Р Е Ш
Е Н И Е
№ ...............
гр. Кюстендил, 07.06.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският
районен съд, в публично съдебно заседание на петнадесети май, две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елисавета Деянчева
при
секретаря Боянка Янкова, като разгледа
докладваното от съдия Ел. Деянчева гр.д.
№ 1845 по
описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс ГПК), във вр. с чл. 415
от с.к.
Образувано е по искова молба, депозирана от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ООД против Д.М.И..
В исковата молба се
сочи, че В исковата
молба се сочи, че в хода на предходното съдебно производство по реда на чл. 410
от ГПК е била издадена Заповед за изпълнение по ч. гр. дело №1147/2018 г. на
КРС. Същата заповед била връчена на ответника в хипотезата на чл. 47, ал. 5 от ГПК, заради което на ищеца били дадени указания по смисъла на чл. 415 от ГПК и
била депозирана настоящата искова молба.
Ищецът сочи, че между „Банка ДСК” ЕАД и ответника по
делото е съществувало облигационно правоотношение по силата на Договор за
стоков кредит №222513 от
Доколкото липсвало надлежно изпълнение по договора от
страна на ответника на осн. чл. 12 от общите условия и чл. 86 от ЗЗД, същият
дължал обезщетение за забава /мораторна лихва/ върху непогасената главница,
считано от
Така към датата на депозиране на заявлението общият дълг
бил в размер на 938.92 лева, от които: главница в размер на 703.40 лева,
договорна лихва в размер на 185.65 лева за периода от
Ето защо се иска да бъде установено в отношенията между
страните, че ответника има задължение към ищеца в размер на 703.40 лева - главница,
дължима по Договор за стоков кредит №222513/
Претендират се и направените съдебни разноски и
възнаграждение за процесуално представителство на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК в общ размер на 350.00 лева, от които: 50.00 лева по чл. 13, т. 2 от НЗПП
за подготовка на документи за завеждане на дело и 300.00 лева по чл. 25 от НЗПП.
Сочи се, че при уважаване на иска дължимите суми могат да
се изплатят по следната банкова сметка: ***: ***, BIC: ***, Банка: “Юробанк България” АД.
Иска се и уведомлението за цесията да бъде връчено на
ответника заедно с преписа от исковата молба и доказателствата.
Обстоятелства, от които произтичат възраженията на
ответника:
В срока по чл. 131 от ГПК ответната страна е упражнила
правото си на отговор, чрез назначения й особен представител. Твърди, че
предявеният иск макар и допустим е неоснователен.
В хода на съдебното
дирене ищцовото
дружество поддържа депозираната искова молба по съображенията в нея, а
ответникът – оспорва същата, като доводите си за това излага в писмения
отговор, депозиран в срока по чл. 131 от ГПК чрез назначения му особен представител адв. П. С..
Съдът,
след като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от
фактическа страна следното:
Между „Банка ДСК“ ЕАД и ответната страна е бил сключен
договор за стоков кредит № 222513 от 03.11.2016 г. С посочения договор на
ответника тук е предоставена заемна сума в размер на 957,52 лв., както и сумата
от 76,52 лв. за заплащане на еднократна застрахователна премия в полза на
„Групама Животозастраховане ЕАД и „Групама Застраховане“ ЕАД, като същата е
част от главницата, за срок от 15 месеца. Уговорена е между страните договорна
лихва. Фиксираният годишен лихвен процент по заема е 37,78%, а годишният
процент на разходите (ГПР) е 45,06 %.
В чл. 12 от договора страните са предвидили в случай на
забава в плащанията на дължимите суми, освен договорните лихви, да се дължи и
обезщетение за забава в размер на договорения лихвен процент, увеличен с 10
пункта всеки ден забава, изчислен върху просрочената дължима главница.
От приобщените писмени доказателства на л. 13-18 от
делото се установява, че процесното вземане е било прехвърлено на настоящия
ищец по силата на Договор за цесия от 29.09.2017 г. няма данни обаче, това
обстоятелство да е доведено до знанието на длъжника.
От материалите в приложеното ч.гр.д. № 1147/2018 г. на
КРС се установява,че по заявление на ищеца е била издадена заповед за
изплънение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, по силата на която длъжника
и настоящ ответник следва да заплати сумата от 703.40
лева - главница по Договор за стоков кредит №222513/03.11.2016г., сключен между
Д.М.И. (кредитополучател) и „Банка ДСК“ ЕАД (кредитор), като на 10.12.2017г. е
подписано Приложение №1.1. към Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 29.09.2017г. на основание чл.99 от ЗЗД между „Банка ДСК“
ЕАД, ЕИК ********* и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК
*********, по силата на който вземането е прехвърлено в полза на „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ООД изцяло с всички привилегии, обезпечени и
принадлежности. Длъжникът е уведомен по реда на чл.99 от ЗЗД за извършената
продажба на вземането на 04.01.2017г. от „Банка ДСК“ ЕАД посредством писмо с
обратна разписка; 185.65 лева – договорна лихва за периода от 03.12.2016г. до
03.02.2018г.; 0 лева – такси по тарифа; 49.87 лева – мораторна лихва за периода
от 04.12.2016г. до 26.05.2018г., ведно със законната лихва върху главницата от
подаване на заявлението – 05.06.2018г., до окончателното изплащане на
вземането, както и сторените по делото разноски в размер на 75 лева, от които
25 лева за държавна такса и 50 лева за юрисконсултско възнаграждение. В
заявлението, а и в заповедта се сочи, че вземането произтича от следните
обстоятелства: Незаплатено задължение по Договор за стоков кредит
№222513/03.11.2016г., сключен между Д.М.И. (кредитополучател) и „Банка ДСК“ ЕАД
(кредитор), като на 10.12.2017г. е подписано Приложение №1.1. към Рамков
договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 29.09.2017г. на
основание чл.99 от ЗЗД между „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК ********* и „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК *********, по силата на който
вземането е прехвърлено в полза на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ООД изцяло с всички привилегии, обезпечени и принадлежности.
Длъжникът е уведомен по реда на чл.99 от ЗЗД за извършената продажба на
вземането на 04.01.2017г. от „Банка ДСК“ ЕАД посредством писмо с обратна
разписка.
Изадената заповед е била връчена на
длъжника в хипотезата на чл. 47, ал. 5 от ГПК, като в срока по чл. 415 от ГПк е
пердявена и настоящата искова претенция.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно
установена след преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото
писмени доказателства, които са допустими, относими и безпротиворечиви.
Останалите събрани по делото доказателства не променят
крайните изводи на съда и не следва да се обсъждат подробно.
При
така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна
страна следното:
По допустимостта: С оглед
задължителните указания по т. 10а от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК, извършвайки служебна проверка за
наличието на възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК, респ. и за спазването на
срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, съдът установи, че в полза
на ищеца е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за вземането, предмет на настоящата искова молба. Заповедта е била връчена в
хипотезата на чл. 47, ал. 5 от ГПК, като в срока по чл. 415 от ГПК заявителят е предявил настоящите положителни
установителни искове. Изложеното сочи, че установителната претенция е
допустима.
По
основателността: Предявени са специални установителни искове по реда на чл. 422 ГПК във вр. с
чл. 415 от същия кодекс с правното основание чл. 99, чл. 92 вр. с чл. 79, ал.1
от ЗЗД, във вр. с чл. 240 от същия закон.
При посочената правна квалификация и релевираните
твърдения за възникването на спорното право, то се обуславя от осъществяването
на следните материални и процесуални предпоставки (юридически факти), които
следва да бъдат установени от ищеца, като е негова доказателствената тежест да
установи в условията на пълно и главно доказване, следните правнорелевантни
факти, от които се ползва- валиден договор за цесия, с предмет съществуващо
вземане към ответника в търсения размер; факта и момента на уведомяване на
ответника от предишния кредитор за извършеното прехвърляне на вземането;
валиден договор за стоков кредит, по който цедентът е предоставил на ответника
сума пари и нейния размер; настъпила изискуемост на задължението за главница. Ответникът следва да докаже
възражението си, че е изпълнил изцяло задълженията си по процесния договор чрез
заплащане.
В принципен план договорът за
стоков кредит чрез превеждане на сумата, предмет на договора директно на
търговеца, от който е закупена стоката, е особен вид договор за заем за
потребление, при който получаването от заемателя на заетата сума е опосредено
чрез получаване на финансираната стока. В случая независимо, че договорената
сума е била преведена директно на търговеца, доказателства за предаването на
стоката, като елемент от фактическия състав на този вид договори за кредит, не
са ангажирани. С това искът се възприема за неоснователен.
Само за пълнота на изложението ще се посочи, че исковете
са неоснователни и на други основания, а именно:
Събрани са писмени доказателства, от които е видно, че
между „Банка ДСК“ ЕАД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД бил сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания на основание чл. 99 от ЗЗД, като
това прехвърляне, съгласно
чл. 99, ал.4 ЗЗД има действия спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня,
когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. В случая няма данни
цесията да е съобщена предварително. В съдебната практика се възприема тезата,
че това може да бъде сторено и с връчването на исковата молба – в т.см. Решение №3/16.04.2014 г. по т.д. №
1711/2013 г. на ВКС, ТК,
I т.о. и др., но в случая ответникът не бе установен на известните
по делото адреси, заради което бе учредено особено процесуално
представителство по реда на чл.47, ал.6 от ГПК. Именно на особения представител
са връчени съдебните книжа. И тъй като връчването на особен представител не би могло
да се приравни нито на връчване на ответника (поради невъзможност за извършване
на фактически действия от страна на особения представител, които да доведат до
знанието на длъжника за цесията), нито на упълномощен адвокат, който би могъл
да извърши тези фактически действия, доколкото връзката с клиента му се
предполага, следва да се приеме, че цесията все още не е произвела действието
си спрямо ответника и това
е достатъчно, за да се приеме, че исковата пратенция за установяване
дължимостта на процесните вземания е неоснователна и като такава ще бъде
оставена без уважение.
Наред с това и доколкото съдът
дължи проверка за нищожност на процесния облигационен източник на задължения
поради противоречие на закона и добрите нрави, независимо от позицията на
ищеца, той следва
да изхожда от принципната постановка в ТР № 1/15. 06. 2010 год. по т. д. №
1/2009 год. на ОСТК на ВКС на РБ, в което т. 4, в съобразителната част на
мотивите е застъпена позицията, че добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1 ЗЗД са
неписани морални норми, нарушаването на които има идентична на противоречието
със закона правна последица, поради което при предявен иск, основан на спорния
договор, съдът служебно следи за съответствието му с добрите нрави, както и на
закона. Поради правното значение на добрите нрави/закона за действителността на
договора, предвидената в чл. 133 ГПК ранна преклузия е неприложима спрямо
установяване на нищожността на спорния договор от съда. В т.см. Решение №
247/11. 01. 2011 год. по т. д. № 115/2010 год., на ВКС, ІІ ТО, Решение №
229/21. 01. 2013 год. по т. д. № 1050/2011 год., ІІ ТО, и т.н.
С оглед извършената в посочения смисъл проверка се
установи явно несъответствие на еквивалентността на насрещните престации – при
кредит за сума от 957,52 лв., със сравнително кратък срок на ползване - 15 месеца,
уговарянето на ГЛП 37,78 % и ГПР 45,06 % от стойността на заема, не е обяснимо
нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с
размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Висока възнаградителна
лихва е типична за дългосрочни кредити (над 15 години), когато, независимо от
обезпечението, рискът на заемодателя е увеличен поради възможните инфлационни
процеси, които биха намалили стойността на даденото обезпечение. Тук такива
обстоятелства не са налице, а т.к. добросъвестността при предоставяне на
услугата за предоставяне на заем е част от добрите нрави като морални норми,
нарушаването им, както е и в този случай, прави сделката НИЩОЖНА. В този смисъл е Решение № 4/2009 г, по т. д.
№ 395/2008 г, Решение № 1270/2009 г. по д. 5093/2007 г, Определение № 877 по
т.д.№ 662/2012 г, Решение № 202/27. 02. 2015 г. по д. 4123/2013 г. и др. на
ВКС. Заради това и претенцията досежно договорната лихва е неоснователна.
По разноските в
настоящото производство:
Отговорността на страните за разноски по чл. 78 ГПК
е функционално обусловена от изхода на спора. Поради това разпоредбата на чл. 81 ГПК
предвижда, че съдът се произнася и по исканията на страните за разноски във
всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция. Ето защо и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК с оглед изхода на спора, разноски се дължат
единствено на ответника, но т.к. няма дакозателства за сторени такива съдът не
дължи произнасяне в т.см.
По разноските в заповедното
производство: В съдебната практика се възприема принципното разбиране, че с подаването
на възражение срещу издадената заповед за изпълнение и предявяването на иск за
установяване съществуването на вземането, изпълнителната сила на заповедта в
частта за разноските отпада. Заради това при постановяване на решението си по
установителния иск, съдът в исковото производство разпределя отговорността за
разноските, направени в заповедното производство. Ето защо на основание т. 12
от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г.,
ОСГТК, и с оглед изхода от спора. В случая липсват доказателства ответницата да
е направила разноски в хода на заповедното производството, поради което такива
не следва да й се присъждат.
В хода на производството ответникът бе представляван
от назначения му на разноски на ищеца особен представител, осъществяващ процесуално
представителство, регламентирано с особени правила и произтичащо от нарочен акт
на съда - чл. 47, ал. 6 ГПК, чл. 48, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 29, ал. 3 ГПК, който съгл.
приетото в ТР 6/2013 на
ОСГТК на ВКС, т. 6, следва да получава възнаграждение за участието си по
конкретно дело, доколкото представителството му по делото е винаги възмездно - чл. 36, ал.
13. Ето защо на
адв. П. С. следва да бъде изплатена сумата за това, която е внесена от ищеца по
делото.
Воден от гореизложеното,
съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исковата претенция на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ООД,
вписано в Търговския регистър при Агенция по вписвания с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Васил Левски“ № 114, етаж Мецанин, представлявано от Р.
А. и Т. К., за признаване за установено в отношенията между
страните по делото, че Д.М.И., ЕГН **********, с адрес ***,
има задължения към ищцовото дружество в размер на703.40 лева - главница, дължима по Договор за
стоков кредит №222513/
ДА СЕ
ИЗПЛАТИ на адвокат П.С.,***, възнаграждение
в размер на 300,00 лв. (триста лева
и нула стотинки) за осъществената до момента правна помощ – процесуално
представителство на ответника Д.М.И., ЕГН **********, с адрес ***, по сметка на особения представител, от депозитните средства за това, внесени от ищеца на 13.02.2019
г. (спр. л.35), за което да се извърши надлежно отбелязване по делото.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Кюстендилския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му.
След
влизането на решението в законна сила препис от него да се изпрати на
заповедния съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: