Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 24.04.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и осми март през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БОРЯНА ПЕТРОВА
при секретаря Поля
Георгиева, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 10039 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
71742 от 23.03.2017
г. по гр. д.
№ 47795/2015 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 75 състав по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Ж.М.Ч., ЕГН **********
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1
от ЗЗД, във вр. с чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, съдът е признал за
установено в отношенията между страните, че Ж.М.Ч. дължи на „Т.С." ЕАД сумата от 474,41 лева, представляваща
стойността на потребената топлинна енергия за периода от м.01.2012 г. до
м.04.2014 г. за топлоснабден имот - апартамент
№ 65, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, ведно със законната
лихва, считано от 23.01.2015 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлил
иска за разликата до пълния предявен размер от 519,29 лева, като неоснователен
и сумата от 78,26 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода 29.02.2012 г. до 06.01.2015 г.,
като е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер от 86,87 лева,
като неоснователен. Със същото решение Ж.М.Ч. е осъден да заплати на „Т.С."
ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК общо сумата от 569,85 лева,
представляваща сторените в исковото производство разноски съразмерно уважената
част от исковете и сумата от 296,32 лева, представляваща разноските по гр.д. № 3769/2015
г. по описа на СРС, 75 с- в.
Недоволен
от така постановеното решение, с което исковете с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и
по чл. 422, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са уважени, е останал ответника Ж.Ч., който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва с
оплаквания, че решението в обжалваната част е с неясни мотиви, неточно, непълно,
необосновано и незаконосъобразно. Твърди, че съдията присъжда два пъти разноски
за едно и също нещо, както и че исковете са погасени по давност. По-конкретно поддържа,
че не ползвател на ТЕ, тъй като уредите му за дялово разпределение били с отчет
„0“. Твърди, че планирането на ТЕ за неговия имот било извършено в нарушение на
чл. 71, ал. 1 от Наредбата за топлоснабдяването.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД не взема становище по жалбата и не представя доказателства.
Третото лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД
не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Решението в отхвърлителните части като
необжалвано от ищеца е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е установителен,
при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми
начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна
енергия на процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК
за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главите
страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна
собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за
битови нужди. Съгласно представения като доказателство по делото Договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на чл. 117 от ЗТСУ от 03.07.1992
година се установява, че Ж.М.Ч.
е закупил процесния апартамент № 65, находящ се в гр.
София, ж.к. „*********. Следователно
анализът на събраните по делото доказателства обосновава извода, че въззивника Ж.М.Ч.
има качеството на потребител на
топлинна енергия по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който
предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо
лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия.
Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г.
е изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната
на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото
понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в понятието
ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно
поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г.
и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на
клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по
отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира
собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се
разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в
този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и
помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответника Ж.Ч..
Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията
по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и
потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид
липсата на данни по делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ
съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответника. Следователно решението е
обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на
вземанията, предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението
за цена на топлинна енергия по отношение
на ответника Ж.Ч. за сума в размер на 474,41 лв. за периода от м.01.2012
г. до м.04.2014 г. Изводът на СРС е направен при съвкупна преценка на събраните
по делото писмени доказателства, включително чрез заключенията на
съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи. От заключенията на изслушаните пред първоинстанционния съд СТЕ и ССчЕ,
които съдът кредитира като обективни и компетентни, се установява, че сумите за
топлинна енергия за имота на ответника са начислени в съответствие с
действащата към съответния период нормативна уредба - Наредба № 16-334 за
топлоснабдяването.
Съгласно
заключението на СТЕ се установява,
че технологичните разходи са извадени от общото количество ТЕ, влязло в АС и са
за сметка на топлофикационното дружество, като за разпределение между абонатите
е дадено само чистото количество ТЕ. Установява се, че през процесния период
общия топломер е бил годно средство за търговско измерване. През процесния
период вещото лице е установило, че ответника не е ползвал ТЕ за отопление на
имот и същата не е била начислявана.
Съгласно заключението на ССчЕ
се установява, че след извършени прихващания дължимата от ответника сума за
консумирана топлинна енергия /за сградна инсталация/ е в размер на 474,41 лева.
Същата не е платена, като с оглед на изложеното настоящият съдебен състав
намира, че по делото е установено по категоричен начин потребената от ответника
топлоенергия през процесния период. В тази връзка съда намира за недоказано
възражението на ответника, че първостепенния съд не е взел предвид факта, че
последния не е потребител на ТЕ за процесния период.
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се
определя съобразно уговореното от страните. Съгласно чл. 30 от Общите условия, купувачът
е длъжен да заплаща месечната сума за топлинна енергия в тридесетдневен срок
след изтичане на периода, за който се отнася, като при забава в плащането
потребителят дължи обезщетение в размер на
законната лихва.
Настоящият въззивен
състав споделя извода на СРС, че общият размер на обезщетението за забава върху
вземанията за главница в размер на 474,41 лева за периода от м.01.2012 г. -
м.04.2014 г., считано от датата на настъпване на изискуемостта на всяко от
вземанията - т.е. за периода от 29.02.2012 г. до 06.01.2015 г., възлиза общо на
78,26 лева, до който размер искът по чл. 86 ЗЗД е основателен.
С оглед всичко изложено, съдът приема,
че задължението е определено според отчетното количество и подадената
топлоенергия съобразно законовите изисквания.
В упражнение на правомощията си по чл. 271
от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваната му част.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 71742 от
23.03.2017
г. по гр. д.
№ 47795/2015 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 75 състав в обжалваните части, вкл.частта
за разноските.
Решението
е постановено при участието на трето
лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.