№ 61615
гр. София, 14.04.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в закрито заседание на
четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20241110116083 по описа за 2024 година
РАЗПОРЕЖДАНЕ
гр. София, 14.04.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О, 156-ти състав в закрито заседание на
четиринадесети април през две хиляди и двадесет и пета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. д. № 16083/2024 г. по описа на
СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 130 ГПК.
Подадена е искова молба от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу „Кашел
Мениджмънт“ ЕООД, с което се претендира незаплатена наемна цена в размер на 24904,13
лева по Договор за наем от 25.06.2015 г., вписан под № 1785/26.06.2015 г., том 2, дело №
245/2015 г. Поддържа, че е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради което
имал правен интерес от предявяването на иск за установяването на вземането.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, като е направен
отвод за недопустимост на претенцията, поради наличието на арбитражна клауза в договора.
С Разпореждане от 12.07.2024 г., постановено по гр. д. № 16083/2024 г. по описа на
СРС, II Г. О., 156-ти състав производството прекратено на основание чл. 130 ГПК, доколкото
предвид наличието на арбитражна клауза и наличието на изричен отвод за недопустимост,
поради неподведомственост на спора на гражданския съд, исковата молба е била върната, а
производството е било прекратено.
С Определение № 4022/27.02.2025 г., постановено по в. ч. гр. д .№ 8889/2024 г. по
описа на СГС, IV-E състав, Разпореждането от 12.07.2024 г. е отменено, като производството
е върнато на Софийският районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
В мотивите си СГС излага съображения, че споделя доводите за обвързаността досежно
арбитражната клауза, но счита, че тъй като производството е образувано при условията на
чл. 422 ГПК, то същото се явявало специално, което дерогирало арбитражната клауза, като
1
съображенията са подкрепени с мотиви от практиката на ВКС.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства
намира следното по направения отвод за недопустимост на предявения иск.
С оглед възприетото и в определението на СГС, настоящият съдебен състав намира,
че трябва да преповтори мотивите си за наличието на арбитражна клауза, а именно:
Представен е Договор за наем от 25.06.2015 г., вписан под № 1785/26.06.2015 г., том 2,
дело № 245/2015 г., сключен между В. П.а и Н. П. П. от една страна в качеството на
наемодатели и „Кашел Мениджмънт“ ЕООД от друга страна в качеството на наемател. По
силата на договора наемодателите са предоставили за временно възмездно ползване на
наемателя уговорените по договора имоти, а наемателят се е задължил да заплаща
уговорената наемна цена.
В клаузата на чл. 12 от Договора за наем страните са се съгласили, че всички спорове,
породено от този договор или отнасящи се до него, включително споровете, породени или
отнасящи се до неговото тълкуване, недействителност, изпълнение, прекратяване, както и
споровете за попълването на празноти на договора или приспособяването му към
нововъзникнали обстоятелства, ще се бъдат разрешавани от АС при БТПП.
Според чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната
обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и
всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на
договора обичаите в практиката и добросъвестността.
От Постановление за възлагане на недвижим имот от 28.11.2016 г. по изп. Дело №
20168960400143/2016 г. по описа на ЧСИ Ивелина Цанков, рег. № 896 от КЧСИ се
установява, че имот предмет на Договор за наем от 25.06.2015 г., вписан под №
1785/26.06.2015 г., том 2, дело № 245/2015 г е възложен от ищеца – „Първа инвестиционна
банка“ АД.
Приложено е Решение № 49506/25.02.2019 г., постановено по гр. д. № 66464/207 г. по
описа на СРС, ГО, 153-ти състав е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК
вр. чл. 237 ЗЗД, че между „Първа инвестиционна банка“ АД, и „Кашел Мениджмент” ЕООД,
съществува наемно правоотношение по договор от 25.06.2015 г., вписан под №
1785/26.06.2015 г., том 2, дело 245/2015 г. на СВп-Свищов за отдаване под наем на недвижим
имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 65766.702.1725.2.6 по КК и Кр
на гр. Свищов, с площ 187.07 кв.м., с предназначение банков офис, с адрес в гр. Свищов, ул.
„Цар Освободител” № 72, ет. 1.
С оглед изложеното и при зачитане на ефектите на установителното и регулативното
действие на силата на пресъдено нещо, настоящият съдебен състав намира, че ищецът не
само е страна по материалния договор за наем, но е и страна по инкорпорираната в него
арбитражна клауза – вкл. с оглед постановките на Тълкувателно решение № 1 от
21.02.2024 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2023 г., ОСТК (mutatis mutandis), във връзка с
факта, че абитражната клауза макар и да е отделен процесуален договор е
принадлежност към същия.
Изцяло неоснователни са доводите на ищеца в становището му от 26.06.2024 г. по
отношение на производство образувано при условията на чл. 422 ГПК. Противно на
твърденията на страна, именно същата следва да е наясно, че е трябвало да брани
твърдените си права по друг начин, а не по реда на заповедното производство, респ.
свързания след това исков процес. Подавайки заявлението по чл. 410 ГПК ищецът следва да
е бил наясно, че предвид наличието на валидна арбитражна клауза, спорът е извън
компетентността на държавния съд.
На следващо място, предвид Определение № 4022/27.02.2025 г., постановено по в. ч.
гр. д .№ 8889/2024 г. по описа на СГС, IV-E състав се повдигат два основни въпроса:
2
1. Правилно ли е възприета практиката на ВКС от въззивна съд, с която е мотивирано
отмяната на настоящото определение?
2. Доколкото несъобразеният със закона и съдебната практика въззивен акт е
задължителен за настоящият съдебен състав, предвид правилото на чл. 278, ал. 3 ГПК.
I. По поставеният първи правен проблем:
За да възприеме тезата, че се касаело за специален ред за предявяване на претенцията,
СГС е възприел мотивите на Определение № 585/21.07.20211 г. по ч. т. д. № 457/2011 г. на I
Т. О. на ВКС, Определение № 938/25.11.2011 г. по ч. т. д. № 874/2011 г. на II Т. О. на ВКС,
Определение № 802/19.11.2013 г. по ч. т. д. № 3240/2013 г. на I Т. О. на ВКС. В синтезиран
вид (ако изобщо може посочената практика да се възприеме за господстваща, предвид т. 8 от
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС), то следва, че правилото на чл.
422, ал. 1 ГПК е специална процесуална норма, касаеща заповедното производство с цел
предявяването на претенция за установяването на вземането по издадената заповед за
изпълнение, ако длъжникът е подал възражение, което има суспензивен ефект по отношение
влизане в сила на заповедта за изпълнение. Съответно, искът предявен по този ред бил
продължение на заповедното производство, като последният се считал предявен от момента
на подаването на заявлението за издаването на заповед за изпъленение, поради което
арбитражната клауза се „дерогира“, тъй като същата касаела общо приложение.
Горното разрешение не може да се възприеме. На първо място е въззивният състав
очевидно безкритично е намерил и възприел съдебна практика, която обаче е неотносима
към предмета на настоящия процесуален въпрос. Последната касае записът на заповед, а
приложимите правила към договорите и менителничните ефекти са различни, което съдът
счита, че не следва да обосновава подробно, а единствено е достатъчен формалния аргумент,
че досежно менителничните ефекти е налице специална уредба в ТЗ – Глава тридесета
„Менителници“, чл. 455 и сл. ТЗ. На следващо място въззивният съдебен състав изобщо не е
съобразил, че всъщност съставите постановили и създали тази съдебна практика в лицето на
съдия Никола Хитров, сами са разтълкували произнасянето си. Тоест, самото позоваване на
практика на ВКС е чудесно, но ако се разбира контекста, историческото и развитие във
времето, което явно нито докладчика, нито състава е намерил за нужно да отчете.
Наличието на съдебна практика на ВКС, която настоящата инстанция принципно
следва да съобразява, не е основание за формиране на противни изводи в настоящия случай,
тъй като тази практика касае само един случай, при който арбитражната клауза няма
директно приложение и това е при хипотеза, че заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК е
издадена на основание запис на заповед, който е абстрактна правна сделка и връзката и с
каузално правоотношение е въпрос по същество на делото, но тези аргументи са неотносими
при хипотеза на заявление по чл. 410 ГПК – така Определение № 218 от 25.05.2016 г. по ч. т.
дело № 714/2016 г. ВКС I т.о., Определение № 80 от 11.01.2016 г. по в. ч. гр. д. № 5379/2015 г. на
САС, Определение № 1997 от 15.12.2010 г. по ч. гр. д. № 1760/2010 г., го, ІV с-в на САС и
Определение № 1482 от 4.08.2011 г. по в. гр. д. № 1894/2011 г. на САС, Определение
№ 709 20.08.2019 г. по ч.гр. д. № 496 / 2019 г на ОС Перник, Определение от 04.05.2016 г. по в.
гр.д. № 3969/2016 г. на СГС, Определение по въззивно частно търговско дело № 14 /2020 г.
ОС Варна, Определение № 200 от 29.06.2020 г. по ч. т. д. № 782/2020 г., I т. о.на
ВКС,Определение № 675 от 22.12.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 2561/2016 г., II т. о. Quid
ergo est, т.е. какво следва от това – практиката досежно менителничния ефект и каузално
правоотношение с уговорена арбитражна клауза е изобщо неприложима към въпроса за
подадено заявление по чл. 410 ГПК (какъвто е процесният случай), още по-малко дерогира
арбитражната клауза. Всъщност, ако се ползва логическият аргумент reductio ad abusurdum
(свеждане на насрещната теза до абсурд), лесно може да се разбере, че макар и
арбитражното споразумение да е процесуален договор, то все пак се подчинява на основните
принципни на договорното право – чл. 9 ЗЗД, чл. 20а ЗЗД, чл. 21 ЗЗД – т.е. договорите трябва
3
да се изпълняват (pactum sunt servanda), както и че последните се сключват, изменят, и
прекратяват (в широк смисъл) по волята на страните, а не едностранно от едната страна.
Тоест, ако се ползва телеологически аргумент, предвид и логическият, съдът ще стигне до
абсурдната ситуация – да бъде допуснато изменение на договора от една от страните (в
случая предвид и наличието на СПН), само защото същата – в чиято воля е й – да е избрала
„различен“ ред за защита. Няма нищо особено в исковия процес, който е образуван след
заповедно производство. Единствената цел на заповедното производство е да провери дали е
налице безспорно вземане, за което е издадена заповед за изпълнение. А внимателният
прочит на мотивите към законопроекта за действащият ГПК, води до извод, че фикцията по
чл. 422, ал. 1 ГПК има функцията да привърже ефектите на предявяването на иска към
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – напр. спирането и прекъсването на
давността. Това е така, тъй като в отклонение от ЗГС (отм.), съответно ЗЗСПр. (отм.),
настоящият закон не предвижда заповедното производство нито в рамките на исковия
процес (ЗГС), нито в отделно с възможност и в рамките на исковото производство заявяване
(ЗЗСПр.), но и в двете хипотези това е ставало чрез т. нар. „заповедна искова молба“, която е
имала ефекта на искова молба, което не е предвидено в настоящият закон, поради което е
нужна и нормата на чл. 422 ГПК и регламентираната в него фикция за момента на
предявяването на иска.
На следващо място, във връзка с втория поставен въпрос трябва да се посочи, че
определението на СГС е постановено при нарушение на императивната разпоредба на чл. 8,
ал.1 ЗМТА, според която при наличие на направено най-късно с отговора на исковата молба
възражение за неподведомственост поради наличие на арбитражна клауза съдът, пред който
е предявен иск по спор, предмет на арбитражното споразумение, е длъжен да прекрати
делото. Обстоятелството, че искът е предявен по реда на чл. 422 ГПК вследствие направено
от длъжника възражение по чл. 414 ГПК и е продължение на заповедното производство не е
основание да се приеме неприложимост на разпоредба на чл. 8, ал.1 ЗМТА, тъй като същата
има императивен характер. Клаузата, ако е веднъж уговорена, има силата на закон между тях
(чл. 20а ал.1 ЗЗД) и доколкото никоя от страните не се позовава на нейната нищожност,
съдът следва да я съобрази.
В този смисъл не може да бъде отречено законно признатото право на кредитора да
поиска издаване на заповед за изпълнение. В случай, че срещу нея не бъде възразено от
длъжника, за кредиторът остава открит пътя за удовлетворяване по този облекчен ред.
Когато обаче срещу заповедта за изпълнение бъде подадено възражение по реда на чл. 414
ГПК това означава, че между страните възниква спор, който подлежи на разглеждане от
посочения от страните арбитражен съд. В този случай ищецът има право на избор дали да
продължи по пътя на чл. 422 ГПК и да поеме риска от прекратяване на производството,
вследствие позоваване на ответника на арбитражната клауза (тъй като ответникът може и да
не се възползва от тази възможност – т. нар. пророгация) или директно да изостави
заповедното производство и да заведе иск пред съответния арбитражен съд. В случая
ответникът изрично и в законоустановения срок е повдигнал пред съда въпроса за
подведомствеността, което съдът е следвало да съобрази и да приложи императивното
изискване на чл. 8 ЗМТА, като се десезира със спора, независимо, че искът е предявен по
реда на чл. 422 ГПК. Да се възприеме тезата на ответника по жалбата, че при иск по чл. 422
ГПК отводът по чл. 8 ЗМТА е неоснователен и компетентен е винаги само държавният съд,
4
би означавало да се допусне отклонение от императивните материални и процесуални
разпоредби чл. 19 ГПК, чл. 8 ЗМТА, чл. 9 ЗЗД и чл.20а ЗЗД, с което едновременно би се
създала възможност на всяка страна по договор с арбитражна клауза с подаване на
заявление по чл. 410 или 417 ГПК да изключи действието на арбитражната клауза. Това би
означавало, че всяка страна може едностранно да изменя валидно сключен договор като
упражнява законово позволени средства, което е недопустимо да се поддържа, тъй като така
ще се стига до заобикаляне на закона и преодоляване обвързващата сила на договорите,
което би внесло несигурност в гражданския оборот. В правота държава каквато е Република
България по Конституция, принципите на правната сигурност и предвидимост следва да се
гарантират от съдът, който следва да прилага закона в съответствие с основния принцип в
частното право, че договорите следва да се изпълняват – Pacta sunt servanda. Този основен
принцип е залегнал и в международните договори сключени от Република България и
отклоненото от него винаги ще води до нарушение на разпоредбите на международните
договори, които по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията имат примат над вътрешното
законодателство. В тази връзка следва да се посочи, че във всички свои разновидности
заповедното производство е факултативно на исковото производство, поради което не
може това да е аргумент, който да води до отпадане на арбитражната клауза, тъй като това
не е предвидено в закона. В императивните разпоредби на чл. 8, ал. 2 ЗМТА и чл. 19 ГПК
лимитативно сe предвиждат, кои спорове не са арбитрируеми и кога не се уважава
направения отвод поради наличие на арбитражна клауза, поради което е ясно, че в случая
няма никакво законно основание направеният своевременно отвод от ответника в
настоящото производство при наличие на валидна арбитражна клауза, да не бъде уважен.
II. По поставения втори правен проблем.
Според правилото на чл. 278, ал. 3 ГПК, постановеното определение по частната
жалба е задължително за долустоящия съд.
Последното може да бъде задължително единствено, когато е съобразено със закона и
задължителната съдебна практика. В противната ситуация долустоящ съд е длъжен, когато
прилага материалният или процесуалния закон законосъборазно, въпреки акта на въззивния
съд.
В този смисъл Решението Елчинов срещу България – C-179/09, в което изрично се
сочи, че националният съд може да не спази и тълкувателно решение, което contra legem –
предвид факта, че произнасянията на СЕС, вкл. по преюдициални запитвания касаят
първично право на ЕС. Тоест, последните се ползват с различни юридическа сила
(задължителна) за разлика от произнасянето на СГС и чл. 278, ал. 3 ГПК. Поради което и
настоящият съдебен състав е длъжен да спази произнасянето, което касае първично
приложимо право, а не указания. Тоест, тълкуването на чл. 278, ал. 3 ГПК води до извод, че
произнасянията по частни производства са задължителни за долустоящият съд не във
всички хипотези, а само когато са законосъобразни, т.е. касае се за обективна грешка
(неправилно произнасяне) или нови факти в рамките на частното производство. В
процесният случай, практически повторното връщане на производството пред настоящият
съдебен състав би довело до това или да се повдигне въпроса за съответствие с КРБ на чл.
278, ал. 3 ГПК, пред КС на Република България, или да се отправи преюдициално запитване
в тази насока, ако СГС счете, че указанията на първия въззивен състав са задължителни за
настоящият съдебен състав.
5
Отделно от горното трябва да се спомене, че сам по себе си факта, че въззивният съд
не е изследвал в достатъчна степен всички релевантни обстоятелства – доколкото в
определението на СГС липсват факти, е достатъчно основание, за да настоящият съдебен
състав да не е обвързан от произнасянето му. Самият процеуален закон, а така и
Тълкувателно решение № 6/2017 г. по т. д. № 6/2017 г. на ВКС, ОСГТК , предвижда, че по
частните жалби, т. нар. частни производства, въззивът е пълен, а не ограничен. В случая
обаче дори при буквалния прочит на определението съставът на СГС изобщо не е повдигнал
процесуалните проблеми, който настоящият съдебен състав сочи.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РАЗПОРЕДИ:
РАЗПОРЕДИ:
ВРЪЩА искова молба с вх. № 93173/20.03.2024 г., подадена от „ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК: ... срещу „КАШЕЛ МЕНИДЖМЪНТ“ ЕООД, ЕИК.
.........., като ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 16083/2024 г. по описа на СРС, II Г.
О., 156-ти състав.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от съобщението до
страните с частна жалба пред СГС.
Препис от разпореждането да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6