№ 146
гр. Разград, 28.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Анелия М. Йорданова
Членове:Атанас Д. Христов
ЦВЕТАЛИНА М. ДОЧЕВА
при участието на секретаря Н. Р. Х.
като разгледа докладваното от Анелия М. Йорданова Въззивно гражданско
дело № 20213300500252 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Д. С. М.. и БЮЛ. ДЖ. СЮЛ. чрез пълномощник против
Решение № 41/ 08. 07. 2021 г. по гр. д. № 1067/ 2020 г. по описа на РС Разград, с което е
отхвърлен предявения от тях иск против М. И. Е.., С. С. Е., С. Т., Н. Т. и А. Т.. за
установяване, че ищците са собственици на основание наследство и давностно владение – ¾
ид. части за първия и ¼ ид. ч. за втория от ПИ с идентификатор 70860.507.185 по КККР на с.
Стражец с площ 1031 кв. м. ведно с построените в имота сгради, подробно описани.
Изложени са доводи, че обжалваното решение е необосновано и незаконосъобразно,
тъй като съдът е постановил решението в нарушение на материалния и процесуалния закон
с изложени подробно доводи.
Въззиваемите М. И. Е.., С. С. Е. чрез пълномощник са подали писмен отговор.
Оспорват въззивната жалба като неоснователна и излагат подробни съображения.
Въззиваемите С. Т., Н. Т. и А. Т.. не са депозирали писмен отговор на въззивната
жалба.
Разградският окръжен съд, като обсъди изложените доводи и становища на страните
и след проверка на обжалвания съдебен акт, констатира следното:
1
Обжалваното решение е валидно и допустимо, а жалбата депозирана срещу него,
разгледана по същество се явява неоснователна.
Делото е напълно изяснено от фактическа страна и фактическите положения, приети
за установени от районния съд се подкрепят от събрания доказателствен материал и са
основани на закона. Въззивната инстанция изцяло споделя изложените мотиви към
решението на първоинстанционния съд и препраща към тях на осн. чл. 272 от ГПК, като се
има предвид и следното:
От събраните по делото писмени и гласни доказателства безспорно се установява, че
С. М. Ч., приживе с НА № 7, т. I, дело № 23/ 1960 г. на РРС е придобил чрез покупко-
продажба правото на собственост върху процесния недвижим имот, представляващ ПИ с
идентификатор 70860.507.185 по КККР на с. Стражец, общ. Разград, находящ се в с.
Стражец с административен адрес ул. „Средец № 37 с площ от 1031 кв. м. ведно с
построените в същия имот жилищна сграда и селскостопански сгради. С. М. Ч. е починал на
22. 10. 2002 г. , като преди него, през 1997 г. починала неговата съпруга Е.е Ч.а. С. Ч. е
оставил законни наследници Д. С. М.. – ищец по делото, А. Т. – наследодател на
ответниците С. Т., Н. Т. и А. Т.. и С. С. Е. – майка на ответника М. И. Е... На 18. 12. 1976 г.
ищецът Д. С. М.. сключил граждански брак с Г. А.ова Х. и твърди, че като семейство
установили своя фактическа власт върху процесния имот, поради което на основание
наследство и давностно владение е придобил правото на собственост върху ¾ ид. части от
имота. През 2010 г. съпругата му Г. А.ова Х. починала и вторият ищец БЮЛ. ДЖ. СЮЛ.,
неин син, както и на първия ищец, твърди, че е станал собственик на ¼ ид. ч. от имота въз
основа наследство и давностно владение.
От показанията на посочените от ищците свидетели С. М.а, К. С. и И. И. се
установява, че ищецът Д., както и другите две деца на С. М. Ч., живеел в имота от момента
на раждането си заедно със своите родители до тяхната смърт. Продължил да ползва имота и
до настоящият момент. Този факт не е спорен между страните. Не се установява от гласните
доказателства наследодателят на ищеца Д. – С. М. Ч. да е разпределил приживе
имуществото си като му предостави процесния имот. Обратното се установява от
представения от ответника М. И. Е.. НА № 7, т. 5, рег. № 5267, дело № 573/ 23. 08. 2002 г. ,
според който С. М. Ч. и С. С. Е.., негова дъщеря, са прехвърлили на ответника
притежаваните от тях общо 5/6 ид. части от имота срещу задължение за издръжка и гледане.
С оглед на това, не може да се приеме за установено, че до смъртта на С. М. Ч., който е
упражнявал фактическа власт върху имота за себе си, ищецът Д. С. М. е упражнявал
давностно владение върху имота. Живеейки от момента на раждането си в имот, ищецът Д.
С. М. е имал качеството на негов държател. Последователна е съдебната практика на ВКС,
че след като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и
време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа
власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност и само ако държателят
промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече
2
придобивна давност. В този случай презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана, а съответно в
тежест на този, който се позовава на придобивна давност е да установи, че такава е
започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение.
В случая имота е наследствен и за да е налице такава промяна на намерение за своене,
то трябва да се противопостави на останалите сънаследници, като в исковия процес следва
да бъде установено, че противопоставянето е достигнало до знанието им. Безспорно е, че
след смъртта на общия наследодател С. М. Ч. фактическата власт върху имота е
упражнявана от ищеца Д. С. М.. Свидетелите, посочени от ищеца дават показания, че Д.
поддържал къщата, не са виждали другите наследници на С. да посещават имота.
Поддържането на имота, което е свързано с неговото запазване и респ. облигационни
претенции между съсобствениците и факта, че не е ползван от други наследници не отрича
техните права и в този смисъл не установява завладяване на правата им. Посочените от
ответника М. И. Е.. свидетели – В. М. И., М. С. М. и Н. И. С. дават показания, че след
погребението на дядо С., ищецът Д. нападнал с нож ответника М., защото къщата му била
прехвърлена. Показанията на тези свидетели съдът приема за обективни и достоверни, тъй
като се подкрепят и от издаденото съдебно-медицинско удостоверение от 25. 10. 2002 г.
Този факт за проявената агресия от ищеца към ответника сочи на извода, че ищецът Д. С.
М.. се е възприемал като държател, ползвател на частите на останалите съсобственици,
което оборва презумпцията на чл. 69 от ЗС. От показанията на свидетеля В. И., които се
подкрепят от показанията на св. Н. С., се установява, че 10 години след смъртта на
наследодателя С., т. е. през 2012 г., ответникът М.Е. помолил свидетеля В. И. да отиде с
него при вуйчо му – ищецът Д., за да разговаря с него, като му предложи да му продаде своя
дял и Д. да продължи да живее в имота. Последният не го допуснал в имота и отказал да
разговарят. Предвид липсата на други данни по делото, следва да се приеме, че от този
момент ищецът Д. С. М.. е манифестирал недвусмислено намерението си да владее имота
като свой. След няколко години ответникът отново опитал да разговаря с ищеца, но
последният му казал, че няма да му даде къщата. Искът е предявен на 03. 08. 2020 г. и от
момента, когато съдът приема, че за пръв път е демонстрирано намерение за своене на целия
имот - 2012 г., не е изтекъл 10-годишния давностен срок по чл. 79, ал. 1 от ЗС, за да
придобие ищецът Д. М. правото на собственост върху целия имот. По отношение на ищеца
БЮЛ. ДЖ. СЮЛ. по делото не са събрани доказателства за упражнявано давностно владение
в продължение на повече от 10 години и респ. придобиване на правото на собственост по чл.
79, ал. 1 от ЗС въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност.
Претенцията на въззивниците, изложена в условията на евентуалност да бъдат
признати за добросъвестни владелци по отношения на подобренията, направени в имота на
осн. чл. 74, ал. 2 от ЗС и да бъдат осъдени ответниците – въззиваеми да им заплатят
извършените подобрения на стойност 5 000 лв. не следва да бъде разглеждана в настоящото
въззивно производство. Същото може да бъде направено най-късно с отговора на исковата
молба и заявяването му по-късно, включително пред въззивния съд, е недопустимо – ТР № 1
от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК.
3
По изложените съображения, въззивната жалба е неоснователна. Оплакването за
неправилна преценка на събраните по делото доказателства, което според въззивниците е
довело районния съд до неправилни изводи, е необосновано, поради което в това отношение
не е налице порок на обжалваното решение. Районният съд е извършил подробно обсъждане
и преценка на всички събрани по делото доказателства, въз основа, на което е стигнал до
законосъобразни правни изводи, поради това постановеното от него решение, като
обосновано и законосъобразно, следва да бъде потвърдено.
На осн. чл. 78 от ГПК въззивниците следва да бъдат осъдени да заплатят на
въззиваемия М. И. Е.. разноските по съдебното производство пред въззивната инстанция в
размер на 600 лева за заплатено адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното, Разградският окръжен съд на осн. чл. 272 от ГПК
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 41/ 08. 07. 2021 г. по гр. д. № 1067/ 2020 г. по описа на
РС Разград.
ОСЪЖДА Д. С. М.., ЕГН ********** и БЮЛ. ДЖ. СЮЛ., ЕГН ********** да заплатят
на М. И. Е.., ЕГН ********** сумата 600 лева разноски по делото пред въззивната
инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на
страните с касационна жалба пред ВКС .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4