№ 84
гр. гр. Добрич, 11.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на дванадесети март
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Диана Г. Дякова
Членове:Галина Д. Жечева
Станимир Т. Ангелов
при участието на секретаря Билсер Р. Мехмедова Юсуф
като разгледа докладваното от Галина Д. Жечева Въззивно гражданско дело
№ 20253200500044 по описа за 2025 година
за да се произнесе,съобрази следното:
Производството е по реда на глава ХХ,чл.258 и сл. от ГПК.Подадена е
въззивна жалба от И. К. И. от гр.Б.,в.з.“Б. С.“,ул.“О.“ №1 срещу решение
№128/14.10.2024 г. по гр.д.№33/2024 г. на Балчишкия районен съд,с което са
отхвърлени следните искове,предявени от въззивника:
за установяване в отношенията между И. К. И. с ЕГН ********** с
настоящ адрес в гр.Б.,вилна зона „Б. С.“,ул.“О.“№1 и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД с
ЕИК *********,със седалище и адрес на управление в
гр.София,ул.“Сребърна“ №16,бл.Парк Лейн Офис Център,ет.8,че Договор за
потребителски кредит №**** от 22.09.2021 г. е нищожен на основание
неточно посочен ГПР,на основание чл.124 от ГПК във вр. чл.11 ал.1 т.10 във
вр. чл.22 от ЗПК;
за осъждане на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД да заплати на И. К. И. на
основание чл.55 ал.1 предложение първо от ЗЗД във вр.чл.23 от ЗПК сума в
размер на 53,51 лева,представляваща сбор на заплатени без основание суми
(предвид разпоредбата на чл. 23 ЗПК) за лихви,такси и неустойки по нищожен
договор за потребителски кредит №****;
1
за установяване в отношенията между И. К. И. и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“
АД,че клаузата на чл.5.6,касаеща начисляване на неустойка при
непредоставяне на обезпечение,от Договор за потребителски кредит №**** от
22.09.2021 г. е нищожна на основание чл.26 от ЗЗД;
за осъждане на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД да заплати на И. К. И. на
основание чл.55 ал.1 предложение първо от ЗЗД във вр.чл.23 от ЗПК сума в
размер на 48,10 лева,представляваща 1,85 лв на ден,умножено по 26 дни до
окончателното погасяване на задълженията по кредита,която сума е платена
без основание по неравноправна клауза,
като въззивникът е осъден да заплати на горното дружество сумата от 480
лв деловодни разноски.
Според въззивника първоинстанционното решение е неправилно поради
противоречието му на материалния закон и несъобразяване с действителната
правна обстановка.Изразява несъгласие с извода на БРС,че оскъпяването на
кредита под формата на неустойка при непредоставяне на обезпечение е
индивидуално уговорена клауза и че същата не противоречи на добрите
нрави,както и че договорът за кредит не е недействителен,тъй като посоченият
в него ГПР отговаря на изискванията на ЗПК.Въззивникът излага подробни
доводи по същество на спора,мотивирайки недействителност на договора за
кредит поради неточно посочен в него ГПР и нищожност на клаузата за
неустойка поради противоречието й на добрите нрави,в каквато насока била
константната практика на съдилищата по договори с ответното
дружество.Позовава се на решения по дело С-714/22 и по дело С-453/10 на
СЕС.Настоява за отмяна на първоинстанционното решение като неправилно и
за уважаване на главните искове,а при отхвърлянето им-за уважаване на
евентуалните искове.Претендират се сторените от въззивника разноски в двете
инстанции,както и присъждане в полза на пълномощника му на адвокатско
възнаграждение при условията на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.
В писмен отговор въззиваемата страна „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД изразява
становище за неоснователност на жалбата и настоява за потвърждаване на
първоинстанционното решение,както и за присъждане в полза на дружеството
сторените в настоящата инстанция разноски.В отговора на жалбата са
преповторени доводите на дружеството,обективирани в отговора на исковата
молба в първоинстанционното производство.
2
Като постави на разглеждане въззивната жалба,Добричкият окръжен съд
установи следното:
Жалбата е депозирана в рамките на преклузивния срок по чл.259 ал.1 от
ГПК /въззивникът е получил препис от първоинстанционното решение на
21.10.2024 г.,а жалбата му срещу решението на БРС е подадена чрез ССЕВ на
04.11.2024 г. при изтекъл за страната срок за въззивно обжалване на 04.11.2024
г./.Жалбата е процесуално допустима предвид горното и подаването й от
активно легитимирано лице /страна в производството по делото/ с правен
интерес от атакуване на неизгодното за него първоинстанционно
решение.Разгледана по същество,същата е основателна.
Първоинстанционното решение е валидно като постановено от законен
състав на районния съд в рамките на правомощията му,в изискуемата
форма,мотивирано и разбираемо.Същото е допустимо в частта на
произнасянето по предявените допустими главни искове,като с оглед
необходимия резултат по спора по главните искове се оказва недопустимо и
подлежи на обезсилване в частта на произнасянето по предявените евентуални
искове /за този извод съображения ще се изложат по-долу в мотивите/.По
същество е неправилно в частта по главните искове,като съображенията за
този извод са следните:
Гр.д.№33/2024 г. на БРС е образувано по повод искова молба вх.
№303/17.01.2024 г.,уточнена с молба вх.№2069/08.05.2024 г. по описа на БРС
/на лист 103 от делото на БРС/,с която са предявени обективно кумулативно
съединени помежду си главни искове и съединени с тях също обективно
кумулативно съединени помежду си евентуални искове от И. К. И. с ЕГН
********** от гр.Б.,в.з.“Б. С.“,ул.“О.“ №1 срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД,ЕИК
*********,със седалище и адрес на управление гр.София,ул.“Сребърна“
№16,бл.Парк Лейн Офис Център,ет.8,както следва:
1./главен иск на основание чл.26 ал.1 предл.1 от ЗЗД във връзка с чл.22 от
Закона за потребителския кредит /ЗПК/ във връзка с чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК за
прогласяване нищожността на сключен между страните на 22.09.2021 г.
договор за потребителски кредит №****;
2./главен иск на основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сума в размер на 53,51 лв,представляваща сбор
от заплатени от ищеца на ответника без основание суми за лихви,такси и
3
неустойки по процесния договор за кредит;
3./евентуален иск на основание чл.26 ал.1 предл.3 от ЗЗД във връзка с
чл.21 ал.1 от ЗПК във връзка с чл.143 ал.2 т.5 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/ за прогласяване нищожността на клаузата на т.5.6 от
сключения между страните на 22.09.2021 г. договор за потребителски кредит
№****,касаеща начисляване на неустойка при непредоставяне от
кредитополучателя на обезпечение в полза на кредитора;
4./евентуален иск на основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сума в размер на 48,10 лв,представляваща
заплатена от ищеца на ответника без основание въз основа на нищожна
/неравноправна/ клауза неустойка по процесния договор за кредит.
Изложено е в исковата молба,че по силата на сключения между ищеца И.
в качеството на кредитополучател и ответното дружество „Ай Ти Еф Груп“
АД в качеството на кредитор договор за потребителски кредит
№****/22.09.2021 г. кредиторът предоставил на кредитополучателя сума в
размер на 200 лв при условия:лихвен процент-40,52 %;годишен процент на
разходите /ГПР/-49 %;срок на погасяване-1 месец;обща сума за връщане-
206,66 лв.Съгласно т.5.1-5.3 от договора кредитополучателят следвало в срок
до края на следващия ден,считано от деня на предоставяне на сумата по
кредита,да осигури за обезпечаване на кредита банкова гаранция и поне двама
поръчители,отговарящи на посочени изисквания.Съгласно т.5.6 при
неосигуряване на обезпечение в срока и условията по договора или ако
действието на обезпечението бъде по някаква причина
прекратено,кредитополучателят дължал на кредитора неустойка за всеки
календарен ден,за който не е предоставил обезпечение.Размерът на
неустойката бил индивидуално определен за всеки кредитополучател и бил
изрично посочен в Приложение №1 към договора и в погасителния
план.Неустойката се начислявала и заплащала от кредитополучателя заедно
със съответната погасителна вноска.Към датата на подаване на исковата молба
ищецът бил погасил предсрочно кредита дни преди падежа,като платил на
кредитора сума в размер на 253,51 лв.Клаузата за начисляване на неустойка
при неосигуряване на обезпечение била нищожна.Вземането всъщност
нямало характера на неустойка с присъщите й функции,а било именувано така
с цел заобикаляне на ограничението по чл.19 ал.4 от ЗПК,съгласно което
4
разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на
ГПР.Заемодателят си гарантирал,че ще получи вземането,създавайки
прекомерни изисквания-предпоставки за сигурно неизпълнение от страна на
кредитополучателя на задължението да осигури обезпечение в еднодневен
срок.Касаело се за вземане с характер на допълнителна и гарантирана за
заемодателя икономическа облага-печалба,скрита под формата на
неустойка.Неустойката нямала обезщетителна функция,тъй като не се
дължала като обезщетение за вреди от неизпълнението на основното
договорно задължение.Както била уговорена,същата се дължала и при
редовно,точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на
договорените вноски ведно с вноските по погасителния план.От
неосигуряването на обезпечение кредиторът не търпял вреди по-големи от
вредите при пълно неизпълнение по договора,а при последното била
предвидена с разпоредбата на чл.33 от ЗПК горна граница на обезщетението-
размерът на законната лихва.Уговорената неустойка надвишавала значително
размера на законната лихва,поради което регламентиращата я клауза била
неравноправна по смисъла на чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП,била договорена в
нарушение на изискванията за добросъвестност и извън обезпечителната
функция на неустойката.Нямало логика кредиторът първо да предостави
кредита,а след това да изисква предоставяне на обезпечение.Явно същият не
желаел да извърши предварителна проверка на възможностите за изпълнение
на клиента си,а вместо това прехвърлял изцяло тежестта на последния за
последиците от неизпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение в противоречие с чл.143 ал.2 т.3 от ЗЗП.С клаузата за неустойка
се заобикаляла разпоредбата на чл.33 ал.1 от ЗПК,тъй като с нея се уговаряло
още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно
задължение,от което не произтичали вреди.Вредите,които същата
обезпечавала,били всъщност вредите от това,че вземането няма да бъде
събрано,които вреди обаче се обезщетявали чрез мораторната лихва по чл.33
ал.1 от ЗПК.Било налице кумулиране на неустойка за забава с мораторна
лихва,което било недопустимо.Освен горното договорът за кредит бил типов
и предварително изготвен от кредитора при приложими Общи условия,поради
което не ставало дума за индивидуално уговорена клауза в контекста на чл.146
ал.1 от ЗЗП.Договорът за кредит формално отговарял на изискванията на чл.11
ал.1 т.9 и 10 от ЗПК,доколкото в него били посочени лихвен процент,ГПР и
5
обща сума,дължима от потребителя.Последните обаче не съответствали на
действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения.В
случая общата дължима от потребителя сума при непредоставяне на
обезпечение била 262,06 лв,която не съответствала на посочените размери на
лихвения процент и ГПР.При това положение била нарушена разпоредбата на
чл.19 ал.4 от ЗПК,предвиждаща,че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва.Неустойката за неосигурено обезпечение следвало
също да се включи в ГПР,тъй като по естеството си тя била обезщетение за
неизпълнение на задължение извън основното по договора за връщане на
кредита.Не било ясно какви компоненти включва ГПР,визиран в договора,и
как е формиран.ГПР бил посочен като процент без изрично описание на
основните данни,послужили за неговото изчисляване.След като договорът не
отговарял на изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК за посочване по ясен и
разбираем начин на размера на ГПР,същият бил изцяло нищожен съгласно
чл.22 от ЗПК.
В отговора на исковата молба ответникът по делото „Ай Ти Еф Груп“ АД
оспорва исковете като неоснователни и настоява за отхвърлянето
им.Договорът за кредит бил сключен по инициатива на
кредитополучателя,който бил попълнил заявка за кандидатстване с пълни
данни за самоличността си.Същият потвърдил,че се е запознал и се съгласява
с ОУ,приложими към договора.Уговорената неустойка за неосигуряване на
обезпечение не следвало да се включва в ГПР,тъй като представлявала
разход,който потребителят заплаща при неизпълнение на задължение по
договора.ГПР имал за цел да информира потребителя какви ще са му
разходите,ако изпълнява надлежно и в срок задълженията си по договора,а не
да включва в себе си евентуални компоненти,поставени под условието,че
кредитополучателят не изпълнява задължението си по договора.ГПР по
процесния договор бил съобразен с всички изисквания на ЗПК.Неустойката се
дължала само за периоди,в които кредитът бил без осигурено
обезпечение,което означавало,че,ако кредитополучателят осигурял такова
макар и след срока за това,неустойка спирало да се
начислява.Кредитополучателят бил информиран за евентуалното начисляване
на неустойката още при предоставяне на приложимия Стандартен европейски
формуляр преди сключване на договора и с оглед на това могъл да прецени
дали да сключи договора или не.Кредиторът бил свободен да определи какви
6
да бъдат изискванията за обезпечение с оглед финансовата надеждност на
всеки кредитополучател.Неустойката в случая имала трите й присъщи
функции-обезпечителна,обезщетителна и санкционна,като се наблягало от
страните на обезщетителната й функция.Заемодателят предоставил
високорисков паричен заем при бързо одобрение,без поръчител,без
допълнителни обезпечения,без застраховка.Неустойката обезщетявала
липсата на поръчители или банкова гаранция,които да гарантират
изпълнението на договорните задължения.Никой кредитор не искал да
предоставя рискови заеми,затова и страните договаряли неустойка,която да
обезщети вредите,които се изразяват в необезпечаване на заема.Този начин на
уговаряне на задължение за предоставяне на обезпечение след сключване на
договора бил в полза на кредитополучателя,който получавал заема веднага и
без осигурено обезпечение.Друг бил въпросът,че след сключване на договора
кредитополучателите пренебрегвали тази клауза,надявайки се същата да не се
приложи.Неустойката била индивидуално уговорена между страните,което
правело клаузата равноправна.Тя не била включена в ОУ на дружеството,а се
уговаряла с всеки кредитополучател,като се вземали предвид размерът на
кредита,уговорките за погасяването му и други условия.ГПР бил изчислен
съгласно формулата в Приложение 1 от ПЗР на ЗПК.Разпоредбата на чл.11
ал.1 т.10 от ЗПК не следвало да се тълкува разширително.Тя не предвиждала в
договора изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички
разходи,включвани в ГПР,а единствено да се посочат
допусканията,използвани при изчисляване на ГПР.Допусканията били
предвиждания за бъдещето,а не разходи-част от ГПР.Смисълът на закона бил
кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата,която
ще върне,което в случая било изпълнено.Обстоятелството дали договорената
неустойка следва да бъде включена в ГПР било въпрос,относим към
действителността на клаузата за неустойка,а не към действителността на
целия договор.
От фактическа и правна страна се установява следното:
Не е спорно сключването от разстояние по електронен път по реда на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние на процесния
договор за потребителски кредит №****/22.09.2021 г. между ищеца И. К. И. в
качеството на кредитополучател и ответника „Ай Ти Еф Груп“ АД-гр.София в
качеството на кредитодател.По силата на договора /виж Приложение №1 към
7
него/ кредиторът е предоставил на кредитополучателя кредит в размер на 200
лв за срок от 1 месец.Общо дължимата сума за връщане е уговорена в размер
на 206,66 лв при предоставено от кредитополучателя обезпечение по договора
и в размер на 266,06 лв при непредоставено обезпечение.Задължението е
следвало да бъде погасено на една вноска.В посочената сума от 206,66 лв
освен главницата по заема от 200 лв е включена уговорената възнаградителна
лихва,фиксирана в размер на 40,52 % годишно.В сумата от 266,06 лв са
включени главницата по заема,възнаградителната лихва и неустойка по т.5.6
от договора,дължима при непредоставяне на обезпечение.Посочен е годишен
процент на разходите от 49 % при следните допускания:кредитополучателят
усвоява цялата сума по кредита и ползва кредита за целия срок на
договора,като погасява всяка вноска на съответния падеж и страните стриктно
изпълняват точно и в срок задълженията си,като не се начисляват разходи за
събиране на вземането,лихви или неустойки за неизпълнение.От описанието
на допусканията е безспорно ясно,че ГПР е формиран при условие на пълно и
точно изпълнение на договора от кредитополучателя и същият не включва
разходи,свързани с неизпълнение на договора.
С клаузите на т.5.1-5.5 от договора за кредит е уговорено задължение на
кредитополучателя в срок до края на следващия ден,считано от деня на
предоставяне на сумата по кредита,да учреди обезпечение в полза на
кредитора.Обезпеченията могат да бъдат поръчителство от две физически
лица,които следва да отговарят на редица изисквания,или банкова
гаранция.Според клаузата на т.5.6 от договора в случай на неизпълнение от
кредитополучателя на горното му задължение да осигури обезпечение или
при прекратяване по някаква причина действието на предоставеното
обезпечение кредитополучателят дължи на кредитора неустойка за всеки
календарен ден,за който не е предоставил обезпечение.Размерът на
неустойката е определен индивидуално в Приложение №1 към договора и
погасителния план към кредита.Неустойката се начислява и заплаща заедно
със съответната погасителна вноска.
Неустойката по т.5.6 от процесния договор няма
обезпечителна,обезщетителна или санкционна функция,т.е. тя е мнима
неустойка само по наименование,но не и по уговореното й съдържание.По
дефиниция неустойката служи като обезщетение за кредитора за вредите от
8
неизпълнението на основното задължение по договора-в случая по договор за
кредит по правило от неизпълнението или забавеното изпълнение на
задължението за връщане от кредитополучателя на заемната сума.При
настоящата хипотеза тя е уговорена като неустойка при неизпълнение не на
основното задължение за връщане на кредита,а на вторично непарично
задължение на кредитополучателя да обезпечи кредита чрез поръчители или
банкова гаранция.Не е ясно какви имуществени вреди за кредитора от
неизпълнението на това вторично задължение обезщетява уговорената
неустойка.Липсата на обезпечение по договора не води автоматично до преки
имуществени вреди за кредитора.Вреди за последния ще настъпят от
неизпълнението на основното договорно задължение /при цялостно или
частично невръщане на кредита/.Процесната неустойка по начина на
уговарянето й се дължи от кредитополучателя дори при хипотеза на пълно и
точно изпълнение от същия на основното му задължение по договора за
кредит-връщане на заемната сума,което противоречи на житейската и правна
логика.Логично е и е в негов изначален интерес кредиторът да осигури
обезпечаване на вземането си по договора и да гарантира събирането му от
трети лица в случай на неизпълнение от главния длъжник още към момента на
сключване на договора,т.е. да постави осигуряването на обезпечение от
длъжника като условие за сключване на договора и при непредоставяне на
такова изобщо да не сключи договор.В случая се подхожда противно на
икономическата логика,като се уговаря изискване длъжникът да предостави
обезпечението след сключване на договора.В тази хипотеза на вече сключен
договор и получена от длъжника заемна сума последният няма никакъв
стимул особено при ниски по размер кредити /в случая от 200 лв/ да полага
усилия и да предприема действия по осигуряване постфактум обезпечение на
кредитора.Именно този психологически момент се използва недобросъвестно
от дружеството-кредитор като икономически по-силната страна в
правоотношението,като въвежда в предмета на договора изискването за
последващо предоставяне на обезпечение от длъжника и предвижда в типовия
си договор и „неустойка“ за непредоставяне на обезпечение.При избрания
подход за последващо сключването на договора предоставяне на обезпечение
тази т.нар. неустойка при посочената хипотеза винаги ще гарантира на
кредитора едно сигурно допълнително скрито възнаграждение по
договора.Обстоятелството,че предоставянето на обезпечение не е въведено
9
като условие за предоставяне на кредита,дава основание да се счита,че
кредиторът всъщност няма интерес от обезпечението,а от получаване на
неустойката,която се явява скрита печалба по договора и води до скрито
оскъпяване на кредита.
Според разпоредбата на чл.19 ал.1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя,настоящи или бъдещи (лихви,други преки или косвени
разходи,комисиони,възнаграждения от всякакъв вид,в т.ч. тези,дължими на
посредниците за сключване на договора),изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.Съгласно чл.19 ал.3 т.1 от ЗПК в ГПР
не се включват разходите,които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит.Разпоредбата обаче има
предвид разходи,свързани с неизпълнение на основното задължение на
потребителя да върне кредита,а не разходи за други вторични
задължения,които не са предмет на основното заемно правоотношение.Тъй
като неустойката в случая не представлява обезщетение за неизпълнение на
основното договорно задължение на кредитополучателя и е допълнителен
разход за последния,оскъпяващ кредита,същата следва да бъде елемент на
ГПР.Към датата на сключване на договора за кредит тя е един бъдещ
разход,свързан с непредоставяне на обезпечение от длъжника,който обаче е
определен изначално по размер и е известен на кредитора.Този евентуален
бъдещ разход също следва да е компонент на ГПР според дефиницията по
чл.19 ал.1 от ЗПК.В случая обаче той не е включен в ГПР-според посоченото в
Приложение №1 към процесния договор ГПР от 49 % включва само
допускания,свързани с договора в хипотеза на пълно и точно изпълнение на
всички задължения на кредитополучателя.При включване на т.нар неустойка
за непредоставяне на обезпечение в ГПР последният значително ще надвиши
максималния размер от 50%,предвиден в чл.19 ал.4 от ЗПК /петкратния размер
на законната лихва/.
Макар и посоченият в процесния договор за потребителски кредит ГПР
от 49 % да съответства формално на законовите размери,същият в
действителност надвишава размера по чл.19 ал.4 от ЗПК.Посоченото
представлява нарушение на разпоредбата на чл.10 ал.1 от ЗПК,изискваща ясно
и разбираемо съдържание на договора,и на разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от
ЗПК,изискваща посочване по ясен и разбираем начин в договора на годишния
10
процент на разходите по кредита и общата сума,дължима от
потребителя,изчислени към момента на сключване на договора за кредит,вкл.
коректно посочване на взетите предвид допускания,използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите.Невключването в ГПР на
компоненти /в случая неустойката за непредоставяне на обезпечение/,които
потребителят следва да заплати на кредитора дори и при пълно и точно
изпълнение от негова страна на основното договорно задължение по връщане
на кредита,създава невъзможност или поне значително затруднява
потребителя при извършване на преценка относно финансовата тежест,която
ще понесе,сключвайки договора.Вписването в договора на по-нисък от
действителния ГПР въвежда в заблуждение кредитополучателя и го мотивира
за сключване на договор,какъвто при обявяване на всички условия същият
едва ли би сключил.
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК при неспазване изискванията на
чл.10 ал.1,чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.7-9 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен.В случая се констатира именно
противоречие на договора с разпоредбите на чл.10 ал.1 и чл.11 ал.1 т.10 от
ЗПК,чието неспазване обосновава нищожност на договора по смисъла на
чл.22 от ЗПК.Горните изводи на съда намират опора както в константната
практика на българските съдилища /така решение №286/29.02.2024 г. по
в.гр.д.№25/2024 г. на ОС-Пловдив;решение №31/08.02.2024 г. по в.гр.д.
№224/2023 г. на ОС-Кюстендил;решение №952/04.07.2023 г. по в.гр.д.
№700/2023 г. на ОС-Пловдив и др./,така и в задължителното за българските
съдилища,постановено по преюдициално запитване,решение по дело С-
714/2022 г. на СЕС /т.1 и 2 от решението/.
Предвид горното главният иск на основание чл.26 ал.1 предл.1 от ЗЗД във
връзка с чл.22 от ЗПК във връзка с чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК за прогласяване
нищожността на сключения между страните на 22.09.2021 г. договор за
потребителски кредит №**** е основателен и следва да бъде уважен.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК,когато договорът за
потребителски кредит е недействителен,потребителят връща само чистата
стойност на кредита,но не дължи лихва или други разходи.От представената
от ищеца И. разписка от 18.10.2021 г. /на лист 16 от делото на БРС/ е видно,че
същият е заплатил на кредитора по процесния договор сума в общ размер на
11
253,51 лв,който факт не е спорен между страните.По смисъла на чл.23 от ЗПК
при нищожен договор ищецът дължи на кредитодателя само главницата от
200 лв,а разликата от 53,51 лв се явява недължимо платена при начална липса
на основание.Главният иск по чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД за присъждане в полза
на ищеца на сумата от 53,51 лв е основателен и следва да бъде уважен.Ищецът
не е претендирал изрично присъждане на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД и на
обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху сумата от
53,51 лв,считано от датата на предявяване на исковете,поради което законната
лихва не следва да се присъжда.
С оглед изложеното първоинстанционното решение като неправилно
следва да бъде отменено в частта,с която посочените по-горе главни искове са
отхвърлени,като исковете следва да бъдат уважени.В частта на произнасянето
по евентуалните искове първоинстанционното решение е недопустимо и
следва да бъде обезсилено.При уважаване на главните искове не се е сбъднало
условието за разглеждане на евентуалните искове /същите подлежат на
разглеждане,ако главните искове са отхвърлени/,поради което в частта на
постановяване на решение по същите първоинстанционният съдебен акт
следва да бъде обезсилен.Първоинстанционното решение следва да бъде
отменено и в частта за разноските,като отговорността за разноски в първата и
въззивната инстанции следва да се разпредели съобразно изхода от спора.
Двете страни са претендирали присъждане на сторените от тях разноски в
двете инстанции.С оглед изхода от спора право на разноски за първата и
въззивната инстанция на основание чл.78 ал.1 от ГПК има само ищецът по
делото и въззивник И. К. И..Ответникът и въззиваем „Ай Ти Еф Груп“ АД-
гр.София няма право на разноски и такива не следва да му се присъждат.
Ищецът е сторил в първоинстанционното производство следните
разноски:100 лв държавна такса за водене на делото.В първата инстанция
същият е представляван от адв.Д. Г. от АК-Ловеч,който е предоставил
безплатна правна помощ на основание чл.38 ал.1 т.2 от ЗА,видно от договор за
правна защита и съдействие от 30.11.2023 г. на лист 25 от делото на
БРС.Адвокатът е претендирал заплащане на възнаграждение на основание
чл.38 ал.2 от ЗА.Посочените в Наредба №1/09.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа размери на адвокатските възнаграждения следва да се
ползват от съда като ориентир при оценяване на положения от адвоката
12
труд.Съобразно разпоредбата на чл.2 ал.5 от горната Наредба се дължи
възнаграждение по всеки от двата разгледани и уважени обективно съединени
иска.Съгласно чл.7 ал.2 т.1 от Наредбата при искове с цена до 1 000 лв се
следва адвокатско възнаграждение от 400 лв.Първият главен иск е с цена 200
лв,а вторият с цена 53,51 лв.В полза на адв.Д.Г. следва да се присъди
адвокатско възнаграждение за всеки от двата иска под горния размер-по 50 лв
на иск,като се има предвид ниската цена на исковете и доколкото
пълномощникът не се е явил в открито съдебно заседание,предоставил е
защита в писмен вид,делото е приключило в едно съдебно заседание и не се
отличава с голяма фактическа и правна сложност.Така в полза на ищеца И.
следва да се присъдят разноски за първата инстанция в размер на 100 лв
държавна такса и в полза на упълномощения му адв.Д. Г. възнаграждение в
размер на 100 лв.
За въззивната инстанция в полза на ищеца и въззивник И. И. следва да се
присъдят разноски в размер на 50 лв държавна такса за обжалването.В полза
на упълномощения адв.Д. Г. следва да се присъди адвокатско възнаграждение
за една инстанция за защита по двата иска в размер на 100 лв /по 50 лв на
иск/,доколкото отново делото е приключило в едно открито заседание,на което
пълномощникът не се е явил,депозирал е писмено становище,като във
въззивната жалба и писменото становище е преповторил доводи и
съображения,идентични с тези в първоинстанционното производство.
Съгласно чл.236 ал.1 т.7 от ГПК съдебното решение трябва да съдържа
банковата сметка,по която да се преведат присъдените суми.Ищецът И. е
посочил във въззивната си жалба банкови сметки,по които да се преведат от
ответното дружество присъдените на ищеца сума по иска по чл.55 ал.1
предл.1 от ЗЗД и за разноски и присъдените в полза на адв.Д. Г.
възнаграждения.
Въззивното решение е необжалваемо,тъй като всеки от облигационните
искове е с цена под 5 000 лв /установителният иск е с цена 200 лв,а
осъдителният-с цена от 53,51 лв/.
Водим от гореизложеното,Добричкият окръжен съд
РЕШИ:
13
ОТМЕНЯ решение №128/14.10.2024 г. по гр.д.№33/2024 г. на Балчишкия
районен съд в частта,с която са отхвърлени следните искове:
за установяване в отношенията между И. К. И. с ЕГН ********** с
настоящ адрес в гр.Б.,вилна зона „Б. С.“,ул.“О.“№1 и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД с
ЕИК *********,със седалище и адрес на управление в
гр.София,ул.“Сребърна“ №16,бл.Парк Лейн Офис Център,ет.8,че Договор за
потребителски кредит №**** от 22.09.2021 г. е нищожен на основание
неточно посочен ГПР,на основание чл.124 от ГПК във вр. чл.11 ал.1 т.10 във
вр. чл.22 от ЗПК;
за осъждане на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД да заплати на И. К. И. на
основание чл.55 ал.1 предложение първо от ЗЗД във вр.чл.23 от ЗПК сума в
размер на 53,51 лева,представляваща сбор на заплатени без основание суми
(предвид разпоредбата на чл. 23 ЗПК) за лихви,такси и неустойки по нищожен
договор за потребителски кредит №****,
както и в частта,с която И. К. И. е осъден да заплати на „Ай Ти Еф Груп“
АД-гр.София сумата от 480 лв деловодни разноски,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между И. К. И. с ЕГН
********** от гр.Б.,в.з.“Б. С.“,ул.“О.“ №1 и „Ай Ти Еф Груп“ АД,ЕИК
*********,със седалище и адрес на управление гр.София,ул.“Сребърна“
№16,бл.Парк Лейн Офис Център,ет.8,че сключеният между И. К. И. в
качеството на кредитополучател и „Ай Ти Еф Груп“ АД-гр.София в качеството
на кредитодател договор за потребителски кредит №**** от 22.09.2021 г. е
нищожен като противоречащ на закона на основание чл.26 ал.1 предл.1 от ЗЗД
във връзка с чл.22 от Закона за потребителския кредит във връзка с чл.11 ал.1
т.10 от Закона за потребителския кредит.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД,ЕИК *********,със седалище и адрес на
управление гр.София,ул.“Сребърна“ №16,бл.Парк Лейн Офис Център,ет.8 да
заплати на И. К. И. с ЕГН ********** от гр.Б.,в.з.“Б. С.“,ул.“О.“ №1 на
основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД сума в размер на 53,51 лв /петдесет и три
лева и петдесет и една стотинки/,представляваща сбор от заплатени от И. К.
И. на „Ай Ти Еф Груп“ АД без основание /по нищожен договор/ суми за
лихви,такси и неустойки по сключения между страните договор за
потребителски кредит №**** от 22.09.2021 г.
14
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД,ЕИК *********,със седалище и адрес на
управление гр.София,ул.“Сребърна“ №16,бл.Парк Лейн Офис Център,ет.8 да
заплати на И. К. И. с ЕГН ********** от гр.Б.,в.з.“Б. С.“,ул.“О.“ №1 сторени в
първата инстанция съдебно-деловодни разноски в размер на 100 лв /сто лева/
държавна такса за водене на делото.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД,ЕИК *********,със седалище и адрес на
управление гр.София,ул.“Сребърна“ №16,бл.Парк Лейн Офис Център,ет.8 да
заплати на адв.Д. Г. от АК-Ловеч с личен номер **** и служебен адрес
гр.Т.,ул.“З. С.“ №7,ет.4,офис №30 на основание чл.38 ал.2 от Закона за
адвокатурата адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер на
100 лв /сто лева/.
ОБЕЗСИЛВА решение №128/14.10.2024 г. по гр.д.№33/2024 г. на
Балчишкия районен съд в частта,с която са отхвърлени следните искове:
за установяване в отношенията между И. К. И. и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД-
гр.София,че клаузата на чл.5.6,касаеща начисляване на неустойка при
непредоставяне на обезпечение,от Договор за потребителски кредит №**** от
22.09.2021 г. е нищожна на основание чл.26 от ЗЗД;
за осъждане на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД-гр.София да заплати на И. К. И. на
основание чл.55 ал.1 предложение първо от ЗЗД във вр.чл.23 от ЗПК сума в
размер на 48,10 лева,представляваща 1,85 лв на ден,умножено по 26 дни до
окончателното погасяване на задълженията по кредита,която сума е платена
без основание по неравноправна клауза.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД,ЕИК *********,със седалище и адрес на
управление гр.София,ул.“Сребърна“ №16,бл.Парк Лейн Офис Център,ет.8 да
заплати на И. К. И. с ЕГН ********** от гр.Б.,в.з.“Б. С.“,ул.“О.“ №1 сторени
във въззивната инстанция съдебно-деловодни разноски в размер на 50 лв
/петдесет лева/ държавна такса за въззивното обжалване.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД,ЕИК *********,със седалище и адрес на
управление гр.София,ул.“Сребърна“ №16,бл.Парк Лейн Офис Център,ет.8 да
заплати на адв.Д. Г. от АК-Ловеч с личен номер **** и служебен адрес
гр.Т.,ул.“З. С.“ №7,ет.4,офис №30 на основание чл.38 ал.2 от Закона за
адвокатурата адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на
15
100 лв /сто лева/.
ПОСОЧВА банкова сметка,по която да се преведат присъдените на
ищеца И. К. И. с ЕГН ********** от гр.Б.,в.з.“Б. С.“,ул.“О.“ №1 суми:банкова
сметка с титуляр Д. Г.,Булстат ****,IBAN: BG13******, BIC: **BGSF.
ПОСОЧВА банкова сметка,по която да се преведат присъдените на адв.Д.
Г. възнаграждения:банкова сметка с титуляр Д. Г.,IBAN: BG09**7******, BIC:
**BGSF.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
смисъла на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16