№ 69
гр. Бургас, 27.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на тридесет и
първи март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Илияна Т. Балтова
Членове:Десислава Д. Щерева
Христина З. Марева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно гражданско дело
№ 20222000500054 по описа за 2022 година
Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение № 96 от 1.12.2021 г., постановено по гр.д. 109/ 2021 г.,
Окръжен съд Ямбол е осъдил „ЗД „Б. И.““ АД , ЕИК ********, със седалище
и адрес на управление: гр. София 1407, район Л. бул. „Д. Б. № 87,
представлявано от С. С. П. и К. Д. К. - заедно, да заплати на Р. СТ. Г. , ЕГН
**********, с адрес: гр. Ямбол, ж.к. Р. к. 18, вх.Е, ет.3, ап.92, на основание
чл.432, ал.1 КЗ, вр.чл.52 ЗЗД, сумата от 120 000 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и
страдания от смъртта на съпруга й С. С. Г., настъпила в резултат на
пътнотранспортно произшествие (ПТП) от 4.12.2019 г., причинено от
автомобил, управляван от водача Г. Г. Т., застрахован при ответника по
застраховка Гражданска отговорност, ведно със законната лихва върху
присъдената главница, считано от датата на уведомяване на застрахователя -
19.03.2021 г. до окончателното плащане на сумата, като искът за главницата,
над уважения до пълния претендиран размер от 180 000 лв., както и за
присъждане на лихвата за забава за периода от 4.12.2019 г. до 18.03.2021 г. са
отхвърлени.
Присъдени са разноски.
1
Постъпила е въззивна жалба от Р. СТ. Г., с адрес за връчване: гр.
София, ул. „И. Д.“ № 7, ет.5, ап.9 – адв. Б. Зл., срещу постановеното решение,
в частта, с която претенциите са отхвърлени. Претендира се отмяната му, по
съображения, че същото е неправилно, постановено в противоречие с
материалния и процесуалния закон.
В жалбата се застъпва позиция, че всички елементи от фактическия
състав на чл.45 ЗЗД, пораждащи отговорността на прекия причинител на
вредите спрямо увреденото лице, са доказани, налице е влязла в сила присъда
на наказателния съд. Излагат се доводи, че е установен по безспорен начин
фактът на наличие на валиден застрахователен договор, по застраховка
Гражданска отговорност, между собственика на управлявания от делинквента
автомобил и застрахователя, към датата на настъпване на процесното ПТП.
Основните аргументи на въззивницата - ищца се коренят в
разбирането, че предвид преживения от нея изключителен стрес от
непрежалимата загуба на нейния съпруг, определеното от
първоинстанционния съд застрахователно обезщетение е недостатъчно да
репарира претърпените неимуществени вреди. Подчертава се, че семейният
живот на въззивницата - ищца и нейния съпруг е продължил повече от 30
години, като двамата са поддържали близки и топли отношения на взаимно
разбирателство, обич и подкрепа, не са се разделяли. Акцентира се на
промяната на здравословното й състояние, след инцидента, и затрудненията
във финансовото й обезпечаване.
Твърди се, че в съдебния акт не са отчетени в достатъчна степен
болките и страданията, които въззивницата - ищца е преживяла, вследствие
смъртта на нейния съпруг, степента на близост между нея и починалия,
продължителността и интензитета на подлежащите на обезщетяване вреди и
техния необратим характер. Сочи се, че присъдената сума за обезщетение е
необосновано занижена спрямо справедливото обезщетение в процесния
случай, възлизащо на 180 000 лв. Цитира се съдебна практика по аналогични
казуси.
Оспорва се началният момент на присъждане на лихвата за забава,
като се изтъква че застрахователят, в хода на първоинстанционното
производство, не е възразил относно претендирания начален момент на
законната лихва, поради което и съдът, присъждайки лихвата, считано от
2
различен от посочения в исковата молба момент, се е произнесъл
свръхпетитум. Претендира се присъждане на лихвата от момента на деликта.
Не се въвеждат доказателствени искания.
Претендират се разноски.
В срока по чл.263 ГПК отговор на въззивната жалба не е постъпил.
Постъпила е насрещна въззивна жалба от дружеството –
застраховател „ЗД „Б. И.““ АД, с адрес за връчване: гр. Ямбол, ул. „Б.“ № 15,
ет.3, офис 16 – адв. Г.Д., в която първоинстанционното решение се обжалва в
частта, с която искът за неимуществени вреди е уважен над сумата от 100 000
лв., като се претендира отмяната му и отхвърляне на претенцията над този
размер.
Оспорва се в насрещната въззивна жалба правилното приложение от
първоинстанционния съд на принципа за справедливост, като се изтъква, че
определеното обезщетение за претърпените от въззивницата – ищца
неимуществени вреди е завишено, неотговарящо на събраните по делото
доказателства и установените фактически положения. В допълнение се сочи,
че обезщетението се явява несправедливо и неизпълняващо основната си
функция да репарира претърпените вреди.
Представените доказателства за сключен граждански брак, по
мнение на въззивника – ответник, само формално доказват близка връзка
между ищцата и починалото лице. Излагат се аргументи, че съдебният състав
не е отчел наличието на заинтересованост у разпитаните свидетели - дъщеря и
зет на ищцата, по отношение изхода на делото. Сочи се, че е била установена
една традиционна за обществото ни връзка между съпрузи, която не се
отличава с по-голяма степен на близост и изключителност.
Застъпва се позиция, че определеното обезщетение за
неимуществени вреди не следва да бъде присъждано в размер, който да
осигурява определен жизнен стандарт за бъдеще време от финансова гледна
точка, а следва да се преценява обществено-икономическата конюнктура в
страната към момента на увреждането.
Не се въвеждат искания по доказателствата.
Претендират се разноски.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на насрещната въззивна
3
жалба от Р. СТ. Г., в който се моли за оставянето й без уважение, като
неоснователна.
Поддържа се, че в производството пред първоинстанционния съд се
е доказало по безспорен начин, че въззивницата-ищца попада в кръга на
правоимащите да получат обезщетение за претърпени неимуществени вреди в
следствие смъртта на съпруга й С. Г.. Определеното обезщетение не е
завишено, а напротив – занижено, подчертава се в отговора, като не е
съобразена изключително близката връзка между ищцата и починалия,
доказана от събраните по делото гласни доказателства и тежкото изживяване
на загубата на своя партньор и опора в живота от претендиращата
обезщетение.
Въззивните жалби са подадени в преклузивния срок, от
легитимирани да обжалват страни, срещу акт, подлежащ на обжалване и
отговарят на изискванията на правната норма за редовност. Следователно,
същите са допустими за разглеждане по същество.
При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по
чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Като взе предвид изложените в жалбите съображения, доводите на
страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона,
съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предмет на разглеждане пред настоящата инстанция е претенция за
неимуществени вреди, с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, вр. чл.45 ЗЗД,
претендирани от въззивницата - ищца, като следствие от пътен инцидент, при
който тя е загубила съпруга си – С. С. Г., против застрахователя на прекия
причинител на увреждането.
Съгласно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД, всеки е длъжен да поправи
вредите, които виновно е причинил другиму, като нормата на чл.51, ал.1 ЗЗД
постановява, че обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането. Основанието за ангажиране на
имуществената отговорност на делинквента е налице при такова негово
действие, което стои в причинна връзка и е довело до намаляване /или
пропуск да се увеличи/ имуществото на увредения, или е причинило вреди от
морално естество, при вина, която се предполага.
4
При определяне естеството и характера на страданията, които следва
да бъдат възмездени, както и размера на обезщетението за произлезлите от
увреждането неимуществени вреди, съдът следва да се ръководи от общите
схващания за справедливост – чл.52 от ЗЗД.
Не се оспорва наличието на застрахователно правоотношение, към
датата на пътния инцидент, покриващо фактическия състав на договор за
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите,
сключен с дружеството – въззивник - ответник, като застраховател, по повод
автомобила, управляван от прекия причинител на увреждането – Г. Г. Т..
Разпоредбата на чл.432, ал.1 КЗ предоставя на разположение на
увреденото лице от пътно-транспортно произшествие – чл.478, ал.2,
вр.чл.477, ал.1 КЗ, възможността да търси репариране на претърпените вреди
директно от застрахователя на причинителя на увреждането, като
отговорността на застрахователя е функционално обусловена от
отговорността на делинквента за престъпване на забраната да се вреди
другиму.
Установено е в производството, че въззивницата - ищца е отправила
на 19.03.2021 г. до застрахователното дружество писмена застрахователна
претенция по чл.498, ал.1, вр. чл.380 КЗ за изплащане на застрахователно
обезщетение, по повод настъпилото застрахователно събитие, не е получила
плащане и е инициирала настоящото исково производство – чл.498, ал.3 КЗ.
Искът е допустим за разглеждане по същество.
Видно от данните по делото, на 4.12.2019 г. съпругът на
въззивницата - ищца е претърпял пътнотранспортно произшествие, при което
лек автомобил марка „Ауди А3“, рег. № *******, движещ се по път III-555, с
посока на движение от гр. Ямбол към с. Б. и управляван от Г. Т. поради
движение с превишена и несъобразена с пътните условия скорост, навлязъл в
лентата за насрещно движение и ударил насрещно движещия се автомобил,
управляван от съпруга на ищцата, при което е била причинена смъртта на
последния.
Приета като писмено доказателство по делото е Присъда № 8/
1.10.2020 г. по НОХД № 61/ 2020 г. по описа на Военен съд Сливен, влязла в
сила на 5.08.2021 г., с постановяване на Решение № 60110 от 5.08.2021 г. на
Върховния касационен съд по н.д. № 482/2021 г., с което е потвърдено
5
Решение № 8 от 11.03.2021 г. по НОХД № 43/2020 г. на Военно – апелативния
съд, потвърждаващо присъдата на първоинстанционния съд. С присъдата
прекият причинител на увреждането – Г. Т., по повод гореописаното деяние, е
призната за виновна за извършено нарушение на правилата за движение по
пътищата, регламентирани в чл.8, ал.1, чл.16, ал.1, т.1, чл.20, ал.1, чл.44, ал.1
ЗДвП, съставляващо престъпление по чл.343, ал.1, б.в, вр.чл.342, ал.1 НК и
чл.54 НК.
Влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна, по
смисъла на чл.300 ГПК, за гражданския съд, занимаващ се с гражданските
последици от деянието, в аспект на това извършено ли е деянието, неговата
противоправност и виновността на дееца.
Следва да се заключи, че са осъществени в пълнота и кумулативна
даденост реквизитите от фактическия състав на деликта, като основа за
ангажиране гаранционно – обезпечителната отговорност на застрахователя.
Не се оспорва в настоящото производство, че въззивницата – ищца е
била съпруга на починалия С. Г.. Безсъмнено претърпените от Р.Г.
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от внезапната
загуба на нейния съпруг, стоят в пряка причинно – следствена връзка с
противоправното поведение на застрахования при въззивника - ответник
делинквент, поради което е налице материалноправна легитимация в нейно
лице те да бъдат възмездени. Спорен между страните е размерът на
обезвредата, която се следва на правоимащото лице.
По отношение размера на дължимото обезщетение, с оглед
приложимия обществен критерий за справедливост, настоящият състав
отбелязва, че съгласно дадените с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на
Пленума на ВС указания, относно критериите, относими към определянето на
обезщетение за морални вреди, при настъпили в резултат на деликт телесни
увреждания или смърт, определянето на обезщетението по справедливост е
свързано с преценката на конкретно съществуващите и намерили проявление
в случая обстоятелства, измежду които, при причиняването на смърт,
възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между
пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди,
посочени неизчерпателно. Подчертава се, че преценката следва да е
индивидуална във всеки конкретен случай, но не абстрактна, а почиваща на
6
установените в производството обстоятелства, имащи значение за постигане
на пълна обезвреда на настъпилите, вследствие увреждането, отрицателни
въздействия.
Трайно формираната по реда на чл.290 ГПК съдебна практика
утвърждава това разбиране. В допълнение, прибавено е и изискването при
определяне на обезщетението, като проявление на общественото разбиране за
справедливост – чл.52 ЗЗД, да се държи сметка и за обществено-
икономическата конюнктура в страната, към момента на увреждането,
ориентир за която са нивата на застрахователно покритие по задължителната
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ – Решение на
ВКС по чл.290 ГПК № 95 от 24.10.2012 г. по т.д. № 916/ 2011 г., І т.о.
Към момента на смъртта си, съпругът на ищцата е бил на възраст 65
години. Преживялата го съпруга е била на 59 г.
В производството пред съда от първа инстанция са разпитани
свидетели, показанията на които въвеждат в делото информация относно бита
в семейството на починалия преди инцидента, като свидетелите М. Т. –
дъщеря на ищцата, и А. Т. – зет на ищцата, последователно акцентират на
топлите, изпълнени с обич и взаимопомощ фамилни отношения, неизменната
сплотеност, демонстрирана от съпрузите през годините на съвместния им
живот. Разпитаните свидетели убедително проследяват и разкриват пред съда
промяната в състоянието на въззивницата - ищца, след инцидента, като
споделят за трудното приемане на непрежалимата загуба, нейното отчаяние и
скръб.
Неоснователно се поддържа във въззивната жалба на
застрахователя, че депозираните свидетелски показания по делото се
дискредитират от обстоятелството, че свидетелите са заинтересовани в полза
на ищцата, поради роднинските си връзки с нея.
Съдебната практика последователно е потвърждавала, че не
съществува забрана да бъдат разпитани заинтересовани свидетели и въз
основа на техните показания да бъдат приети за установени определени
факти, ползващи страната, в полза на която свидетелят би могъл да се счита
заинтересован – Решение № 149 от 22.12.2020 г. на ВКС по гр.д. № 736/2020
г., IV г.о. Роднинската връзка на свидетеля със страната, която го е посочила,
сама по себе си, не е основание показанията на този свидетел да се считат
7
недостоверни – Решение № 457 от 6.08.2010 г. по гр.д. № 477/2009 г., III г.о.
За да се формира извод за надеждността на тези показания, те следва да се
преценяват с оглед на всички останали обстоятелства по делото, свободно, по
вътрешно убеждение на съда и в съответствие с правилата на логиката.
Анализирайки показанията на свидетелите родственици на
въззивницата – ищца, съдът намира, че тези свидетелства не се намират в
колизия с други, събрани в производството, доказателства, както и не са
вътрешнопротиворечиви, нито неубедителни. Свидетелите имат пряк и
непосредствен поглед върху отношенията в семейството преди и след пътния
инцидент и с достоверност разкриват както създадените топли и грижовни
отношения между съпрузите приживе, така и настъпилата неблагоприятна
промяна в емоционалната и социална сфера на ищцата след пътния инцидент.
При преценката си за интензитета и продължителността на
претърпените емоционални страдания, в конкретния случай, и прогнозите за
тяхното отзвучаване следва да се съобрази, че съпругата на починалия е
загубила своя партньор и житейски спътник, с когото е била в продължителна
брачна връзка.
Внезапната загуба на брачния партньор следва да се окачестви като
тежка емоционална травма, последиците от която преживялата съпруга, в
настоящия случай, ще търпи до края на живота си, доколкото е малко
вероятно тя да формира връзка с такъв интензитет занапред. Следва, обаче, да
се съобрази, че въззивницата – ищца ще се възстановява в подкрепящата
среда на своите деца и внуци, които й осигуряват положителна житейска
перспектива.
В аспект на гореизложеното, настоящият състав приема, че
адекватната обезвреда на посоченото увреждане, при приложение на
обществения критерий за справедливост, е сумата от 120 000 лв.
Неоснователно е поддържаното в жалбата на дружеството - ответник
съждение, че претендираното и присъждано обезщетение следва да се
съпоставя с конкретния жизнен стандарт на правоимащото лице, с оглед да не
се превръща на източник на по-висок такъв за бъдеще време. Приложение при
определяне на обезщетението намира принципът за интегрална обезвреда на
претърпените увреждания от нематериално естество, като нормата на чл.52
ЗЗД поставя изисквания за съобразяване на критерия за справедливост,
8
относим към конкретния етап от развитие на обществото. Обвързаността на
размера на обезщетението е следователно с разбирането за справедливост на
социума, а не с конкретния жизнен стандарт и доходи на пострадалите, тъй
като те нямат отношение към търпените от последните морални вреди.
Претенцията за присъждане на лихвата за забавено изпълнение на
паричното задължение е основателна, като същата е дължима, съобразно
правилата на чл.493, ал.1, т.5, вр. чл.429, ал.2, т.2, вр. ал.3 КЗ, считано от
датата на уведомяването от застрахования за настъпването на
застрахователното събитие по реда на чл.430, ал.1, т.2 КЗ или от датата на
уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото
лице, която от датите е най-ранна, в настоящия случай – 19.03.2021 г. – датата
на уведомяване на застрахователя от пострадалата. Доводите в жалбата на
въззивницата - ищца относно различен начален момент на лихвата за забава
са неоснователни. Липсата на изрично оспорване от страна на застрахователя
на сочения в исковата молба начален момент на мораторната лихва не
обвързва съда да приеме за доказано настъпване изпадането в забава от
застрахователя в претендирания от пострадалия момент. Не се касае за
произнасяне свръхпетитум, както се претендира в жалбата на ищцата, а за
приложение на императивните правни норми, регламентиращи дължимостта
на лихва за забава при неизпълнение на задължението за изплащане на
застрахователно обезщетение.
Съвпадането на изводите на настоящата апелативна инстанция с тези
на първоинстанционния съд обосновават потвърждаване на атакуваното
решение.
При този изход от делото, всяка от страните е осъществила успешна
защита по жалбата на другата страна – ищцата – до размера на 20 000 лв., а
ответникът – до размер на 60 000 лв.
Предвид отправеното искане, на процесуалния представител на
въззивницата - ищца следва да се присъди възнаграждение, на основание
чл.38, ал.2, вр. чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата, вр. чл.2, ал.2, вр. чл.7,
ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, в размер на по 1130 лв. за защитата пред
настоящата инстанция.
На дружеството – застраховател, при отправеното искане и
9
ангажирани доказателства, следва да се присъди сумата от 2880 лв. –
адвокатско възнаграждение, за защита по жалбата на ищцата пред въззивната
инстанция.
Мотивиран от изложеното, Апелативен съд Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 96 от 1.12.2021 г., постановено по
гр.д. 109/ 2021 г. на Окръжен съд Ямбол.
ОСЪЖДА „ЗД „Б. И.““ АД , ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление: гр. София 1407, район Л. бул. „Д. Б. № 87, представлявано от
С. С. П. и К. Д. К. - заедно, да заплати на адв. Б. Зл., с адрес: гр. София, ул. „И.
Д.“ № 7, ет. 5, ап.9, сумата от 1130 лв. – възнаграждение пред настоящата
инстанция.
ОСЪЖДА Р. СТ. Г. , ЕГН **********, с адрес: гр. Ямбол, ж.к. Р. к.
18, вх.Е, ет.3, ап.92, да заплати на „ЗД „Б. И.““ АД , ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление: гр. София 1407, район Л. бул. „Д. Б. № 87,
представлявано от С. С. П. и К. Д. К. - заедно, сумата от 2880 лв. – съдебно-
деловодни разноски пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10