№ 66
гр. Попово, 17.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПОПОВО, XII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Маринела Г. Стефанова
при участието на секретаря И.Д.Б.
като разгледа докладваното от Маринела Г. Стефанова Гражданско дело №
20243520100603 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл.26, ал.1 от
ЗЗД във вр. с чл.143 от и чл.146 ал.1 от ЗЗП.
Ищецът - Е. В. И. от с.З., общ.П., чрез пълномощника си адв.Н. М. АК-
Ямбол, твърди в исковата молба, че сключил с ответното дружество Договор
за потребителски кредит № ****/19.10.2023г., по силата на който получил в
собственост сумата от 1000.00 лева, при фиксиран годишен лихвен процент от
47.00%, и ГПР в размер на 58.31%. В договора било уговорено, че заемателят
трябвало да погаси кредита на 18 месечни вноски с размер на погасителната
вноска 4 x 39.17 лева и 14 x 94.15 лева с крайна падежна дата 29.04.2025г.
Ищецът твърди, че според чл.6 от сключения договор, същия следвало
да бъде обезпечен, а при неизпълнение на това задължение според чл. 18.1 от
договора заемателят дължал неустойка в размер на 1896.15 лева, която
следвало да се плаща разсрочено, като се кумулирала към падежните вземания
по погасителния план.
Ищецът счита, че не дължи изпълнение на вземанията за неустойка и за
договорна лихва, поради нищожна кредитна сделка.
Излагат се твърдения, че процесният договор бил нищожен поради
изначалната недействителност на съществен елемент от договорното
съдържание по чл.11, ал. 1. т. 9 от ЗПК - договорната лихва, която не породила
валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите,
поради значителна нееквивалентност на насрещните престации по
договорното съглашение, водеща до злепоставяне на интересите на
потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на
1
собствена изгода на кредитора.
Според ищецът, кредиторът не изпълнил и изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на
възнаградителната лихва.
Счита още, че договорът се явява нищожен и като сключен при
неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 10, ал.,
във вр. с чл.19, ал. 1 и ал. 2 във вр. е чл. 21 и чл. 22 от ЗПК, тъй като
разписаният ГПР бил неточен и подвеждащ, защото в него не било включена
скритата под формата на неустойка договорна лихва, както и че разписаният в
договора ГПР 58.31% излизал извън законоустановените рамки, съгласно
чл.19, ал.4 от ЗПК. Твърди се, че кредиторът не изпълнил и изискването да
посочи кои компоненти формират размерът на ГПР. Според ищецът, нищожна
била и неустоичната клауза, която предвиждала силно ограничителни условия
препятстващи изпълнението, и изначално съставлявала скрито оскъпяване на
кредита.
Излагат се подробни доводи за това, че както уговорената
възнаградителна лихва, така и уговорената неустойка противоречат на
добрите нрави, както и били неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, и
заобикалящи изискванията на ЗПК по смисъла на чл. 21 ЗПК.
Предвид изложените подробни съображения, ищецът моли съда да
постанови решение, с което да бъде признато за установено, че Договор за
потребителски кредит № ****/29.10.2023г. сключен между страните, е
нищожен на осн. чл.26, ал. 1 , пр.1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Претендират се разноски.
Редовно призован за с.з. не се явява. Постъпило е писмено становище от
процесуалния представител на ищеца, в което по същество излага доводи за
уважаване на предявения от него иск.
В едномесечния срок и по реда на чл. 131 от ГПК, ответникът
„Кредирект“ ЕООД, гр. С. е депозирал писмен отговор, с който оспорва
предявения иск, като неоснователен.
Ответната страна, не оспорва наличието на сключен договор между
страните, но счита като неоснователни претенциите на ищеца за обявяване на
недействителност на договора за кредит.
Ответникът счита, договора за кредит за валидно сключен поради това,
че основните му параметри - главница и лихва били валидно уговорени в
изискуемата от закона форма. Отделно от това посочва, че били покрити
всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12
и 20 и ал. 2 ЗПК и ЗПФУР, по реда на който е сключен процесния договор.
Твърди, че още преди подписване на договора кредитополучателят бил
наясно с всички условия по договора, като сам избрал параметрите и
условията му, т.е клаузите по процесния договор се явявали индивидуално
договорени с конкретния потребител. Лихвата била ясно и изрично посочена
2
в договора, и за потребителя не се създавало никакво съмнение каква е
конкретната стойност на цената, която се задължавал да плати по кредита.
Твърди, че при фиксирания лихвен процент, аргументите за негова
недействителност, поради липса на посочване на предпоставките при които се
прилага били напълно несъстоятелни.
Ответникът оспорва твърдението в исковата молба, по отношение на
формирането на годишния процент на разходите /ГПР,/ като посочва, че били
спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания, поради
което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Ответната страна излага подробни доводи както за действителността,
както на лихвата по договора, така уговорената неустойка. Излага подробни
доводи и съображения и за това, че в случая не било налице неравноправност
по см. на ЗЗП
Във връзка с изложените доводи, ответникът моли съда да отхвърли
така предявения иск като неоснователен и недоказан.Претендира разноски.
Редовно призован за с.з. не се явява. От процесуален представител на
дружеството е депозирана молба, в която се пледира за отхвърляне на
предявения иск.
Съдът, след съвкупната преценка на всички събрани по делото
доказателства и по вътрешно убеждение, прие за установено следното от
фактическа страна:
Не е спорно между страните по делото обстоятелството, че помежду им
е сключен от разстояние Договор за потребителски кредит №
****/29.10.2023г.
Видно от съдържанието на посочения договор, страните са уговорили
следните параметри на договора: размер на кредита-1000.00лв.; размер на
погасителни вноски - 4 x 39.17 лв. и 14 x 94.15 лв.; вид вноска – месечна;
ГПР-58.31%; брой вноски-18; фиксиран лихвен процент -47%дата на първо
плащане-29.11.2023г.; обезпечение –поръчител или банкова гаранция-по избор
на кредитополучателя; дата на последно плащане -29.04.2025г.; обща сума за
плащане -1474.78лв.; срок-18 месеца
В договора е посочен и погасителен план, в който посечена неустойка,
в общ размер, за целия период на договора в размер на 1945.22лв.. Посочена е
вноска без неустойка, която включва главница и договорна лихва в общ размер
от 1474.78лв., и вноска с неустойка, като размера на общото задължение
включващо главница ( 1000.00лв.), договорна лихва (474.78лв.) и неустойка (
1945.22лв.), възлиза в размер на 3420.00лв.
В чл.6 от този договор е уговорено, че страните се споразумяват, че
договора за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените обезпечения,
които следва да предостави в 2 дневен срок от сключване на договора
:безусловна банкова гаранция или поръчителството на едно или две физически
лица, които отговарят на изрично посочени кумулативни изисквания
3
В чл.18 е уговорено, че при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечението ,кредитополучателя дължи неустойка в размер
на 1896.15лв., като същата може да бъде платена разсрочено.
Не се спори и за това, а и от приложената справка се установява, че
сумата, предмет на договора е усвоена от ищеца чрез И..
Като доказателства по делото са приложени и СЕФ за предоставяне на
информация за потребителски кредити и искане за сключване на договор за
кредит от 29.10.2023г.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
правна страна следното:
Предявен е иск на прогласяване нищожност на Договор за
потребителски кредит № ****/29.10.2023г., сключен между страните, като
съдът намира следното:
Изхождайки от предмета на Договор за потребителски кредит №
****/29.10.2023. и страните по него – физическо лице, което при сключване на
договора действа извън рамките на своята професионална компетентност и
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в
рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор
има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна
уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
уредени в Глава III - чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира
неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този
смисъл са изложени в редица решения на ВКС.
Настоящият състав на съда счита, че процесният договор за
потребителски кредит нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е
недействителен.
На първо място, в договора е визиран годишен процент на разходите,
като абсолютна процентна стойност - 58.31%. Не са посочени взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
Приложение №1 начин, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Както в договора, така и в
стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация липсва
конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което
води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя
4
страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен
и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). В договора е посочено, че размера на
ГПР е определен с изискванията с изискванията на чл.19, ал.2 от ЗПК,
съгласно формулата по Приложение №1 към ЗПК, като при изчисляването му
били взети в предвид посочените параметри в договора, а именно
възнаградителна лихва на заема не включва възможни разходи. При така
посоченото и при липсата на данни за наличие на други разходи по кредита,
може да се направи извод, че единственият разход за потребителя е
предвидената в договора възнаградителна лихва, като и при това положение,
не става ясно как е формиран ГПР от 58.31%, т.е. какво друго е включено в
ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент, който страните са
договорили в размер на 47.00%. Разликата от 11.31% не става ясно за какви
други разходи са предвидени, т.е. не е ясно какво точно включва ГПР.
Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на
договора, съгласно чл.22 ЗПК.
По отношение вземането за неустойка, съдът намира, че за договорите за
потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат
правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП.
За да се приеме за нищожна която и да е договорна клауза, следва
кумулативно да се установи, че не е уговорена индивидуално, и че е
неравноправна. Съгласно чл. 146, ал.2 от ЗЗП, „не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят
не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на
договор при общи условия“.
Макар и поместени в индивидуалния договор с ищеца, а не в общи
условия към него, липсват данни и доказателства клаузите на същия да са
индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. В тази връзка
съдът намира, че уговорената между неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, е неравноправна, респективно
нищожна, поради следното:
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично
се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите –
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл клауза, като уговорената в чл.18 от договора за кредит,
според която се дължи неустойка в размер на 1896.15лв., при неизпълнение на
5
задължението по чл.6 за осигуряване, в двудневен срок от датата на усвояване
на кредитна сума, на обезпечение чрез поръчителство на физическо
(физически) лице (лица), които отговаря на определени условия, или банкова
гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата
цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По
този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след
като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е.
опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за
проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено
в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора,
съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката,
и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не
е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са
настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за
неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно
решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
На последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл.33,
ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава.
С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение –
недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна.
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани
обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно
разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото
задължение. В случая кредитора променя последиците от липса на
обезпечение, и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски.
Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение
да се представя обезпечение, или да се ползват правата на кредитора по чл.71
ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи
обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната
6
практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че
страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят
и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй
като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави
обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита
като неустойка. Нещо повече, „неустойката“ е вписана в т.4.3., част ІІІ Разходи
по кредита от Стандартния европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити, а непредоставянето на обезпечение
е посочено като условие, при което разходите по кредита могат да се повишат.
Този факт е индикация, че предоставянето на обезпечение е условие от което
зависи размера на разходите по кредита, т.е. „неустойката“ се явява разход по
кредита, а не обезщетение.
Горните изводи не могат да се променят от възраженията на ответника,
че кредиторът бил добросъвестна страна по сделката, тъй като предварително
е информирал клиента за всички условия по кредита, както и че потребителят
е имал свободата да реши дали договорът го устройва. Фактът, че ищеца е
подписал договора не може да санира недействителността на посочените
клаузи на договора като противоречащи на ЗПК и ЗЗП, обстоятелства,
обуславящи основателността на предявения от ищеца иск за прогласяване на
нищожността на Договор за потребителски кредит № ****/29.10.2023г.,
сключен между страните, като основателен и доказан.
Съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, „когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредите, но не дължи лихва и други разходи по кредита“.
По тази причина съдът намира, че не е необходимо да обсъжда доводите на
ищеца за договорната лихва.
С оглед изхода от спора, ищеца има право на разноски, които съобразно
представения списък по чл. 80 от ГПК са в размер на 450.00лв., от които
внесена държавна такса в размер на 50.00лв. и платено адвокатско
възнаграждение в размер на 400.00лв., което съдът намира, че е съобразено с
видът на спора, интересът, видът и количеството на свършената работа, и
преди всичко с фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл
възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение се явява
неоснователно.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА Договор за потребителски кредит №
****/29.10.2023г, сключен между Е. В. И., ЕГН ********** от с.З., общ.П.,
7
обл. Т., ул.“М.**" № *** и "КРЕДИРЕКТ" ЕООД, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление: гр.С., бул. "Ц.****" № ***, ет.*, представлявано от Н. П.
П., поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА "КРЕДИРЕКТ" ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр.С., бул. "Ц.****" № ***, ет.*, представлявано от Н. П. П. ДА
ЗАПЛАТИ на Е. В. И., ЕГН ********** от с.З., общ.П., обл. Т., ул.“М.**" №
***, СУМАТА 450.00 лв. (четиристотин и петдесет лева и 00ст.) -разноски по
делото, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване, в двуседмичен срок, от връчването му
на страните, пред Търговищкия окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Попово: _______________________
8