., осъден е Е.С.Е. *** разноски по делото за ю.к.
възнаграждение 150 лв., а по сметка на СлРС д.т.
в размер на 25 лв., осъдена е община Сливен да заплати на Е.С.Е. разноски
по делото в размер на 15 лв. адвокатско възнаграждение, а по сметка на СлРС д.т. в размер на 25 лв.
Част от това първоинстанционно решение е станало решение № 636/07.07.2020г., с което е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка, като е признато за установено по отношение на община
Сливен, че Е.С.Е. не дължи сумите за
вземането за лихва за забава в размер на 435, 83 лв. и в размер на 1,
03 лв. лихва по АУЗ № РА000593/31.05.2014г. като погасени по давност.
Това решение е атакувано с въззивна жалба от ответната община, с която се иска по
същество поправка на допусната и в него очевидна фактическа грешка касателно изписаното число на първата сума. Останалите
доводи са по съществото на основното решение в уважителната му част.
Постъпила е и въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното
производство, с която се атакува отхвърлителната част
на решението.
С решение№731/24.07.2020г.
по гр.д. № 3830/19г. на СлРС съдът е допуснал поправка
на очевидна фактическа грешка на решение № 636/07.07.2020г.,
постановявайки вместо числото „435, 83 лв. да се чете 436, 84 лв.
Така в цялост предмет на въззивния контрол е първоинстанционно решение № 293/04.03.2020г. по гр.д. №
3830/19г. на СлРС, поправено с решение № 636/07.07.2020г., поправено с решение№731/24.07.2020г., всичките
съставляващи един съдебен акт.
Първата въззивна
жалба е подадена от въззивника – ответник в първоинстанционното производство, който обжалва ЧАСТИЧНО
цитираното решение, в частта, с която е уважен искът относно лихви за забава в размер на 436, 84
лв. и 1, 03 лв., които се считали погасени с изтичане н а3 годишната
давност по чл. 111 б. „в“ от ЗЗД. Въззивникът твърди,
че в тази част актът на СлРС е незаконосъобразен, тъй
като намира противоречие с разпоредбата на чл. 119 от ЗЗД, съгласно която при
погасяване на главното задължение се считат погасени и произтичащите от него
допълнителни вземания, дори да не е изтекла за тях погасителната давност. Счита, че няма правно основание, на което да
се приеме, че лихвата върху главното задължение е погасена по давност, след
като съдът е приел, че главното задължение не е погасено. Освен това развива
подробни съображения, извлечени от тълкуване на разпоредбите на ДОПК, че
доколкото вземането за лихви върху данъците и таксите са публични задължения,
за тях също се прилага 5 годишната давностпо ДОПК.
Поради това счита, че неолихвяемото вземане за лихви – 436, 84 лв. по АУЗ, начислени
към дата 26.03.19г., не е погасено по
давност, както не е погасено и
вземането за лихви от 1, 03 лв.,
което е начислено върху олихвяемото главно задължение
от 03.04.19г.
Също така въззивникът се оплаква, че неправилно съдът е присъдил на
ищеца разноски от 150 лв. за адвокатско възнаграждение, тъй като по
делото липсва договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 от ГПК.
Освен това е недоволен и от осъждането му да заплати д.т. по сметка на съда
от 25 лв., тъй като е освободен от заплащане на такава на осн. чл. 84 т. 3 от ГПК.
С оглед изложеното моли да
се отмени в тези части като неправилно атакуваното решение и искът да се
отхвърли за посочените суми. Претендира разноски за тази инстанция за юрисконсултско възнаграждение.
Няма направени нови
доказателствени искания за въззивната фаза на
производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по тази въззивната жалба страна е
подала писмен отговор, с който я оспорва
като неоснователна и развива подробни доводи, с които оборва всички релевирани с въззивната жалба
оплаквания, заявява, че е приложима 3 годишната давност за вземането за лихви,
съгласно разпоредбата н ачл.171 ал.1 пр. посл. От ДОПК, съгласно която давността е 5 годишна, освен
ако в закон е предвиден по-кратък срок, какъвто е налице в чл. 111 б. „в“ от ЗЗДV моли да не се уважава жалбата, а решението да се потвърди в атакуваната
част. Няма искания.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна на тази въззивна
жалба.
Втората въззивна
жалба е подадена от въззивника – ищец в първоинстанционното производство, който обжалва ЧАСТИЧНО
цитираното решение, в частите, с които е отхвърлен искът относно главното задължение в размер на 528
лв. данъци за лек автомобил, допълнителни разноски в размер на 80 лв., д.т. в
размер на 124 лв. и разноски по изп.д. в размер на 42
лв. Въззивникът твърди, че неправилно съдът не е зачел
изтичането на 10 годишната погасителна давност, като се е мотивирал, че не може
да я приложи служебно за задължението от 2009г., тъй като изрично изявление за
погасяване по давност е направено с исковата молба. Развива детайлни съображения относно
давността по ДОПК, различните хипотези на спиране и прекратяване, както и разглежда
различните редакции на кодекса касателно момента на
прекъсване на давността – издаването или влизането в сила на АУЗ. Счита, че
давността се прекъсва само със започване на производство, в което длъжникът
участва, а в случая било установено, че нито актът му е надлежно връчен, нито
има надлежно уведомяване за действия, прекъсващи давността, поради което АУЗ
няма прекъсващ ефект и всички вземания са погасени по давност към момента на
образуване на изпълнителното производство, а това е основание за отписването на
публичните вземания.
Освен това въззивникът се оплаква, че в диспозитива
си първоинстанционният съд не се е произнесъл относно
основателността на исковете му по отношение на лихвите, въпреки че подробно е
развил теза в тази посока в мотивите на решението си.
Също така счита, че неправилно
е осъден да заплати 25 лв. д.т., въпреки, че е внесъл такава в размер на
50 лв. при образуване на делото.
С оглед изложеното моли да
се отмени решението в обжалваната част и да се уважи изцяло искът или, в
условията на евентуалност, в случай, че се приеме настъпване на прекъсващ ефект
на АУЗ, да се приеме, че вземането от 132 лв. за 2009г. е погасено
поради изтичане на 10 годишната давност по чл. 171 ал. 2 от ДОПК и искът да се
уважи за него.
Претендира разноски.
Няма направени нови
доказателствени искания за въззивната фаза на
производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по тази въззивната жалба страна е
подала писмен отговор, с който я оспорва като неоснователна. Въззиваемият по тази жалба счита атакуваната с нея част от първоинстанционното решение за правилна, развива подробна
аргументация в тази насока, моли въззивния съд да не
я уважава и потвърди обжалваното решение в отхвърлителната
му част. Претендира разноски, прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на въззивника.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна на тази въззивна
жалба.
В с.з., за първия въззивник,
редовно призован, не се явявапроцесуален представител
по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК
– който поддържа своята въззивната жалба и отговора
си на въззивната жалба на другата страна, оспорва
нейната въззивна жалба и отговора й на въззивната жалба на ответника. Иска отмяна на обжалваното
решение в атакуваната от него част и постановяване на ново, с което бъдат
отхвърлени и тези искове, моли да се потвърди решението в обжалваната от ищеца
част. Претендира разноски, прави възражение за прекомерност.
В с.з. вторият въззивник, редовно призован, не се явява лично, за него се
явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа
своята и оспорва въззивната жалба на другата страна,
поддържа отговора срещу последната, оспорва отговора на другата страна срещу
неговата въззивна жалба. Иска отмяна на натакуваната от него част на решението и постановяване на
ново, с което исковете му бъдат изцяло уважени, моли да се потвърди в
обжалваната от ответника част първоинстанционното
решение. Претендира разноски.
Въззивният съд намира въззивните
жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261
от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи
интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред РС доказателства, намира,
че обжалваното решение е ЧАСТИЧНО НЕПРАВИЛНО.
Този състав счита, че
формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е
изложена в мотивите на решението, е правилна, поради което препраща мотивите си
към нея.
Не споделя изцяло обаче
правните изводи, които са частично необосновани и не намират опора в приложимите
към настоящия спор правни норми.
Доколкото с двете въззивни жалби се засяга правилността на атакувания акт в
цялост, то въззивният съд ще ги разгледа и постанови
по тях общо.
Изложените във въззивната жалба на ответника оплаквания са частично основателни, релевираните такива във въззивната
жалба на ищеца също са частично
основателни.
Предявеният иск е с правна
квалификация чл. 439 от ГПК – ищецът оспорва с отрицателен установителен
иск започналото пред ДСИ принудително изпълнение, с взискател
община Сливен, основаващо се на Акт за установяване на задължение от
31.05.2014г., който представлява изпълнителното основание за образуването на
изпълнителното производство.
Доколкото, съгласно
разпоредбата на чл. 439 ал. 2 от ГПК, той се позовава на факт, настъпил след
издаването на изпълнителното основание – изтекла погасителна давност, то искът
е допустим.
По същество е частично основателен.
АУЗ от
31.05.2014г. е издаден от компетентен орган – главен експерт в дирекция „МП“
при община Сливен, съобразно нормата на чл. 4, ал. 1 и ал. 3 от ЗМДТ и въз основа на
правомощията предоставени й от кмета, същият е издаден в установената от закона
писмена форма. Той е мотивиран, доколкото съдържа фактически и правни основания
за неговото издаване. От изложените такива е видно, че задълженията на ищеца Е.С.Е.
са определени въз основа на подадени от същия декларации по чл. 14 и чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ, в
качеството му собственик на недвижими имоти – жилище в гр. Сливен и земя и
жилищна сграда в с. Селиминово, и на движима вещ - лек автомобил, марка "Фолксваген
Голф". Като правни основания за издаване на акта са посочени нормите на чл. 10, чл. 52 и чл. 62 от ЗМДТ.
Задължението
обхваща само неплатени данъци за лек
автомобил и обезщетение за забава върху тях за периода 01.01.2009г. – 31.12.2013г., съответно, общо за периода – 964,
84 лв., от които олихвяема сума 528,00лв. - главница, неолихвяема
сума 436, 84 лв. – изтекла лихва към 31.12.2013г., като в изпълнителното
производство са добавени и 1, 03 лв.
лихва върху главницата от 01.04.19г., 80
лв. неолихвяема сума, представляваща допълнителни
разноски, 42 лв. разноски по изпълнителното дело и 124, 40 лв. такса по чл. 53
от Тарифата за д.т. по ГПК., с което общото задължение по изп.д.
№358/19г. на СИС при СлРС на длъжника-ищец, става 1
212, 27 лв.
Съгласно чл. 52, т. 1 от ЗМДТ с данък
върху превозните средства се облагат превозните средства, регистрирани за движение
по пътната мрежа в РБ. Данъкът се заплаща от собствениците на превозни средства,
съгл. чл. 53 от ЗМДТ. На основание чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ собствениците декларират пред общината по
постоянния си адрес притежаваните от тях превозни средства в двумесечен срок от
придобиването им, което ищецът е сторил и въз основа на подадената от него дакларация данъчният орган е издал съответния акт.
Съгласно чл. 166, ал. 1 от ДОПК
установяването на публичните вземания се извършва по реда и от органа,
определен в съответния закон. Задълженията
за данък върху превозните средства, в това число и лихвите за просрочие са публични общински вземания, съгласно
разпоредбите на чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 9 от ДОПК.
Единствената
точка на противопоставяне между страните е дали е погасено по давност правото
на кредитора-взискател принудително да събере
вземанията си.
Както бе
казано горе, задълженията за данък върху превозните средства, в това число и
лихвите за просрочие представляват публични общински
вземания, което е изрично регламентирано в чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 9 от ДОПК. Тези задължения
като вид данъчни задължения възникват с осъществяването на фактическия състав,
предвиден в съответните данъчни материалноправни
норми. В съответните разпоредби на ЗМДТ са предвидени изчерпателно и ясно
всички елементи от фактическия състав за възникване на задълженията и в
конкретния случай тези предпоставки са осъществени, тъй като задълженото лице –
ищецът Е.Е., е собственик на моторно превозно
средство - лек автомобил, за което е подал декларация по чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ; лекият
автомобил е облагаем с данък върху превозните средства, като регистриран за
движение по пътната мрежа на РБ за процесния период /като няма данни
регистрацията на автомобила да е прекратена, нито има данни за промяна в
собствеността на същия/, в подадената декларация от собственика на автомобила
са посочени необходимите данни за определяне на данъка, изтекъл е предвиденият
в закона срок от време, от който насетне данъкът е дължим; деклараторът на
лекия автомобил е задължено лице по смисъла на чл. 53 от ЗМДТ.
Сроковете
за плащане на задължението за данъка върху превозните средства са нормативно
определени и тяхното започване, респективно изтичане, не е поставено в
зависимост от някакво действие на орган по приходите или друг служител на
общинската администрация. Една от основните характеристики на данъците е
тяхната законоустановеност по основание, размер и
субекти, тъй като законът е основен източник на данъчното право. Сроковете за
плащане /падежите/ на отделните вноски за погасяване на основното задължение са
ясно определени в чл. 60 ал. 1 от ЗМДТ.
Предвид
публичния характер на задълженията за данък върху превозните средства с
неплащането на задълженията в регламентирания в закона срок /съответно с
неплащането на всяка от вноските в посочените срокове, задълженото лице изпада
в забава и дължи лихва.
Така по
същество, вземанията, които са описани в АУЗ от 31.05.14г., който е неоспорен в
законоустановения срок и ред, са безспорно
съществуващи в посочения размер и на посоченото основание. Няма представени
доказателства за пълно или частично погасяване чрез плащане.
Несъстоятелни
са възраженията за пълното погасяване
по давност на правото на принудителното им събиране, те са относими
само към част от тях.
Както вече
нееднократно бе посочено, съгласно чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 9 от ДОПК, задълженията за
данък върху превозните средства, в това число и лихвите за просрочие,
са публични общински вземания, а публичните вземания се погасяват по давност в
сроковете предвидени в ДОПК.
Съгласно
разпоредбата на чл. 171 ал. 1 от ДОПК публичните вземания
се погасяват с изтичането на 5 годишен давностен
срок, считано от 01 януари на годината, следваща годината, през която е
следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък
срок.
С
изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 01
януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати
публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от
спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е
отсрочено или разсрочено, разписва чл. 171, ал. 2 от ДОПК.
Давността
започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като в случая
този момент е с фиксирана от закона дата. Като правна последица от действието
на така споменатите разпоредби за давността, с изтичането на давностните срокове по чл. 171 от ДОПК се погасява
правото да се събере по принудителен ред публичното вземане, за което тези
срокове са изтекли.
Така 5-
годишният давностен срок по чл. 171 ал. 1 от ДОПК
започва да тече от 01 януари на годината, следваща годината, през която е
следвало да се плати публичното задължение, но за успешното му изтичане е
необходимо осъществяването на отрицателни предпоставки – липса на основания за
спирането или прекъсването му.
Разпоредбата
на чл. 172, ал. 2, изр. 1 от ДОПК
предвижда, че давността се прекъсва с издаването
на акта за установяване на публичното
вземане или с предприемането на
действия по принудително изпълнение, а от прекъсването на давността,
съгласно чл. 172 ал. 3 от ДОПК, започва да тече нова давност. Това означава, че
с прекъсването на давността се заличава с обратно действие изтеклият давностен срок и започва отново да тече законоустановеният
такъв.
Видно от
цитираните разпоредби на ДОПК, както 5 - годишният давностен
срок, така и 10 - годишният давностен срок започват
да текат считано от 01.01. на годината, следваща
годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, като данъкът
върху превозните средства е годишен данък, който се дължи за всяка
година, през която лицето е собственик на съответното моторно превозно слредство. Чл. 60, предл.
първо от ЗМДТ указва, че данъкът върху превозните средства се плаща
на две равни вноски - до 30 юни и до 31 октомври на годината, за която е дължим,
а от 01 януари на следващата година започва да тече погасителният давностен срок.
Приведени
към настоящия случай, горните постановки по отношение на 5-годишната
давност, на която се позовава ищецът в исковата молба, водят до следните
изводи:
- давността
за вземането за 2009 г. е започнала да тече от 01.01.2010, би изтекла на 01.01.2015г.,
но е прекъсната преди изтичането й с
издаването на описания АУЗ на 31.05.2014г., поради което е започнала да тече нова давност, която би изтекла на 31.05.2019г.
- давността
за вземането за 2010 г. е започнала да тече от 01.01.2011, би изтекла на 01.01.2016г.,
но е прекъсната преди изтичането й с
издаването на описания АУЗ на 31.05.2014г., поради което е започнала да тече нова давност, която би изтекла на 31.05.2019г.
- давността
за вземането за 2011 г. е започнала да тече от 01.01.2012, би изтекла на 01.01.2017г.,
но е прекъсната преди изтичането й с
издаването на описания АУЗ на 31.05.2014г., поради което е започнала да тече нова давност, която би изтекла на 31.05.2019г.
- давността
за вземането за 2012 г. е започнала да тече от 01.01.2013, би изтекла на 01.01.2018г.,
но е прекъсната преди изтичането й с
издаването на описания АУЗ на 31.05.2014г., поради което е започнала да тече нова давност, която би изтекла на 31.05.2019г.
- давността
за вземането за 2013 г. е започнала да тече от 01.01.2014, би изтекла на 01.01.2019г.,
но е прекъсната преди изтичането й с
издаването на описания АУЗ на 31.05.2014г., поради което е започнала да тече нова давност, която би изтекла на 31.05.2019г.
Доколкото давността,
като период от време, определен по продължителност от закона, след изтичането
на който, ако носителят на едно субективно право не го упражнява, то се
погасява правото да бъде реализирано чрез държавна принуда /т. е дългът
съществува, но не и възможността да бъде събран принудително/, в случая би
предизвикала затварящия си ефект по
отношение на процесните публични общински вземания на 31.05.2019г., а фокусът на спора е
дали вземанията, предмет на принудителното изпълнение по образуваното на 01.04.2019г. изп.д. № 358/19г.
на СИС при СлРС съществуват или са били погасени по
давност, то следва да се прецени налице ли е нов юридически факт, който да е прекъснал или спрял течението на
давността, или тя е безпрепятствено изтекла.
Както се
посочи, изпълнителното дело е образувано въз основа на АУЗ по молба на взискателя – община Сливен, на 01.04.2019г. и в молбата е поискано
прилагането на всички възможни изпълнителни способи, без обаче те да са
конкретизирани спрямо конкретния длъжник – тоест – нямат тези индивидуализиращи
белези, които биха ги направили незабавно приложими. Съгласно т. 10 от мотивите
на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК е прието, че прекъсва
давността предприемането на кое
да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, независимо
от това дали прилагането му е поискано от взискателя
и или е предприето по инициатива на СИ: насочването
на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др.
Следователно
в случая с образуването на 01.04.2019г. изпълнителното производство не се е прекъснала
давността, тъй като това не е действие по принудително изпълнение, както и
извършените от СИ проучвания. Първото изпълнително действие е налагането на запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника и то е извършено с разпореждане на СИ от 27.05.2019г. и то е годно да
прекъсне давността, която изтича на 31.05.2019г.
Ето защо всички вземания –
както за главница, така и за лихви, биха подлежали на принудително събиране,
тъй като по отношение на тях не е изтекла 5 годишната давност, погасяваща
правото на взискателя да ги реализира по принудителен
ред.
Не може да се приеме, че
вземанията за лихви са се погасили с изтичането на 3 годишна давност, тъй като
в случая превес има специалната норма на ДОПК пред общата на ЗЗД и вземанията
за лихви, представляващи също публични вземания, се подчиняват на същите
правила като тези за главните задължения и по отношение на всички е приложима
или 5 годишната обикновена, или 10 годишната абсолютна давност. Уточнението „освен ако в закон е
предвиден по-кратък срок“
касае предвиждането на по-кратък срок именно за задължение за лихви върху
публично задължение, каквото няма предвидено относно това за данък върху превозно
средство.
Тук обаче следва да се отбележе следното - непререкаемо е, че давността, като материалноправен
институт, не се прилага служебно, нужно е длъжникът да направи изрично
волеизявление и да се позове на нея, а при конкуренция на няколко такива – да
посочи с коя свързва благоприятните за себе си правни последици. Това е така, понеже след като изтече давностният срок дългът съществува, няма само възможност за
принудителното му събиране, поради което, ако се заплати погасено по давност
задължение, не може да се претендира връщане на даденото като недължимо платено
– и именно функция на това правило е невъзможността на съда да приложи
давността служебно.
В случая исковата молба е
предявена на 09.07.2019г. и в нея ищецът изрично се е позовал на изтичане
единствено на 5 годишната давност, но към него момент не е бил изтекъл 10
годишният давностен срок за никое от вземанията и
позоваването на него би било преждевременно.
В хода на производството
обаче е настъпил нов ЮФ, който по силата на процесуалните разпоредби следва да
бъде зачетен от съда. По отношение на задълженията
за данък и лихви за 2009г., давностният срок за
които е започнал да тече на 01.01.2010г., абсолютният
10 годишен давностен срок, независещ от прекъсвания и
спирания, е изтекъл на 01.01.2020г., ищецът-въззивник
се е позовал по време на процеса и на нея, поради което настоящият въззивен състав намира, че следва да зачете в цялост както възражението
за погасителна давност, така и изтичането по време на висящия процес на 10
годишния срок на такава по отношение на вземането по АУЗ от 31.05.2014г. за 2009г. – 132 лв. главница, представляваща неплатеният данък и 132, 20 лв. лихва върху
нея към 31.12.2013г.
За тези суми искът е
основателен и следва да се уважи.
За другите вземания след
2009г., към момента не е изтекла абсолютната погасителна давност и те подлежат
на събиране.
В обобщение - искът следва да се отхвърли като
неоснователен за останалите суми по АУЗ от 31.05.14г. – общо 396 лв. олихвяема главница и 304, 64 лв. – лихва върху нея до
31.12.2013г.
Като е достигнал до частично различни крайни правни изводи,
първоинстанционният съд е постановил
незаконосъобразно решение в частта, с която е отхвърлил иска по отношение на
данъчното задължение за 2009г., а го е уважил и за лихвата върху данъчните задължения за
2010-2013г., изтекла до 31.12.2013г., и то следва да се отмени в тях, като вместо
това въззивният съд следва да постанови ново, с което
отхвърли иска само за тези задължения.
Освен това първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта,
относно разноските, тъй като те не са правилно определени съобразно изхода на
спора и правилата на процеса. Следва да се отмени относно присъдената
д.т. в размер на 25 лв. за всяка страна, тъй като, от една страна,
ищецът е заплатил първоначално изцяло дължимата д.т. в размер на 50 лв. и е
представил вносна бележка, а ответникът по начало е освободен от заплащане на
държавна такса, доколкото предмет на спора е публично общинско вземане. При
определяне на разноските съдът неправилно е приел, че на ищеца се дължат такива
за адвокатски хонорар – по делото е представено пълномощно, но не и договор за
адвокатска защита, респективно – доказателство за заплащане на адвокатско
възнаграждение, поради което на него му се дължат разноски по съразмерност само
за платената държавна такса – 10, 90 лв. Над този размер решението за
присъждане на разноски следва да бъде отменено. С оглед отхвърлената
част от иска на ответника се дължат разноски за юрисконсултско
възнаграждение по съразмерност – 117, 30 лв. и над този размер
осъдителната част на решениет оследва
да се отмени.
В останалите обжалвани
части, решението на СлРС /във вида му след
допуснатите поправки/ следва да се потвърди.
С оглед изхода на процеса в
тази инстанция – частично уважаване на всяка от двете въззивни
жалби, разноските следва да се понесат от всяка страна, както са направени.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 293/04.03.2020г. по гр.д. №
3830/19г., поправено с решение № 636/07.07.2020г.,
поправено с решение№731/24.07.2020г. на СлРС В
ЧАСТИТЕ, с които
е отхвърлен предявеният от Е.С.Е.
*** отрицателен установителен
иск за признаване
за установено между страните, че първият не дължи сумите по Акт
за установяване на задължение №
РА000593/31.05.2014г. по отношение на олихвяемата главница в размер на
582 лв. - ЗА СУМАТА 132 лв.,
е признато за установено между Е.С.Е.
***, че първият не дължи сумите по Акт за установяване
на задължение №
РА000593/31.05.2014г. по отношение на неолихвяемата сума 436, 84 лв. -
ЗА СУМАТА НАД 132 , 20 лв.,
е осъден Е.С.Е. да заплати по
сметка на СлРС д.т. в размер на 25 лв., а на община
Сливен – разноски по делото за сумата НАД 117, 30 лв.
е
осъдена
община Сливен да заплати по сметка на СлРС д.т. в
размер на 25 лв., а на Е.С.Е. – разноски по делото за сумата НАД 10, 90 лв, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО
и вместо това
П О
С Т А
Н О В
Я В А :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл. 439 от ГПК между Е.С.Е., ЕГН ********** ***, Булстат *********,
че първият не дължи от сумите по Акт за установяване
на задължение №
РА000593/31.05.2014г.:
- сумата 132 лв. – олихвяема главница,
представляваща неизплатено задължение за данък за лек автомобил за 2009г. ПОРАДИ
ИЗТИЧАНЕ НА 10 ГОДИШЕН ДАВНОСТЕН СРОК за вземанието
по чл. 171 ал. 2 от ДОПК.
ОТХВЪРЛЯ предявеният на основание чл. 439 от ГПК
отрицателен установителен иск от Е.С.Е., ЕГН **********
***, Булстат ……… , гр. Сливен, бул. „Цар Освободител“ №
1 за признаване за установено между страните, че първият не дължи неолихвяемата сума от 436, 84
лв. от сумите по Акт за установяване
на задължение № РА000593/31.05.2014г.:
- за
сумата над
132, 20 лв. – неолихвяема
сума, представляваща лихва до 31.12.2013г върху задължението за данък за лек
автомобил за 2009г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно
решение № 293/04.03.2020г. по гр.д. № 3830/19г. на СлРС
В ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ.
Решението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: