Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260202
15.02.2021г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, VІІ състав,
в открито съдебно заседание на двадесет
и шести януари
две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
при участието на секретаря Ангелина
Костадинова, като разгледа докладваното от съдия Илиев въззивно гражданско
дело №3093/2020г. по описа на ПОС, VII гр.
състав, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Делото е
образувано по въззивна
жалба на Н. Д. Н. ***,
ЕГН **********, против
Решение №260026 от 25.08.2020г., постановено по гр.д. №1968/2019г., по
описа на Районен съд- Карлово, с което
е признато за установено, че
дължи на „Ти
би ай банк” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54,
следните суми: сумата от 2277,89 лв.- главница по договор за потребителски кредит №********** от 27.04.2018 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение- 09.05.2019г., до изплащане на
вземането, сумата от 92,98
лв.- договорна лихва за периода 05.08.2018г.- 05.12.2018г.; сумата от
468,86 лв.- обезщетение
за забава за
периода 05.08.2018г.- 15.04.2019г., за които
суми по ч.гр.д.№954/2019г. по
описа на Районен
съд- Карлово е
била издадена Заповед
№517 от 28.06.2019г.
за изпълнение на парично задължения
въз основа на документ по
чл.417 от ГПК. В
жалбата са изложени
доводи за неправилност
на решението, като се иска отмяната му
и постановяване на
ново решение, с което
предявените искове да
бъдат отхвърлени.
В законоустановения срок е постъпил
отговор от въззиваемата страна- „Ти
би ай банк” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54,
чрез пълномощника му
по делото юрк. С.
С., с който
се иска обжалваното
решение да бъде
потвърдено.
Пловдивският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по
чл.269 от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
При извършената
служебна проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК съдът
намери, че същото
е валидно и
допустимо. Предвид горното и
съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК следва
да бъде проверена
правилността на решението
по изложените във въззивната
жалба доводи и
при служебна проверка за
допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми,
като въззивният съд,
като инстанция по
същество, се произнесе по
съществуващия между страните
правен спор.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с установителни искове с правно основание чл. 422 във връзка
с чл. 415, ал.1 от ГПК във
връзка с чл.430, ал.1
и ал.2 от
ТЗ и чл.86, ал.1
от ЗЗД, като
ищецът „Ти би ай банк”
ЕАД, иска постановяване на решение, с
което да се признае
за установено, че ответникът
Н. Д. Н. му дължи, следните суми: сумата от 2277,89 лв.- главница по договор за потребителски кредит №********** от 27.04.2018 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение- 09.05.2019г., до изплащане на
вземането, сумата от 92,98
лв.- договорна лихва за периода 05.08.2018г.- 05.12.2018г.; сумата от
468,86 лв.- обезщетение
за забава за периода
05.08.2018г.- 15.04.2019г., за които
суми по ч.гр.д.№954/2019г. по
описа на Районен
съд- Карлово е
била издадена Заповед
№517 от 28.06.2019г.
за изпълнение на парично задължения
въз основа на документ по
чл.417 от ГПК.
От
фактическа страна не се спори по делото,
а и се установява
от приложените писмени доказателства, че на 27.04.2018г. между страните е бил
сключен договор за потребителски
кредит, по силата на
който банката- ищец е
отпуснала на ответника
кредит в размер на 3328,39 лв. с краен
срок на погасяване 05.12.2018г. при съответно
договорена възнаградителна лихва в размер на 22,62% и годишен процент на разходите
45,54%. По делото не се
спори между страните, а
и се установява
от заключението на приетата съдебно- счетоводна експертиза, че банката
е изпълнила задължението
си по договора
да предостави на ответника заемната
сума, поради което за последния
е възникнало задължението
да върне същата при условията и в
срока, посочени в договора.
От заключението на приетата съдебно- счетоводна експертиза
се установява и че от страна на ответника по договора
е била платена общо сумата
от 1250 лв., като размерът на
непогасената главница по кредита възлиза
на 2277,89 лв., размерът на
дължимата възнаградителна лихва за периода 05.08.2018г.- 05.12.2018г. възлиза
на 92,98 лв., а
размерът на дължимото обезщетение за
забава за периода 05.08.2018г.- 15.04.2019г. възлиза
на 468,86 лв.
От
страна на ответника в отговора на
исковата молба и
във въззивната жалба
са наведени доводи
за недължимост на
търсените суми поради недействителност на
сключения договор за кредит на следните основания- липса на подписани
общи условия към същия
/чл.11, ал.2 от ЗПК/; липса
на посочване на общата
сума, дължима от
потребителя /чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК/; липса на
посочване на условията
за прилагане на договорения лихвен процент /чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК/;
липса на посочване в погасителния план на
разпределението на вноските
между различните неизплатени суми и на
размера на възнаградителната лихва /чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК/.
Съгласно разпоредбата на чл.22
от ЗПК когато не
са спазени изискванията
на посочените в нормата
разпоредби, сред които са и тези на
чл.11, ал.1, т.9, 10 и 11
и ал.2 от
ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен. Видно от договора,
в него е
посочен годишен лихвен процент по кредита- 22,62%, годишен процент на разходите- 45,54%, размер
и дата на
плащане на всяка от
погасителните вноски, обща
сума, дължима от потребителя- 3584,01
лв.
Неоснователни
са
доводите на ответника
за недействителност на договора
за кредит поради неспазване на изискването на
чл.11, ал.2 от ЗПК за
подписване на общите условия
към договора от всяка от
страните по него. Процесният
договор за потребителски
кредит не препраща
към общи условия
на дружеството- кредитор, а урежда
изчерпателно правата и
задълженията на страните по
него. В ЗПК няма изискване
към договора за
потребителски кредит да
има общи условия, а разпоредбата на
чл.11, ал.2 от същия намира
приложение само в случаите, когато
такива общи условия
са били установени
от кредитора, какъвто обаче
не е настоящият случай.
Неоснователни са и твърденията на ответника,
че процесният договор противоречи на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Посочената
разпоредба изисква посочване
на годишния процент на
разходите по кредита,
както и на общата сума,
дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване
на договора, което
изискване в случая, видно
от съдържанието на приложения
договор, е спазено.
Изискването за посочване поотделно на
конкретните разходи,
произтичащи от договора за
кредит, се съдържа
в чл.11, ал.1, т.14 от
ЗПК, като съгласно
чл.22 от ЗПК неспазването
му не води до недействителност на
договора за кредит. Предвид горното
настоящият състав на съда
намира, че непосочването
поотделно на отделните
елементи, включени в
годишния процент на
разходите и общата
дължима от потребителя сума, не
съставлява основание за
недействителност на договора
по чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК. Не е
допуснато и нарушение на
чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК,
тъй като в чл.9.1
от договора е посочен размерът
на годишния лихвен процент
по кредита, а в
чл.9.2- начина на начисляване
на лихвата- ежемесечно
по метода на простата лихва
върху остатъчния размер на главницата, която
информация заедно с уговорения
срок на договора съдържа
и условията за прилагането му. Неоснователни са
и твърденията на
ищеца за противоречие на договора
с изискването на
чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК. Съгласно
посочената разпоредба договорът
за потребителски кредит следва
да съдържа условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В случая,
видно от договора, в него
се съдържа необходимата
информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски,
като погасителният план
е инкорпориран в самия
договор. Доколкото в него
е уговорен фиксиран
годишен лихвен процент, като
не е предвидено
заплащане на суми, дължими
при различни лихвени
проценти, то не е било необходимо
да се посочва последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Съгласно практиката на
Съда на ЕС по Директива 2008/48/ЕО относно договорите
за потребителски кредити /Решение по
дело С-42/15 от 09.11.16г., Решение от 05.09.19г. по дело С-331/18/ в договора
за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез вноски, не трябва да се
уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяване на главницата,
като не се допуска национална
правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на
всяка погасителна вноска, която показва погасяването на главницата, лихвите и
другите разходи.
Предвид горното процесният договор
за потребителски кредит
не е недействителен на
посочените от ответника основания по
чл.11, ал.1, т.9,10 и 11 и ал.2 от ЗПК,
поради което искът на
банката- ищец да се признае за установено, че ответникът
й дължи претендираните суми, установени
от заключението на приетата
съдебно-счетоводна
експертиза, се явява основателен и
следва да се уважи.
По така
изложените съображения съдът
намира, че обжалваното
решение следва да
бъде потвърдено, като
на основание чл.272 от
ГПК се препрати
и към мотивите на
първоинстанционния съд.
С оглед изхода
на делото и
на основание чл.78, ал.8
от ГПК в
полза на въззиваемата
страна следва да се
присъди юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100
лв.
По изложените
съображения съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№260026 от 25.08.2020г., постановено по гр.д. №1968/2019г., по описа на Районен
съд- Карлово.
ОСЪЖДА Н. Д. Н. ***, ЕГН **********, да заплати на
„Ти би ай банк”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: град София, ул. „Димитър
Хаджикоцев” № 52-54, сумата от 100
лв.- юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.