№ 6613
гр. София, 20.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на седми декември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Елена И.
Членове:Ивета Антонова
Георги Кацаров
при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова
като разгледа докладваното от Елена И. Въззивно гражданско дело №
20221100502174 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 20000618 от 05.01.2022 г., постановено по гр.д.№ 10 439/2021 г. по
описа на СРС, ІIІ ГО, 145 състав са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД
искове срещу ответниците В. К. С., ЕГН ********** и Й. К. В., ЕГН **** с правно
основание чл.422 ГПК във връзка с чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, за признаване за установено, че
ответниците дължат на ищеца следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 65 537/2020 г. по описа на СРС, 145 състав: сумата 166,10 лева,
представляваща стойност на потребена топлинна енергия, доставена до имот, находящ се в
гр.София, ж.к.“****, партер, магазин № 4, с която сума ответниците са се обогатили
неоснователно за периода от 01.07.2017 г. до 30.04.2019 г.; сумата 29,06 лева –
представляваща обезщетение за забава в размер върху тази главница за периода: 31.05.2018
г. – 21.12.2020 г.; сумата 6,68 лева – главница за „дялово разпределение” за периода от
м.01.2019 г. до м.04.2019 г., както и сумата 1,12 лева – обезщетение за забава върху
задължението относно „дяловото разпределение” за периода от 03.03.2019 г. до 21.12.2020
г., като неоснователни.
Със същия съдебен акт Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да заплати на
пълномощника на ответниците В. К. С. и Й. К. В. – адвокат Е. И., САК на основание чл.38,
ал.2 ЗА във връзка с чл.78, ал.3 ГПК сумата 600,00 лева – адвокатско възнаграждение за
отакана безплатна правна помощ.
Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца
„Б.“ ООД.
Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ищеца „Топлофикация София“
ЕАД, гр.София – чрез процесуалния му представител юрисконсулт Т.. В жалбата се
поддържа, че атакуваното решение е неправилно, тъй като СРС неправилно е приел, че
липсва основание за ангажиране на отговорността на ответниците за заплащане на сумата за
топлинна енергия. Сочи се, че за периода след м.01.2013 г. не е подписван договор за
продажба на топлинна енергия между ищеца и „С.д.с.“ ЕООД, на което ответниците са
предоставили за ползване под наем процесния топлоснабден имот; че трети лица, ползващи
имота, са носители на задължението за заплащане на доставената топлинна енергия към
1
топлопреносното предприятие само, когато между тях и топлопреносното предприятие е
сключен договор за продажба на топлинна енергия за същия имот – ТР № 2 от 17.05.2018 г.
на ОСГК на ВКС. Наведени са доводи и че съгласно чл.61, ал.2 от Общите условия за
продажба на топлинна енергия за стопански нужди, когато купувачът – страна по договора
за продажба на топлинна енергия за стопански нужди е наемател на топлоснабдения имот,
собственикът или титулярът на вещно право на ползване представя предварително изразено
съгласие пред продавача, друго лице да бъде купувач на топлинна енергия за определен
срок, каквито в случая липсват. Отразено е и че облигационното правоотношение с
извъндоговорен източник е от значение въпросът кой субект е следвало да сключи договор с
ищеца, а не кое физическо лице фактически се е намирало в имота; че последното
обстоятелство е без значение за производството, тъй като неоснователното обогатяване за
сръга на лицата, които фактически са потребили отдадената топлинна енергия, а за лицето,
което е спестило разходите за заплащането й.
Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение и да постанови друго
такова, с което да уважи предявените от него искове. Претендира присъждането на разноски
по делото.
Ответниците по жалбата – В. К. С. и Й. К. В. в срока по чл. 263, ал.1 ГПК са подали
отговор на въззивната жалба – чрез процесуалния им представител адвокат И., в който
същата е оспорена като неоснователна. Релевира съображения, че правилно СРС е формирал
извод кой е бил ползвател на имота в процесния период и че липсва облигационно
правоотношение между дружеството-ищец и ответниците. Претендират разноски за
въззивното производство.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Б.“ ООД не е взело становище по
жалбата.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса,
в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно
решение е валидно и процесуално допустимо, както и че настоящият казус не попада в двете
визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС.
Предвид изложеното следва да се обсъдят релевираните от жалбоподателя доводи
относно неговата правилност.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно и субективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.59
ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
Със заявление вх.№ 23076774/31.12.2020 г. „Топлофикация София“ ЕАД е заявила
пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу ответниците В.
К. С., ЕГН ********** и Й. К. В., ЕГН **** при условията на разделност – по ½ част, за
процесните суми относно топлоснабден имот – магазин № 4, находящ се в гр.София,
ж.к.“****, партер, аб.400711. На 12.01.2021 г. на „Топлофикация София“ ЕАД е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 65 537/2020 г. по
описа на СРС, ГО, 145 състав срещу посочените лица за заплащане разделно – всяка от тях
по ½ от следните суми: 166,10 лева, представляваща стойност на доставена топлинна
енергия до имот с аб.№ 400711 за периода от 01.07.2017 г. до 30.04.2019 г., вкл. и сумата по
изравнителна сметка № 14442746/31.08.2018 г., ведно със законната лихва от 31.12.2020 г. до
изплащане на вземането; 29,06 лева – мораторна лихва за периода: 31.05.2018 г. – 21.12.2020
г.; 6,68 лева – главница за извършена услуга за дялово разпределение за периода от
01.01.2019 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от 31.12.2020 г. до изплащане на
вземането и 1,12 лева – мораторна лихва върху последната за периода от 03.03.2019 г. до
21.12.2020 г., като на заявителя са присъдени и направените в заповедното производство
разноски на стойност 75,00 лева, от които: 25,00 лева – държавна такса и 50,00 лева –
възнаграждение за юрисконсулт.
На 05.02.2021 г. по пощата са депозирани възражения от длъжниците по чл.414
2
ГПК, в които същите са оспорили дължимостта на вземанията по заповедта. В срока по
чл.415, ал.1 ГПК – на 23.02.2021 г. ищецът „Топлофикация София“ ЕАД е предявил пред
СРС искове за установяване съществуването на вземанията му по издадената заповед.
Съдът е сезиран с положителни установителни искове, предявено по реда на чл. 422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо
съществуването на оспорените от длъжника главни и акцесорни вземания, за които по реда
на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на
вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и
наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяването на установителния иск по
чл.422 ГПК /в т. см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС,
решение № 89/02. 06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №
171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и
др./. В тежест на ищеца е да уста-нови в това производство – в качеството му на кредитор,
обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност,
изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно
право.
В производството не е спорно, че процесният недвижим имот в периода от 01.07.2017
г. до 30.04.2019 г. е бил топлоснабден и че сградата, в която се намира той е била
присъединена към топлопреносната мрежа.
Отношенията между доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия
период са регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. По силата на § 1, т.33а ДР на ЗЕ – в
ред. в сила от 17.07.2012 г., небитов клиент е физическо или юридическо лице, което купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови
нужди.
Съгласно чл.149, ал.1, т.3 ЗЕ – в ред. от ДВ бр.47/21.06.2011 г., продажбата на
топлинна енергия за небитови нужди се извършва въз основа на писмени договори при общи
условия, сключени между топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна
енергия за стопански нужди, след изм. с ДВ бр.54/2012 г. в сила от 17.07.2012 г. – за
небитови нужди. Това е предвидено и в чл.2 от ОУ за продажба на топлинна енергия за
стопански нужди, действащи към исковия период.
От представените по делото доказателства безспорно се установява, че процесният
имот – магазин № 4, състоящ се съгласно нотариален акт за покупко-продажба № 11, т.ІІ,
рег.№ 4853, дело № 201/15.03.2007 г. по описа на нотариус Р.Р., от търговска зала и
санитарен възел, не е жилище по смисъла на чл.40 ЗУТ, а е предназначен за задоволяване на
стопански, небитови нужди, с оглед на което топлоснабдяването на същия се извършва при
условията на чл.149, ал.1 ЗЕ. В производството не се спори, че за процесния период такъв
писмен договор не е сключван между главните страни по делото, с оглед на което между тях
не е възникнало валидно облигационно правоотношение за продажба на топлинна енергия за
небитови нужди. При липсата на възможност топлопреносното предприятие да търси
стойността на доставена топлинна енергия и извършена услуга „дялово разпределение” на
договорно основание, то същото разполага с правата по чл.59, ал.1 ЗЗД, с която норма
законодателят е предвидил, че всеки, който се е обогатил без основание за сметка на
другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.
Фактическият състав на неоснователното обогатяване на разглежданото основание
включва кумулативната даденост на следните елементи: обогатяване на ответника,
обедняване на ищеца, които произтичат от един общ факт или обща група факти и това
разместване на блага да е настъпило без основание. Обогатяването може да е в резултат на
спестяване на раз-ходи, които обогатилото се лице е следвало да извърши, увеличаване на
имуществото му или намаляване на пасивите му. За да се породи отговорност за
ответниците на разглежданото основание в дадената хипотеза по отношение на предявените
два вида главни вземания е необходимо при липсата на сключен договор за продажба на
ответниците да е била доставена топлинна енергия в исковия период и същите да са
ползвали такава в съсобствения им магазин – обстоятелства, които не са установени в
процеса с ангажираните от жалбоподателя-ищец доказателства пред първата инстанция. В
производството пред СРС не са събирани гласни доказателства, нито са представяни
писмени такива, за ползване на процесния топлоснабден недвижим имот от ответните
страни в исковия период. Тъкмо обратното, от приложените формуляр за отчет от 27.06.2019
г. и коригирана индивидуална справка, изготвени от третото лице-помагач, е видно, че
процесният магазин № 4 в исковия период се е ползвал от „С.д.с.“ ЕООД, на което
дружество упражняването на фактическа власт върху този имот е била предоставена по
3
силата на сключени между „С.д.с.“ ЕООД и ответниците на 05.05.2012 г., 05.04.2013 г.,
15.04.2014 г., 25.04.2018 г. и 25.04.2019 г. договори за наем /представени по делото/.
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския
процес, предвидени с разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК, всяка страна в същия е длъжна да
установи фактите, на които основава своите искания, което в случая не е направено от
страна на жалбоподателя-ищец в хода на производството пред СРС относно разглежданите
обстоятелства.
С оглед изложеното следва да се приеме, че ответниците не са се обогатили без
основание за сметка на ищеца, което да е довело до неговото обедняване в същия размер
относно търсените като главници вземания, предвид което поради липсата на кумулативната
даденост на предпоставките за приложението на нормата на чл.59, ал.1 ЗЗД, заявените от
„Топлофикация София” ЕАД искове на това основание по реда на чл.422, ал.1 ГПК се явяват
изцяло неоснователни и като такива същите подлежат на отхвърляне.
Релевираните в жалбата на „Топлофикация София” ЕАД обстоятелства във връзка с
Общите условия и постановките на ТР № 2 от 17.05.2018 г. на ОСГК на ВКС са ирелевантни
към предмета на спора, тъй като същите касаят въпроси, свързани с договорните
правоотношения за покупко-продажба на топлинна енергия, а не за института на
неоснователното обогатяване. Неоснователни са и твърденията на жалбоподателя
съображения относно относимите към неоснователното обогатяване обстоятелства.
Спестяването на разходи за заплащане на доставената в имота топлинна енергия и
извършената услуга „дялово разпределение“ за заявения период е за лицето, което
фактически е ползвало имота, а не за правния субект, който е следвало да сключи договор с
топлопреносното предприятие.
При приетия изход на спора по отношение на търсените главници, неоснователни са
и претенциите по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, съответно на общи
стойности 29,06 лева – относно вземанията за топлинна енергия и 1,12 лева – относно
вземанията за дялово разпределение за исковите периоди, тъй като тези задължения са
акцесорни и се обуславят от съществуването на валидно, ликвидно и изискуемо главно
вземане на кредитора, по отношение на чието изпълнение длъжникът да е изпаднал в забава,
каквито в настоящата хипотеза не са налице.
Поради съвпадане на крайните изводи на настоящата съдебна инстанция с тези на
първоинстанционния съд по отношение изхода от разглеждането на спора, атакуваното
решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото на жалбоподателя не се дължат разноски на основание
чл.78, ал.1 ГПК.
Въззиваемите страни не са представили доказателства за направени разноски във
въззивното производство, поради което на същите не следва да се присъждат такива по реда
на чл.78, ал.3 ГПК.
На основание чл.38, ал.2 ЗА „Топлофикация София“ АД съобразно материалния
интерес на отхвърлената част на жалбата следва да заплати на процесуалния представител
на въззиваемите страни адв.И. за оказаната безплатна правна помощ във въззивното
производство адвокатско възнаграждение в размер на 300,00 лева – съобразно релевантната
за случая редакция на Наредба № 1/2004 г. за определяне на минималните размери на
адвокатските възнаграждения на ВАдС преди изм. с ДВ бр.88/04.11.2022 г.
Воден от горното, Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20000618 от 05.01.2022 г., постановено по гр.д.№ 10
439/2021 г. по описа на СРС, ІIІ ГО, 145 състав.
ОСЪЖДА „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.”Ястребец” № 23Б да ЗАПЛАТИ на адвокат Е. С. И. – САК, с
адрес на кантората: гр.София, ж.к.“Лозенец“, ул.****, на основание чл.38, ал.2 ЗА сумата
300,00 лева /триста лева/ – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във
въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца „Б.“ ООД.
4
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5