№ 49
гр. Габрово, 07.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГАБРОВО в публично заседание на двадесет и трети
януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Боян Хр. Косев
при участието на секретаря Елисавета Б. Илиева
като разгледа докладваното от Боян Хр. Косев Гражданско дело №
20244210101269 по описа за 2024 година
Производството е по реда на част ІІ, дял І ГПК.
Образувано е по предявена от Д. Ц. И., ЕГН **********, с адрес: гр. Габрово,
ул. „**********" 41, ет. 2, ап. 6 срещу „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.София, бул. „Джевахарлал Неру" № 28, ет. 2,
ап. 40-46, искова молба, с която се претендира със сила на пресъдено нещо да бъде
установено, че сключеният между страните договор за предоставяне на поръчителство
№ 4230828 от 11.08.2021 г. е нищожен и за осъждане на ответника да заплати сума в
размер на 76.88 лева (след допуснато изменение на иска), представляваща недължимо
платена сума по договора за поръчителство.
Ищцата Д. Ц. И. твърди, че сключила договор за заем с „Изи Асет
Мениджмънт” АД с предмет сумата от 500 лв., по силата на който се задължила да
предостави едно от посочените в договора обезпечения. В изпълнение на това
задължение, при сключване на договора за заем ищцата подписала и договор за
предоставяне на гаранция с ответника „Файненшъл България” ЕООД, по който
последният е обезпечил пред кредитора задълженията на заемателя срещу
възнаграждение, платимо от заемателя разсрочено към всяка от месечните му вноски
по заемния договор. Съгласно уговореното в договора за гаранция следвало да
предоставя дължимите парични думи на "Изи Асет Мениджмънт” АД, което пък от
своя страна било упълномощено от "Файненшъл България" ЕООД да събира сумите по
процесния договор. Твърди, че е погасила изцяло сумите по процесните договори.
Счита, че в отношенията си със заемодателя и гаранта ищцата има качеството
потребител, като и двата договора следва да отговарят на специалните изисквания на
ЗПК, а доколкото обезпечителната сделка има акцесорен характер, нейната
действителност зависи от наличието на валидно заемно правоотношение. Намира, че
договорът за заем е нищожен поради противоречие с разпоредбите на чл. 19, ал. 4 и
чл. 11, т. 10 ЗПК, което обуславяло нищожност и на договора за поръчителство.
1
Твърди, че ответникът и заемодателят са свързани лица, като възнаграждението по
оспорената сделка на практика се е усвоявало като печалба от заемното дружество,
същото било уговорено в прекомерно завишен размер и не се включвало в ГПР по
заемния договор, като по този начин се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
и се накърнявали добрите нрави. Твърди, че договорът за поръчителство е сключен и
при липса на основание, доколкото по него не се предоставяла услуга на потребителя.
В законоустановения срок, предвиден в чл. 131 ГПК ответникът е депозирал
отговор на исковата молба, в който изразява становище за недопустимост, евентуално
за неоснователност на предявените искове. Счита, че предявените искове са
недопустими поради липса на правен интерес, тъй като при наличие на платени без
основание на ответника парични суми ищецът разполагала с правна възможност да
предяви единствено осъдителен иск за връщане на сумата.
Възражението е неоснователно:
Диспозитивното начало в гражданския процес се проявява в това, че участникът
в правен спор сам определя кога, доколко и в какъв обем защита да търси. Не може да
бъде споделена тезата, че отрицателният установителен иск винаги е субсидиарна
форма на защита и че е недопустим по съображение, че защитата чрез него не би била
в пълен обем по отношение засегнатото от спора право. Вярно е, че при предявен
самостоятелен осъдителен иск за връщане на дадена по нищожния договор престация,
като преюдициален ще се постави въпроса за валидността на сключения договор, но
това не лишава ищеца от правото му да предяви наред с осъдителния иск и
самостоятелен установителен иск за прогласяване на нищожността на договора за да
се разреши този преюдициален за спора въпрос със СПН. Неоснователни са и
доводите на ответника, че съединяване на установителен и осъдителен иск е
недопустимо, поради идентичност на предмета на спора. Предметът на всеки от двата
иска е различен.
На следващо място счита исковата молба за нередовна, тъй като не било
представено пълномощно за подписалия исковата молба адвокат М., както и договор за
правна помощ. Не била и внесена дължимата държавна такса за разглеждане на спора.
Възражението е неоснователно. Като приложение на исковата молба е
представено пълномощно, от което е видно наличие на представителната власт на
подписалия исковата молба процесуален представител. В изпълнение на указания на
съда е и внесена дължимата държавна такса по предявените искове.
По същество оспорва исковете при твърдението, че не е налице
нееквивалентност на престациите по договора, тъй като ищецът получавал сигурност,
че при неизпълнение на задълженията си спрямо кредитора, последният ще ангажира
отговорността на поръчителя, като за това било предвидено задължение на заемателя
за заплащане на възнаграждение в неголям размер. Сочи, че заемодателят не е
поставил изискване обезпечението да бъде предоставено единствено чрез сключване
на договор за предоставяне на гаранция. Твърди, че дори да се приеме, че договорът за
заем е недействителен, то предвид самостоятелността на двете правоотношения не
отпадало основанието за заплащане на възнаграждение на ответника. Оспорва
сключеният от страните по делото договор да има характер на договор за
потребителски кредит, предвид което поддържа, че по отношение на него не следва да
намират приложение разпоредбите на ЗПК. Моли да се отхвърлят предявените искове.
2
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение,
намира от фактическа и правна страна следното:
Не е спорно между страните, а и от представения договор за заем № 4230828 от
11.08.2021 г., се установява, че „Изи Асет Мениджмънт” АД се задължило да
предостави на ищеца Д. Ц. И. сума в размер на 500 лева, която последната следвало да
върне заедно с уговорената възнаградителна лихва на 12 седмични погасителни
вноски, всяка с размер от 43.78 лева, първата от които с падеж 21.08.2021 г., а
последната – с падеж 06.11.2021 г.. Уговорената възнаградителна лихва била в размер
на 40 %, а годишният процент на разходите – 45.45 %. Така общата сума за плащане от
заемателя по договора възлизала на 525.36 лева. С подписването на договора
заемополучателят декларирала, че е получила сумата по договора.
В чл. 4 от договора, страните се споразумели заемателят в тридневен срок да
предостави едно от посочените обезпечения 1). двама поръчители, отговарящи на
условията на чл. 4, ал.1, т. 1 от договора за заем 2). банкова гаранция при условията на
чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора за заем или 3) одобрено от заемодателя дружество-гарант.
Не се спори, а се установява и от представения по делото договор за
предоставяне на гаранция № 4230828 от 11.08.2021 г., ведно с приложение към него, че
между заемателя Д. Ц. И. и „Файненшъл България” ЕООД бил сключен договор за
предоставяне на гаранция, по силата на който гарантът се задължил да издаде гаранция
за плащане (за изпълнение на парични задължения) в полза на „Изи Асет
Мениджмънт” АД с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на
потребителя по договора за заем, включително и последиците от неизпълнението на
задълженията на потребителя по договора за заем, срещу възнаграждение в размер на
158.64 лв., платимо на вноски от по 13.22 лв. на дати, съответни на падежните дати по
договора за паричен заем. Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора заемодателят е овластен да
приема вместо гаранта изпълнение на задължението за плащане на възнаграждение.
Страните не спорят и с протоколно определение от 23.01.2025 г. за безспорен и
ненуждаещ се от доказване в отношенията им е отделен фактът, че по сключения
договор за предоставяне на гаранция ищецът е заплатила сума в размер на 76.88 лева.
Други доказателства от значение за спора не са представени, а необсъдените
такива, съдът намира за неотносими.
По отношение на отрицателните установителни искове с правна
квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1, 2 и 3 и ал. 2, предл. 4 ЗЗД
За основателността на предявените искове в тежест на ищеца е да докаже
сключването на процесните договори за заем и за предоставяне на гаранция
(поръчителство) с посоченото в исковата молба съдържание, което противоречи на
императивна законова разпоредба, заобикаля я и/или е в противоречие на добрите
нрави, както и поради липса на основание.
Отпуснатият на Д. Ц. И. като физическо лице заем представлява предоставяне
на "финансова услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на Закона за защита на
потребителите (ЗЗП) и същият има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от
ДР на този закон, според който потребител е всяко физическо лице, което придобива
стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност.
Процесните договори се подчиняват на правилата на ЗПК и на чл. 143 - 147б
ЗЗП, в това число и са обхванати от забраната да съдържат неравноправни клаузи, за
3
наличието на които съдът следи служебно. Националният съд има задължение при
тълкуване на съответната норма на националното право да я прилага в духа и смисъла
на съответното общностно право, което налага висок стандарт за защита на
икономически по-слабата в правоотношението страна. Това най-общо означава, че и
при повече от едно правоотношения, когато те са насочени към ползвана от
потребител финансова услуга, тези правоотношения следва да се разглеждат като
правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективна защита на потребителя.
В случая след извършена служебна справка в търговския регистър се
установява, че едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България” ЕООД е
„Изи Асет Мениджмънт” АД - кредитор на ищеца. Следователно се касае за хипотеза
на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. След като кредиторът е
едноличен собственик на капитала на дружеството - поръчител, то с договора за
поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за заем, сключен с „Изи
Асет Мениджмънт” АД, доколкото, плащайки задължението на потребителя,
кредиторът изпълнява на дружеството-майка, т. е. дължимото за осигуреното
поръчителство възнаграждение не е насрещна престация срещу предоставеното
обезпечение, а на практика представлява допълнително възнаграждение за ползване на
предоставената в заем сума, която обаче не е включена в ГПР.
В случая уговореното възнаграждение за предоставяне на поръчителството от
свързано със заемодателя дружество представлява разход по договора за кредит, който
следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като
индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал.
2 ЗПК. Този извод следва от § 1, т. 1 ДР на ЗПК, според която разпоредба "общ разход
по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
При цялостния анализ на процесните правоотношения, е видно, че сключването
на заемния договор и получаването на сумата по него е било обвързано от
предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя -
предоставянето на обезпечение по заемния договор не е предоставено на свободната
воля на потребителя, а представлява задължително условие за сключване на заемната
сделка. Този договор за гаранция с трето лице представлява форма на лично
обезпечение, което разкрива белезите на договор за поръчителство, доколкото
съгласието на кредитора да бъде обезпечен е било изрично заявено. По правило
договорът за поръчителство е едностранен и безвъзмезден - т. е. по него задължения
възникват само за поръчителя. Възможно е обаче договорът да има двустранен и
възмезден характер - както е в случая, тъй като кредитополучателят се е задължил да
заплаща възнаграждение на поръчителя, като в този случай поръчителството се
доближава по-скоро до договора за застраховка, а застрахователните премии
несъмнено представляват общ разход по кредита.
С оглед на изложеното, предвид хипотезата на "свързани лица" и сключването
4
на обезпечителната сделка като задължително условие за предоставяне на кредита,
съдът намира, че възнаграждението по договора за гаранция е част от общите разходи
по заемния договор, което възнаграждение следва да се включва при изчислението на
ГПР. Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България. В настоящия случай, сумата по договор за
заем № 4493593 от 25.05.2022 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, е в размер на
500 лева, а възнаграждението по договора за гаранция е в размер на 158.64 лева.
Посочено е, че ГПР по договора е под максимално допустимия размер – 45.45 %, но
при съпоставка между размера на отпуснатия кредит - 500 лв. за срок от 12 седмици, и
размера на дължимото по договора за поръчителство възнаграждение за същия период
от 12 седмици - 158.64 лв., е видно, че ГПР надхвърля 50 %, като несъмнено води до
надхвърляне на допустимия размер на ГПР и до нарушение на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Описаното погрешно посочване на размера на ГПР
представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, тъй
като се явява пречка пред потребителя да узнае точния размер на дължимите разходи
по заемното правоотношение и като краен резултат не позволява на
кредитополучателя да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора.
Следователно, макар формално договорът за паричен заем да покрива
изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишният процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя не е посочена в реален размер. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на
уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да
се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение
на предлаганите на пазара кредитни продукти, съответно да ориентира икономическия
избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него
задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание на кредитната сделка, законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето
- чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора за
кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит
на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на чл. 11, т. 10 ЗПК /арг. решение от
21.03.2024 г. по дело № С-714/2022 г. на СЕС/.
Договорът, сключен между потребителя и „Изи Асет Мениджмънт” АД, и
договорът, сключен между потребителя и „Файненшъл България” ЕООД се намират
във взаимовръзка помежду си и представляват система от правоотношения между
страните, поради което последиците от недействителността на договора за
потребителски кредит неминуемо рефлектират върху договора за предоставяне на
гаранция, поради естеството на правоотношенията. Въпреки че договорът за кредит и
договорът за предоставяне на гаранция формално представляват самостоятелни
сделки, те следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от
уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение, без друга възможна
5
практическа алтернатива (предвид характера на предоставените други две
възможности за обезпечение), чрез сключване на договор за гаранция на
кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице - гарант,
сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор за
кредит, както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за
предоставяне на гаранция, ведно с основното задължение по кредита, в полза на самия
заемодател. Ето защо следва да се приеме, че недействителността на договора за
кредит води до недействителност на свързаната с него акцесорна сделка - договорът за
гаранция (поръчителство), който без валиден заемен договор се явява безпредметен и
поради това - нищожен.
Ето защо, предявеният срещу „Файненшъл България” ЕООД отрицателен
установителен иск за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на
гаранция е основателен и следва да се уважи.
По отношение на предявения иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД.
Основателността на иска се обуславя от извършена от ищеца престация на
парична сума, към момента на извършването на която липсва основание да бъде
получена от ответника.
Съгласно Постановление № 1 от 28.05.1979 г., Пленум на ВС, в чл. 55 ЗЗД са
уредени три различни фактически състава, а чл. 59 ЗЗД има предвид отделен
фактически състав. Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване,
съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при
самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно
лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато
е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато
предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта. Възможно е също
предаването да е станало и без наличието на някакво правоотношение.
Предвид установената нищожност на сключения между ищеца и ответника
„Файненшъл България” ЕООД договор за гаранция, в тежест на страните по
съглашението не са възникнали предвидените в договора парични задължения, респ. в
тежест на ищцата не съществува задължение за заплащане на възнаграждение по него
в уговорения размер от 158.64 лв. Ответникът не оспорва да е получил престация по
договора в претендирания от ищеца размер от 76.88 лева, с оглед на което предявеният
с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде
уважен изцяло.
С оглед изхода на спора, право на разноски за производството се поражда за
ищеца, който прави своевременно искане за присъждането им и доказва извършени
такива в размер от 110 лева, представляващи заплатена държавна такса по предявените
искове и за издадени 2 броя съдебни удостоверения. При отчитане на правната и
фактическа сложност на спора и обем на извършената от адвоката работа и
разясненията, дадени в определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на
ВКС, І т. о., съдът намира, че на адв. Д. М. следва да се присъди възнаграждение в
размер на 480 лева с вкл. ДДС за оказана безплатна адвокатска помощ, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1 от Закона за адвокатурата. При оказано
безплатно процесуално представителство по реда на чл. 38 Закона за адвокатурата,
6
съдът не е обвързан от посочения от адвоката размер в представения по делото списък
по чл. 80 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Д. Ц. И., ЕГН **********, с
адрес: гр. Габрово, ул. „**********" 41, вх. А, ет. 2, ап. 6 срещу „Файненшъл
България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Джавахарлал Неру” 28, „Силвър Център”, ет. 2, офис 40-46, отрицателен
установителен иск, с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, че договор
за предоставяне на гаранция № 4230828/11.08.2021 г. е нищожен.
ОСЪЖДА ЗД „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру” 28, „Силвър Център”, ет. 2,
офис 40-46 да върне на Д. Ц. И., ЕГН **********, с адрес: гр. Габрово, ул.
„**********" 41, вх. А, ет. 2, ап. 6, на основание чл. 55, ал. 1, предл.1 ЗЗД, сумата 76.88
лева (седемдесет и шест лева и осемдесет и осем стотинки), представляваща заплатено
при начална липса на основание възнаграждение по нищожен договор за предоставяне
на гаранция № 4230828/11.08.2021 г., заедно със законната лихва върху нея, считано от
предявяването на исковата молба – 24.07.2024 г. до окончателното погасяване, както
и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 110 (сто и десет) лева - разноски за
производство.
ОСЪЖДА „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру” 28, „Силвър Център”, ет. 2,
офис 40-46, да заплати на адвокат Д. М. от САК, сумата 480 (четиристотин и
осемдесет) лева с вкл. ДДС – възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ
на ищеца Д. Ц. И., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2,
вр. ал. 1 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Габровски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Габрово: _______________________
7