Р
Е Ш Е Н И Е
№__578____, 12.06.2020г.,
гр. Пловдив
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд
Пловдив, VIII граждански състав, на двадесети май през две хиляди и двадесета година в публично
заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Екатерина
Мандалиева
ЧЛЕНОВЕ: Недялка Свиркова
Николинка
Цветкова
секретар: Елена
Димова, като разгледа докладваното от съдия Цветкова въззивно гражданско дело Nо 7 по описа за 2020 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 7/02.01.2020г.
против решение № 3700 от 09.10.2019г., постановено по гр. д. № 497 по описа за
2019г. на Пловдивски районен съд, XVI гр. с., с което
се отхвърля предявения от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********
против А.Н.А., ЕГН **********, иск за признаване за установено, че ответникът
дължи присъдените по ч. гр. д. № 1978/2018г. на ПРС, XIV гр. с., със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
№ 1360/07.02.2018г. суми, както следва: 537, 61 лева, представляваща дължима
главница по договор за паричен заем от 13.07.2016г., сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, вземанията по който са прехвърлени, съгласно приложение 1 от
01.06.2017г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземанията /цесия/
от 16.11.2010г., договорна лихва в размер на 491 29 лева за периода
19.10.2016г. – 19.04.2017г., такса разходи в размер на 36 лева, неустойка в размер
на 341, 90 лева за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение чрез поръчителство на две физически лица или банкова гаранция за
периода 02.11.2016г. – 19.04.2017г., обезщетение за забава в размер на 53, 74
лева за периода 20.10.2016г. – 05.02.2018г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 06.02.2018г. до
окончателното й погасяване, както и направените в заповедното производство
разноски в общ размер на 75 лева.
В жалбата се твърди, че
първоинстанционното решение е неправилно и необосновано.Оспорват се изводите на
съда, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, тъй
като не отговоря на изискванията на чл. 10, ал.1, т. 9, и т. 10 от ЗПК.Не
можело също така да се приеме, че с приложението на чл. 23 от ЗПК ще се стигне
до подмяна волята на страните, доколкото при противоречие на клаузи от договора
за кредит с разпоредби от ЗПК и обявяване на неговата недействителност на
основание чл. 22 от ЗПК, правната последица от тази недействителност била
уредена с посочената императивна правна норма.Моли се обжалваното решение да
бъде отменено, вместо което да бъде постановено друго, с което предявените
искове да бъдат уважени.Претендират се направените по делото разноски.
С отговора на въззивната жалба се
изразява становище за неоснователност на същата.Моли се да бъде оставена без
уважение, а решението на районния съд като правилно и законосъобразно, да бъде
потвърдено.
Пловдивският окръжен съд като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Въззивната жалбата е подадена в срока по чл. 259
от ГПК, изхожда от легитимирано лице – ищец, останал недоволен от постановеното
съдебно решение, откъм съдържание е редовна, поради което се явява допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните пороци в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
обективно съединени искове за признаване за установено по отношение на
длъжника, че дължи на ищеца следните суми: 537, 61 лева, представляваща
неизплатена главница по договор за паричен заем № 2598440 от 13.07.2016г.; 49,
29 лв., представляваща договорна лихва от 19.10.2016г. до 19.04.2017г.; 341, 90
лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода от 02.11.2016г. до 19.04.2017г.; 36 лева, представляваща такса разходи;
53, 74 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 20.10.2016г. до
датата на подаване на заявлението, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението до окончателното изплащане на задължението.
Със заповед за изпълнение на парично
задължение № 1360/07.02.2018г. по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. №
1978/2018г. на ПРС, XIV гр. с., е
разпоредено длъжникът А.Н.А., ЕГН **********, да заплати на ищеца следните
суми: 537, 61 лева, представляваща дължима главница по договор за паричен заем
от 13.07.2016г., сключен от „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, вземанията по който са прехвърлени съгласно приложение 1 от
01.06.2017г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземанията /цесия/
от 16.11.2010г., договорна лихва в размер на 49, 29 лева в периода 19.10.2016г.
– 19.04.2017г., такса разходи в размер на 36 лева, неустойка в размер на 341,
90 лева за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение
чрез поръчителство на две физически лица или банкова гаранция за периода
02.11.2016г. – 19.04.2017г., обезщетение за забава в размер на 53, 74 лева за
периода 20.10.2016г. – 05.02.2018г., ведно със законната лихва върху
главницата, от датата на подаване на заявлението в съда – 06.02.2018г. до
окончателното й погасяване, както и направените в заповедното производство
разноски в размер на 75 лева.Издадената заповед за изпълнение е връчена на
длъжника по реда на чл. 47, ал.5 от ГПК, поради което с оглед разпоредбата на
чл. 415, ал.1, т. 2 от ГПК установителният иск се явява допустим.
Ищецът основава вземането си на
договор за потребителски паричен заем № 2598440 от 13.07.2016г., сключен между
„Изи Асет Менджмънт“ ЕД и ответника А.Н.А.
за сумата от 750 лева, като с чл. 2 от подписания договор, заемателят се е
задължил да върне същата, при следните условия: на 20 двуседмични погасителни
вноски, всяка по 43, 02 лева за срок от 40 седмици, при фиксиран лихвен процент
по заема – 35%, общ размер на всички плащания 860, 40 лева и Годишен процент на
разходите – 41,67%.При изчисление на ГПР са взети предвид следните допускания:
договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява
точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за
събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение.В чл. 8 от договора е
предвидено, че при забава на плащане на някое от погасителните вноски,
заемателят дължи на заемодателя законната лихва върху забавената сума за всеки
ден забава.Съгласно чл. 4, ал. 1 заемателят се е задължил в срок до три дни,
считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно
от следните обезпечения: две физически лица – поръчители, всяко от които до
отговаря на предвидени в договора изисквания или банкова гаранция с бенефициер
– заемодателя, като при неизпълнение на това задължение съгласно ал. 2,
заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 526 лева.Неустойката се
заплаща от заемателя разсрочено, заедно
с всяка от погасителните вноски, като към всяка от вноските се добавя сума в
размер на 26, 30 лева.В чл. 16, ал. 2 от сключения договор заемателят заявява,
че е запознат и съгласен с Тарифа за таксите на „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
актуална към датата на сключване на договора.В същата тарифа, приложена като
писмено доказателство по делото, е предвидена такса, включваща разходи за
събиране на вземането при забава в плащането на вноска повече от 30 дни, като
общият размер на начислените разходи, не може да надвишава сумата от 45 лева.
С рамков договор за цесия от
16.11.2010г. по приложение № 1/01.06.2017г. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
прехвърлило вземането си по процесния договор за кредит на ищеца, като до
длъжника е изпратено уведомление за извършената цесия от цесионера, след
упълномощаване от цедента и писмено потвърждаване на цесията от
последния.Изпратеното до длъжника уведомително писмо за цесията не е връчено,
като пратката е върната в цялост с отбелязване „непотърсена“.Своевременно още с
отговора на исковата молба по реда на чл. 131 от ГПК, е направено възражение за
ненадлежно съобщаване на цесията на длъжника.
При тези данни районният съд е приел
в решението си, че процесният договор за кредит е недействителен, поради
неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на общата
дължима сума.Посочил е, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото в
него са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва.Затова е необходимо в
ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи.Прието е, че в конкретния случай ГПР не
отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е във
фиксиран размер от 41, 67 %, а пък лихвата е 35 %, без да е записана точната й
стойност в лева като сума.Също така не ставало ясно какво представлява
разликата между горните проценти и кои разходи покрива.Това поставя потребителя
в положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по
кредита.
На следващо място районният съд е
приел, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК за посочване в
договора на условията за прилагане на лихвения процент.Независимо, че в случая
лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в
самия договор липсва информация за това как се изчислява /или начинът, по който
е формирана/ възнаградителната лихва.Поради това не може да се направи проверка
при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора
фиксиран размер.Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че
договорът е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1,
пр. първо от ЗЗД.
Районният съд е приел също, че в
случая е нарушена и нормата на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, изискваща в
погасителния план да има разбивка, като се посочи всяка вноска от какви пера е
съставена.В процесния договор липсвала такава информация за размера на
възнаградителната лихва и с изплащане на всяка вноска, каква част от лихвата се
погасява.
С оглед установеното по делото от
фактическа страна и съобразявайки доводите на страните, въззивният съд намира
следното от правна страна:
С разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от ЗПК законодателят е определил необходимото съдържание на договора за
потребителски кредит, като с оглед разпоредбата на чл. 22 от ЗПК предвидените
реквизити са съществени и липсата им е предпоставка да се приеме, че договорът
е недействителен.Съгласно разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 от ЗПК
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа: общия
размер на кредита и условията за усвояването му /т. 7/; стоката или услугата и нейната
цена в брой – когато кредитът е под формата на разсрочено плащане за стока или
услуга или при свързани договори за кредит /т. 8/; лихвения процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се
прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
приложими лихвени проценти /т. 9/; годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин /т. 10/, условията за издължаване на кредита от потребителя, вкл.
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неплатени суми, дължими при различни лихвени проценти
за целите на погасяването /т. 11/; информация за правото на потребителя при
погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение от
сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания;
дължимото съдържание на погасителния план /т.12/, т. 20 – наличието или липсата
на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да
бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, вкл. информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл.
29, ал. 4 и 6, както и за размера на лихвения процент на ден.
В настоящия случай при преценка
клаузите на процесния договор и съпоставяйки ги с разпоредбите на ЗПК,
въззивният съд също намира, че не са спазени императивните изисквания на чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.Смисълът на закона е, кредитополучателят да е
наясно предварително с размера на сумата, която следва да върне.В процесния
договор за кредит е посочен само лихвения процент, но не е конкретизиран общият
размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва в цифрова
величина и съотношението й с главницата по кредита, което обстоятелство при
възражение прави невъзможна проверката относно това – как е изчислен лихвения
процент и дали същият отговоря на посочения от кредитодателя фиксиран размер от
35 %.Не е посочено също на каква сума съответства ГПР, какви компоненти включва
и как се формира, поради което и кредитополучателят не е имал възможност към
момента на сключване на договора да го определи.Информация в самия договор за
вида и размера на разходите, включени в ГПР, не е налице.
Настоящият състав на съда намира
предявеният иск за неоснователен и недоказан и по следните съображения:
Основателността на предявения иск се обуславя и от валидното сключване на договора за цесия и уведомяването
на длъжника за извършването й.Договорът за цесия е неформален, консенсуален и каузален.С него едно
лице /цедент/ прехвърля на друго /цесионер/ свое вземане безвъзмездно или срещу
насрещна престация.Следователно за да е налице валидно сключен договор за цесия
е достатъчно постигане на съгласие между цедента и цесионера, доколкото не се
предвижда форма за действителност или извършване на плащане като елемент от
фактическия състав.Разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД предвижда, че
предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника за
прехвърлянето.Съобщаването не е елемент от фактическия състав, който поражда
действие на договора за цесия между страните /правата по цесията преминават
върху цесионера с постигане на съгласие/, но уведомяването има значение за
третите за договора лица, какъвто е и длъжникът.Съгласно чл. 99, ал. 4 от ЗЗД
прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от деня на
уведомяването за извършване на цесията.Действително съобщаването не е елемент
от фактическия състав на сключването на договора за цесия, но е юридическият
факт, от който възниква качеството кредитор за цесионера спрямо всички трети
лица за договора.
В уредбата на договора за цесия липсва изрична
регламентация за начина, по който следва
да бъде уведомен длъжника.Няма и законоустановено съдържание на съобщаването по
чл. 99, ал. 3 от ЗЗД.Предвидено е единствено, че съобщаването следва да се
извърши от цедента.Това изискване е свързано със сигурността, че действително е
извършена цесия.В практиката на ВКС се приема, че е допустимо предишният
кредитор /цедента/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши
съобщението до длъжника като негов пълномощник.
Предмет на разглеждане по настоящето дело е
предявен иск по чл. 422 от ГПК, като предхождащото заповедно производство е било образувано по заявление на
цесионера – „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, подадено на 06.02.2018г. и в
случая това е релевантният момент, към който цесията е следвало да бъде
надлежно съобщена на длъжника.При положение, че това изискване не е било
изпълнено към датата на подаване на заявлението, то и прехвърлянето с оглед
разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД не е породило действие спрямо длъжника към
същия момент.Следователно цесионерът не е имал валидно придобито и изискуемо
вземане към момента на подаване на заявлението, респ. не е бил легитимиран да
иска издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника.С оглед на това
съобщаването на цесията в по-късен момент /с връчване на препис от исковата
молба и приложенията към нея/, в конкретната хипотеза не може да се отчете като
факт по см. на чл. 235, ал. 3 от ГПК.При настъпило частно правоприемство, преди
надлежното уведомяване на длъжника за прехвърлянето на вземането, легитимиран
да подаде заявлението е цедента-праводател, който е носител на спорното право
към този момент.Този извод се извлича от задължителните разяснения в т. 10б от
ТР 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК.В този см. е и определение №
492/30.07.2014г. на ВКС, II т. о., постановено по т. д. № 3933/2013г.
От гореизложеното следва извод, че въззивника /ищец по иска с правно
основание чл. 422 от ГПК/, не е установил и надлежното уведомяване на длъжника
за извършената цесия към релевантния за производството момент – подаването на
заявление, поради което иска се явява недоказан и в тази насока, респ. подлежи
на отхвърляне.
Предвид гореизложеното
първоинстанционното решение се явява правилно като краен резултат и следва да бъде
потвърдено, а въззивната жалба е неоснователна следва да се остави без
уважение.
С оглед на изложеното Пловдивският
окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3700 от 09.10.2019г., постановено по гр. д. № 497
по описа за 2019г. на Пловдивски районен съд, XVI гр. с-в.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: