О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./…...02.2020 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на 11.02.2020 г., в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНА МАРКОВА
ТОНИ
КРЪСТЕВ
като
разгледа докладваното от съдия Кръстев
въззивно частно търговско дело № 100 по описа за 2020 година,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 1 вр.
чл. 279 от ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена
от „Борди" ООД, с ЕИК *********, срещу Определение
№ 16526/12.12.2019 г., постановено по гр.д. № 19561/2019 г. по описа на Районен съд – гр. Варна,
с което на основание чл. 130, вр. чл. 126, ал. 1 и
чл.117, ал.2 от ГПК е върната искова молба подадена от частния жалбоподател „Борди" ООД срещу „Електроразпределение - Север"
АД – за прогласяване на нищожност на договорна клауза поради противоречие със
закона и липса на съгласие.
Жалбоподателят счита определението на
съда за неправилно, тъй като не са налице предпоставките на чл. 126, ал. 1 от ГПК, както и поради нарушаване на процесуалноправните норми на чл. 2 от ГПК,
чл. 117 и 118 от КРБ, чл. 18 и чл. 344 от ЗФЕС.
В срока по чл. 276 ГПК насрещната
страна депозира писмен отговор, в който се оспорват изложените от жалбоподателя
доводи и оплаквания. По същество, счита атакувания съдебен акт за правилен и
отправя искане за потвърждаването му.
Частната жалба е подадена от надлежна
страна в срока по чл. 275 от ГПК като са изпълнени изискванията на чл. 260 -
261, вр. чл. 275, ал. 2 от ГПК, и същата е процесуално допустима.
Производството по гр.д. № 19561/2019 г. по описа на ВРС е
образувано по искова молба от „Борди" ООД срещу „Електроразпределение - Север"
АД, с която се иска съдът да отмени като недействителна договорна разпоредба
текста на чл. 5 от Договор за достъп и пренос на електрическата енергия през
електроразпределителната мрежа на „Енерго Про Мрежи" АД. В обстоятелствената част са изложени
факти относно сключване на договора от лице без представителна власт, противоречие
на договорната клауза с императивни законови разпоредби и с приложимите в
отношенията между страните общи условия на „Енерго Про Мрежи" АД, последваща отмяна на същите общи
условия.
Ищецът е посочил, че между същите
страни е налице висящ правен спор предмет на гр.д.№
4718/19г. по описа на ВРС, по което „Енерго - Про Мрежи" АД също е ответник
и в това свое качество е направило възражение за неподведомственост на спора на
държавния съд основание арбитражно споразумение, обективирано в чл. 5 от Договора
за достъп и пренос на електрическата енергия.
По повод направеното възражение,
ищецът е депозирал пред ВРС становище по гр.д.№ 4718/19
г., в което е възразил, че въпросната арбитражна клауза, обективирана в
чл. 5 от посочения договор, е недействителна.
Независимо от възражението, което е
направил по гр.д.№ 4718/19 г. по описа на ВРС,
ищецът счита, че за него е налице правен интерес да установи със сила на
присъдено нещо недействителността на спорната арбитражна клауза, обективирана в
чл. 5 от посочения договор.
За да прекрати производството по
делото ВРС е приел, че е налице висящ правен спор между същите страни и на
същото основание, както и че държавният съд не е компетентен да се произнесе по
действителността на арбитражната клауза.
Отводът за висящ правен спор по чл. 126, ал. 1 ГПК е основателен само при
наличието на пълен субективен и обективен идентитет
между делата. Субективен идентитет е налице, когато
двете дела са между същите страни – противопоставените субекти на материалното
правоотношение, които са ищецът и ответникът и които ще бъдат обвързани от
силата на присъдено нещо, а обективен - при пълно съвпадане на предмета на
делата; при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или
отричано от ищеца. Обективен идентитет е налице и
когато в едно от делата се иска установяването на определено право, а с второто
се претендира да се установи, че това право не съществува (Решение № 471 от
16.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1522/2010 г., IV г. о.).
В случая страните по двете дела (настоящото и гр.д.№ 4718/19
г. по описа на ВРС) са едни и същи, доколкото вторият ответник
„Джи Ви Ай“ ООД не е задължителен другар. Не е налице обаче съвпадане на
предмета на делата, респ. идентичност на спорното материално право. Предмет на
спора по гр.д.№ 4718/19 г.
по описа на ВРС е връщане на парична сума, получена без
правно основание – иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во
от ЗЗД, докато предмет на настоящото производство е установяване на
недействителност на договорна клауза на осн. чл. 26
от ЗЗД. Споровете произтичат от различни материални правоотношения. Различен е
и видът на търсената защита.
ВРС също така неправилно е приел, че държавният съд не е
компетентен да се произнесе по валидността на арбитражен договор.
Наистина, чл. 19, ал. 1 ЗМТА предвижда, че
арбитражният съд се произнася за своята компетентност и когато тя се оспорва
поради несъществуване или недействителност на арбитражното споразумение. Това
поизнасяне, обаче, не се включва в предмета на материалния спор, отнесен до
арбитражния съд, съответно се извършва за целите на арбитражния процес и не се
ползва със задължителна сила (арг. от чл. 47 от ЗМТА).
Арбитражното споразумение е самостоятелен договор и исковете за
унищожаване или установяване на нищожност на този договор са подведомствени на
държавните съдилища. Изрично уредените случаите на съдебен контрол, напр. по
повод отвод за арбитраж (чл. 8 ЗМТА) или иск за отмяна на арбитражно решение
(чл. 47 от ЗМТА), не изключват възможността държавният съд да бъде сезиран със
иск относно валидността на арбитражна клауза.
Условие за допустимост на всички установителните искове е
установяването на правен интерес от търсената защита. Правният интерес следва
да се преценява отделно във всеки конкретен случай на предявен установителен
иск за нищожност на арбитражно споразумение.
С Решение № 40 от 29.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 2448/2015
г., I т. о., ТК, е даден отговор на въпроса за допустимостта на предявен иск за
установяване на нищожност на арбитражна клауза в смисъл, че установителен иск за обявяване на нищожност
на арбитражна клауза, е недопустим, ако е налице висящ спор по материалното
правоотношение пред държавен или арбитражен съд, а при липса на такъв висящ
спор, допустимостта на иска е обусловена от наличието на правен интерес, който
подлежи на изследване от съда с оглед конкретните обстоятелства по случая.
Със същото решение е прието, че при предявен пред държавния
съд иск, основан на сключен между страните договор, и направено възражение за
наличието на арбитражно споразумение, ищецът
има интерес да предяви инцидентен установителен иск за нищожност на включена в
договора арбитражна клауза, тъй като произнасянето по него е преюдициално за разглеждането и решаването на спора по
иска, основан на материалното правоотношение.
Следователно, в разглеждания случай ищецът би имал правен
интерес да предяви иска си за установяване на недействителност на клаузата на
чл. 5 от договора, единствено като инцидентен установителен иск в
производството по гр.д. № 4718/19 г. по описа на ВРС, но не и в самостоятелно
производство. Към настоящия момент производството по гр.д. № 4718/19 г. по
описа на ВРС е спряно във фазата преди разпоредително заседание по чл. 140 от ГПК, поради което ищецът има възможност да предяви иск по реда на чл. 212 от ГПК.
В заключение, макар и по съображения, които
не се споделят от въззивния съд, ВРС правилно е приел, че производството по делото
е недопустимо на осн. чл. 130 от ГПК. Обжалваното определение
е правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено.
С отговора на частната жалба не са
представени списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за направени разноски,
поради което такива не се присъждат.
Воден от горното и на основание чл.
278 ГПК, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 16526/12.12.2019 г., постановено по гр.д. № 19561/2019 по описа на Районен съд – гр. Варна.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС на РБ в
едноседмичен срок от връчването му при наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.