РЕШЕНИЕ
Номер ІІ- 13 19.04.2019 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА
НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански
състав
На: двадесет и девети януари две хиляди и деветнадесета година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р.Т.
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно гражданско дело номер 1674 по описа за 2018 година
Производството по делото по реда на чл.258
и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от К.Г.Л. ***, подадена чрез адв.Павлина Темелкова, и насрещна въззивна жалба от
Н.В.Л. ***, подадена
чрез адв.Петя Колева, против решение № 1698/06.08.2018 г., постановено по
гр.д.№ 9642/2017 г. по описа на РС-Бургас.
С първоинстанционното решение, съдът е
допуснал развод и е прекратил като дълбоко и непоправимо разстроен гражданския
брак между Н.В.Л. и К.Г.Л., сключен с
Акт за граждански брак № ** от 28.09.2008 г. на Община Бургас, като е постановил, че
вина за настъпване на дълбокото и непоправимо разстройство на брака имат и
двамата съпрузи; предоставил е упражняването на
родителските права по отношение на малолетното дете на страните – М. К.Л.,
на майката Н.Л., при която е определено и метоживеенето
на детето М. на адрес гр.Б., ул.“Л.
К.“ № *, вх.*, ет.*, ап.*; определил е
на бащата К.Л. режим на лични отношения с детето М. , както следва: всяка първа
и трета седмица от месеца от 17.00 ч. в петък до 16.00 ч. в неделя; един месец
през лятото, когато майката не ползва платен годишен отпуск; първите пет дни
през Пролетната ваканция; първите пет дни през Коледната ваканция; всяка
нечетна година за Новогодишните празници – от 10.00 ч. на 30- ти декември до
18.00 ч. на последния почивен ден; всяка четна година по време на Коледните
празници – от 10.00 ч. на 25- ти декември до 17.00 ч. на 26- ти декември, както
и два дни за Великденските празници, като при осъществяването на режима бащата
ще взима детето от дома на майката и ще го връща отново там в края на
пребиваването му при него; осъдил е бащата К.Л. да заплаща за малолетното си
дете М. , чрез нейната майка и законен представител Н.Л., месечна издръжка в размер
на 250 лв. считано от подаване на исковата молба – 29.12.2017 г. до настъпване
на законни основания за изменение или прекратяване на издръжката, ведно със
законната лихва върху всяка закъсняла месечна вноска до окончателното й
плащане, като е отхвърлил иска на Н.Л. в качеството й на майка и законен
представител на детето за осъждане на бащата да заплаща месечна издръжка за
разликата над уважения размер от 250 лв. месечно до претендираната
издръжка от 500 лв. месечно, както и претенцията й за присъждане на издръжка за
период от една година преди подаване на исковата молба в размер на 6000 лв. от
30.12.2016 г. до 28.12.2017 г., като е постановено предварително изпълнение на
решението в частта за присъдената издръжка за детето; предоставил е на съпругата
Н.Л., докато упражнява родителските права по отношение на
малолетното дете на страните М. Л.,
ползването на семейното жилище, представляващо самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 07079.612.137.1.37 по КККР на гр.Бургас, с административен адрес гр.Б., ул.“Л.
К.“ № *, вх.*, ет.*, ап.*, с площ от 92.78 кв.м., с
предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива 1, както
и 1.614 % ид.ч. от общите части на сградата и правото
на строеж върху терена, върху който е построена сградата, при съседи: на същия
етаж: 07079.612.137.1.38 и 07079.612.137.1.20, под обекта: 07079.612.137.1.34,
над обекта -няма, ведно с прилежащия склад №14;
постановил е след прекратяване на брака съпругата Н.В.Л. да носи предбрачното си фамилно име – Б. С решението съдът е осъдил
К.Л. *** държавна такса в размер на 360 лв. и е отхвърлил претенциите на двете
страни за присъждане на съдебни разноски по делото.
С ВЪЗЗИВНАТА ЖАЛБА на К.Г.Л. постановеното решение се счита за
неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено при съществени
процесуални нарушения. Излагат се подробни съображения за основателност на
предявените от въззивника-ответник насрещни брачни и
небрачни искове, като според него, фактическите и правните изводи на районния
съд са в противоречие с процесуалните норми и с материалния закон, не са
съобразени с фактическата обстановка и със събраните по делото доказателства,
пренебрегнати са доводите му и неправилно са кредитирани показанията на
свидетелите В. и М.Б.и, без да е преценена тяхната достоверност съгласно
нормата на чл.172 ГПК, с оглед родството им с ищцата, както и вътрешната им
противоречивост. Според въззивника, посочените
пропуски са повлияли при обсъждането от съда на събраните по делото
доказателства и произтичащите от това изводи, които са произволни,
едностранчиви и без критична преценка на установеното от ищцовите
свидетели, като съдът се е задоволил само да приеме, че твърденията на ищцата
не са доказани при пълно и главно доказване, а не както е всъщност, че са
категорично опровергани от свидетелските показания. Посочено е също, че съдът
не е установил действителните причини за състоянието на брачната връзка и това
е повлияло при формирането от него на незаконосъобразни и необосновани изводи
относно вината. В тази връзка, извършвайки собствен анализ на доказателства, въззивникът излага пространни съображения за виновно противобрачно поведение на ищцата, което е довело до
разстройство на брачните отношения между страните, като се оспорват изводите на
съда, че вината е на двамата съпрузи. Излагат се пространни съображения и за
това, че родителските права спрямо детето следва да бъдат предоставени на въззивника, тъй като по-силна и по-здравословна
психологическа връзка детето М. има с
баща си, но съдът не е обсъдил ангажираните в тази връзка доказателства от
ответника и неправилно се е позовал на съдебно-психологическата експертиза,
която е оспорена от него като тенденциозна, некомпетентна и вътрешно
противоречива. При това се счита, че фактите по делото са интерпретирани
погрешно от съда, като пренебрегвайки ясно заявеното желание на детето да живее
при баща си, който е отглеждащия го до момента родител и преимуществено полагащ
грижи за него, съдът в противоречие с нормата на чл.59 СК за дължимата преценка
на всички обстоятелства неправилно е предоставил родителските права на майката,
внасяйки съществена промяна в живота на детето.
В
заключение, въззивникът-ответник Л. моли за отмяна на
обжалваното решение в частта относно вината, като приеме, че изключителна вина
за разстройството на брака има съпругата, както и в частта относно мерките
спрямо детето, като предостави на бащата родителските права по отношение на
детето М. и майката да се осъди да
заплаща за детето месечна издръжка, съобразена с неговите нужди, както и да се
определи подходящ режим на лични отношения между майката и детето. Претендират
се разноските по делото. Ангажира доказателства пред въззивния
съд.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата-ищца Н.В.Л., в който са изложени подробни съображения за
неоснователност на въззивната жалба, поддържа
предявените от нея небрачни искове и счита, че от доказателствата по делото е
безспорно установено, че тя притежава необходимите родителски качества и е
по-пригодна от бащата да отглежда детето и да се грижи за него. Според въззиваемата, бащата се възползва от възрастта детето,
склонна за манипулиране и прави всичко възможно да изменя мисленето му, същият
не спазва законовите норми и съдебните решения, като въпреки наличието на
влезли в сила привременни мерки лишава детето от достъп до майката, крие го и
забавя връщането му при нея с няколко дни, а това влияе отрицателно на неговата
психика. В тази връзка се посочва, че за поведението на бащата и неизпълнението
от негова страна на постановените от съда привременните мерки срещу него е
образувано досъдебно производство № 2526/2018 по описа на БРП за извършено
престъпление по чл.182, ал.2 НК. По горните съображения, въззиваемата
счита, че бащата не притежава необходимите възпитателски и родителски качества
да отглежда и да се грижи за детето, поради което родителските права спрямо
детето следва да бъдат предоставени на нея и в тази част решението на районния
съд се счита за правилно и законосъобразно. По отношение определянето на режим
на лични контакти на въззивника с детето М. , се
счита, че въззивният съд следва служебно да защити
интересите на детето и да прецени доколко определения от БРС режим отговаря на
възпитателските качества на бащата. Споделят се изводите на първата инстанция
относно размера на присъдената издръжка и предоставянето на семейното жилище за
ползване на майката и детето, като в тази част обжалваното решение също се
счита за правилно и законосъобразно. В заключение, моли за оставяне без
уважение на въззивната жалба и за потвърждаване на
решението на БРС, с изключение на частта относно вината за разстройството на
брака, за което е депозирана насрещна въззивна жалба
от ищцата.
В срока за отговор
и на основание чл.263, ал.2 ГПК е подадена НАСРЕЩНА ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА от Н.В.Л., обективирана
в отговора, насочена против постановеното от БРС решение в частта му относно вината
за дълбокото и непоправимо разстройство на брака и на двамата съпрузи. Счита се, че
вина носи изключително съпругът К.Л., като първоинстанционното
решение се оспорва в тази част като неправилно. Според въззивницата
Л., по делото са безспорно установени трайно влошените отношения между страните
и осъществяваното от години домашно насилие над нея от страна на съпруга й, за
което неведнъж се е налагало ищцата да се обръща за съдействие към органите на
МВР, установено както от разпитаните свидетели, така и от представените писмени
доказателства – ограничителни заповеди и съдебно-медицински свидетелства. В
тази връзка се посочва, че именно постоянната агресия на ответника по отношение
на ищцата е основанието за разрива в отношенията им и за воденото брачно
производство, а фактът, че тя е била обект на упражнявано от ответника насилие
е доказан и от решението по гр.д.№ 1818/2018 г. на БРС, потвърдено с решение по
в.гр.д.№ 1245/2018 г. на БОС, както и от приетия по делото социален доклад,
изготвен по гр.д.№ 6692/2015 г. на БРС, образувано по ЗЗДН, съгласно който
детето М. е заявило пред социалните
работници, че е виждало майка си синя и е ставало свидетел на нейните
страдания. Оспорват се като неоснователни доводите във въззивната
жалба на ответника Л. за отправено към него от ищцата „предупреждение“ по време
на брака им, като се сочи, че в производството пред първата инстанция не е
ангажирано нито едно доказателство в тази насока. Моли въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение в частта относно вината и да постанови, че вината
за дълбокото и непоправимо разстройство на брака е на ответника К.Л.. Претендират
се разноските по делото. Ангажира доказателства пред въззивния
съд.
В дадения от
районния съд срок е постъпил писмен отговор /становище/
от К.Г.Л. по насрещната въззивна
жалба, с който се оспорват изложените доводи за изключителна вина на въззивника-ответник за дълбокото и непоправимо разстройство
на брака. Счита се, че ищцата отново лансира недоказаната от нея по делото
теза, че ответникът е насилник с позоваване основно на медицински удостоверения
за период, в който страните са били фактически разделени, като липсва
конкретика в съжденията й. В тази връзка се посочва, че страните са се
разделяли многократно преди окончателната им фактическа раздяла, като ищцата по
своя преценка е напускала семейното жилище и е заживявала при родителите си, а
след това отново по своя преценка се е връщала при семейството си, а в такива
периоди са комуникирали само по телефон. Поддържат се изложените пред първата
инстанция твърдения, че по отношение на постановеното решение по гр.д.№
1818/2018 г. на БРС, независимо от приетото там от съда, липсва изобщо
физическо съприкосновение между страните, а станалото е добре премислена и реализирана
провокация от ищцата в навечерието на съдебно заседание по настоящото дело, с
цел осигуряване на доказателства за тезата на жената, като самата ищца изрично
е отричала детето да е ставало свидетел на физическо насилие между родителите
си, но за нуждите на тезата й се позовава на социален доклад по дело, което е
прекратено. Въззиваемият поддържа всички изложени от
него пред районния съд твърдения относно вината за разстройството на брака,
както и посоченото от него във въззивната му
жалба.
Заинтересованата
страна Дирекция „Социално подпомагане“ – Бургас не изпраща представител във въззивното производство, не взема становище по жалбите.
Бургаският окръжен
съд, като взе предвид доводите на страните, събраните по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност и като съобрази разпоредбите на
закона, намира за установено следното:
Първоначалната
въззивна жалба, подадена от К.Г.Л., е депозирана в
срока по чл.259, ал.1 ГПК и от лице, което има правен интерес от обжалването,
поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Допустима
е и насрещната въззивна жалба, подадена от Н.В.Л., като
подадена в рамките на срока по чл.263, ал.2 ГПК и от легитимирана страна с
правен интерес от обжалването.
Предявени са първоначални и насрещни искове за развод по
чл.49, ал.1 СК и съединени с тях небрачни искове по чл.59, ал.2 СК, чл.56 СК и
чл.53 СК (за ищцата).
Производството
по гр.д.№ 9642/2017 г. по описа на БРС е образувано по исковата молба на Н.В.Л.
против К.Г.Л., за прекратяване на сключения между
страните граждански брак като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на
ответника; за предоставяне на ищцата упражняването на родителските права спрямо
роденото от брака дете М. , родена на *** г. и определяне на местоживеенето й
при майката; за определяне на подходящ режим на лични контакти на бащата с детето;
за осъждане на ответника да заплаща за детето месечна издръжка в размер на 500
лв. месечно, считано от подаване на исковата молба до настъпване на законни
причини за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва върху
всяка просрочена вноска, както и издръжка за минало време в размер от 6 000 лв.
за периода от 30.12.2016 г. до 29.12.2017 г. (по 500 лв. на месец); за
предоставяне на ищцата ползването на семейното жилище, собственост на детето,
представляващо апартамент в гр.Б., ул.“Л. К.“ № *, вх.*, ет.*, ап.*; за
възстановяване на предбрачното фамилно име на ищцата – Б. Изложени са
твърдения, че отношенията между страните се влошили заради поведението на
ответника, същият употребявал алкохол и в такива моменти ставал агресивен към ищцата,
проявявал и ревност, обиждал я и нагрубявал. Описват се и случаи на нанесен на
ищцата побой от страна на ответника на 13.04.2008 г. и 22.07.2011 г., като се
твърди, че агресията му ескалирала и физическото и психическо насилие от негова
страна станали ежедневие, но тя търпяла това заради детето им, което е много
привързано към баща си и двамата имат прекрасни отношения. Твърди се, че
страните са във окончателна фактическа раздяла от 30.12.2016 г., когато след
поредното насилие и скандали ищцата напуснала семейното жилище. За установяване
на твърденията си ищцата е ангажирала доказателства.
С писмения
отговор ответникът К.Г.Л. е оспорил исковите претенции. В срока за отговор
ответникът е предявил насрещни искове за прекратяване на брака като дълбоко и
непоправимо разстроен по вина на съпругата; за предоставяне на него родителските
права спрямо малолетното дете и определяне на местоживеенето му при бащата; за
определяне на режим на лични отношения на майката с детето; за осъждане на майката
да заплаща за детето месечна издръжка, считано от прекратяване на брака; за
предоставяне на него ползването на семейното жилище. Изложил е твърдения, че благодарение
на реализираните от него доходи семейството е поддържало висок стандарт на
живот и той се е грижил за ищцата и детето, тя също работела, но доходите си
използвала за свои нужди и на практика не се е грижила за нуждите на детето. Посочил
е, че въпреки многобройните си служебни ангажименти само той е бил пряко
ангажиран с отглеждането на детето и дома, докато ищцата учела и работела, като
той финансирал нейното обучение. Изложил е, че постоянните ангажименти на
ищцата извън дома, работа, лекции, подготовки и изпити му идвали в повече и при
всеки негов опит да й направи забележка да обръща повече внимание на детето,
както и да отделя повече време за семейството, ищцата го обвинявала, че той не
я разбира и не я подкрепя, а след това тази тема започнала да я дразни и тя
изпадала в ярост, викала и обяснявала колко е важна за нея кариерата и да учи,
както и че това е на първо място за нея. Двамата се карали и заради отношението
на ищцата към детето, на което тя крещяла, посягала и удряла, когато била
изнервена. Ответникът е оспорил твърденията в исковата молба на Н.Л. за
злоупотреба от негова страна с алкохол, упражнявано от него физическо и
психическо насилие и обиди, като е изложил твърдения, че ищцата е тази, която е
упражнявала насилие над него и над детето. Посочил е, че от 2012 г. ищцата
многократно сама е напускала семейното жилище, без да взема детето със себе си,
след което се връщала, като при отсъствията й от дома за детето се е грижил
ответника с помощта на детегледачка, а след окончателното заминаване на ищцата
от семейното жилище на 30.12.2016 г. дъщеря им останала при него и от тогава до
сега той се грижи за детето, за подготовката за училище и разрешаването на
проблеми от всякакъв характер, като в продължителен период от време майката не
се е виждала с детето, а спорадично му се обаждала по телефона. В подкрепа на
твърденията си, ответникът е ангажирал доказателства.
С
определение № 2148/22.03.2018 г., постановено от първоинстанционния съд по реда
на чл.323 ГПК са постановени привременни мерки до приключване на брачния процес
по отношение на малолетното дете на страните М. , като родителските права
спрямо нея са предоставени за упражняване на майката Н.Л., при която е
определено и местоживеенето на детето, а на бащата К.Л. е определен режим на
лични отношения с дъщеря му М. .
По делото е
приложен социален доклад от Дирекция „Социално подпомагане“ – Бургас относно
положението на детето, не са изразени конкретни становища кой от родителите
следва да упражнява родителските права спрямо детето.
И двете страни
са ангажирали писмени и гласни доказателства за установяване на изложените от
тях твърдения.
Пред районния съд е изслушана и
съдебно-психологична експертиза, съгласно която наличието на тежък
конфликт и развод между значимите за детето възрастни налага то да избере
страна в него, за да се чувства защитено и сигурно, тъй като проблемите между родителите
се изживяват болезнено от детето и създават у него обърканост, несигурност и
страх от изоставяне, поради което за да намали болезнените преживявания и да
задоволи нуждата си от вътрешна сигурност, стабилност и ред, детето избира
единия от двамата, в случая – баща си, но без да отрича майка си. Вещото лице е
посочило, че детето предпочита бащата, с когото има по-силна и по-здравословна
психологична връзка, изградена още от най-ранна детска възраст, когато майката
е била отсъстваща. Според експерта, възрастово-специфичните характеристики на
детето са податливост на въздействие, склонност към внушаемост,
доверчивост, дори ако те не са целенасочени. Посочено е още, че в случая е
формиран „Синдром на родителско отчуждаване“ с отчужден родител майката, който
е в лека степен, като настройването на детето срещу майка му и отчуждаването му
спрямо нея е резултат от действията на бащата, които са във връзка с
преживяванията му на развода и това може да бъде съзнавано или несъзнавано.
С първоинстанционното решение съдът
е приел, че бракът между страните е дълбоко и непоправимо разстроен, като вина
за това имат и двамата съпрузи. Прието, че отношенията
между страните са били конфликтни,
но не
е установен повода
за това, като по делото са останали недоказани твърденията
и на двете страни за противобрачно поведение на всеки
от съпрузите. В тази
връзка, съдът е приел, че ищцата
не е доказала
при условията на пълно и пряко
доказване, че ответникът е упражнил над нея физическо
и психическо насилие, както и злоупотребата му с алкохол,
тези й твърдения не са установени от гласните доказателства, тъй като разпитаните по
делото свидетели, ангажирани
от нея, не
са очевидци на случилото се и техните
показания възпроизвеждат споделеното им от ищцата,
като са опровергани и от показанията на водените от ответника свидетели.
Преценено е от съда, че след като молбата
на ищцата, по
повод на
която е образувано
гр.д.№ 6692/2015 г. на БРС,
е била оттеглена
от нея и производството прекратено, след наложена й незабавна
защита от домашно насилие, то
единствено от медицинското удостоверение
по това
дело не може
да се
установи, че
ответникът е причинил посочените в него увреждания, тъй като
същото е основано само
на изложеното пред съдебния лекар
от ищцата и не кореспондира с останалите
събрани по делото доказателства. По
отношение на основанията, посочени в насрещния иск, съдът е приел,
че обучението
на ищцата,
професионалната й реализация и посещенията на фитнес не съставляват основания
са противобрачно поведение, а относно твърденията на
ответника, че ищцата е изразходвала получаваното от нея възнаграждение само за свои лични нужди
и че е искала да се разведе
с ответника при положение, че той
й заплаща сумата от 2 000 лв. месечно,
по делото не са събрани
доказателства. По горните съображения БРС е приел, че бракът
е дълбоко
и непоправимо разстроен, искането
за прекратяването му е по волята и на
двете страни, като вина
за това състояние
на брачната връзка имат и двамата съпрузи, тъй като отношенията
им не са
имали изискуемото в чл.14 СК съдържание.
По отношение на небрачните искове, БРС е
приел, че упражняването на родителските права спрямо малолетното дете на
страните следва да се предостави на майката и при нея да се определи
местоживеенето му. Съдът е взел предвид указанията, дадени в б.“е“ от Постановление
№ 1/12.XI.1974 г. на Пленума на ВС, че майката е по-пригодна от бащата
да отглежда и възпитава децата от женски пол, като не е пречка в някои случаи
да се предоставят и момичетата в пубертетна и предпубертетна възраст на бащата,
ако майката има лош морал или няма необходимите качества да упражнява родителските
права спрямо децата. В
тази връзка, съдът е приел, че от
събраните по делото доказателства не е установено майката да е упражнявала
насилие върху детето, които твърдения на ответника са останали недоказани. С оглед на това и предвид възрастта на детето М.
, фактът, че от датата на фактическата раздяла на страните (м.декември 2016 г.)
детето е живяло според желанието си при всеки от родителите си и не е била
разделена от майка си за значителен период от време, поради което и нежеланието
й да живее с нея не е трайно, наличието на лека степен на „Синдром на
родителско отчуждение“, обстоятелството, че и двамата родители разполагат с
добър родителски капацитет, както и липсата на доказателства, че майката не е
подходяща за отглеждане на детето, БРС е приел, че упражняването на родителските права
следва да бъде предоставено на майката. А предвид желанието на детето М. да прекарва повече време с баща си, съдът е определил
по-разширен режим на лични отношения между тях, съобразен и с другите потребностите
на детето. По тези
съображения, районният съд е уважил небрачните искове на ищцата и е отхвърлил
насрещните такива на ответника, като е предоставил на нея упражняването на
родителските права спрямо малолетната М. , а на бащата е определил режим на лични
отношения с детето, както и дължимата от него за детето месечна издръжка в
размер на 250 лв., като е отхвърлил претенцията на ищцата за разликата до
пълния предявен размер от 500 лв. Отхвърлен е и иска на ищцата по чл.149 СК за присъждане на издръжка за детето за минал период,
тъй като в този интервал от време детето е живяло при всеки един от родителите,
съобразно желанието си и не е установено майката да е полагала изключително
фактическите грижи по отглеждане и възпитание на детето за този период. По
отношение на семейното жилище е установено, че бащата, който е бил едноличен
собственик на имота, е дарил жилището на малолетното дете и е запазил за себе
си правото на ползване, като съдът е приел, че за детето е по-добре да живее в
дома, в който е отраснало, поради което ползването на семейното жилище е
предоставено на ищцата, докато упражнява родителските права. С решението е
възстановено и предбрачното фамилно име на съпругата.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, а
по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и
допустим съдебен акт, липсват нарушения на
императивни материалноправни
норми.
Първоинстанционното решение не е обжалвано от страните в частта,
с която е отхвърлен иска за издръжка
по чл.142 СК за разликата над 250 лв. до
претендирания от ищцата размер от
500 лв., в частта за отхвърляне на
иска за издръжка
за минало време по чл.149 СК и в частта, с която е възстановено предбрачното фамилно име на
съпругата, поради което в тези части
решението е влязло в сила и не е предмет
на въззивна проверка.
Въззивният съд, като обсъди доводите на страните и прецени
събраните в процеса доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в
обжалваното решение. Районният съд е съобразил и
анализирал всички относими и
допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи
относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с
тях. Във въвзивното производство не са ангажирани
доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция
фактическа обстановка, която не се променя и от изслушаната пред БОС тройна съдебно-психологична
експертиза, поради
което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не следва да преповтаря отново събраните пред БРС доказателства. Настоящата инстанция напълно споделя и
правните изводи на БРС за разстройство на брака по вина и на двамата съпрузи,
както и за основателност на предявените от Н.Л. небрачни искове относно
родителските права спрямо роденото от брака дете М. , местоживеенето му, режима
на лични отношения с детето и неговата издръжка, както и ползването на
семейното жилище, които са формирани въз основа на установената фактическа
обстановка, като намира същите за правилни и в съответствие със закона и препраща
към тях на основание чл.272 ГПК.
По
изложените в двете въззивни жалби оплаквания по
правилността на решението и в допълнение към съображенията на районния съд,
следва да се отбележи следното:
След
самостоятелен анализ и преценка на събраните по делото доказателства и приложимите
разпоредби на закона, БОС намира въззивната жалба на К.Л.
за неоснователна, като неоснователна е и въззивната
жалба на Н.Л..
Настоящата
инстанция изцяло споделя изводите на районния съд, че вина за дълбокото и
непоправимо разстройство на брака имат и двамата съпрузи, като намира за
неоснователни наведените в този смисъл възражения от въззивника-ответник
и въззивницата-ищца. От събраните по делото доказателства
не се установяват твърденията в исковата молба на ищцата Л. за злоупотреба от ответника
с алкохол, нито за проявена спрямо нея агресия, физическо и психическо насилие.
Тези й твърдения се се доказват от показанията на св.Вълчо Б. и св.М. Б. (съответно
баща и брат на ищцата), тъй като показанията им са опосредени, не са базирани
на лични възприятия на свидетелите, а възпроизвеждат споделеното им от ищцата,
а освен това се опровергават и от изложеното от св.Бунарджиев за липса на
твърдяното от ищцата осъществено спрямо нея насилие от ответника през 2011 г.
Поради това и с оглед близката родствена връзка и очевидната заинтересованост на
свидетелите да помогнат на ищцата в защитната й теза, показанията на св.В.Б. и
св.М.Б. не следва да бъдат кредитирани от съда, каквато всъщност е и преценката
им от районния съд, която е правилна, а изложените в тази връзка възражения от въззивника К.Л. са изцяло неоснователни. Твърденията на
ищцата за агресивно отношение на ответника към нея не са доказани и от
показанията на св.К.(приятелка на ищцата), тъй като в същите не се съдържа
конкретика относно времето (година) на извършване на твърдяното от Л. насилие
спрямо нея от страна на съпруга й, т.е. кога са били осъществени такива
действия, като се има предвид безспорния между страните факт, че от 2012 г.
същите многократно са се разделяли. Горните твърдения на ищцата не се
установяват и от представеното от нея съдебномедицинско удостоверение от 2015
г., което е било приложено по гр.д.6692/2015 г. по описа на БРС, тъй като
молбата й за защита от домашно насилие, по която е образувано това дело е
оттеглена от нея и производството прекратено. Както правилно е преценил и
районния съд, медицинското удостоверение има характер на свидетелстващ документ,
съставен по данни на ищцата и само по себе си не съставлява категорично
доказателство за осъществено именно от ответника домашно насилие, поради което
възраженията и доводите на въззивницата Л. в този
смисъл са неоснователни. От друга страна, по делото не са установени и
твърденията на ответника-насрещен ищец К.Л. за това, че ищцата е изразходвала получаваното от нея възнаграждение само за свои лични нужди
и че е искала да се разведе
с него при положение, че той й заплаща
сумата от 2 000 лв.
месечно, тъй като в тази връзка не са
ангажирани каквито и да било доказателства. А
наведените от него доводи относно обучението
на ищцата,
професионалната й реализация и посещенията на фитнес в никакъв
случай не могат да бъдат квалифицирани като брачна вина, поради което
неоснователни са изложените във въззивната му жалба
доводи в този смисъл. При това положение, по отношение и на двамата съпрузи не
е установено твърдяното от всеки от тях противобрачно
поведение, като въззивният съд намира за правилни изводите на БРС, че вина за разстройството
на брачната връзка имат и двамата съпрузите, тъй като отношенията им не са
имали изискуемото от чл.14 СК съдържание. Настоящата инстанция намира, че
разстройството на брака между страните е резултат именно на отчужденото им
отношение и общото им нежелание да запазят близки и топли брачни отношения, изградени на основата на
взаимно уважение, привързаност, разбирателство и обща грижа за
семейството, което безспорно води до отдалечаването и отчуждаването им един от друг, като и двамата съпрузи не са положили достатъчно усилия
за заздравяване на брачната си връзка. Ето защо, настоящият съдебен състав
намира, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака имат и двамата
съпрузи, поради което въззивната жалба на К.Л. в тази
й част, както и въззивната жалба на Н.Л., са неоснователни,
а постановеното от БРС решение е правилно и следва да бъде потвърдено в частта
за вината на двамата съпрузи за дълбокото и непоправимо разстройство на брака.
По отношение оплакванията във въззивната
жалба на К.Л. за неправилност на първоинстанционното решение в частта му
относно предоставянето на родителските права спрямо детето на майката с
определяне режим на лични отношения на бащата и месечна издръжка за детето, настоящата
инстанция намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл.59,
ал.4 СК, въпросите свързани с упражняването на родителските права по отношение
на ненавършило пълнолетие дете, следва да се преценят с оглед интересите на
детето, предвид следните обстоятелства: възпитателски качества на родителите,
полагани до момента грижи и отношение към детето, желание на родителите,
привързаност на детето към родителите, пол и възраст, възможност за помощ от
трети лица-близки на родителите, социално обкръжение и материални възможности. Тези обстоятелства, взети в съвкупност, формират
комплексния критерий, въз основа на който се извършва преценката при кого от
родителите да живее детето и кой да упражнява родителските права, какъв да бъде
режима на лични отношения на детето с родителя, на когото не са предоставени
родителските права. Преценката е предоставена в правомощията на съда,
разглеждащ спора между родителите, като водещ критерий е „най-добрия интерес на
детето“ по §1, т.5 ДР на ЗЗДет., определя се въз
основа на обстоятелствата, установени във всеки конкретен случай и следва да
удовлетворява в максимална степен интересите на детето. В понятието „интереси на детето“ се включват
необходимостта от правилно възпитание и отглеждане на детето, създаване на
трудови навици и подготовка за справяне с житейски ситуации, материална
обезпеченост, битови условия и други факти от значение за пълноценното му
развитие Съществени обстоятелства, подлежащи на преценка от съда, са и
възпитателските качества на родителите – не тяхното наличие, а конкретното им
проявление, моралния облик на родителите, които чрез примера си ще създадат
нравствени добродетели в децата си, като всяка проявена от родителите антиобществена проява създава отрицателен нравствен облик и
лош пример за децата и се явява пречка за предоставяне на родителските права.
При решаване на въпроса за родителските права съдът следва да съобрази и
установените отношения между родителите и доколко те не пренасят върху децата
личните си проблеми, доколко не препятстват контактите между детето и другия
родител, включително чрез създаване на психологически прегради, доколко във
взаимните си отношения проявяват отношение към неукрепналата детска психика.
Пред настоящата инстанция малолетното дете М. е изслушано от съда на основание чл.15, ал.2 ЗЗДет., в присъствието на служител от ОЗД
при ДСП – Бургас. Детето заявява, че обича майка си, мъчно й е за нея,
но сега иска да живее с баща си
и два пъти в месеца да се вижда с майка си. Според М. , тя се чувства по-добре
и по-спокойна при баща си, той не я глези много и ако го ядоса, малко й се
кара, а при майка си не се чувства по-спокойно и се притеснява, защото не знае
как дядо й ще я посрещне, той понякога я прегръща, а понякога изобщо не я
поглежда и й се кара, че не е била толкова време при тях. За отношението към родителите си детето се изразява
така – „аз искам да живея при тате винаги, а когато искам, тогава да ходя при
мама; искам така, защото тате не ме лъже, а мама ме лъже …. аз отидох при нея,
защото тя каза, че ще си вземе отпуска, а ме записа на занималня; аз си имам
телефон и се обаждам на мама, когато искам, а когато тя ми звъни, аз също й се
обаждам; когато мама дойде да ме взема, тате ме пуска, но аз не винаги искам да
отида при нея, защото, при тате ми е по-хубаво; аз разговарям с тате при кого
да остана да живея, той ми казва: при когото искаш, при него ще живееш“. Заявява,
че и двамата родители й помагат за училище, зависи при кого от тях тя се
намира.
Във въззивното производство е изготвена
и тройна съдебно-психологична експертиза, извършена от вещите лица Р.К., Д.Ж. и
Р.Я.. Съгласно експертизата, майката показва интерес, загриженост и обич към
детето, стреми се чрез активно поведение да създаде контакт и да провокира
по-близка връзка с него, като някои от подходите на майката имат положителен
ефект и детето откликва. Същевременно с това, според вещите лица, от страна на
майката е налице натрапливо и на моменти агресивно поведение да накара детето
да прекарва време с нея, да общува, вкл чрез
социалните мрежи, като се стреми негъвкаво, императивно и нечувствително към
преживяванията на детето да го привлече на своя страна, използвайки крайни и
травмиращи твърдения, споделени от М. , които провокират обратна реакция у нея
– отхвърляне, отказ да се среща с майка си и да отговаря на съобщенията й, като
по този начин детето се стреми да избегне негативното преживяване да бъде
заплашвано, да се чувства виновно и да чувства срам, когато разговорът се
случва на публично място.
При това, според експертите, отношенията между детето и майката са сложни,
нееднозначни и непоследователни, М. обича майка си и я включва в кръга на близките
си хора, би искала да е част от живота й, има положителни спомени от съвместни
преживявания, но в същото време в личния опит на детето присъстват спомени, в
които майката е била неоткликваща на емоционалните й нужди – отсъстваща и
липсваща на детето, непостоянна. М. е
заявила, че баща й е родителят, който тя предпочита, между двамата са наблюдавани
спокойни и близки отношения и стил на общуване, бащата обгрижва
детето отговорно и в негово присъствие то усеща стабилност и сигурност. Според
вещите лица, детето не е повлияно и няма чужда намеса в мнението му за това при
кого иска да живее. Видно от експертизата обаче, в случая са налице отделни
симптоми на Синдром на родителско отчуждаване. Между родителите има дълбок и
продължителен конфликт, съпроводен с враждебни нагласи един към друг и с
еднаква интензивност от двете страни. В такава ситуация на конфликт М. е принудена да избере едната от страните, тъй
като не може да живее и при двамата едновременно, поради което избира баща си
за родителя, който да я обгрижва постоянно и при
когото да живее, въпреки, че идеалната фантазия на М. за бъдещето й включва съвместното съжителство
с двамата й родители. При това и тъй като родителите не крият враждебното си
отношение един към друг, детето е свидетел на негативни коментари и невербални
реакции по-често от страна на бащата към майката, поради което попива нагласите
на обгрижващия родител (в случая бащата) към
отсъстващия родител (майката). В този смисъл се наблюдава негативно влияние от
страна на бащата при отношението на детето към майката. В хода интервюто с
детето експертите са установили и други причини за отхвърлянето на майката –
неудовлетворени емоционални нужди на детето в по-ранно детство, упреци и
травмиращи твърдения за привличането му на страната на майката. Според вещите
лица, относителната тежест на влиянието от страна на бащата е по-малка в сравнение
с обективните факти от личния опит на детето и създадената в недостатъчна
степен близка връзка на майката с М. , но не бива да се пренебрегва фактът, че
детето е поставено в конфликт на лоялност, принудено е да избере единия си
родител и лоялността към избрания родител го задължава да отхвърли другия
родител, това е моделът, който е натрапен от възрастните и детето го следва, за
да оцелее емоционално. Към настоящия момент М. все още не може да приеме и осъзнае случващото
се и мястото си в конфликта, като реакцията й е засилване на привързаността към
по-сигурния за самата нея родител – в случая бащата, но колкото по-дълго детето
живее в тази конфликтна среда, толкова по-трайно се задълбочават „конфликта на
лоялност“ и „Синдрома на родителско отчуждение“, като се затвърждава формиране
на негативен образ за единия родител – в случая майката. В тази връзка в заключението е посочено, че
отхвърлянето на единия родител без основателна причина се противопоставя на
потребностите на всяко дете, тъй като децата обичат и двамата си родители и
искат да могат да ги обичат. В настоящия случай, при наложеното отхвърляне,
любовта на М. и стремежът й към другия
родител продължават да живеят – в теста „Два дома“ след като попълнила имената
на всички, с които иска да живее, тя добавила до баща си и майка си, поради
което е необходимо насърчаващо поведение от обгрижващия
родител, включващо толерантност към връзката с другия родител. Според вещите
лица, разводът е нарушил емоционалната атмосфера и сигурност на детето, като
проблемът е в поведението и на двамата родители, при тях липсва критично
отношение към собственото им поведение, което те не осъзнават и не намират за
проблемно и носещо преди всичко вреди на детето им.
В настоящия
случай и двамата родители желаят да им бъде предоставено упражняването на
родителските права, всеки от тях желае да отглежда и да се грижи за детето,
имат изградена емоционална връзка с него, обичат го и разполагат с подходящи
условия и възможности за отглеждането му. Майката заявява, че детето следва да
осъществява контакти с родителя, който няма да упражнява родителските права,
докато бащата е на мнение, че това трябва да се реши от детето според
собствените му желания.
От събраните по делото
доказателства е установено, че след раздялата на страните през м.декември 2016
г., М. е живяла според желанието си при
всеки един от родителите си, съгласно постигнати между тях договорки за
отглеждане на дъщеря им, видно от изявленията на майката в молбата й за
привременни мерки от 13.02.2018 г., както и от представения социален доклад
(л.89-90).
Доказателствата
по делото сочат, че и двамата родители имат равен потенциал по отношение на
материалните си възможности, като са в състояние в еднаква степен да осигурят
нуждите на детето, с оглед трудовата им ангажираност и получаваните доходи. И
двамата родители имат осигурени добри битови условия за отглеждането на детето.
По критериите за
наличието на възпитателски качества, морален облик и отношение на родителите
към детето, желание на родителите да отглеждат и възпитават детето, пол и
възраст на детето, съдът намира следното:
По делото не
се установяват твърденията на бащата детето М. да се отглежда от майката в рискова среда, не се
установяват и отрицателни прояви на майката към нея, които да създават риск за
здравето и интересите й, поради което са неоснователни доводите на въззивника за липса на възпитателски качества у майката. Последната е осигурила добри битови условия
за отглеждането на детето и полага необходимите грижи за възпитанието му, подпомагана
и от своите близки, видно от гласните доказателства и социалния доклад на
ДСП-Бургас. В тази връзка, недоказани са наведените
от въззивника Л. твърдения, че майката се е държала
агресивно към детето, че го удряла, скубела и му крещяла, като тези твърдения не се подкрепят нито от
писмените доказателства, нито от ангажираните от ответника свидетели, предвид
липсата на лични възприятия на свидетелите и липсата на изнесени в показанията им
конкретни данни за такива прояви, докато от от ангажираните от ищцата гласни
доказателства се установя, че същата е много добра майка, отдадена е на детето
си и се справя с неговото отглеждане и възпитание.
Не се
установява и твърдяното от въззивника-ответник
упражняване на психически и емоционален тормоз върху детето от страна на
майката, мотивирано от Л. с осъществяваните от нея срещи с детето със
съдействието на полицейските органи. Тук следва да се отбележи, че видно от
доказателствения материал, ответникът последователно не е изпълнявал
постановените с определение № 2148/22.03.2018 г. от
БРС привременни мерки по чл.323 ГПК, с което до приключването на брачния процес
родителските права спрямо детето са
предоставени за упражняване на майката Н.Л., при която е определено и
местоживеенето на детето, а на бащата К.Л. е определен режим на лични отношения
с дъщеря му М. . Това неизпълнение от бащата е довело до образуването на
изпълнително дело за предаване на детето и до оказване на съдействие от
органите на МВР за изпълнение на съдебния акт. Необходимо е да се отбележи, че
във връзка с изпълнението от майката на привременните мерки с помощта на
полицейските органи, депозираната от ответника молба за защита по ЗЗДН е
оставена без уважение от съда с решение по гр.д.№ 3005/2018 г. на БРС, потвърдено
с решение по в.гр.д.№ 1819/2018 г. на БОС, който факт е служебно известен на
настоящия въззивен съд. Твърденията на въззивника за агресивно отношение на ищцата не се
установяват и от ангажираните от него във въззивното
производство гласни доказателства, тъй като изнесените от тях данни отново
касаят принудителното изпълнение на постановените от районния съд привременни
мерки. Предвид изложеното, въззивната инстанция
намира, че от доказателствата по делото не се установяват твърденията на въззивника за упражнявано от
майката насилие върху детето М. или
агресивно отношение към нея, както правилно е приел и районния съд, поради което възраженията на Л. в този смисъл са
неоснователни.
С оглед
горното, настоящата инстанция намира, че предприетото от бащата поведение,
целящо да не изпълнява постановените от съда привременни мерки спрямо детето,
води до извод за сериозни дефицити в родителския му капацитет. Тук следва да
се има предвид, че събраните по делото доказателства установяват, че след
постановяване на определението по чл.323 ГПК, бащата трайно създава пречки за упражняване
от майката на предоставените й родителски права, като съзнателно не връща М. на майка й след осъществения с нея режим на
лични отношения, препятства контактите на детето с майката и ограничава
възможностите й да се вижда с него. Всичко това се установява от образуваното
от майката изпълнително дело за предаване на детето и множеството й молби до
съдебния изпълнител и до полицията във връзка с неизпълнението на ответника на
постановеното съдебно определение, което е довело и до необходимостта от
съдействие на органите на полицията. С това си поведение бащата демонстрира пред
обществото и пред детето си, че не счита за необходимо да спазва установения в
страната правов ред, да не зачита закона, да не изпълнява и да не се съобразява
със съдебните решения, което оказва негативно влияние върху възпитанието на
детето и правилното му социално развитие, т.е. обосновава извод за родителски
дефицит. В случая, бащата дори не осъзнава, че с поведението си дава лош пример на детето
си и така нанася вредните последици върху ценностната му система, като създава и
риск за трайното му отчуждаване от майката, при наличието вече на Синдром на
родителско отчуждение в лека степен, а несъдействието му и активното му
противопоставяне срещу мерките за преодоляване на този проблем, установено от
съда от поведението на въззивника в съдебно
заседание, са показателни за отсъствието на родителски и възпитателски качества
у бащата. В тази връзка, съдът кредитира заключенията на единичната СПЕ, приета
в първата инстанция, както и на тройната СПЕ, извършена във въззивното
производство, като обективни, задълбочени и
кореспондиращи със събрания по делото доказателствен
материал, от които се установява, че е формиран „Синдром
на родителско отчуждаване“ с отчужден родител – майката, който е в лека степен, М. е свидетел на негативни коментари и невербални
реакции от страна на бащата към майката и попива нагласите на отчуждаващия
родител (бащата) към отчуждения родител (майката), като в този смисъл е налице
негативно влияние от страна на бащата при отношението на детето към майката. Подобно
поведение на ищцата, насочено към създаване на негативно отношение на детето
към бащата, не е констатирано от доказателствата по делото, нито и от
експертизите. Предвид това, независимо от установеното от вещите лица наличие и
на други причини за отхвърлянето на майката, които се коренят в личния опит на
детето, въззивният съд намира, че именно с
поведението си (осъзнавано или неосъзнавано) бащата влияе на възприятията и
ценностите на детето, както и на неговите нагласи към майката, което води до
отчуждаването му от нея.
Освен това, поведението на бащата, с което същият не
изпълнява съдебните актове и съзнателно задържа детето при себе си в разрез с
постановеното от районния съд определение № 2148/22.03.2018 г. по чл.323 ГПК,
на първо място е неправомерно и евентуално съдържа признаците на инкриминирано
от закона деяние, което поведение абсолютно не е в интерес на детето, като
съдът не може да толерира и да позволи да се черпят права от подобно
закононарушение и недобросъвество поведение. Настоящата
инстанция намира, че тези действия на бащата водят до извода за неговия стремеж
да изолира детето от майката и целенасочено да го отчужди от нея, тъй като по
никакъв начин не помага на М. и не
съдейства за изпълнение на привременните мерки (детето дори не е приготвено от
бащата за вземането му от майката), а удобно „уважава” желанието й да не иска
да ходи при майка си. Тук
бащата би следвало да може да разграничава „правото на детето” от „най-добрия
интерес на детето” и да може спокойно да обясни на М. на разбираем за нея език, че майка й също има
право да я вижда, че на нея временно са предоставени родителските права и това
е в интерес на детето, с което следва да се съобразят. Поведение на бащата,
обаче, е в противоположен смисъл, нездраво, манипулативно, като така се цели
детето М. само и по своя воля да
преустанови контактите с майка си, чрез формиране на отрицатели представи за нейното
поведение. Здравото родителско поведение, водено от интереса на детето, изисква
честност и откритост в отношенията между родител и дете, като поддържаната от
бащата заблуда и опитът му да отдалечи майката от живота на М. , говори за
сериозен дефицит на родителския капацитет. В тази връзка, следва да се има
предвид и тежкия „конфликт на лоялност” между собствените възприятия на М. и внушаваните й идеи, тъй като до фактическата
раздяла на родителите детето е изградило емоционална привързаност и към майка
си („обичам и мама, мъчно ми е за нея”), но бащата постоянно поставя детето в
ситуация на тежък избор дали да тръгне с майка си и по този начин у детето се
насажда неосъзнат страх да не предаде доверието и обичта на баща си. А бащата
вместо на съдейства за отстраняването и преодоляването на този проблем, активно
насърчава М. да прави избор между
родители си, като по този начин натоварва емоционалния свят на момичето и
крехката му психика, което още повече води до задълбочаване на „конфликта на
лоялност“, в който е поставена целенасочено от него. Всичко това, обаче, може
да доведе до значими емоционални и поведенчески разстройства и проблеми в
личностното развитие на детето и до трайно установен у него дискомфорт. В тази
връзка, страните следва да имат предвид, че е необходимо психолог да работи
активно с детето за психологическа подкрепа на преживените от него травми от
кризата на лоялността, ставайки свидетел на съдебните битки между родителите
си.
Във връзка с горното, следва да се има предвид, че за неизпълнението
от бащата на постановените от съда привременни мерки, същият удобно се крие зад
желанието на детето да живее при него, тъй като не можел да накара дъщеря си на
сила да отиде при майка си. В случая обаче, изказаното от М.
желание да живее с баща си следва да
бъде преценено от съда с оглед на всички обстоятелства по делото от значение за
предоставянето на родителските права, поради което то не би следвало да бъде
водещо при вземането на решението. Съдът не е обвързан изключително с мнението
на детето, тъй като въпросът за упражняване на родителските права се решава с
оглед „най-добрият интерес” на детето, като желанието му да живее с някой от
родителите си е само част от цялата съвкупност от фактически обстоятелства,
съобразявана от съда при постановяване на решението. В тази връзка и с оглед
преценката на всички релевантни обстоятелства, по мнение на съда изразеното от
детето М. желание да живее занапред с
баща си може да се обясни именно с „конфликта на лоялност“, в който тя е
поставено след раздялата на родителите си и е принудена да избира между тях, с осъществяваното
в този смисъл влияние от бащата спрямо
нея, за което съдът е изложил съображения по-горе в настоящото решение, както и
с данните по делото, че майката е била по-взискателния родител и налагаща
дисциплина по отношение на учението и развитието на детето, за което не са
налице данни в отношенията с бащата. Този извод на съда се потвърждава както от
непосредственото впечатление на въззивния съд при изслушването
на детето, така и от експертните заключения на двете психологични експертизи. И
пред съда, и пред вещите лица, детето мотивира желанието си не с някаква
основателна причина, такава не е и установена по делото, а именно с факта, че
при баща му е по-хубаво и по-спокойно, а при майка си не се чувства по-спокойно
и се притеснява, защото не знае как дядо й ще я посрещне, тъй като той понякога
я прегръща, а понякога изобщо не я поглежда и й се кара, че не е била толкова
време при тях. Изводът на въззивния съд за
манипулативно влияние от бащата спрямо М. се подкрепя и от изявленията на детето при
изслушването му от съда, като става ясно, че то обсъжда с баща си въпроса при
кого от родителите да живее, т.е. бащата пренася личните си проблеми с майката
върху детето и въвлича същото в конфликта между тях, като в тази връзка прави
впечатление, че детето употребява изрази и фрази, които не са характерни за
неговата възраст (9-10 години) – „искам да живея при тате и два пъти на месец
да виждам мама“. Освен това, при положение, че след раздялата на страните до
постановяване на привременните мерки, детето е живяло при всеки един от
родителите си според желанието си, нелогично
е за времето след постановяване на привременните мерки да настъпи такава
промяна в емоционалната нагласа на М. към майка й, че тя да не желае да се върне при
нея и тази нагласа да е плод на самостоятелни изводи на самото дете за неговите
собствени приоритети. С оглед на това и от непосредственото впечатление на съда
при изслушването на детето, се налага извода, че в действителност М. е повлияна в известна степен от баща си, за да
стигне до подобна емоционална реакция към майка си, като изборът й за
предпочетения родител също е направен под въздействието на бащата. В този
смисъл, при преценката си по чл.59, ал.4 СК съдът не може да се ограничи
единствено до желанието на детето М. , защото то не съвпада с най-висшия му
интерес, който е задължителен за съблюдаване от съда при постановяване на
решението (чл. 3, § 1 от Конвенцията за правата на детето). Най-добър интерес за
детето е да има реално присъствие и на двамата родители в живота му, независимо
че същите не живеят заедно, което в случая се осъзнава от майката като важно
принципно положение, но не и от бащата, предвид демонстрираното от него пред
съда и пред детето отрицателно и отричащо майката поведение (същият
демонстративно игнорира интереса на детето, заявявайки в съдебно заседание пред
въззивния съд, че не смята, че той трябва да дава на
детето изпратените му от майката подаръци, което се потвърждава от представените
в тази връзка доказателства за отказаните от него пратки, изпратени от майката).
В тази връзка, въззивният съд
намира за установено, че влошената комуникация между родителите, техните конфликтни
отношения и визираното по-горе поведение на бащата, са причина за съществуващата
непълноценна връзка между майката и детето, което е в противоречие с висшите
интереси на М. и крие рискове за нейното
правилно развитие. Настоящият съдебен състав намира, че посоченото фактическо
положение, доколкото е възникнало в резултат от поведението на бащата, е
показател за лошо родителстване и недостатъчен
родителски капацитет за него. Предвид
изложените съображения, съдът приема, че при преценката за най-добрия
интерес на детето и кой от двамата родители да упражнява родителските права майката има предимство пред бащата във
възпитателските и родителските качества.
Съдът
намира също, че майката има предимство пред бащата и от гледна точка на
възможността за помощ от близки при отглеждане на детето. По делото е
безспорно установено, че
майката разчита на реално предоставяната
помощ от
своя родител – баща, който
е съпричастен в грижите
за детето, включително
осигурява необходимите грижи за него, когато майката е на работа. Докато за
въззивника-баща не се
установява по делото да е налице такава реално полагана помощ от негови близки
и роднини, като доказателствата сочат, а и от неговите изявления става ясно, че
същият разчита на помощта на детегледачка при отсъствието си от дома.
В
заключение, с оглед съвкупното обсъждане на посочените по-горе условия, настоящата
инстанция намира, че в интерес
на малолетното дете М. е да се отглежда от майката, на която следва да бъде
предоставено упражняването на родителските
права по отношение на нея,
като при майката бъде определено и местоживеенето
на детето. Анализът на
доказателства и преценката на относимите
обстоятелства сочи, че по отношение на бащата са налице дефицити в
родителския капацитет, които
препятстват възможността упражняването на родителските права спрямо М. да бъде предоставено на него,
тъй като това не е в нейн интерес. В
този смисъл, въззивният съд намира обжалваното
решение за правилно и законосъобразно в тази му част.
С цел осигуряване на нормалното
развитие на детето, което включва участието и на двамата родители при
отглеждането му, на бащата следва да се даде възможност да поддържа пълноценни
контакти с детето, като да му се предостави подходящ режим на лични отношения с
него, за да се запази съществуващата между тях близка емоционална връзка. В
случая, въззивният съд намира, че определеният от
първата инстанция режим на лични отношения на бащата с детето М. в пълна степен удовлетворява необходимостта й
от поддържането на контакти с бащата и защитава
интересите на детето. В този смисъл, БОС изцяло възприема определения от
районния съд режим на лични отношения.
Настоящата
инстанция намира за необходимо да укаже и на двамата родители, че никой от тях няма
законово право да ограничава или препятства контактите на другия родител с
детето, като влошените и конфликтни отношения между родителите не следва да се
проектират върху детето. Необходимо е родителите да превъзмогнат личните си
амбиции един спрямо друг и да положат усилия за изграждане и заздравяване на
връзката родител-дете, тъй като поведението на непрекъснато противопоставяне на
страните вреди най-вече на интересите на тяхното дете. Следва
да се има предвид също, че родителите трябва да създадат спокойни обстоятелства
при предаването на детето, да формират взаимно разбиране и толерантност един
към друг и да си сътрудничат в името на детето, тъй като съхраняването на
постоянен контакт на детето и с двамата родители най-добре отговаря на неговите
интереси.
Като последица
от предоставянето на родителските права за упражняване на майката, следва да се
определи нужната на детето месечна издръжка, която следва да се заплаща от бащата.
Съгласно разпоредбата на чл.142, ал.2 СК,
минималната издръжка на едно дете е равна на 1/4 от размера на минималната
работна заплата. Към настоящия момент минималната издръжка е равна на 140 лв.
(МРЗ = 560 лв.). Разходите за издръжка на малолетната М. са обичайните разходи за храна, облекло, обучение,
учебни помагала и други, свързани с
възрастта и интересите на детето. Съобразно установените по делото доходи на
двамата родители и възможностите им за организиране на работната си сила,
същите общо следва да осигуряват сумата от 500 лв. месечно за издръжка на
детето, от които бащата следва да се осигурява сумата от 250 лв., а остатъка
следва да се поеме от майката, която е натоварена с полагането на лични грижи
за детето. В този смисъл, съдът намира за правилни изводите на първата
инстанция относно определения размер на месечна издръжка, дължима от бащата за
малолетното дете.
По отношение
ползването на семейното жилище, за което не се спори, че е собственост на
малолетното дете М. и предвид
предоставянето на родителските права на майката, както и с оглед
обстоятелството, че в този дом детето е отраснало, съдът намира, че ползването му
следва да се предостави на майката, докато упражнява родителските права спрямо
детето. Произнасянето на
районния съд е в съответствие с разпоредбата на чл.56, ал.1, изр.второ СК, задължаваща съда
служебно да се произнесе досежно
ползването на семейното жилище, в случаите, когато от брака има
ненавършили пълнолетие деца, поради
което решението е правилно и законосъобразно и в тази част.
Изложените съображения водят до основателност
на исковете по първоначалната искова молба, поради което съдът намира и двете въззивни
жалби за неоснователни, а първоинстанционното решение за правилно и
законосъобразно в обжалваните части, в които следва да бъде потвърдено.
При този изход
на делото, направените от двете страни искания за разноски, са неоснователни, с
оглед приетата от съда вина и на двамата съпрузи за разстройството на брака, поради
което такива не следва да им се присъждат, като разноски по небрачните искове
също не се дължат, независимо от резултата, тъй като по тези искове съдът се е
произнесъл в брачния процес и е приложима нормата на чл.329, ал.1, изр. второ ГПК. При
неуважаване на исканията за разноски, не е необходимо съдът да се произнася с
изричен диспозитив в постановеното от него решение.
Мотивиран от горното, Бургаският
окръжен съд,
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1698/06.08.2018
г., постановено по гр.д.№ 9642/2017 г.
по описа на Районен съд – Бургас, В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, с които е която
е прието, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака имат и
двамата съпрузи; упражняването на родителските
права по отношение на малолетното дете на страните – М. К.Л. е
предоставено на майката Н.Л., при която е определено и метоживеенето
на детето М. на адрес гр.Б., ул.“Л.
К.“ № *, вх.*, ет.*, ап.*; на бащата К.Л.
е определен режим на лични отношения с детето, както следва: всяка първа и
трета седмица от месеца от 17.00 ч. в петък до 16.00 ч. в неделя; един месец
през лятото, когато майката не ползва платен годишен отпуск; първите пет дни
през Пролетната ваканция; първите пет дни през Коледната ваканция; всяка
нечетна година за Новогодишните празници – от 10.00 ч. на 30- ти декември до
18.00 ч. на последния почивен ден; всяка четна година по време на Коледните
празници – от 10.00 ч. на 25- ти декември до 17.00 ч. на 26- ти декември, както
и два дни за Великденските празници, като при осъществяването на режима бащата
ще взима детето от дома на майката и ще го връща отново там в края на
пребиваването му при него; бащата е осъден да заплаща за детето М. , чрез
нейната майка и законен представител, месечна издръжка в размер на 250 лв.,
считано от подаване на исковата молба до настъпване на законни основания за
изменение или прекратяване на издръжката, ведно със законната лихва върху всяка
закъсняла месечна вноска; и ползването на семейното жилище
– самостоятелен обект в сграда с идентификатор
07079.612.137.1.37 по КККР на гр.Бургас, с адрес гр.Б., ул.“Л. К.“ № *, вх.*, ет.*,
ап.*, е
предоставено на съпругата Н.Л., докато
упражнява родителските права.
Решението може да бъде обжалвано пред
Върховния касационен съд с касационна жалба, в едномесечен срок от връчването
на препис от него на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.