Р Е Ш Е Н И Е
№ 2022
гр. Бургас, 12.08.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаският районен съд, XLIX граждански състав, в публично съдебно
заседание на единадесети
юли две хиляди и деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ: ПЛАМЕН ДОЙКОВ
при секретаря Милена Манолова, като
разгледа гражданско дело № 1955 по описа за 2019г., за да се произнесе, съдът взе предвид следното:
Производството е с правна квалификация чл. 2б,
ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.
Производството е образувано по
искова молба И.Т.С.,*** против Софийски районен съд, гр. София, бул. „Генерал
М.Д. Скобелев“ № 23, ЕИК по ЗДДС BG *********. С исковата молба се твърди, че в началото
на 2016г. ищецът бил предявил осъдителен иск срещу Прокуратурата на Република
България с правно основание чл. 452, ал. 3 от ГПК, относно присъдена му сума
срещу трето лице , представляваща адвокатски хонорар , която сума била
обезпечена в рамките на водено от С. срещу третото лице изпълнително дело, със
запор изпратен до ПРБ , в качеството й на длъжник на това трето лице. Исковата
молба била входирана в Софийски районен съд на 08.01.2016г. и било образувано
гр.д. № ***/ 2016г. , разпределено на 30 – ти граждански състав. Исковата молба
била получена от ответника на 24.02.2016г. и срокът за отговор бил изтекъл на
24.03.2016г. На 04.05.2016г. ищецът С. бил изпратил писмо до съда, че
производството се бави, но не бил правил искане по чл. 255 от ГПК. На
24.08.2016г. , пет месеца след като бил изтекъл срокът за отговор по исковата
молба , С. депозирал молба на основание чл. 255 от ГПК, която била изпратена по
куриер. Въпреки изпратеното искане за незабавано произнасяне, ищецът не получил
отговор. Ищецът С. периодично бил проверявал чрез деловодството на съда статуса
на делото , от където му отговаряли, че жалбата за бавност не била изпратена на
Софийски градски съд. Ищецът бил установил, че в този период съдиите в 30 – ти
състав се сменили. На 26.10.2017г. С. изпратил ново писмо, с което пред
ръководителя на I – во
гражданско отделение описал ставащото. Председателят преразпределил делото на
163- ти граждански състав. На 22.01.2018г. било изготвено Определение по чл.
140 от ГПК. Делото се провело в едно съдебно заседание на 16.03.2018г., а на
05.04.2018г. било постановено решението на СРС. Ищецът останал недоволен от
постановеното решение, като след въззивна жалба СГС разгледал делото в с.з. на
16.10.2018г. и на 18.10.2018г. било постановено окончателно решение по в.гр.д.
№ ***/ 2018г.
Ищецът И.С. счита, че било
нарушено правото му на разглеждане на делото в разумен срок по смисъла на чл. 6
от КЗПЧОС заради бездействие на СРС в периода 24.03.2016г. до 22.01.2018г. След
постановяване на Решение № ***/18.10.2018г. на СГС подал заявление № ***02.11.2018г. до ИВСС по реда на гл. IIIа от ЗСВ. В констативният
протокол била изложена фактическата обстановка сочена до тук от С., липсата на
правна и фактическа сложност на делото , коректното процесуално поведение на
ищеца и констатирали забавяне на производството от страна на СРС. Въпреки тази
оценка, зам. – министърът на правосъдието преценил, че общата продължителност
на производството не надхвърляла разумния срок, за което изпратил до С. писмо с
изх. № *** 14.02.2019г.
В настоящата си молба И.С.
твърди, че воденото гр.д. № ***/ 2016г. на СРС не се отличавало с правна и
фактическа сложност, проведено било едно открито съдебно заседание, не били
искани и изготвяни експертизи, не били установени проблеми с нередовност по
призоваването на страните или нередовности по депозираната искова молба, както
и други причини за забавяне на делото. Ищецът сочи , че не е създал пречки за
разглеждане на делото, което да е довело до забавяне , а дори е бил активен
чрез депозиране на посочените молби. Изтъква, че действието по изготвяне на
определението по чл. 140 от ГПК е отнело повече от половината срок на цялото
производство, което го мотивира да търси обезщетение по настоящия ред.
Бързината в решаването на въззивното дело не компенсирало общото забавяне на
производството. В защита на основателността на искането си споменава статистика
на Министерство на правосъдието за изплатени обещетение по реда на гл. IIIа от ЗСВ, където по пет от
случаите на сключени споразумение за обезщетение срокът на забавяне на
производствата бил съпоставим с този по воденото от него производство.
Претендира ответникът да му заплати сумата от 700.00лева обезщетение за претърпяни неимуществени
вреди в резултат на нарушеното му право
на разглеждане и решаване в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС на гр.
дело № ***/16г. по описа на СРС. Мотивира настъпването на тези вреди с практиката на ЕСПЧ и ВКС , а
фактически сочи, че в този период , когато се сещал за воденото дело се чувствал
безпомощен и жалък, запитвал се за професионалните си качества като адвокат, а
бездействието на 30 – ти състав на СРС било разклатило вярата и уважението му
към съда като институция. Последното било в разрез с вижданията му за работата на
съда, които били положителни, въпреки изключението, което бил неговия случай,
но това неосъзнато и неоснователно го настройвало отрицателно към съдебната
система. Ставащото било повлияло на работата му с клиенти, които С. трябвало да
убеждава, съдът работи добре. Понесените неимуществени вреди били над
обичайните такива, а от друга страна търсената сума по гр.д. № ***/ 2016г. на
СРС била за събиране на присъдено му адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 131 от ГПК за отговор по исковата молба ответната страна Софийски районен съд, чрез
пълномощника Т. Д., депозира писмен отговор. В него
искът се приема за допустим , но неоснователен и недоказан. В защитата се
твърди, че според справката на ИВСС продължителността на производството пред
СРС е била 2години , 4месеца и 21 дни. Сочи се, че СРС е едно от най –
натоварените съдилища в страната , което се отразявало на администрирането на
делата и тяхното движение. Изтъква се, че поради натовареността на 30 – ти
граждански състав и на основание заповед на административен ръководител на СРС
е извършена смяна на съдията – докладчик по гр.д. № ***/ 2016г. и делото е
възложено на 163- ти състав. След това преразпределение делото се е движило
своевременно, проследявани и спазвани са били всички процесуални срокове за
администриране на постъпилите по делото документи, своевременно е насрочено
откритото съдебно заседание и е било постановено съдебното решение. Ответната
страна се позовава на това, че според констативния протокол и писмото от Министерство
на правосъдието, продължителността на процеса не била надминала разумния срок.
Претендираните от ищеца неимуществени вреди не се намирали в причинна връзка с
поведението на ответника СРС и били недоказани. Защитата се позовава на това,
че ищецът знаел за дейността на 30 – ти състав и я преценявал като изключение в
дейността на СРС. Не били представени доказателства за неимуществени вреди в
професионален план. Размерът на претендираните вреди бил завишен и не отговарял
на изискванията за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и практиката на СРС.
В съдебно заседание ищецът И.Т.С.,*** се явява
лично, поддържа исковата молба.
Ответникът Софийски районен съд не изпраща
представител, като депозира писмено становище, с което поддържа отговорът депозиран
по делото.
Районна прокуратура гр. Бургас се представлява
от прокурор А. М.. Представителят на прокуратурата
взема становище, че искът е основателн , нарушен бил разумният срок за
разглеждане на делото и следвало претенцията на ищеца да бъде уважена.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл.235, ал.2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното :
По делото се установи, а и не се спори между страните, че с искова молба с правно основание чл. 452, ал. 3 от ГПК И.Т.С. е предявил претенция спрямо Прокуратура на Република България за сумата от 2500.00лева, частично от 2609.80лева. Исковата молба е била входирана на 08.01.2016г. в Софийски районен съд в вх. № ***, като по нея е било образувано гр.д. № ***/ 2016г. по описа на съда. Делото е било възложено на 30 – ти граждански състав. Препис от молбата е бил изпратен на ответната страна, която на 21.03.2016г. е изпратила отговор, получен в съда на 22.03.2016г. Ищецът по настоящото дело, след изтичане на срокът за отговор по чл. 131 от ГПК, предприел действия да се осведоми за статуса на делото, като установил, че същото е на доклад при съдията – докладчик. На 04.05.2016г. в деловодството на СРС е депозирана молба от С., касаеща забавянето на делото, като изрично ищецът е посочил, че не претендира действия по реда на чл. 255 от ГПК. На 25.08.2016г. до СГС чрез СРС е била депозирана молба по реда на чл. 255, ал. 1 от ГПК, с която С. е поискал извършване на действия по движение на процесното дело. С последваща молба на 27.10.2017г. И.С. се обърнал към заместник – председателя на I- во ГО на СРС относно продължаващото бездействие на 30 – ти състав. На 05.01.2018г. делото, след преразпределение, е било възложено на 163- ти състав. С Определение № *** 22.01.2018г. на СРС по реда на чл. 140 от ГПК са приетио писмените доказателства представени с исковата молба и отговора по нея, изготвен е проекто – доклад и делото е насрочено за открито съдебно заседание на 16.03.2018г. Заседанието е проведено на посочената дата, като след даване ход по същество, приключило събиране на доказателствата , съдебният състав е обявил, че ще се произнесе с решение. На 05.04.2018г. е постановено Решение № ***/ 2018г. , като предявеният от С. иск против Прокуратура на Република България е бил изцяло отхвърлен. От ищецът е депозирана въззивна жалба , като по нея на 04.06.2018г. е било образувано в.гр.д. № ***/ 2018г. на СГС. Въззивната инстанция е насрочила разглеждането на производството на 16.10.2018г., когато е проведено едно открито съдебно заседание, обявено е, че ще се постанови решение. На 18.10.2018г. СГС е постановил Решение № ***/ 2018г. , с което е потвърдил изцяло решението на първата инстанция . Решението на СГС е необжалваем съдебен акт.
След окончателното приключване
на производството И.С. предявил претенция за нарушено право на разглеждане на
делото в разумен срок пред ИВСС по реда на гл. IIIа от ЗСВ. След като било разгледано
заявление вх. № ***02.11.2018г.
с констативен протокол № ***
15.01.2019г. било отразено , че правният спор не се е характеризирал с
фактическа и правна сложност, поради обстоятелствата, че не е било нужно
събиране на голям брой доказателства, не са били разпитвани свидетели, не са
назначавани експертизи и приемани заключения на вещи лица. Констатирано е, че С.
не е допринесъл за забавяне на процеса чрез неявяване в съдебно заседание,
правене на неоснователни искания за отлагане на делото, заболявание и др., а в
периода на разглеждане на делото е направил и искане по реда на чл. 255 от ГПК.
Изрично е отразено, че СРС е допуснал забавяне на производството в етапа на
закритото съдебно заседание по подготовка на делото за изготвяне на определение
по чл. 140, ал. 1 от ГПК , което е продължило повече от 1година и 9месеца след
депозиране на отговора от страна на ответника Прокуратура на Република
България. Забава на Софийски градски съд не е била установена и отразена. Констативният
протокол е бил изпратен на Министерство на правосъдието, като с писмо изх. № *** 14.02.2019г. е дадено
становище, че заявлението на С. следва да бъде отхвърлено като неоснователно,
поради това, че продължителността на производството в период от 2години,
9месеца и 10дни в две съдебни инстанции не надхвърляло разумния срок. Указана е
възможността за предявяване на иск по чл. 2б от ЗОДОВ.
От така установеното могат да се направят следните правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 2б, ал.1 от ЗОДОВ, Държавата отговаря за
вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, §1 от
Конвенцията (ЕКЗПЧ). Последната от своя страна регламентира правото на справедлив
съдебен процес, съгласно, който всяко лице при определянето на неговите
граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно
обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото
дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие
със закона.
Анализът на посочената норма
сочи, че отговорността по чл. 2б, ал.1
от ЗОДОВ е деликтна и се носи от държавата, в лицето на нейните процесуални
субституенти. В случая Държавата и Софийски районен съд се разглеждат като едно цяло.
Понятието разумен
срок не е изрично
дефинирано, поради което и същото следва да се преценява с оглед на
обстоятелствата по делото. При тази преценка се се търси баланс между интересите на лицето възможно
най- бързо да получи
решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на
съдебното производство. Съгласно практиката на ЕСПЧ, всяко лице има правото на
адекватен срок - подходящ, според обстоятелствата, за приключване на делото,
който да не го държи прекалено дълго и необосновано в неизвестно положение.
Изискването за разумен срок има за цел да гарантира общественото доверие в
правораздаването.
Ето защо, при преценката си за
разумност, съдът следва да се ръководи от примерно заложените критерии в ал.2 на чл. 2б от ЗОДОВ, а именно общата
продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна
сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни
представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните
органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на
спора.
Между
страните не са спорни обстоятелствата за образуването, администрирането и
приключването на делото като дати и действия на страните. Безспорни са доказателствата,
че ищецът И.С. е предявил искова молба , по която е образувано гр.д. № ***/
2016г. по описа на СРС. Основният период на забавяне на делото е този между
постъпване на отговора на исковата молба от ответника – ПРБ на 22.03.2016г. до
изготвяне на определението по чл. 140 , ал. 1 от ГПК на 22.01.2018г. и то след
смяната на съдия – докладчика . Реално общата продължителност, извън този
период не е голяма, а дори обратното. Може да се посочи, че за изключително
натоварен съд като СРС, в останалата част действията по администриране на
делото, неговото насрочване, призоваване на страните, провеждане на съдебното
заседание и решаването му са протекли в изключително кратки срокове. Абсолютно
същото може да се констатира и по отношение въззивното производство. В случая
общата продължителност на делото пред първата инстанция е била 2години, 4месеца
и 21дни, от които 1година и 9месеца са изминали от депозиране на отговора на
ответника до постановяване на Определение ***/ 22.01.2018г. на СРС. В това време не са били извършвани никакви
действия от страна на съдебния състав. Самото гр.д. № ***/ 2016г. по същността
си не е представлявало такова с правна и фактическа сложност. Ищецът И.С. е
предвил иска за сумата 2500.00лева, частично от 2609.80лева , с правно
основание чл. 452, ал. 3 от ГПК против Прокуратура на Република България, във
връзка изпълнително дело при ЧСИ Таня Маджарова, по което той е бил взискател,
а длъжник е бил Б. В. С.. Ищецът е насочил претенцията си
към Прокуратурата като трето задължено лице , след като към С. е направено плащане на
обезщетение по ЗОДОВ, след като , според С., е имало наложен запор, за което на
ответника е било връчено запорно съобщение. С плащането към С. се било затруднило
събирането на вземането, което С. имал. С исковата молба не са направени
доказателствени искания- разпити на свидетели, изготвяне на експертизи,
приобщаване на други писмени доказателства, извън посочените от ищеца. С
отговорът на исковата молба ПРБ също не е направила доказателствени искания,
които да са забавили развитието на процеса. В периода след получаване на
отговора на исковата молба , ищецът по настоящото дело И.С. е бил активен ,
депозирал е общо три молби до СРС, като едната е била искане по чл. 255, ал. 1
от ГПК, но въпреки това едва на 22.01.2018г. е било постановено определението
за насрочване на делото, с което е съобщен и проектодоклада. След тази дата
производството е приключило окончателно на 18.10.2018г. с решението на СГС. Общият извод , който може да се направи е , че
делото не се е отличавало с правна и фактическа сложност. Страните по гр.д. № ***/
2016г. – И.С. и ПРБ не са имали виновно , недопустимо процесуално поведение,
което да е довело до отлагане и забавяне на делото.
По
отношение на поведението на ответника по настоящото дело , видно от посочените
по – горе обстоятелства, със забавянето между депозиране отговора по гр.д. № ***/
2016г. и преразпределяне на делото на нов състав – 136 – ти, след което делото
нормално и в разумни срокове е приключило, същият е допринесъл за
допълнителното увеличаване общата продължителност на делото. Доколко обаче
това забавяне от страна на ответника, който не е успял да осигури приключването
на производството в един по-кратък
срок, чрез изготвяне
на определение по чл. 140 от ГПК и насрочване на делото за разглеждане в
открито съдебно заседание, е основание да се приеме, че е налице нарушение на
правото на разглеждане на делото в разумен срок следва да се преценява и с оглед
на засегнатите интереси. Релевантните за това фактори са характерът на
засегнатото право, неговото значение за индивида и естеството на предприетите
действия. В случаят И.С.
е търсил осъждане на прокуратурата във връзка друго свое вземане спрямо лицето
Боян С., като дължимата сума е била за адвокатско възнаграждение. Безспорно
търсеното вземане не е с висок залог за лицето, т.е. да засяга интереси с висока
важност, като напр. трудови спорове,
дела за осиновяване или упражняване на родителски права или за лични контакти с
деца, дела на тежко болни хора, особено, ако предметът е свързан с болестта им,
дела с предмет обезщетение за телесни увреждания, за незаконно задържане, дела
засягащи гражданското състояние и др. От друга страна вземането касае възнаграждение на ищеца
във връзка упражняваната от него професия, средствата са предназначени за
издръжката му , което не намаля важността на интереса му в производството.
Засегнатият интерес на
лицето, съвместно с установеното нарушение на принципа за разумен срок, водят
до извод, че е осъществен фактическия състав на чл. 2б, ал.2 от ЗОДВ,
респективно, че е налице нарушение на чл. 6, ал.1 от ЕКПЧ.
Съгласно разпоредбата на чл. 4
от ЗОДОВ, на обезщетение подлежат всички имуществени и неимуществени вреди,
които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като имуществените
вреди са свързани с претърпените загуби и пропуснати ползи, а неимуществените -
с нематериалните блага.
Във връзка с претенцията за обезщетяване на неимуществени вреди,
твърденията на ищеца в тази насока са, че в резултат на продължителността на
решаването на спора по съдебен ред, в процесният период , когато се сещал за воденото дело
се чувствал безпомощен и жалък, запитвал се за професионалните си качества като
адвокат, а бездействието на 30 – ти състав на СРС било разклатило вярата и
уважението му към съда като институция,
а това било в разрез с вижданията му за работата на съда, които били
положителни, въпреки изключението, което бил неговия случай. Ставащото било повлияло
на работата му с клиенти, които С. трябвало да убеждава, съдът работи добре. Безспорно
забавяне в такъв период води до негативни емоции, които са в състояние да
повлияят на участниците в процеса. Настоящият състав частично споделя
изразеното от С. за отражението на ставащото върху вътрешния му мир. Освен
твърденията на ищеца, доказателства за отрицателния емоционален заряд, които е
оказало делото са депозираните от него становище, молба и сигнал до СРС. От
текстта на посочените ясно се вижда отрицателното настроение на С. към
ставащото. От друга страна няма доказателства, че това се отразило върху
работата му като адвокат, а едва ли С. при срещите си с клиентите е споделял за
ставащото с делото, което той води в лично качество пред СРС. От друга страна
забавянето е видно, обективно може да бъде оценено като обстоятелство довело до
натрупване на отрицателни емоции върху С. и засягане на неимуществената му
сфера, доколкото упражняваната от него професия е свързана с ежедневни контакти
със съда и ставащото, както и С. сочи, е изключение. Т.е. в случая станалото не
е правило в работата на съда, с която С. да е запознат и да приема за нормално,
което сочи до обективна причина за засягане на неимуществената сфера на ищеца. Исканото
обезщетение е в размер, който може да се оцени като справедлив съобразно
правилата на чл. 52 от ЗЗД. Сумата от 700.00лева не е голяма, с оглед изминалия
период от завеждане на исковата молба до постановяване на решението и следва
претенцията да се уважи изцяло.
Следва
ответникът да бъде осъден да заплати направените от ищеца разноски в размер на
10.00лева/ десет лева/ за внесената държавна такса.
Водим от горното и на основание чл. 2б , ал. 1 от ЗОДОВ, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Софийски
районен съд , с адрес: гр. София, бул.“Цар Борис III“ № 54, ЕИК по ЗДДС BG*********, да заплати на И.Т.С., ЕГН **********,***, сумата от 700.00лева/
седемстотин лева/ представляваща обезщетение за за неимуществени вреди, от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на гр. д. №*** /2016 г. по описа на Софийски районен съд, в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.
ОСЪЖДА Софийски районен съд , с адрес: гр. София, бул.“Цар Борис III“ № 54, ЕИК по ЗДДС BG*********, да заплати на И.Т.С., ЕГН **********,***,
сумата от 10.00лева/ десет лева/ разноски за водене на производството.
Решението може да се обжалва пред
Окръжен съд гр. Бургас в двуседмичен срок считано от датата на получаване на
съобщението, че е изготвено и обявено.
На основание чл. 7, ал. 2 от ГПК препис от решението
да се връчи на страните.
СЪДИЯ: (П)
Вярно с оригинала!
ММ