Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 20.02.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесети януари през
две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 11831 по
описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 03.06.2019г.,
постановено по гр.д. № 84865/2017г. на СРС, ГО, 144 състав, са уважени предявените от Я.С.Я. срещу “М.” ЕАД обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 286 от ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата от 2 014, 86 лева,
представляваща неизплатено възнаграждение за м.07.2017г. по договор за възлагане
на управление на клон „Карнобат“ на ответното дружество от 19.06.2015г. и
сумата от 2 300 лева – обезщетение по чл.7.2. от договора за възлагане на
управлението, представляваща обезщетение за прекратяване на договора преди
изтичане на срока, ведно със законната лихва от датата на предявяване на
исковата молба до окончателното изплащане. Със същото решение са отхвърлени
исковете за заплащане на следните суми: сумата от 1 675, 71 лева –
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, сумата от 1 873 лева –
обезщетение за неспазено предизвестие за прекратяване на договора, сумата от
280 лева – вземане за командировъчни пари и сумата от 124, 70 лева – вземане за
разходи за гориво за ползване на служебен автомобил.
Срещу решението, в частта, в която са отхвърлени исковете за заплащане на сумата от
1 675, 71 лева – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, както и
за заплащане на суми, претендирани като командировъчни разходи в размер на 280
лева и дължими разходи за гориво в размер на 124, 70 лева, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца
Я.С.Я., в която са изложени оплаквания за неправилност на постановения съдебен
акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
довели до необоснованост на същия, както и за нарушение на материалния закон. В
жалбата се твърди, че противно на твърденията на ответното дружество, след като
в договора за възлагане на управлението не е уговорено друго, приложение следва
да намери нормата на чл. 224 от КТ, поради което на ищеца се дължи заплащане на
обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск. Дори и да се приеме, че
посочената разпоредба е неприложима към процесния случай, основанието на
предявената претенция е сключеният между страните договор и вземането има
характер на обезщетение. Излагат се и съображения за необоснованост на изводите
на СРС относно предявените искове за заплащане на командировъчни разходи и
разходи за гориво. Жалбоподателят счита, че от събраните по делото
доказателства се установява, че тези разходи са извършени от ищеца, но не са му
възстановени от ответното дружество. По тези съображения прави искане за отмяна
на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което предявените
искове да се уважат.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на
въззивната жалба, с който ответното дружество оспорва същата по подробно
изложени съображения. Поддържа, че в процесния договор страните не са уговорили
правото на изпълнителя да претендира обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск, поради което правилно СРС е отхвърлил тази претенция. Излагат се и
доводи, че вземането за командировъчни разходи и разходи за гориво е недължимо,
тъй като заповедта за командировка не е оформена по предвидения в Наредбата за
командировките в страната ред. Конкретно се сочи, че направените служебни
разходи не са били приети от изпълнителния директор на дружеството, а отчетът е
направен и приет от самия ищец. По тези съображения моли съда да потвърди
решението в обжалваната му част.
По делото е постъпила въззивна жалба и от ответника „М.“
ЕАД срещу първоинстанционното решение в частта, в която е уважен предявеният
иск за заплащане на сумата 2 300 лева, претендирана на основание чл. 7.2.
от договора. В жалбата се излагат съображения, че процесният договор не е
прекратен на посоченото основание, а на основание чл. 11.1. от договора поради
констатирано неизпълнение на поетите от ищеца задължения – конкретно допусната
загуба на клона в две последователни тримесечия. Ето защо счита, че са налице
основания за отмяна на решението в посочената му част и постановяване на друго,
с което претенцията да се отхвърли.
Насрещната страна Я.С.Я. не е подал отговор на
въззивната жалба. В хода на въззивното производство е поддържано становище за
неоснователност на същата.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, чл. 79, ал. 1, вр. чл. 82 от ЗЗД и чл. 92
от ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният
съд е приел, че между ищеца и “М.” ЕАД е възникнало валидно правоотношение по
договор за възлагане на управлението на клон Карнобат на ответното дружество,
действало за исковия период, по силата на който търговското дружество е поело
задължение да заплаща на назначения управител ежемесечно възнаграждение като
насрещна престация на дължимата такава от ищеца, изразяваща се в извършване на
действия по управление. Съобразено е, че ответното дружество не е заплатило уговореното
възнаграждение, поради което претенцията е приета за основателна в пълния
претендиран размер. Прието е също, че договорът бил прекратен на 21.07.2017г.
по решение на съвета на директорите на дружеството. Съдът е формирал извод, че
прекратяването е осъществено в условията на оттегляне на поръчката от
възложителя в хипотеза на чл. 7.2., вр. чл. 11.1. от договора, а именно –
прекратяване преди изтичане срока на действие на правоотношението, без вина на
насрещната страна. По тези съображения претенцията за заплащане на обезщетение,
уговорено в клаузата на т. 11.1., е уважена в пълен размер. Възражението на
ответното дружество, че договорът е развален поради виновно неизпълнение на
задълженията на ищеца в хипотезата на чл. 11.2. от договора е отхвърлено, тъй
като не били ангажирани доказателства за това обстоятелство. По отношение на
иска за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск са развити
съображения, че страните не са уговорили такава заместваща престация при
прекратяване на договора, поради което претенцията е отхвърлена. Формирани са
изводи за недоказаност на претендираното вземане за заплащане на командировъчни
разходи и разходи за гориво за ползването на служебен автомобил. Конкретно е
посочено, че ищецът не е доказал, че пътуването е осъществено със знанието и
одобрението на възложителя, както и че самото командироване е извършено в
съответствие с приложимите вътрешни правила и Устава на дружеството.
От ангажираните по делото доказателства
се установява следното от фактическа страна:
По делото на етапа на въззивното
производство не е спорно обстоятелството, че страните са били обвързани от
сключен на 19.06.2015г. по реда на Правилника
за реда за упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно
участие в капитала /ПРУПДТДДУК/ договор за възлагане на управлението на
клон Карнобат на “М.” ЕАД, който е действал до 27.07.2017г., на която дата е
било вписано в Търговския регистър заличаване на ищеца като управител на клона.
С решение от 21.07.2017г. на Съвета на директорите на дружеството, обективирано
в протокол № 139 от 21.07.2017г., е взето решение ищецът да бъде освободен като
управител на клон Карнобат и за прекратяване на сключения с него договор за
възлагане на управлението, като прекратяването е основано на клаузата на т.
11.2 от договора и има действие от датата на заличаване на ищеца като управител
в Търговския регистър.
По иска с правно основание чл. 79, вр.
чл. 82 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск за
2017г. за 17 работни дни:
Според представения и неоспорен договор,
страните са уговорили, че управителят има право да ползва платен годишен отпуск
в размер на 30 работни дни, като времето за ползване се определя по искане на
управителя и след съгласие от страна на възложителя /чл. 4.7. от договора/.
Посочено е още, че относно отпуска важи единствено договореното между страните
в настоящия договор.
Въз основа на приетото по делото и
неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводната експертиза, което
следва да се кредитира като пълно и обективно дадено, се установява, че неизползваният
отпуск за посочената година е в размер на 17 работни дни, като обезщетението,
определено в съответствие с нормата на чл. 224 от КТ за тези 17 работни дни,
възлиза на 1 675, 71 лева – брутен размер.
Процесният договор урежда отношенията
между ищеца и ответното дружество във връзка с възложената работа по управление
на дружеството. Този договор има мандатен характер, поради което спрямо него
приложение намират правилата на договора за поръчка, регламентирани в чл. 280 - чл. 292 ЗЗД. По такъв
договор, ищецът дължи управление и представителство -чл. 280 от ЗЗД и чл. 147 от ТЗ, а доверителят -
възнаграждение, ако е уговорено такова.
Настоящият съдебен състав споделя
практиката на ВКС, формирана
с решение № 88 от
22.06.2010г. по т.д. № 911/2009г. на ВКС, ТК, I ТО, решение № 306 от
25.06.2012г. по гр.д. № 1387/2011г. на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 204 от
28.07.2014г. по гр.д. № 983/2014г. на ВКС, ГК, IV ГО и решение № 150 от
29.05.2015г. по гр.д. № 5272/2014г. на ВКС, ГК, IV ГО. В посочените решения
се приема, че правоотношението, което възниква по договор за управление на
търговско дружество не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от
нормите на гражданското и търговското право. Отношенията между управителя, съответно членовете на
съвета на директорите и на управителния съвет, от една страна и дружеството, от
друга, се уреждат с договор за възлагане на управлението, който следва да е
писмен. Този договор е мандатен – договор за поръчка и съществена негова
характеристика е равнопоставеността на страните по него, поради което лицето,
на което е възложено управлението няма качеството на работник или служител на
дружеството по смисъла на КТ. Тъй като основните правомощия на управителя да
управлява и представлява дружеството произтичат от закона и от факта на
избирането му, в договора за възлагане на управлението неговите права само се
конкретизират, като могат да се уговорят и размерът на възнаграждението му,
начинът на плащането му, размерът и начинът на ползването на отпуски, различни
обезщетения и пр., но без това да превръща създаденото мандатно правоотношение
в трудово. Именно с оглед вида и характера на правоотношението между управителя
и управляваното от него дружество и с оглед правната природа на договора за
възлагане на управлението между тях, възнаграждението на управителя, дължимо от
дружеството, е възнаграждение по граждански договор, а не е трудово
възнаграждение, като също е без значение как то е наименовано и как е оформено
счетоводно и какви отчисления и удръжки са правени по него.
В случая правото на ищеца да ползва
платен годишен отпуск е уговорено в клаузата на т. 4.7. от договора за
възлагане на управление. Доколкото обаче в договора не е предвиден изрично
начин на изчисляване на дължимото възнаграждение при ползването на платен
годишен отпуск в хипотеза на действащ между страните договор /т.е. при
упражняване на правото на ищеца докато правоотношениете между страните е
съществувало/, както и дали се дължи обезщетение за неизползвания платен
отпуск, следва да бъдат приложени по аналогия разпоредбите на чл. 177 от КТ и
чл. 178 от КТ. Съгласно посочените разпоредби за времето на платения годишен отпуск работодателят заплаща на
работника или служителя възнаграждение, което се изчислява от начисленото при
същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния
календарен месец, предхождащ ползуването на отпуска, през който работникът или
служителят е отработил най-малко 10 работни дни, а според чл. 178 от КТ се
забранява компенсиране на платения годишен отпуск с парични обезщетения освен
при прекратяване на трудовото правоотношение. В
този смисъл е и практиката на ВКС, намерила израз в решение по т.д. №
1127/2009г. на ВКС, I ТО и решение № 222 от 03.05.2016г. по т.д. № 3471/2014г.
на ВКС, I ТО, с които се приема, че когато в договора за възлагане на
управление не е уговорено друго, при определяне размера на обезщетението за
неизползван отпуск е допустимо прилагането на чл. 177 от КТ – обезщетение,
съобразено с размера на брутното трудово възнаграждение за месеца, предхождащ
прекратяването на договора. Неправилно е тълкуването, дадено от ответното
дружество, че с нормата на чл. 4.7. от договора страните са изключили правото
на изпълнителя да претендира обезщетение за неползване на платения годишен
отпуск при прекратяване на договора. В посочената клауза е посочено, че относно
отпуска важи единствено договореното между страните в настоящия договор. Както
бе посочено, в договора не е уговорено, че при прекратяване на договора
управителят няма право на обезщетение за неползването на платения годишен
отпуск, т.е. изрично не е уговорено, че правилата на КТ или правилото по чл. 82
от ЗЗД са неприложими в отношенията между страните. Но дори и да се приеме, че
нормите на КТ са неприложими, доколкото в договора страните не са уговорили
право на ищеца да претендира обезщетение за неизползван отпуск при
прекратяване/разваляне на договора, то изводите на съда няма да се променят. И
това е така поради следните обстоятелства:
В конкретния случай следва да се има
предвид обстоятелството, че договорът за управление е такъв с периодично
изпълнение и неговото разваляне няма обратно действие. Всяка от страните може
да претендира изпълнение на задълженията на насрещната страна по договора,
възникнали до прекратяване/разваляне на същия. Страните са уговорили право на
изпълнителя да ползва платен годишен отпуск в определен размер, което
последният не е упражнил по време на действие на договора. Същевременно,
правото на ползване на отпуск по време на действие на договора не е обусловено
от каквото и да било условие, в частност не зависи от това дали управителят е
изправна страна по договора, поради което това обстоятелство е без значение за
основателността на предявената претенция. Ето защо ищецът се явява кредитор, но
предвид развалянето на договора, е невъзможно правото да бъде упражнено. В
полза на ищеца е предоставена възможността да претендира обезщетение вместо
изпълнение /чл. 82 от ЗЗД/, което е и основанието на предявената претенция.
При това положение се налага извод, че в
процесния случай ищецът доказа качеството си на кредитор по спорното вземане, с
източник – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. При определяне
размера на обезщетението съдът съобрази заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, поради което иска следва да се уважи в пълен размер от 1 675, 71
лева /брутен размер/. Ето защо първоинстанционното решение като неправилно
следва да се отмени в посочената част и иска с правно основание чл. 79, ал. 1,
вр. чл. 82 от ЗЗД да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 92 от ЗЗД
за заплащане на сумата от 2 300 лева, представляваща обезщетение по т. 7.2, вр.
чл. 11.1. от договора:
Ищецът претендира заплащане на
обезщетение в размер на 5 минимални работни заплати, като твърди, че приложение
в случая следва да намери нормата на чл. 7.2., вр. чл. 11.1 от договор. Според
клаузата на чл. 11.1., възложителят може да прекрати договора едностранно, с
отправяне на едномесечно писмено предизвестие до управителя, без да е
необходимо да мотивира решението си за прекратяване на договора. В този случай,
според чл. 7.2. от договора, възложителят дължи възнаграждение на управителя в
размер на 5 минимални работни заплати за страната към момента на
прекратяването. Посочените разпоредби уреждат последиците при безвиновно
прекратяване на договорното правоотношение, т.е. при оттегляне на поръчката.
Уреденото в нормата на чл. 7.2. от договора обезщетение за предсрочно
прекратяване има за цел да обезщети изправната по договора страна, без тя да е
необходимо да доказва вредите от предсрочното прекратяване на договора. В
конкретния случай обаче се установи, че договорът между страните не е прекратен
по посочения ред, а на основание чл. 11.2 от договора. Според посочената
разпоредба възложителят може да прекрати договора едностранно, без
предизвестие, когато управителят допусне реализиране на загуба в клона в две
последователни тримесечия. Видно от представения протокол от заседание на
съвета на директорите, проведено на 21.07.2017г., изрично като основание за
прекратяване на договора е посочена нормата на чл. 11.2. от договора. Ответното
дружество е конкретизирало основанието за прекратяване /разваляне/ на договора
в хода на първоинстанционното производство, като се е позовало именно на т.1 от
нормата на чл. 11.2., т.е. в хипотеза на реализирана загуба в клона в две
последователни тримесечия. Това основание е установено въз основа на приетата
по делото и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза, съгласно която към
31.03.2017г. клон Карнобат е реализирал загуба в размер на 118 356, 65 лева, а
към 30.06.2017г. е реализирал загуба в размер на 183 773, 12 лева. Същите
обстоятелства се установяват и от представените и неоспорени счетоводна справка
за финансов резултат, счетоводен баланс и отчети за приходите и разходите към
посочените периоди. При това положение следва да се приемат за необосновани
изводите на СРС, че липсват ангажирани доказателства за твърдяното основание за
прекратяване на договора. Доколкото в случая прекратяването на договора е
извършено в хипотезата на чл. 11.2. от договора – с оглед виновно неизпълнение
на поети от управителя задължения, се налага извод, че в полза на ищеца не е
възникнало правото да претендира обезщетение по т.7.2. от договора. Ето защо
предявената претенция за сумата от 2 300 лева е неоснователна. Решението на СРС
в посочената част следва да се отмени, а предявеният иск да се отхвърли.
По исковете с правно основание чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 280 лева – командировъчни разходи и
сумата от 124, 70 лева – разходи за гориво за ползване на служебен автомобил.
Ищецът твърди, че със заповед от
29.06.2017г. бил командирован за извършване на действия във връзка с
възложеното управление, за което му се дължат дневни пари в размер на 280 лева,
както и направените разходи за пътуването със служебен автомобил. Заповедта за
командироване е издадена от ищеца, а не от изпълнителния директор на
дружеството. Изготвен бил отчет за командировката, който обаче не е бил одобрен
от изпълнителния директор. Ищецът не оспорва твърденията на
дружеството-възложител за съществуващите вътрешни правила, уреждащи условията за командироване, размерът на
командировъчните пари, редът за отчитането им, както и правата и задълженията
на командироващите и командированите. По тези съображения следва да се приеме
за установено по делото, че разходите за командироване се одобряват от
изпълнителния директор на дружеството. В случая по делото е установено, че
процесните разходи не са одобрени от законния представител на дружеството, което
от своя страна следва да се цени като твърдение, че не са спазени утвърдените
правила при командироване. Това е достатъчно основание за формиране на извод за
неоснователност на претенцията, тъй като ищецът в съответствие с правилата за
разпределение на доказателствената тежест в процеса следва да ангажира безспорни
доказателства за установяване на всички
предпоставки на предявената претенция, включително и възлагане от страна на
ответното дружество на изпълнение на конкретни задължения извън мястото на
изпълнение по договора. Такива доказателства не са представени. Заповедта за
командироване не е издадена от изпълнителния директор на ответното дружество,
нито представеният отчет за командировката е одобрен от него. По изложените
съображения се налага извод, че предявената претенция е недоказана и районният
съд правилно е отхвърлил същата. Ето защо първоинстанционното решение в
посочената част следва да се потвърди.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното
искане в полза на въззивника-ищец следва да се присъдят сторените във
въззивното производство съдебни разноски, съразмерно на уважената част от
въззивната жалба. Същите възлизат на сумата от общо 275, 15 лева, от които 33,
51 лева за държавна такса и 241, 64 лева адвокатско възнаграждение.
Ответното дружество не претендира разноски за
въззивното производство, поради което такива не следва да се присъждат
независимо от изхода на спора.
С оглед изхода на спора, в полза на ищеца се
дължат разноски за производството пред СРС в общ размер на 949, 53 лева, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която ответното
дружество е осъдено да заплати в полза на ищеца съдебни разноски за сумата над
949, 53 лева.
Ответникът не е претендирал разноски в първоинстанционното
производство.
С оглед ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК и предвид цената на всеки един от обективно кумулативно съединените искове,
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 131093 от 03.06.2019г., постановено по
гр.д. № 84865/2017г., по описа на СРС, ГО, 144 състав, в следните части: в частта, в която е уважен
предявеният от Я.С.Я. срещу “М.” ЕАД иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД
за заплащане на сумата от 2 300 лева, представляваща обезщетение по чл. 7.2. от
договор за възлагане на управлението от 19.06.2015г.; в частта, в която е отхвърлен предявеният иск за заплащане
на сумата от 1 675, 71 лева – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск,
както и в частта, в която ответникът
е осъден да заплати на Я.С.Я. разноски в първоинстанционното производство за сумата
над 949, 53 лева и ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА “М.” ЕАД, с ЕИК *******, седалище
и адрес на управление *** да заплати на Я.С.Я., ЕГН **********,*** на основание
чл. 79, ал. 1, вр. чл. 82 от ЗЗД сумата от 1 675, 71 /хиляда шестстотин
седемдесет и пет лева и 71 ст./ лева /брутен размер/ – обезщетение по договора
за възлагане на управление от 19.06.2015г. за неизползван платен годишен отпуск
за 2017г. за 17 работни дни, ведно със законната лихва от подаване на исковата
молба - 01.12.2017г. до окончателното изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Я.С.Я., ЕГН **********,***
срещу “М.” ЕАД, с ЕИК *******, седалище и адрес на управление *** иск с правно
основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 2 300 /две хиляди и
триста/ лева, представляваща обезщетение по т. 7.2., вр. т. 11.1. от договор за
възлагане на управлението от 19.06.2015г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 131093 от 03.06.2019г., постановено по
гр.д. № 84865/2017г., по описа на СРС, ГО, 144 състав, в останалата му
обжалвана част.
ОСЪЖДА “М.” ЕАД, с ЕИК *******,
седалище и адрес на управление *** да заплати на Я.С.Я., ЕГН **********,*** на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 275, 15 /двеста седемдесет и пет лева и 15 ст./ - разноски във въззивното
производство.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.