Решение по дело №3828/2020 на Районен съд - Варна

Номер на акта: 260187
Дата: 8 февруари 2021 г. (в сила от 19 април 2021 г.)
Съдия: Милена Николова Николова
Дело: 20203110203828
Тип на делото: Административно наказателно дело
Дата на образуване: 28 септември 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ 260187/8.2.2021г.

 

гр. Варна

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

РАЙОНЕН СЪД - ВАРНА, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, XХII състав, в открито съдебно заседание на деветнадесети януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

                              СЪДИЯ: МИЛЕНА НИКОЛОВА                     

  с участието на секретаря Е.П, след като разгледа докладваното от съдията НАХД № 3828 по описа за 2020 г., за да се произнесе съобрази следното:

 

  Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН.

          Образувано е по жалба на Л.Т.П. срещу Наказателно постановление № 433а-291 от 02.07.2020 г., издадено от началник на 01 РУ – Варна, с което на жалбоподателя са наложени следните административни наказания:

          - на основание разпоредбата на чл. 257, ал. 1 ЗМВР му е наложено административно наказание глоба в размер на 100 лв. за нарушение по чл. 64, ал. 4 ЗМВР;

          - на основание разпоредбата на чл. 264 ал. 1 ЗМВР му е наложено административно наказание глоба в размер на 500 лв.

Жалбоподателят намира издаденото наказателно постановление за незаконосъобразно поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Отправено е искане за отмяна на обжалваното наказателно постановление.

          В проведеното на открито съдебно заседание жалбоподателят чрез процесуалния си представител адв. К.В. изразява становище за допуснато нарушение на материалния закон. В писмени бележки допълва доводите за допуснати съществено нарушение на процесуалните правила и нарушение на материалния закон. Поддържа искането за отмяна на наказателното постановление.

          В проведеното открито съдебно заседание въззиваемата страна ОДМВР – Варна чрез процесуалния си представител юрисконсулт Катя Лукова – Атанасова изразява становище за законосъобразност на издаденото наказателно постановление. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

 

          Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства и взе предвид доводите на страните, намира за установено следното:

 

От фактическа страна:

          На 17.04.2020 г. въззивникът Л.Т.П. се намирал заедно с детето си в Приморски парк – гр. Варна.  По същото време в парка се намирали и св. М.Х.Т. и св. Х.Д.Ч. (полицейски служители в група „Общинска полиция“ при ОДМВР – Варна). Поради действащата към момента забрана за посещаване на паркове и градини полицейските служители подходили към жалбоподателя, за да го поканят да напусне парка, но в момента, в който се приближили до него, той побягнал с детето си и излязъл от парка. След преследване жалбоподателят бил настигнат отново в Приморски парк – Варна, до Слънчевия часовник. Полицейските служители му разпоредили да спре, за да бъде извършена полицейска проверка, но той казал на детето си „давай, давай по-бързо да бягаме“ и двамата отново се отдалечили с помощта на скейтборд и тротинетка.

По същото време  св. Д.Н.З. (полицейски служител в ОДМВР – Варна) получил сигнал за мъж, който е осуетил полицейска проверка. В близост до Шишковата градинка св. З. забелязал мъж и дете, които отговаряли на описанието, което получил. Слязъл от служебния автомобил и ги проследил, като установил сградата, в която влизат. Св. З. изчакал колегите си св. Т. и св. Ч. и установили домоуправителя, на който дали описание на преследваното лице, което по-рано е влязло в сградата. Поради това, че в сградата имало само едно семейство с малко дете, което е момче, домоуправителят се насочил към жалбоподателя и го извикал.

          В тази връзка на св. М.Т. съставила в присъствието на жалбоподателя АУАН за нарушения по чл. 64, ал. 6 ЗМВР и чл. 264, ал. 2 ЗМВР. Жалбоподателят го подписал, като бланкетно посочил, че има възражения.

Извън срока чл. 44, ал. 1 от ЗАНН постъпило писмено възражение срещу съставения АУАН.

На 02.07.2020 г.  началникът на 01 РУ – Варна издал обжалваното наказателно постановление.

 

          По доказателствата:

          Гореизложената фактическа обстановка се установи и се потвърди въз основа на следните доказателства и доказателствени средства: гласни доказателствени средства - показанията на св. М.Х.Т., св. Х.Д.Ч. и св. Д.Н.З. и писмени доказателства: 2 бр. заповеди на министъра на вътрешните работи.

          Установяването на жалбоподателя в Приморски парк – гр. Варна и последващите му действия по избягване на полицейска проверка се установяват на първо място от показанията на св. М.Х.Т. и св. Х.Д.Ч.. От показанията на тези двама свидетели се установава, че жалбоподателят е извършил действия по осуетяване на полицейска проверка, изразяващи се в бягане от мястото, на което е установен. Съдът кредитира свидетелските показания на св. Т. и св. Ч. като обективни и достоверни. И двамата свидетели възпроизвеждат описаните обстоятелства в идентична хронологична последователност, взаимно се допълват и са житейски достоверни, като освен това не съдържат противоречия в себе си и помежду им. Показанията на тези двамата свидетели се потвърждават от показанията на св. Д.З., който в идентична хронологична последователност излага обстоятелствата, свързани с последващото установяване на жалбоподателя и неговата самоличност.

          Съдът кредитира представените по делото писмени доказателства като достоверни и допринасящи за разкриване на обективната истина по делото, доколкото същите поотделно и в своята съвкупност са непротиворечиви, поради което въз основа на тях и на свидетелските показания изгради своите фактически изводи.

 

          От правна страна:

          Жалбата срещу наказателното постановление е подадена в установения в чл. 59, ал. 2 от ЗАНН 7 – дневен срок, от надлежна страна, срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което се явява процесуално допустима.

          Съдът в рамките на служебната проверка констатира, че АУАН и НП са изготвени от компетентни органи.

 

По отношение на нарушението на разпоредбата на чл. 64, ал. 4 ЗМВР (пункт 1. от НП):

По отношение на това нарушение съдът намери, че АУАН и НП не отговарят на изискванията на процесуалния закон, съдържащи се в чл. 42 ЗАНН и чл. 57 ЗАНН. Нито в АУАН, нито в НП е налице описание на факти, които обуславят ангажиране на административнонаказателната отговорност на жалбоподателя за извършено нарушение по чл. 64, ал. 4 ЗМВР.

По силата на чл. 64, ал. ЗМВР полицейските органи могат да издават разпореждания до държавни органи, организации, юридически лица и граждани, когато това е необходимо за изпълнение на възложените им функции. Разпорежданията се издават писмено. В ал. 2 от същата разпоредба е посочено, че при невъзможност да се издадат писмено разпорежданията могат да се издават устно или чрез действия, чийто смисъл е разбираем за лицата, за които се отнасят.

Съгласно разпоредбата на чл. 64, ал. 4 ЗМВР разпорежданията на полицейския орган са задължителни за изпълнение, освен ако налагат извършването на очевидно за лицето престъпление или нарушение, или застрашават живота или здравето му. В санкционната разпоредба на чл. 257, ал. 1 ЗМВР е предвидена административнонаказателна отговорност за лице, което не изпълни разпореждане на орган на МВР, направено в изпълнение на функциите му, ако извършеното не съставлява престъпление.

Нито актосъставителят, нито наказващият орган в съставените от тях документи не са посочили какво разпореждане  - писмено или устно, и с какво съдържание е отправено до жалбоподателя.

Следователно АУАН и НП не отговарят на изискванията на чл. 42, т. 4 ЗАНН, респективно чл. чл.57, ал.1, т. 5 ЗАНН, т.е. на изискванията за форма и по-конкретно не са посочени обстоятелствата, при които е извършено нарушението.

          Административнонаказателното производство е строго формализирано, като в ЗАНН са предвидени императивно реквизитите, които трябва да съдържат и съответните актове. Изискванията на закона са поставени с цел на наказаното лице да бъде ясно за какво нарушение, извършено на коя дата и кое конкретно място и при какви обстоятелства, е наложено наказание.

Описанието на нарушението и обстоятелствата, при които е извършено, са задължителни реквизити на АУАН съгласно чл. 42, т. 4 ЗАНН и на НП съгласно чл. 57, ал. 1, т. 5 ЗАНН. Непосочването им, като елементи, които индивидуализират нарушението, по ясен и категоричен начин винаги съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като пряко рефлектира върху правото на защита на нарушителя. Посочените нарушения на процесуалните правила ограничават възможността нарушителят да разбере в извършването на точно какво нарушение е обвинен.

На следващо място тези нарушения лишават съда от възможността да прецени в съответствие с материалния закон има ли извършено нарушение, правилно ли са квалифицирано същото и правилно ли е приложена санкционната норма.

По изложените съображения за допуснато съществено процесуално нарушение, довело до ограничаване на процесуалните права на наказаното лице, наказателното постановление по пункт 1. следва да бъде отменено.

 

По отношение на нарушението на разпоредбата на чл. 264, ал. 1 ЗМВР (пункт 2. от НП):

Разпоредбата на чл. 264, ал.1 ЗМВР съдържа в себе си едновременно диспозиция и санкция и може да се приложи направо, без да се свързва с друга правна норма. Същата предвижда забрана противозаконно да се пречи на орган на власт да изпълнява функциите си.

Предприетото бягане от полицейските служители, които ясно и недвусмислено са се насочили към жалбоподателя с цел извършване на проверка, представлява поведение, с което противозаконно се пречи на орган на власт да изпълнява функциите си по ЗМВР и по-конкретно контролна дейност по чл. 30, ал. 1 ЗМВР.

Деянието е извършено при форма на вината пряк умисъл, тъй като Л.Т.П. е съзнавал, че полицейските служители трябва да изпълнят служебните си функции и да извършат контролна проверка. Въпреки това е пренебрегнал задължението се да не пречи на полицейски орган да изпълни функциите си, като предприел бягане и отдалечаване от приближаващите се към него полицейски служители, което наложило полицейските служители да го последват и установят по-късно в дома му. Всички тези действия въззивникът е предприел, въпреки че полицейските служители, забележимо за жалбоподателя, са обективирали намерението си да извършат проверка.

Следователно въззивникът е осъществил съставо на административното нарушение по чл. 264, ал.1 ЗМВР и законосъобразно е била ангажирана административнонаказателната му отговорност за това нарушение.

Не са налице предпоставките на чл. 28 ЗАНН, тъй като не са налице такива смекчаващи отговорността обстоятелства, които да отличават нарушението с по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на нарушения от този вид. Напротив касае се за типично нарушение.

 

По възраженията на въззивната страна:

Съдът намира за неоснователно възражението, че в АУАН следва да бъде посочено изрично качеството свидетелите – т.е. дали са свидетели на извършване или на установяване на нарушението. Подобно изискване в чл. 42 ЗАНН няма, поради което и съдът намира, че не би могло да се приеме за процесуално нарушение. В случай, че непосочването на качеството на свидетеля е съществено нарушение на процесуалните правила, което да води до нарушаване на правото на защита на нарушителя, законодателят би предвидил такъв реквизит в чл. 42, т. 7 ЗАНН. На следващо място свидетелят е служител в ОДМВР – Варна, поради което и не е необходимо посочването на неговото ЕГН, доколкото смисълът на изискването, регламентирано в чл. 42, т. 7 ЗАНН, е да бъдат посочени всички данни, необходими за установяване на свидетеля при необходимост. След като свидетелят е служител в органа, в който работи и актосъставителят, то установяването му при възникнала необходимост не би било възпрепятствано от липсата на ЕГН в съставения АУАН.

По отношение на възражението за допуснато нарушение на чл. 52, ал. 4 ЗАНН съдът счита, че непълнотата на доказателствата не може да бъде основание за отмяна на наказателното постановление. Това е така по две причини: първо, защото страните по делото са длъжни да посочат всички доказателства в подкрепа на своите становища и, най-вече - защото съдът решава делото по същество, което от процедурна гледна точка означава, че той никога не връща делото за ново разглеждане от административнонаказващия орган, а го решава сам, по същество (цит. от „Административен процес“, издание от 2009 г. на „Сиела софт енд паблишинг“  АД, с автори проф. д-р Кино Лазаров и доц. д-р Иван Тодоров, стр. 386).

На следващо място процесуалният закон не задължава актосъставителя да посочва всички свидетели – очевидци, поради което и непосочването на лице, извън тези, които са служители на МВР, не представлява процесуално нарушение. Още повече  и по-изложените по-горе съображения съдът може да събере и други доказателства, освен тези, които са събрани от контролните органи при съставяне на АУАН.

 Възражението, че жалбоподателят е бил спрян и полицейската проверка е била започнала, което изключва осуетяването й, се явява недоказано, доколкото от събраните по делото гласни доказателствени средства се установи, че жалбоподателят избягал още преди да бъде започната проверката. На следващо място, дори и да се приеме, че такава е започнала, законът забранява и всяко поведение, с което се пречи да бъде довършена полицейската проверка със съответните планирани от полицейските служители действия по чл. 30, ал. 1 ЗМВР.

Допусната от наказващия орган грешка в бащиното име на жалбоподателя също не се отразява на неговото право на защита предвид обстоятелството, че в наказателното постановление е посочен единият му граждански номер, който е уникален за всеки български гражданин.

Относно възражението, че показанията на св. Т. и св. Ч. са противоречиви в частта относно разстоянието, на което са се намирали от жалбоподателя при предприетата от тях полицейска проверка, съдът намира посоченото противоречие за несъществено, доколкото дължината на разстоянието в случая представлява субективна преценка, която е нормално да бъде различна при различните хора. На следващо място същественото в случая е не разстоянието на което са се намирали свидетелите от жалбоподателя, а обстоятелството, че последният е видял приближаващите се към него полицейски служители, които са го помолили да спре, но той въпреки това е указал на детето си да се качат на носените от тях превозни средства (скейтборд и тротинетка) и да избягат.

Съдът намира, че възражението за това, че полицейската проверка не е била започнала, за изключващо направеното възражение, че същата е започнала, на което съдът отговори по-горе. Въпреки противоречието във възраженията съдът намира, че следва да отбележи, че в конкретния случай действително полицейската проверка не е била започнала, като единствената причина за това са били осуетяващите действия на жалбоподателя.

Възражението, че полицейските служители биха могли, при положение, че са се намирали на близко разстояние, да задържат поне детето на жалбоподателя, при което щял да спре и неговият баща, не се отразява на достоверността на свидетелските показания на св. Т. и св. Ч.. И двамата свидетели заявяват, че са били пеша, а жалбоподателят и детето му са били с тротинетка и скейтборд, поради което и логично са набрали преднина. Освен това ниската интензивност на действията на полицейските служители не освобождава жалбоподателя от задължението му да им съдейства при предприемането на полицейска проверка от тяхна страна.

Заявеното от св. Т., че жалбоподателят е настигнат пред дома му от нея, св. Ч. и друг полицейски екип не опровергава показанията на другите свидетели, доколкото заявеното от нея не означава, че през цялото време жалбоподателят е бил пред погледите на полицейските служители. Освен това последващата отдалеченост на жалбоподателя от полицейските служители не означава, че тази отдалеченост е била в същата величина през цялото време и от самото начало полицейските служители са били на значително разстояние от жалбоподателя.

Това, че жалбоподателят е бил установен на по-късен етап не променя изводите на съда за авторството на деянието, доколкото и св. Т., и св. Ч. са категорични в показанията си, че лицето което са преследвали и лицето, което впоследствие са установили с помощта на св. З. е било едно и също.

 

По отношение на наказанията:

Поради това, че наказателното постановление следва да бъде отменено в частта по пункт 1., съдът намира, че следва да обсъди единствено справедливостта на наложеното в пункт 2. наказание.

Разпоредбата на чл. 264, ал. 1 ЗМВР предвижда наказание глоба в размер от 500 до 1000 лв.

При индивидуализацията на наказанието съдът отчита като смекчаващо отговорността обстоятелство, че в административнонаказателната преписка не се съдържат данни за предходни административни нарушения на въззивника.

Като отегчаващо отговорността обстоятелство съдът отчете, че въззивникът е осъществил нарушението пред детето си, което се намира във възраст, в която формира нагласи си за спазване на законите, морал и етика.

При баланс на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства наказанието е следвало да бъде определено в средния размер, предвиден в чл. 264, ал. 1 ЗМВР, но доколкото съгласно чл. 337, ал. 2 НПК въззивният съд няма право да влошава положението на жалбоподателя, то наказанието следва да остане в размера, определен от наказващия орган, а наказателното постановление по пункт 2. да бъде потвърдено.

 

По разноските:

С оглед изхода на спора, право на разноски се поражда за всяка от страните, съобразно уважената, респ. отхвърлена част от оспорването, като искане отправя само въззиваемата страна, която е представлявана от юрисконсулт и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съдът определя дължимото в случая юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна в размер на 100,00 лв. предвид това, че по делото са проведени две съдебни заседания, от които има право на 83,33 лв., пропорционално на отхвърлената част от обжалването, на основание чл. 63, ал. 5 вр. ал. 3 ЗАНН вр. чл. 144 АПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, чл. 37 ЗПП и чл. 27е, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, които следва да бъдат присъдени на ОДМВР – Варна като второстепенен разпоредител с бюджет съгласно Постановление № 73 на МС от 27.03.2015 г. за определяне на второстепенните разпоредители с бюджет към министъра на вътрешните работи.

Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1 от ЗАНН, СЪДЪТ

 

Р  Е  Ш  И:

 

ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 433а-291 от 02.07.2020 г., издадено от началник на 01 РУ – Варна, в частта по пункт 1., с която на Л.Т.П. на основание разпоредбата на чл. 257, ал. 1 ЗДвП му е наложено административно наказание глоба в размер на 100 лв. за нарушение по чл. 64, ал. 4 ЗМВР;

ПОТВЪРЖДАВА Наказателно постановление № 433а-291 от 02.07.2020 г., издадено от началник на 01 РУ – Варна, в частта по пункт 2., с която на Л.Т.П. на основание разпоредбата на чл. 264, ал. 1 ЗМВР му е наложено административно наказание глоба в размер на 500 лв.;

ОСЪЖДА Л.Т.П., ЕГН **********, адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на ОБЛАСТНА ДИРЕКЦИЯ НА МВР - ВАРНА сумата от 83,33 лв. (осемдесет и три лева и тридесет и три стотинки), представляваща направени във въззивното производство разноски, на основание чл. 63, ал. 5 вр. ал. 3 ЗАНН вр. чл. 144 АПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, чл. 37 ЗПП и чл. 27е, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Административен съд - Варна в 14-дневен срок от получаване на съобщенията от страните, че решението е изготвено.

 

 

                                                СЪДИЯ В РАЙОНЕН СЪД: