РЕШЕНИЕ
№ 504
гр. Бургас, 04.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:ДИМАНА Г. КИРЯЗОВА
ВЪЛКОВА
Тихомир Р. Рачев
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Недялка П. Пенева Въззивно гражданско дело
№ 20242100500525 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивната жалба на Н.
К. Ч. – ищец в първоинстанционното производство, чрез адв. Стоянов, срещу Решение
№204/29.01.24г., постановено от Районен съд Бургас по гр.д.№2094/23г., с което е отхвърлен
предявения от въззивника иск против Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР – град
София, за сумата 1600, 00 лева, представляваща левова равностойност на неусвоения лимит
за униформено облекло за периода 2020 – 2022 г., както и предявеният иск за сумата от
103,67 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 1600 лв. за периода
01.01.2021 г. до 05.04.2023 г. И нъззивникът е осъден да заплати на Главна дирекция
„Гранична полиция“ при МВР – град София, сумата от 100 лева, представляваща съдебно-
деловодни разноски по делото.
Въззивникът изразява недоволство от постановеното решение и претендира
отмяната му, с постановяване на въззивно решение, с което искът да бъде уважен. Оспорва
анализа на разпоредбата на чл.181, ал.1 и ал.З от ЗМВР, извършен от съда, обосновал извод,
че не е предвидено компенсиране на служителите, които съответно носят униформа с
парични средства, в случай на неизразходване на годишния им лимит за вещево доволствие
и липса на предвидено правно основание за изплащане на стойността на вещево имущество
за посочените периоди. В тази връзка се позовава на нормата на чл.79, ал.2 ЗЗД за да
обоснове правото си на заявената с исковата молба претенция. Заявява, че своевременно,
многократно и надлежно е поискал да получи облекло в процесния период, а ответникът не
е изпълнил законовото си задължение да предостави ежегодно облекло; това е наложило
ищецът сам да купува със свои средства облеклото, за да може да работи. Поради горното
намира, че следва да бъде обезщетен с предявения по делото иск до размера на определените
вещеви лимити – излага съображения.
Ищецът обосновава тезата, че е в трудово правоотношение с ответника, като съгл.
1
чл. 142, а.1, т.1 от ЗМВР е със статут на държавен служител. Заеманата от него длъжност
изисква да изпълнява служебните си задължения в униформено облекло, съобразно чл. 151,
ал. 4 ЗМВР, вр. чл. 57, ал. 1 от ЗМВР и чл. 10, ал. 1 от Наредба № 8121з-1010/24.08.2015г. за
униформеното облекло и работното облекло за служебно ползване в Министерството на
вътрешните работи. Поради това счита, че му се полага ежегодно униформено облекло и
друго вещево имущество и снаряжение, доколкото съобразно разпоредбата на чл. 181, ал.2
ЗМВР на държавните служители се осигуряват работно и униформено облекло и друго
вещево имущество и снаряжение, а на неносещите униформа се изплаща ежегодно парична
сума за облекло, като съгласно ал.4 на същия текст размерът на сумите и доволствията по
ал. 1 - 3 се определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи.
Въззивникът сочи, че със Заповед № 8121з-632/13.06.2018г., Заповед № 8121з-
167/18.02.2019г., Заповед № 8121з - 250/18.02.2020г., Заповед № 8121 з-129/02.02.2021 г.,
Заповед № 8121з-389/01.04.2022г. на Министъра на вътрешните работи, за периода от 2018
г. до 2022 г. е определен лимит (сума) за униформено облекло за държавните служители,
изпълняващи служебните си задължения в униформено облекло, в размер на по 400 лева за
2020г., 400 лева за 2021 г., и в размер на 800 лева за 2022г. Твърди, че в края на всяка
календарна година е представял на ответника вещева заявка, в която е посочвал
необходимите му за следващата година елементи от униформеното му облекло, но такова не
му е било предоставяно. В тази връзка се позовава на показанията на разпитан по делото
свидетел - друг служител.
Въззивникът извършва хронологически анализ на нормите на чл.181, ал. 2 от ЗМВР,
§ 1, т. 2 от Наредба №8121з-1010 от 24 август 2015 г. за униформеното облекло и работното
облекло за служебно ползване в министерството на вътрешните работи, издадена от
министъра на вътрешните работи, обн. ДВ. бр. 68 от 4 септември 2015 г., с последно изм. и
доп. ДВ. бр. 77 от 1 октомври 2019 г., § 83а, ал. 1 от ЗМВР (нов ДВ, бр. 58 от 2017 г.), за да
обоснове извод, че на държавните служители на Министерството на вътрешните работи,
които са имали право на униформено облекло за 2011 г., 2012 г., 2013 г., 2014 г. или 2015 г.
и за които такова не е осигурено, се изплаща левовата му равностойност в размер на лимита
за съответната година, пропорционално на отработените месеци на длъжност за държавен
служител, носещ униформа през календарната година, като се приспадат усвоените лимити
за всяка една от изброените години. След изплащане на левовата равностойност не се
предоставя униформено облекло за съответната година.
Поради това намира, че има право да получи претендираната сума, представляваща
левовата равностойност на неосигуреното униформено облекло за процесния период, тъй
като не му е предоставено униформено облекло и следва да му бъде присъдена неговата
левова равностойност. Заявява, че няма интерес от предоставяне на облекло за процесния
период, т.к. той вече е закупил с лични средства заявеното му облекло и вече не му е нужно
за този период.
Излага съображения, че неизпълнението на задължението за неосигуряване на
униформено облекло, без санкция за работодателя, би довело до вреда за работника –
закупуване на такова. В тази връзка извършва анализ и изчисления каква би била загубата
на работника дългосрочно, ако работодателят продължи да не изпълнява задължението си.
Обосновава и липсата на интерес от изпълнение след срока.
Като краен извод въззивникът обосновава тезата си, че задължението на
работодателя от натурално следва да се трансформира в задължение за компенсаторно
обезщетение. Липсата на възможност както за реално изпълнение, така и за компенсаторно
парично обезщетение, би довело до резултат длъжникът от собственото си неизпълнение да
се освободи от изпълнението на неговото задължение.
Въззиваемият – ответник Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР – град
София. В срока по чл.263, ал.2 ГПК – на 28.03.24г. по пощата е подаден писмен отговор. В
него въззиваемият излага съображения за потвърждаване на решението.
Позовава се на разпоредбата на чл. 181, ал. 2 ЗМВР, според която на държавните
служители се осигуряват работно и униформено облекло и друго вещево имущество и
снаряжение, а на неносещите униформа се изплаща ежегодно парична сума за облекло, като
съгласно, ал. 4 на същата разпоредба размерът на сумите и доволствията по ал. 1 - 3 се
определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи; позовава се на нормата
на чл.181, ал., 5, според която условията и редът за предоставяне на сумите и доволствията
по ЗМВР се определят с наредби на министъра на вътрешните работи и издадената въз
2
основа на законовата делегация Наредба № 8121з-1175 от 29.09.2015 г. за условията и реда
за осигуряване на държавните служители в Министерството на вътрешните работи на
работно и униформено облекло, друго вещево имущество и снаряжение и ежегодна парична
сума за облекло на неносещите униформа държавни служители. Въззиваемият се позовава
на нормата на чл. 19, ал. 2 от Наредбата, предвиждаща при прекратяване на служебното
правоотношение на държавен служител, изпълняващ служебните си задължения в
униформено облекло, в случай че на служителя не е предоставено униформено облекло за
предходната и текущата календарна година, на същия се изплащат стойностите на
униформеното облекло за предходната и пропорционално за текущата година след
приспадане на усвоените суми от размера, определен със заповедта за текущата година по
чл. 181, ал. 4 от ЗМВР. Посочва, че за процесния период са издадени заповед № 8121з-
167/18.02.2019 г., заповед № 8121з- 250/28.02.2020 г., заповед № 8121з-129/02.02.2021 г. и
заповед № 8121з389/01.04.2022 г. на министъра на вътрешните работи, е които е определен
лимит за униформено облекло за държавните служители, изпълняващи служебните си
задължения в униформено облекло, в размер на 400 лева, респективно за 2022 г. същият
възлиза в размер на 800 лв.
Въз основа на горните разпоредби, въззиваемият обосновава тезата си, че не е
налице законово уредено задължение на ответника, в случай че не е осигурил униформено
облекло, да заплати паричната му равностойност в размер на лимита за такова за
съответната година на тези служители, които изпълняват служебните си задължения в
униформа, докато трае служебното им правоотношение. Правото на същите да бъдат
компенсирани парично възниква след прекратяването му и то за предходната календарна
година и пропорционално за текущата такава. Доколкото служебното правоотношение на
ищеца не е прекратено, липсва предвидено правно основание за изплащане на стойността на
вещево имущество извън посочената хипотеза включително и за предходни периоди.
Обосновава извод, че на служителите, които изпълняват задълженията си в униформено
облекло, се дължи материалното им осигуряване в натура, като посочените лимити имат за
цел единствено да определят левовата равностойност на имуществото, което следва да им
бъде предоставено, включително и с оглед горецитираната хипотеза при прекратяване на
служебните им правоотношения. Намира, че действащата нормативна уредба не
регламентират изплащането на сумите съобразно лимита и в случаите, в които
униформеното облекло не е осигурено на униформените служители за съответните години,
както е предвидено за стойността на предпазната храна, осигурена на служителите на МВР
като алтернативна възможност по смисъла на чл. 181, ал. 1 ЗМВР.
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК. Въззивната жалба е подадена в срока
по чл.259, ал.1 ГПК, от лице, за което съществува правен интерес от обжалване на
първоинстанционното решение; отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК, поради
което същата е допустима.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства,
намира че първоинстанционният съд е установил релевантните за спора факти и
обстоятелства, относно съществуващо между страните служебно правоотношение, по силата
на което ищецът заема длъжност- *** при Гранично полицейско управление – „Летище
Бургас“ към Регионална Дирекция „Гранична полиция“ – Аерогари София, която била на
структурно подчинение към Главна Дирекция „Гранична полиция“. Установил е безспорния
между страните факт, че заеманата от ищеца длъжност изисква да изпълнява служебните си
задължения в униформено облекло, поради което ежегодно му се полага униформено
облекло и друго вещево имущество и снаряжение. Поради това и на осн. чл.272 ГПК,
въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционното решение на осн.
чл.272 ГПК.
Бургаският окръжен съд, при служебна проверка на обжалваното решение,
извършена на осн. чл.269 ГПК, намира, че не са налице основания за неговата нищожност
или недопустимост, следователно решението е валидно и допустимо. Като взе пред вид
събраните поделото доказателства, становищата на страните и като съобрази Закона съдът
намира, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно. Мотиви на
първоинстанционния съд и в тази им част въззивната инстанция споделя на осн. чл.272 ГПК.
В допълнение следва да се каже: нормата на чл.181, ал.2 ЗМВР и Наредба №8121-з-
1010 от 24.08.2015г. за униформеното облекло и работното облекло служебно ползване в
МВР (Наредбата) не предвиждат обща възможност на служителите носещи униформено
облекло да се изплаща неговата парична равностойност. На същите се предоставя такова
3
служебно, с оглед функциите на длъжностите им по реда на чл. 8 от Наредбата. Подобно на
безплатната предпазна храна (чл.285 КТ) униформеното облекло не съставлява пропуснат
доход като част от уговореното трудово възнаграждение, няма характер и на допълнително
трудово възнаграждение, уговорено да заплаща в натура при условията на 269 КТ.
Служителят не търпи имуществени вреди, включително и пропуснати ползи, от факта, че не
му е предоставено своевременно униформено облекло, освен в хипотеза, когато
непредоставянето на такова от работодателя е довело до необходимост от закупуване на
такова. Но в случая не са налице нито твърдения, нито доказателства за това. Само при
прекратяване на правоотношението, по силата на чл.19 от Наредбата, служителят би могъл
да претендира заплащане на суми за облекло за предходната и текущата година, ако
работодателят не му е предоставил дължимата за тези периоди униформа. Но както вече
стана дума, процесното правоотношение е действащо.
За разлика от служителите, изпълняващи функциите си в униформено облекло,
неуниформените имат право да получат парични суми за закупуване на облекло, с цел да
имат представителен за ведомството външен вид. Същите биха имали право да претендират
сумите, ако същите не са им били заплатени от работодателя.
Ето защо искът е неоснователен. Решението на първоинстанционния съд е правилно
и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
В полза на ответника следва да се присъдят направените във въззивното
производство съдебно – деловодни разноски, в размер на 100 лева – възнаграждение за
юрисконсулт.
Мотивиран от изложените съображения Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №204/29.01.24г., постановено от Районен съд Бургас по
гр.д.№2094/23г.
ОСЪЖДА Н. К. Ч. с ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на Главна дирекция „Гранична
полиция“ при МВР – град София, с адрес гр. София, бул. „Мария Луиза“ №46,
представлявана от директора Росица Димитрова, сумата от 100 лева, представляваща
съдебно-деловодни разноски във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4