№ 1344
гр. София, 20.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Камелия Първанова
Членове:Георги Иванов
Димитър Мирчев
при участието на секретаря Мариела П. Миланова
като разгледа докладваното от Георги Иванов Въззивно гражданско дело №
20241000503389 по описа за 2024 година
Разгледа в съдебно заседание на 03.11.25г. /с участието на секретаря Миланова/
въззивно гражданско дело № 3389/24г. и констатира следното:
С решение на СГС 1-22 състав от 05.11.24г. по г.д. № 1294/24г. са уважени /частично: за
суми и периоди – конкретизирани в диспозитива на съдебния акт/ искове по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във
връзка с чл. 430 от ТЗ на „УниКредит Булбанк“ АД против Т. Д..
Решението на СГС се обжалва от „УниКредит Булбанк“ АД /в отхвърлителната –
негативната за ищеца/ част.
Съображенията на страните са изложени по делото /в рамките на производствата пред
СГС и САС/.
Събраните по делото /в производството пред първоинстанционния съд/ доказателства
удостоверяват /преценени в съвкупност и в контекста на твърденията – възраженията на страните/,
че:
Страните /ищецът – банка – заемодател; ответницата – кредитополучател/ са били
обвързани от правоотношение /възникнало на основание на договор от 21.07.10г./, в рамките на
което /в изпълнение на което/ „УниКредит Булбанк“ АД е предоставила на Т. Д. парична сума в
размер на 36 000 евро /сумата е била получена реално – била е усвоена от ответницата/.
Ищецът поддържа, че ответницата не е изправна страна по договора /не е изпълнявала
надлежно задължението си да погасява заема/ и подари това дружеството претендира –
имуществената отговорност на кредитополучателката да бъде ангажирана при условията на чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 430 от ТЗ /чрез присъждане в полза на банката на заявените по делото
суми/.
Жалбата е неоснователна /решението на СГС следва да бъде потвърдено предвид
следващите съображения/:
От една страна:
1
Съдържанието на събраният в процеса експертен доказателствен материал обосновава
извод, че ответницата действително /каквото е твърдението на ищеца/ е изпаднала в забава при
изпълнение на договорното си задължение /да погасява кредита в рамките на уговорените срокове/.
В такава хипотеза следва да се приеме, че обективните предпоставки – факти /по смисъла на т. 18
от ТР № 4 от 14г. на ВКС/ кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем /в хипотезата на чл. 60,
ал. 2 от ЗКИ/ са били налице. Това е било сторено от банката /преди завеждане на настоящото дело/
с отправена до Т. Д. /и надлежно получена от същата през 21г./ нотариална покана. В този смисъл
/предвид последната констатация/: в случая следва да се приеме, че спорната предсрочна
изискуемост е била обявена надлежно /правният й ефект е настъпил надлежно към 21г./.
Независимо от изложеното /и в допълнение/: съдебната практика постановява, че при предявен
осъдителен иск /такъв е предметът на настоящото дело/ предсрочна изискуемост може да бъде
обявена и със самата искова молба /обратното изискване по т. 18 от ТР № 4 от 14г. на ВКС е
приложимо само в хипотезата на чл. 422 от ГПК – при предявен установителен иск след
стартирано преди това заповедно производство/.
Възраженията на ответницата в горната насока са неоснователни.
От друга страна обаче:
Досежно претендираните акцесорни вземания /договорни лихви, наказателни лихви,
неустойки/:
Съгласно изричната постановка на т. 2 от ТР № 3/19г. на ВКС: в хипотеза като
процесната /при обявена предсрочна изискуемост/ в учреденото кредитно правоотношение
настъпва автоматична трансформация, която оставя на банката единствената възможност - да
претендира само непогасената главница и законната лихва върху същата за времето след
настъпването /обявяването/ на предсрочната изискуемост /но не и договорни лихви, наказателни
лихви, неустойки и т.н./.
Посоченото обстоятелство /преценено в контекста на това, че всички акцесорни
вземания се претендират за периода след 21г. – когато е била обявена предсрочната изискуемост на
заема; когато е настъпила посочената трансформация в учреденото правоотношение – в смисъла на
изложеното по-горе/ съставлява достатъчно /самостоятелно/ основание за отхвърляне на
претенциите в тези им части /за всички акцесорни вземания/.
Досежно заявената главница:
Приетата в процеса експертиза констатира /от една страна/, че плащания по дълга са
били правени и след 21г. /моментът на процесната предсрочна изискуемост/. В контекста на
посочената по-горе постановка по т. 2 от ТР № 3/19г. на ВКС – същите плащания е можело /е
следвало/ да бъдат отнасяни само към главницата. Това обаче не е било сторено от банката -
съгласно изчисленията на вещото лице постъпилите суми са били ползвани за погасяване предимно
/в голямата си част/ на акцесорните вземания по кредита.
Вещото лице установява също /от друга страна/, че и до датата на процесната
предсрочна изискуемост /до 21г./ са били правени редица плащания /погасявания/ по кредита
/конкретно посочени от експерта като размер/. Тези плащания обаче са погасявали /доколкото са
имали т. нар. „анюитетнто“ естество/ не само получената главница, но и съответна част от лихвата
върху нея и то за целия срок на договора /т.е. плащанията са погасявали предварително и лихви,
които са станали недължими след 21г. до края на договора – предвид изложените по-горе
съображения, обосновани с постановката по т. 2 от ТР № 3/19г. на ВКС/.
В този смисъл /в контекста на изложеното/:
Ако в случая бъдат съобразени всички сторени от ответницата /и конкретизирани от
експерта в табличен вид – като размери и периоди/ плащания по дълга /за времето – преди и след
настъпването на процесната предсрочна изискуемост, а именно: общо 21 386, 82 евро и 38 047, 43
лева – по основното заключение и 16 510 лева – по допълнителното заключение/ и, ако тези
плащания бъдат преизчислени в контекста на констатациите по горните два абзаца /касаещи
постановките по т. 2 от ТР № 3/19г. на ВКС и „анюитетната“ специфика на плащанията/, то би се
наложил извод /като на последно място се съобрази и размера на вече присъдената от СГС
главница, която не е предмет на въззивна проверка – поради липса на жалба от ищцата/, че
направените до момента плащания са „покрили“ /погасили/ цялата получена от банката сума
/усвоената главница/.
2
Това обстоятелство съставлява основание – искът да бъде отхвърлен и за заявената
/спорната пред въззивния съд/ главница.
С оглед изложеното: въззивната жалба следва да бъде оставена – без уважение
/атакуваното решение следва да бъде – потвърдено в обжалваната част/.
Предвид изхода на спора пред САС: в полза на ищцата следва да бъдат присъдени /при
условията на чл. 78, ал. 3 от ГПК/ съдебни разноски /платен адвокатски хонорар/. Възражението на
ищеца обаче /по чл. 78, ал. 5 от ГПК/ е основателно: заявената сума следва да бъде редуцирана до
размера на 500 лева – предвид: фактическата и правна сложност на процесното въззивно
производство; вида, естеството и обема на осъществената в полза на ответницата правна /и
фактическа/ защита /пред въззивния съд не е провеждано производство по събиране на
допълнителни доказателства; възраженията на ответницата на практика преповтарят изцяло
застъпваната в първоинстанционното производство защитна теза на страната/; актуалната практика
на СЕС /и тази на ВКС/, които позволяват адвокатски хонорар да бъде присъден и под минимума
по Наредба № 1.
Съдът,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА /в обжалваната част/ решение на СГС 1-22 състав от 05.11.24г. по г.д.
№ 1294/24г.
ОСЪЖДА „УниКредит Булбанк“ АД да плати на Т. В. Д. 500 лева – съдебни разноски –
адвокатски хонорар /за производството пред САС/.
В осъдителната част /с която исковете на ищеца са уважени частично/ решението на
СГС е влязло в сила /като необжалвано от ответницата/.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в 1-месечен срок от
съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3