РЕШЕНИЕ
№260125 14.12.2020г., гр. Пазарджик
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПАЗАРДЖИШКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, гражданска колегия, в открито заседание на втори
декември две хиляди и двадесета година:
Председател: Минка Трънджиева
Членове: Венцислав Маратилов
Димитър Бозаджиев
в присъствието на секретаря Лилия Кирякова, като разгледа докладваното
от съдията Бозаджиев в.гр.дело №745 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе
предвид следното :
Производството е въззивно, по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
С Решение №865/12.08.2020г.,
постановено по гр.д.№4139/2019г. по описа на РС- Пазарджик е прието за
установено, на основание чл.422 от ГПК, по отношение на В.Ц.Р., ЕГН **********,
с адрес: ***, че съществува вземане на „П.К. Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр.С., бул.„Б.“ ****, за сумата от 2848,30лв., представляваща
главница по Договор за потребителски кредит „П.К. стандарт“ №****, сключен на
15.06.2015г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в
съда- 09.07.2019г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена
Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК №****
по ч.гр.д.№2833/2019г. по описа на РС- Пазарджик.
Отхвърлен е предявения „П.К. Б.“
ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.С., бул.„Б.“ ****,
срещу В.Ц.Р., ЕГН **********, с адрес: ***, по реда на чл.422 от ГПК иск за
признаване на установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата в
размер на 1170,26лв., представляваща договорно възнаграждение по Договор за
потребителски кредит „П.К. стандарт“ №****, сключен на 15.06.2015г., за която
сума е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК №**** по ч.гр.д.№2833/2019г. по описа на РС-
Пазарджик, като неоснователен.
Осъден е на основание чл.78,
ал.1 и ал.8 ГПК, В.Ц.Р., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „П.К. Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр.С., бул.„Б.“ №49, бл.53 Е, вх.В, сумата в размер на 399,71лв.,
от които 127,85лв. разноски в заповедното производство и 271,86лв. разноски в
исковото производство, съразмерно с уважената част на исковата претенция.
Против това решение е постъпила
въззивна жалба от „П.К. Б.“ ЕООД, чрез пълномощника му юриск.Г.С., в частта му
с която клаузата за възнаградителна лихва е обявена за нищожна.
Твърди се, че решението в
обжалваната му част е незаконосъобразно и неправилно.
Сочи се, че съдът е приел, че
съгласно трайната съдебна практика за установяване на съответствието на
уговорката за заплащане на възнаградителна лихва с добрите нрави е законната
лихва за просрочени задължения и по- конкретно трикратния размер на законната
лихва. В тази насока се приема, че наличието на съдебна практика не следва да
лиши страните от съдебно дирене, с което да бъдат установени ценностите,
правилата за поведение в обществото по отношение на бързото кредитиране.
Визира се, че преценката дали
определена клауза или договор противоречи или не на добрите нрави следва да се
направи съобразявайки съдържанието на понятието „добри нрави“. Не може да е
налице недействителност поради противоречие на добрите нрави за това което е
позволено от закона с императивна правна норма.
Приема се, че е порочна
практиката съдът да прилага механично съдебни решения, без да съобрази
конкретния случай и без да извърши някакво съдебно дирене, което да установи
конкретните обстоятелства, които следва да бъдат подведени под правната норма.
Твърди се, че мотивите на съда
са основани на стара съдебна практика и по никакъв начин не кореспондират с
промяната на законодателството по отношение на договорите за потребителски
кредит.
Посочено е, че да се твърди, че
клаузата в процесния договор, определяща възнаградителната лихва, следва да
бъде обвързана по размер с трикратния размер на законната лихва е абсурдно, тъй
като такъв подход най- малкото би бил неактуален, съобразно измененията на ГПК.
същата е морално остаряла и неприложима в конкретния случай.
Счита се, че определения в
процесния договор за кредит размер на възнаградителна лихва е допустим,
съгласно императивното изискване на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Приема се, че уговореният
лихвен процент в размер на 41,17% не е в противоречие с добрите нрави и поради
това, че в българското действащо право, в отношенията между правните субекти
действа принципът на свободното договаряне- чл.9 от ЗЗД.
Сочи се, че добрите нрави са
там, където обществените отношения не се уредени с императивни правни норми.
Визира се, че след като
„добрите нрави“ не е изрично дефинирано понятие, а преценката се прави във
всеки конкретен случай, то и параметрите на добрите нрави не може да бъде
изведено по тълкувателен път, като при твърдение за нарушение на чл.9 от ЗПК,
съдът е следвало да посочи кои конкретно добри нрави са нарушени, каквото
позоваване в настоящия случай липсва.
Счита се, че меродавна е
пазарната цена на кредита, а не законната лихва, както и че последната е лихва
за забава при неизпълнение на парично задължение и размерът й е неотносим към
уговорената между страните
възнаградителна лихва.
Сочи се, че следва да се има
предвид и обстоятелството, че сключения договор за потребителски кредит има
характеристиките на търговска сделка за кредитора по него- чл.286 от ТЗ.
Визира се, че ако се обяви за
недействителна клаузата за възнаградителна лихва, то се моли да бъде приложена
разпоредбата на чл.26, ал.4 от ЗЗД.
Твърди се, че договорното
възнаграждение по заема е предварително определено в договора и посочено в
погасителния план и към момента е в размер на 1170,26лв., който размер напълно
съответства на законовите изисквания.
В този смисъл са изложени
съображения.
Искането е за отмяна на обжалваното решение в частта,
в която е отхвърлена претенцията на „П.К. Б.“ ЕООД за неизплатено договорно
възнаграждение по Договор за потребителски кредит №****, като се установи със
сила на присъдено нещо съществуването на вземане в полза на „П.К. Б.“ ЕООД
срещу длъжника В.. Ц.Р. за договорно възнаграждение в размер на 1170,26лв.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК
до изплащане на вземането.
Моли се за присъждане на
направените съдебно- деловодни разноски, включително и за настоящата съдебна
инстанция.
В срокът по чл.263, ал.1 от ГПК
не е постъпил писмен отговор от другата страна в процеса- В.Ц.Р..
В съдебно заседание, за жалбоподателят
„П.К. Б.” ЕООД, редовно призован, представител не се явява. От същият е
постъпило писмено становище, в което се моли да бъде отменено обжалваното
съдебно решение, в частта в която се отхвърля претенцията на ищеца по отношение
на договорно възнаграждение по договор за потребителски кредит, като вместо
него се постанови друго с което се уважат изцяло исковата претенция за
договорно възнаграждение, ведно със законната лихва от подаване на заявлението
до окончателното изплащане.
Моли се за присъждане на
направени съдебно- деловодни разноски.
Ответникът по жалбата- В.Ц.Р.
се явява лично. От страна на последния се моли да бъде оставена без уважение
подадената въззивна жалба, като се потвърди решение на първоинстанционния съд в
обжалваната му част.
Пазарджишкият окръжен съд, след като обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата
на страните, и в съответствие с правомощията си, регламентирани в чл. 269 от ГПК, намира за установено следното:
Производството пред първоинстанционният съд
е образувано по депозирана искова молба от „П.К. Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище
и адрес на управление: гр.С., бул.”Б.” ****, чрез пълномощник- юриск.К.Е.С.,
срещу В.Ц.Р., ЕГН **********, с адрес: ***, с което са предявени обективно
съединени искове по реда на чл.422 от ГПК, във вр. с чл.9 от ЗПК, във връзка с
чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД.
Твърди се в исковата молба и уточняващата
молба, че на 15.06.2015г. между ищеца и В.Р. е сключен договор за потребителски
кредит № ****, по силата на който ищецът е предоставил на ответника сумата в
размер на 3050лв., като с част от тази сума в размер на 2436,43лв., по искане
на ответника е извършено вътрешно рефинансиране за погасяване на текущо негово
задължение към ищцовото дружество. Останалата част от сумата в размер на
613,57лв., на 16.06.2015г. е преведена по посочена от ответника банкова сметка
/*** №9840100 с референция: 270PMWP151670006, с дата 16.06.2015г./. От своя
страна последният се задължил да върне предоставения му кредитен ресурс на 24
месечни вноски, в размер по погасителен план от 188,56лв. и падеж- всяко 20-то
число на месеца, при годишен процент на разходите /ГПР/- 49,90%, годишен лихвен
процент- 41,17 %, лихвен процент на ден- 0.11 %, като по този начин общото
задължение по кредита възлизало на 4525,44лв., от което 3050лв.- главница и
1475,44лв.- договорно възнаграждение.
Твърди се, че към момента на депозирането на
исковата молба, размерът на погасеното от длъжника задължение по процесния договор
е в общ размер на 527,60лв. От тях по заема са заплатени 506,08лв., а сумата в
размер на 20,72лв. е послужила за погасяване на лихвите за забава по кредита,
на основание т.12.1 от ОУ.
Излагат се твърдения, че неразделна част от
договора са Общи условия /ОУ/, които са предадени при подписване на договора и
с които длъжниците внимателно се запознават преди подписване на договора,
приемат и нямат забележки към тях и се задължават да ги спазват, за което
полагали подписа си под клаузите на този ДПК и ОУ. Посочват, че съгласно
Декларации т.Г на клиента се предоставя безвъзмездно, на хартиен носител, в
ясна и разбираема форма, на български език, информация във формата на
Стандартен европейски формуляр. На базата на него и разяснения от страна на
кредитен експерт от дружеството, клиентът преценя доколко предлагания ДПК
съответства на неговите възможности и финансово състояние.
Сочи се, че ищецът чрез упълномощен от него
кредитен експерт представя на клиента образец на искане за получаване на
потребителски кредит, като с негова помощ са длъжни надлежно да попълнят и
проверят всички клаузи и данни на ДПК.
Твърди се, че ответникът е имал възможността
да се откаже от кредита в срок от 14 календарни дни, без да посочва причина и
да дължи обезщетение съгласно т.7.1.1 ОУ, но след като не е сторил това, а е
усвоил предоставената в заем сума, направил е плащания по кредита е налице
съгласие за получаване на заема при одобрените параметри.
Визира се, че поради неизпълнение на поетите
по процесния договор задължения, ищцовото дружество предприело постъпки и по
реда на чл.410 от ГПК, като се снабдило със Заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д.№2833/2019г. по описа на РС- Пазарджик.
Сочи се, че във връзка с подадено от длъжник
възражение в срок срещу издадената заповед за изпълнение и по указание на съда,
ищецът депозира в срок настоящата искова молба с искане за установяване на
вземанията си.
Искането е да се постанови решение, с което
да се признае за установено по отношение на ответника, че същият дължи на
ищцовото дружество следните суми в общ размер от 4018,56лв., включващи главница
в размер на 2848,30лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението в съда, до окончателното изплащане на задължението и договорно
възнаграждение в размер на 1170,26лв., представляващи неизплатено задължение по
Договор за потребителски кредит №****, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№2833/2019г. по
описа на РС- Пазарджик.
В срока по чл.131 ГПК от страна на ответникът
В.Ц.Р. е депозиран писмен отговор. В него се изразява становище за нищожност на
клаузата за възнаградителната лихва касаеща нейния размер, противоречието й с
добрите нрави, тъй като същата надхвърля трикратния размер на законовата лихва
при необещетените кредити.
Въззивният съд приема за установена следната фактическа обстановка:
Видно от Заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК от 11.07.2019г. от страна на ищцовото дружество „П.К.
Б.“ ЕООД, срещу В.Ц.Р. е поискано от първоинстанционния съд да издаде заповед
във връзка с посочените в същото суми. В тази връзка е образувано ч.гр.д.№2833/2019г.
по описа на РС- Пазарджик, като заявлението е уважено, като е издадена Заповед
№1609 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК на 31.07.2018г., по
силата на която е разпоредено ответникът-длъжник В.Ц.Р., да заплати на кредитора- ищец сумата
от 4018,56лв.- главница, ведно със законната лихва върху главницата от подаване
на заявлението в съда- 09.07.2019г., до окончателното изплащане на вземането,
както и разноски по делото в размер на 80,38лв.- държавна такса и сумата от
100лв.- юрисконсултско възнаграждение.
Посочено е, че вземането произтича от
неизпълнено задължение по Договор за потребителски кредит №**** от 16.06.2015г.
Във връзка с постъпило възражение с
вх.№20922/03.09.2019г. от страна на В.Ц.Р. от страна на заповедния съд с
Разпореждане №12160/10.09.2019г. са дадени указания и срок за предявяване на
установителен иск за съществуване на вземането му на заявителя. В законният
едномесечен срок, дружеството- ищец е предявило настоящия установителен иск, с
правно основание чл.422, ал.1, във вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК.
Видно от Договор за потребителски кредит П.К.
Стандарт №********** се установява, че същият е сключен на 15.06.2015г. между ищеца „П.К. Б.“ ЕООД,
като кредитор и В.Ц.Р., като кредитополучател. Договорът е сключен при следните
параметри: Сума на кредита 3050лв.; Срок на кредита: 24 месеца.; Размер на
вноската по кредита: 188,56лв.; Годишен процент на разходите (ГПР) 49.90%; Годишен
лихвен процент: 41.17%; Лихвен процент на ден: 0.11 %.; Дата на погасяване:
20-то число от месеца; Дължима сума по кредита: 4525,44лв. Посочено е също и че
се рефинансира старо задължение на ответника в размер на 2436,43лв.
Договорът е подписан от страните по него.
Преди сключването на договора на ответника е била предоставена преддоговорна
информация, видно от приложения формуляр- Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити.
Съгласно Декларации т.А към Договора за
потребителски кредит неразделна част от него са Общите условия, които са
предадени при подписване на договора и с които кредитополучателят внимателно се
е запознал преди подписване на договора, няма забележки към тях и се задължава
да ги спазва, за което полага подписа си под клаузите на този Договор за
потребителски кредит и Общи условия. Приложени и са самите Общи условия, които
са подписани от ответника.
Видно от Декларации т.Г е, че на
кредитополучателят му е предоставено безвъзмездно, на хартиен носител, в ясна и
разбираема форма, на български език, информация във формата на Стандартен
европейски формуляр. Декларирал е, че са му дадени разяснения, които са му дали
възможност да прецени доколко предлагания договор за потребителски кредит
съответства на неговите възможности и финансово състояние, както и разяснение
на преддоговорната информация, основните характеристики на предлаганите
продукти и въздействието, което могат да окажат върху тях, в това число
последиците в случай на просрочени плащания, а така също и разяснения на пакета
от допълнителни услуги, които кредиторът може да предостави на кредитополучателя
по негово искане, въздействието, което могат да окажат върху него, както и
правата и задълженията на страните по тях.
Приложен е погасителен план, от който е
видно че първата вноска се дължи на 20.07.2015г. , а последната на 20.06.2017г.
Видно от приложения документ за кредитен
превод с референция №067029970013827 от дата 16.06.2015г. се установява, че ищецът
е превел на В.Ц.Р. по посочена от него банкова сметка ***,57лв., като е
посочено основание за плащане- ****.
Видно от Извлечение по сметка към Договор №****
се установява, че са платени три погасителни вноски. Погасена е сума в общ
размер на 527,60лв., като остатъчното задължение към 14.10.2019г. е в размер на
4018,56лв.
При така установеното от фактическа страна от правна, съдът намира
следното:
Въззивната
жалба е процесуално допустима, като същата е подадена от активно легитимирана страна в процеса и в преклузивния двуседмичен срок
по чл.259, ал.1 от ГПК.
По съществото си, същата е неоснователна на посочените
основания в нея, тъй като настоящата инстанция приема, че решението в
обжалваната му част е недопустимо.
В тази насока, установения порок следва да се вземе предвид, тъй като в съответствие с чл.269 от ГПК въззивният съд има служебно задължение да следи за допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната му част, която в случая е частта с която е отхвърлена претенцията жалбоподателя за договорна лихва в размер на 1170,26лв.
В останалата му част, с която е прието, основание
чл.422 от ГПК, по отношение на В.Ц.Р., че съществува вземане на „П.К. Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр.С., бул.„Б.“ ****, за сумата от 2848,30лв., представляваща
главница по Договор за потребителски кредит „П.К. стандарт“ №****, сключен на
15.06.2015г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в
съда- 09.07.2019г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е
издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК №**** по ч.гр.д.№2833/2019г. по описа на РС-
Пазарджик, решението не е обжалвано от страните по делото, с оглед на което е и
влязло в законна сила.
В конкретният казус, първоинстанционният съд
за да отхвърли исковата претенция касаеща договорното задължение е приел, че
същото противоречи на добрите нрави, предвид на което е отхвърлил тази искова
претенция, като неоснователна.
В този смисъл се е позовал на правната
доктрина и съдебна практика която приема, че накърняването на добрите нрави по
смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен
принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби.
В случая, настоящата инстанция приема, че
исковата претенция не е следвало да бъде отхвърлена, а да се прекрати производството
поради липса на идентичност на претендираните вземания от заповедното
производство с това в исковото независимо от направената конкретизация от
ищеца.
В тази връзка следва да се отбележи, че в
заповедното производство не може да има спор, че “П.К.“ ЕООД е претендирала едно
парично вземане от договора за кредит сключен между последния и В.Ц.Р., а
именно: Парично вземане в размер на 4018,56лв., което включва главница в размер
на 4018,56лв., лихва: 0лв., законна лихва за забава от 21.07.2015г.- дата на
изпадане на длъжника в забава по Договор за потребителски кредит №50153330560
до 01.12.2015г., както и законна лихва
от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането.
Относно сумата от 1170,26лв., същата не е
записана като главница, като в графата в т.9 „Лихва“ на практика липсва
претенция за възнаградителна лихва, а единствено и само за законна лихва.
В т.12- Обстоятелства, от които произтича
вземането, както и в т.14- Допълнителните изявления, претенция за възнаградителна
лихва също липсва.
В издадената заповед по чл.410 от ГПК,
районният съд е посочил, че сумата от 4018,56лв. се явява главница, като няма
отразяване за възнаградителна лихва, като такава на практика не е и заявена.
В подадената искова молба сумата от
4018,56лв. също е визирана, като главница, като след подадена уточняваща молба
се визира и сумата от 1170,26лв. където за първи път се претендира
възнаградителна лихва.
Тези данни, дават основание на настоящата
инстанция да приеме, че от изявленията на заявителя може да се направи
единствено изводът, че претенцията за 4018,56лв. е за главница, като такъв
извод е направил и заповедния съд. Конкретизацията на тази сума е налице едва в
подадена уточнителна молба пред районния съд, но това в случая не може да
санира пропуска от заповедното производство.
В този смисъл следва да се посочи, че съдебната
практика е категорична, че исковата молба по чл.422 от ГПК следва да съдържа
същото вземане, което е заявено пред заповедния съд, основаващо се на същите
обстоятелства. В този смисъл следва да се посочи, че в мотивите на ТР №8/02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС, че всяко
от отделните вземания на кредитора, породено от сключения договор за кредит,
следва да бъде индивидуализирано със съществените му белези- главница, възнаградителна
лихва, договорено или дължимо по закон обезщетение за забава, неустойки, такси,
застраховки и други.
Действително в случая, като размер на
претендирана главница, същата е идентична на вземане, съответно по заповедното
и исковото производство, т.е. тази претенция съвпада по размер, страни и
договор, от която произтича.
В тази връзка следва да се отбележи, че
характеристиката на вземането се определя от видът му, естеството му,
определящо възникването, изискуемостта, погасяването му, въобще съществуването
му- цялото му правно битие. С оглед на това има значение дали една сума се
претендира като главница или лихва, или друга цена за услуга. Това, че в
заповедното производство се търси главница в размер на 4018,56лв., обуславя
организирането на защитата на длъжника, който е възразил срещу това вземане.
Самият образец на заявлението изисква
вземанията да се разграничават по вид, като се съдържа самостоятелна графа
„Лихва“. Именно с оглед на това е недопустимо и изменение на основанието на
иска, както е прието с Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014г. по т.д.
№4/2013г., ОСГТК на ВКС.
С оглед на това съдът счита, че е
недопустимо в предявения установителен иск да се търсят вземанията, в случая
размер на възнаградителна лихва, които изрично не са посочени в заявлението
пред заповедния съд.
Ето защо само на това основание, тъй като
първоинстанционният съд на практика се е произнесъл по недопустим иск касаещ
възнаградителната лихва, постановеното от него следва да се обезсили в тази му
част, като се прекрати производството в същата.
С оглед този изход на делото, няма основание
за присъждане на претендираните от страна на „П.К.“ ЕООД съдебно- деловодни
разноски.
Предвид
на гореизложеното, Пазарджишкият окръжен съд
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА Решение №865/12.08.2020г., постановено по гр.дело №4139г. по описа на РС-
Пазарджик, в частта в която е отхвърлен предявения „П.К. Б.“
ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.С., бул.„Б.“ ****,
срещу В.Ц.Р., ЕГН **********, с адрес: ***, по реда на чл.422 от ГПК иск за
признаване на установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата в
размер на 1170,26лв., представляваща договорно възнаграждение по Договор за
потребителски кредит „П.К. стандарт“ №****, сключен на 15.06.2015г., за която
сума е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК №**** по ч.гр.д.№2833/2019г. по описа на РС-
Пазарджик, като неоснователен, като ПРЕКРАТЯВА производството в тази му
част.
Решението в останалата му част, като
необжалвано е влязло в законна сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове:1. 2.