Р
Е Ш Е Н И Е
Номер 260183 Година 26.02.2021 Град
С.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесет
и седми януари Година
2021
в публично съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа
докладваното от съдията Р. гражданско дело номер 2176 по описа за
2020 година и за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 357, ал. 1, във вр. с чл. 66, ал. 2 КТ и
чл. 92 ЗЗД.
Ищецът „Ф.” Е. твърди в исковата си молба и уточняващата я
молба, че на 08.03.2018 г. сключил с ответника трудов договор, по
който последният бил назначен на длъжност „инспектор качество на
продукти", с определена месторабота, задължения и размер на трудово
възнаграждение. Поради добра работа и справяне с поставените задачи, в
следващите месеци работното му възнаграждение било повишавано, а вследствие
добрата работа било преценено, че притежавал необходимите качества да заема различна
длъжност, за която се изисквало обучение. В тази връзка в началото на 2019 г.
бил изпратен на обучение за специалност „безразрушителен контрол" и бил
сключен договор за обучение от 07.01.2019 г. След проведеното успешно обучение
и получен сертификат била променена работната му заплата в съответствие с
новопридобитите му умения. В края на 2019 г., по заявление/желание на
работника, трудовото му правоотношение било прекратено с отправено от негова
страна предизвестие, съобразно сроковете и условията на трудовия му договор.
Със заповед № 21/10.02.2020 г. договорът му бил прекратен, като в същата били
посочени сумите, които трябвало да възстанови на работодателя съобразно
договореностите им. От момента на прекратяването на трудовия договор до
завеждането на иска, работникът не бил възстановил на ищеца сумата за обучение.
С молба от 11.09.2020 г. уточнява, че търсеното обезщетение по чл. 205 КТ от
работника било в размер на 1247.43 лева, от които 1128 лева и 119.43 лева, като
първата сума била неустойка по договора за обучение, а втората - за
възстановяване на суми за работно облекло получено в 6-месечния срок преди
прекратяването на трудовия договор, по желание на работника. Възстановяването
на сумата от 1128 лева било на основание чл. 13 от договора за обучение от
07.01.2019 г., в който изрично било посочено, в случай на прекратяване на
трудовия договор от страна на работника, същият дължал възстановяване на сумата
по договора за обучение на работодателя. В случая сумата се явявала договорна
неустойка по този договор вследствие на прекратяването на договора на
10.02.2020 г. по желание на работника. По отношение на сумата от 119.43 лева,
същата представлявала стойността на предоставеното на работника работно
облекло, което той бил приел и се бил съгласил, че в случай на прекратяване на
трудовия договор в 6-месечен срок след получаването му, се задължавал да го
възстанови на работодателя. И двете суми представлявали договорни неустойки
съответно по договора за обучение и по трудовия договор. Не били издавани заповеди
за ангажиране отговорността на работника. И двете неустойки се дължали от
работника с оглед обстоятелството, че бил прекратил трудовия си договор на
основание чл. 326, ал. 1 КТ, на 10.02.2020 г. Срокът по чл. 10 от договора за
обучение течал от датата на получаване на сертификата на 27.05.2019 г., а
срокът за възстановяване на суми за работно облекло течал от 21.10.2019 г. При
подаването на исковата молба и определянето на сумите била допусната грешка от
ищеца при формирането им по технически причини. Стандартно в дружеството при
договор за обучение неустойката била в трикратен размер на платеното от
работодателя. В случая се касаело за изключение от правилото, което не било
съобразено от ищеца при подготвянето на исковата молба, поради което вместо сумата
от 1128 лева, вписал трикратният й размер. Искането е да се осъди ответника да
заплати на ищеца сумата от 1128 за договорна неустойка по чл. 13 от договора от
07.01.2019 г., и сумата от 119.43 лева за договорна неустойка в размер на
стойността на невъзстановеното работно облекло, поради прекратяване на трудовия
договор в 6-месечен срок след получаването му, както и разноските по делото.
Ответникът Н.Г.С. оспорва предявените искове, които моли
съда да отхвърли, като неоснователни и му присъди сторените по делото разноски,
с възражения и доводи, изложени подробно от пълномощника му в представения в
срок отговор и в хода на делото по същество.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства,
поотделно и в съвкупност с исканията, възраженията и доводите на страните, взе
предвид и настъпилите след предявяване на исковете факти, от значение за спорното
право, намери за установено следното:
На 08.03.2018 г. страните са сключили в писмена форма представения
трудов договор за неопределено време по смисъла на чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ, в
който е уговорен и срок за изпитване от 6 месеца в полза на работодателя, по
смисъла на чл. 70 КТ, с който ищецът възложил, а ответникът приел да изпълнява
при него длъжността „инспектор качество продукти“, на пълно работно време, с основно
месечно трудово възнаграждение от 1500 лева и допълнително трудово
възнаграждение от 0,6 % за всяка година трудов стаж, с уговорен в същия договор
и 90 дневен срок за предизвестие за прекратяването му (л. 5-6). Доколкото по
делото няма данни този договор да е бил прекратен до изтичане на уговорения в
него срок за изпитване, той се явява окончателно сключен (чл. 71, ал. 2 КТ).
Под подписите на страните под него са налице и подписани само от ищеца
изявления, в т. 7 от които същият е декларирал, че дължи възстановяване на
стойността на работното облекло, обувки и лични предпазни средства,
предоставени му от работодателя при подписването му, ако бъде прекратен в
изпитателния срок по т. IV от него (л.
7). В
т. VI от
длъжностната характеристика към този трудов договор е предвидено още, че
ответникът е и длъжен задължително да носи специалното работно облекло и лични
предпазни средства (л. 12). Поради това от същата
уговорка в длъжностната характеристика съдът намери, че и предоставените от
ищеца на ответника, срещу подписаната от последния за получаването им със
задължението да заплати равностойността им при прекратяване на трудовия му договор
преди изтичането на 6-месеца от получаването им, процесна декларация от 21.10.2019
г. - работен гащеризон на цена от 61.25 лева без ДДС и работно яке на цена от
58.18 лева без ДДС или общо 119.43 лева, представляват всъщност специално
работно облекло по смисъла на чл. 284, ал. 1 КТ, а не работно облекло по
смисъла на чл. 296, ал. 1 КТ (л. 35).
На 07.01.2019 г., през времетраенето на този трудов договор,
страните са сключили и представения по делото друг договор, с който ищецът поел
задължението да осигури за своя сметка курс в периода от 10.01.2019 г. до
16.01.2019 г. в С. за професионална компетентност на ответника по специалността
„безразрушителен контрол“ и получаване на свидетелство за професионална
квалификация, на стойност 480 лева и 648 лева такси за провеждането на изпитите
след него, уговорени в допълнителен анекс към този договор, или общо 1128 лева (л.
19-21). Тълкувайки клаузите на този договор съдът
намери, че същият не е такъв за обучение по смисъла на чл. 230-233 КТ, а
договор за повишаване на квалификацията и за преквалификация по смисъла на чл.
234 КТ. Не само защото има съдържанието по чл. 234, ал. 2 КТ, а не по чл. 230,
ал. 1 и 2 КТ. Но и защото в същия не уговорено нито задължение по чл. 232, ал.
1 КТ на ищеца да приеме ответника на работа съобразно придобитата по договора професионална
квалификация, нито такова задължение на ответника да постъпи на тази работа и
работи на нея в уговорения срок. Вместо това има уговорено в чл. 10 от договора
задължение на ответника по чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ – да работи при ищеца в
продължение на една година от деня на получаване на сертификата/степента на
квалификация, и отговорност по чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ - при незавършване на
обучението по чл. 12 от договора, както и отговорност/неустойка в чл. 13 от
договора при неизпълнение на задължението му по чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ – да
работи при ищеца в продължение на една година от деня на получаване на
сертификата (л.
20).
Страните
не спорят, че ищецът е платил таксата за уговорения в този договор курс от 480
лева и тази от 648 лева за сертифициране или общо 1128 лева, видно и от
представения анекс към договора, а ответникът е преминал същия курс и получил на
27.05.2019 г. сертификат за придобитата по него специалност, уговорена в
договора, видно от представения сертификат и свидетелство за професионална
квалификация (л.
15-18 и 21-22).
На
21.10.2019 г. ответникът подписал и представената по делото декларация, че на
същата дата е получил от ищеца горепосоченото специално работно облекло, като в
същата е и декларирал, че при прекратяване на трудовия договор преди изтичане на
6 месеца от получаването му, е съгласен да заплати левовата му равностойност,
която може да му бъде удържана и от работната му заплата (л.
35).
На
14.11.2019 г. ответникът подал до ищеца молба за прекратяване на трудовия им
договор по взаимно съгласие, а в случай, че не бъде уважена - да се счита за
предизвестие за прекратяването му по чл. 326, ал. 1 КТ (л.
87).
Страните не спорят, а е видно и от ръкописното изявление под тази молба, че
ищецът не е приел отправеното му от ответника със същата предложение за
прекратяване на трудовия им договор по взаимно съгласие по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, поради което е приел същата, като негово предизвестие за прекратяването му
по чл. 326, ал. 1 КТ (л. 87).
На
10.02.2020 г. законният представител на ищеца е издал представената по делото
заповед, с която е констатирал прекратяването от ответника на това основание по
чл. 326, ал. 1 КТ на трудовия договор между страните на 13.02.2020 г., на която
дата е изтекло отправеното с молбата му от 14.11.2019 г. и уговорено в т. V от трудовия договор, 90-дневно предизвестие за
прекратяването му (чл. 335, ал. 2, т. 1 КТ).
Със същата заповед ищецът поискал от ответника и да му заплати на основание чл.
205 КТ платената сума от общо 119.43 лева за работно облекло и платената сума
от общо 1128 лева по договора им по чл. 234 КТ (л.
24).
Тази заповед е връчена на ответника на 13.02.2020 г., който възразил върху
същата срещу искането за плащане на посочените суми (л.
24).
Страните не спорят, че същите ответникът не е платил на ищеца до приключване на
съдебното дирене по делото. Възражението му в отговора, че част от 729 лева от
същите суми ищецът му бил удържал под формата на вписаната във фишовете му
заплати „вътрешна удръжка“, по 81 лева месечно, за девет месеца, от май 2019 г.
до февруари 2020 г., е неоснователно. Тежестта да докаже същото пълно и главно,
тоест несъмнено по делото, се носи от ответника (чл.
154, ал. 1 ГПК). Същият
обаче не представи и по делото няма доказателства в негова подкрепа, каквито не
представляват представените от него с отговора му заверени преписи от фишовете
му за заплати от май 2019 г. до февруари 2020 г., защото в същите е вписано
само „вътрешна удръжка“ от 81 лева, без да е отразена причина за същата (л.
46-54). А
от представените с личното му трудово досие и неоспорени от него две негови
декларации от 29.05.2019 г. и от 13.03.2019 г., преценени съвкупно с
представените в съдебно заседание от пълномощника на ищеца и неоспорени от
ответника справки, се установява, че тези вътрешни удръжки по 81 лева са
удържани от месечните трудови възнаграждение на ответника с негово съгласие,
изразено в тези му декларации, за заплатени от работодателя му за негова сметка
месечни такси от 36 лева и от 45 лева или общо 81 лева месечно, за закупени за ответника
две месечни карти за спорт при третото лице Б. Е. (л.
103, 127 и 150-161). Други релевантни
доказателства не са представени по делото.
При тези
установени по делото обстоятелства, съдът намери, че искът по чл. 357,
ал. 1, във вр. с чл. 66, ал. 2 КТ и чл. 92 ЗЗД за осъждането на
ответника да заплати на ищеца уговорената в чл. 13 от договора от 07.01.2019 г.
по чл. 234 КТ неустойка, е частично основателен. Трайна е практиката на ВКС, че уредбата на
професионалната квалификация по КТ е изградена върху договорния принцип, като в
рамките на договорната свобода на страните е установена известна закрила на
труд - например максимален срок на задължението по чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ за
работа при този работодател. Съгласно чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ, с договора за
повишаване на квалификацията страните могат да предвидят отговорност при
неизпълнение на поетото от работника/служителя задължение да работи при
работодателя определен срок. Целта на разпоредбата е работата в определения по
чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ срок при този работодател да компенсира разходите за
обучение. За разлика от договора за ученичество (чл.
230 - 232 КТ),
при договора за квалификация и преквалификация не е уреден по императивен начин
размерът на обезщетението при неизпълнение на договора от страна на обучавания
- дали обезщетението следва да съответства на неизпълнената част от договора,
или се дължи цялата сумата за разходите по обучението. Следователно. Този
въпрос е предоставен на договорната свобода на страните. Във всеки конкретен
случай договорът следва да се тълкува по правилото на чл. 20 ЗЗД като се търси
действителната воля на страните и клаузите да се схващат в смисъла, който най -пълно
съответства на целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.
Съдът обаче може да намали съразмерно на частта на уговорения срок неустойката
за период, през който е престирано изпълнение, при направено искане за това от
заинтересованата страна (Р 272-2011-III
г.о., Р 28-2011-IV г.о., Р 665-2010-IV
г.о.).
Настоящият случай е именно такъв.
При него по делото се установи, че ответникът е изпълнил
частично поетото с чл. 10 от договора по чл. 234 КТ задължение и е работил при
ищеца от получаването на сертификата на 27.05.2019 г. до прекратяване на
трудовия му договор на 13.02.2020 г. Поради това е основателно искането му в
отговора за намаляване на уговорената в чл. 13 от договора неустойка за
неизпълнението му, като същата бъде намалена до размера на действително
претърпените вреди, които в случая се съизмеряват с неизпълнената част от
задължението му по чл. 10 от договора (Р 272-2011-III г.о. и Р 28-2011-IV
г.о.). От анекса към договора е видно, че разходите за обучение по договора, в
размер на които е уговорена тази неустойка, са общо 1128 лева. На
неотработената част от 13.02.2020 г. до 27.05.2020 г., равняваща се на 105
календарни дни, съответства сумата от 324.49 лева от същите разходи, до която
поради това следва да се намали тази неустойка и уважи, като основателен, този
иск, и отхвърли в останалата му част, като неоснователен (1128
: 365 х 105) (Р 272-2011-III г.о. и Р 28-2011-IV г.о.).
Предявеният обаче в обективно съединение с него иск по чл.
357, ал. 1, във вр. с чл. 66, ал. 2 КТ и чл. 92 ЗЗД за осъждането на ответника
да заплати и уговорената, според уточняващата молба на пълномощника на ищеца от
11.09.2020 г. по делото, договорна неустойка в размер на равностойността на
полученото с декларацията му от 21.10.2019 г. работно облекло, на обща стойност
119.43 лева, е недоказан още в своето основание (чл.
357, ал. 1, във вр. с чл. 66, ал. 2 КТ и чл. 92 ЗЗД).
Не само защото и подписаната само от ответника такава декларация под трудовия му
договор, в т. 7 от която е декларирал едностранно, че дължи възстановяване на
стойността на това облекло, обувки и лични предпазни средства, ако трудовият му
договор се прекрати в срока за изпитване, и подписаната от него процесна
декларация на 21.10.2019 г., в която също е декларирал едностранно, че при
прекратяване на трудовия му договор преди изтичане на 6 месеца от получаване със
същата на процесното обекло, е съгласен да плати равностойността му, не
представляват неустойки (л. 7 и 35). Защото
не са клаузи от подписан от страните договор, а само негови едностранни волеизявления,
които поради това не само не представляват неустойки, защото последните по
дефиниция са отнапред уговорени в договор клаузи (а
не едностранни волеизявления), с които страните
предварително уговарят в договора последиците от неизпълнението му (чл.
92, ал. 1 ЗЗД),
но не са и породили никакво задължение за изпълнението им от подписалият ги едностранно
ответник. Защото нито КТ, нито ЗЗД, допускат такива негови едностранни
декларации/волеизявления да пораждат задължения за него (чл.
44 ЗЗД).
От друга страна защото, дори и процесната му декларация от 21.10.2019 г. да се
приеме въпреки това за такава неустойка, както поддържа ищецът в уточняващата
исковата му молба молба на пълномощника му от 21.01.2019 г., то и тогава обещаното
с нея плащане на равностойността на полученото по нея специално, според т. VI от
длъжностната му характеристика, работно облекло, е нищожно, защото законът не
предвижда такова заплащане на равностойността му от работника или
служителя при прекратяване на трудовото
правоотношение, а само връщането му на работодателя (чл.
26 от Наредба № 3/19.04.2001 г. за минималните изисквания за безопасност и
опазване на здравето на работниците при използване на лични предпазни средства
на работното място, Обн. ДВ, бр. 46/2001 г.).
Само ако при прекратяване на трудово правоотношение работникът или служителят е
изявил изрично желание да задържи полученото специално работно облекло, само
тогава чл. 27 от Наредба № 3/19.04.2001 г. допуска той да заплати остатъчната
му стойност до срока на износването му, какъвто обаче няма данни да е случая,
тъй като по делото няма данни ответникът да е заявил такова изрично желание да
задържи (а
не да не го е върнал) полученото с декларацията му от 21.10.2019 г. специално,
според длъжностната му характеристика, работно облекло, а именно на ищеца е и
тук тежестта да докаже пълно и главно наличието на такова негово желание (чл.
154, ал. 1 ГПК). А
при липса на такова желание у работника или служителя, какъвто е случая,
единствената уредена възможност за работодателя да претендира заплащане на
остатъчната стойност на това облекло при прекратяване на трудовия договор, е
предвидена в хипотезата на чл. 28, ал. 2 от Наредба № 3/19.04.2001 г., когато
това облекло е загубено или унищожено по вина на работещия, какъвто обаче също
няма данни да е случая, защото нито се твърди, нито са представени
доказателства за наличие на тези законови предпоставки, а именно на ищеца е и
тук тежестта да представи такива (чл. 154, ал. 1 ГПК). Ето
защо съдът намери този му иск е недоказан още в своето основание по чл. 357,
ал. 1, във вр. с чл. 66, ал. 2 КТ и чл. 92 ЗЗД, поради което, като
неоснователен, следва да бъде изцяло отхвърлен, без преди това да бъде обсъждан
и по отношение на неговия размер, защото това се явява безпредметно.
При
този изход на делото, сторените от ищеца разноски по същото в общ размер от 532
лева (от
които 52 лева внесена д.т. за производството и 480 лева платен адвокатски
хонорар) следва да се възложат в тежест на ответника съразмерно с
уважената част от исковете или сумата от 138.39 лева, а сторените от последния разноски
по делото, изчерпващи се с платения адвокатски хонорар от общо 460 лева, следва
да се възложат в тежест на ищеца съразмерно с отхвърлената част от исковете или
сумата от 340.34 лева (чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК).
Воден от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА Н.Г.С., с ЕГН **********, с адрес ***, да заплати по
банкова сметка ***: ***, на Ф., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, сумата
от 324.49 лева за главница от неплатена неустойка по чл. 13 от договор от
07.01.2019 г., както и сумата от 138.39 лева за разноски по делото съразмерно с
уважената част от исковете, КАТО ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни, този предявен от
Ф. с п.а., против Н.Г.С. с п.с., иск за неустойка В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ, над
сумата от 324.49 лева до претендираните 1128 лева, КАКТО и предявеният от Ф. с
п.а., иск за осъждането на Н.Г.С. с п.с., да му заплати и сумата от
119.43 лева за договорна неустойка в размер на стойността на невъзстановеното
работно облекло, поради прекратяване на трудовия им договор №
523/08.03.2018 г. в 6-месечен срок след получаването му.
ОСЪЖДА Ф. с п.а., да заплати Н.Г.С. с п.с., сумата от 340.34
лева за разноски по делото съразмерно с отхвърлената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните по делото.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: