№ 1011
гр. ***, 20.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ***, III-И СЪСТАВ, в публично заседание на втори
декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Петина Кр. Николова
при участието на секретаря Мариана Любч. Митева
като разгледа докладваното от Петина Кр. Николова Гражданско дело №
20243630101973 по описа за 2024 година
Предявени са два кумулативно съединени иска: 1/ иск с правно основание чл. 26, ал.
1, предл. първо и предл. трето от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 10а, ал. 2 от ЗПК
и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП и 2/ иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
Делото е образувано по искова молба, подадена от И. К. К. с ЕГН ********** от гр.
***, със съдебен адрес: адв. М.М. от АК-***, срещу „***“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление гр. ***, ул. „***“ № 52-54, представлявано от З.С.Р. и А.М.. В исковата
молба се твърди, че ищцата е сключила договор за кредит с ответника, по силата на който й
е предоставен кредит от 50 лв. за срок от 18 дни. По силата на този договор тя трябвало да
върне главницата ведно с лихва при годишен лихвен процент – 40,56 % и ГПР – 49,40 %.
Освен това ищцата следвало да заплати и такса експресно разглеждане в размер на 13,57 лв.
Ищцата твърди, че клаузата, с която е уговорена тази такса е нищожна. Според нея тази
клауза противоречи на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, с която законодателят е забранил
да се събират такси за усвояване и управление на кредита. Счита, че уговарянето на подобна
такса противоречи на добрите нрави, тъй като нарушава принципа за справедливост – води
до несправедливо обогатяване на едната страна. По същата причина счита и че тази клауза е
неравноправна, тъй като води до неравновесие в правата между страните. Моли съда да
прогласи нищожността на тази клауза от договора, както и да осъди ответника да възстанови
на ищцата платената сума в размер на 13,57 лв., ведно със законната лихва върху тази сума
от датата на предявяване на иска до окончателното плащане. Моли съда да присъди и
адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА.
В съдебно заседание ищцата или нейният процесуален представител не се явяват.
Поискали са разглеждане на делото в тяхно отсъствие. Поддържат изложените в исковата
молба аргументи. Молят съда да присъди и възнаграждение за адвокатска защита при
1
условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА като подробно е аргументирано защо искането им е
основателно. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение платено
от ответната страна.
С отговора си ответникът „***“ ЕООД оспорва исковете по същество. Твърди, че
ищцата е била запозната с всички параметри на договора още при неговото сключване и е
била наясно със задължението да заплати тази такса. Обяснено е, че тази такса се дължи за
насрещна услуга, която се предоставя по повод одобряването на искането за отпускане на
кредит в рамките на 15 минути и не е свързано с усвояването и/или управлението на
кредита. Изложено е становище, че клаузата не противоречи на императивни норми на ЗПК
или ЗЗД, поради което исковете се явяват неоснователни. Моли исковете да бъдат
отхвърлени.
В съдебно заседание ответникът не изпраща представител. Още с отговора е
направено искане за разглеждане на делото в тяхно отсъствие и са възразили срещу
искането за присъждане на адвокатско възнаграждение ведно с ДДС, като са направили и
възражение относно прекомерността на претендираното такова.
Съдът, като съобрази твърденията на страните и представените по делото
доказателства, установи следното от фактическа страна:
От събраните по делото доказателства се установява, че на 11.10.2021 г. И. К. К. (като
кредитополучател/длъжник) и „***“ ЕООД (като заемодател/кредитор) сключили писмен
договор за кредит № **********. С този договор страните са уговорили, че заемодателят
предоставя на кредитополучателя в заем сумата от 50 лв. Между страните няма спор, че
сумата по договора за заем била предоставена на ищцата.
Видно от съдържанието на цитирания договор, страните договорили, че
предоставената като кредит сума ще бъде върната на кредитора в срок до 18 дни от
сключването на договора, ведно с възнаградителна лихва от 40,56 % или сумата в размер на
1 лв. Освен това договорили, че кредитополучателят дължи и заплащането на такса за бързо
разглеждане в размер на 13,57 лв., която трябвало да бъде заплатена ведно с окончателното
изплащане. Така общо дължимата сума по кредита възлизала на 64,57 лв. ГПР по договора
бил изчислен на 49,40 %.
Видно от съдържанието на Общите условия, които се прилагат от „***“ ЕООД т.нар.
„такса за бързо разглеждане“ представлява допълнителна незадължителна услуга по искане
на Кредитополучателя, която гарантира обработка на искането за кредит и отговор в
рамките на 15 минути от подаването му по електронен път, по телефон или на хартиен
носител в офис на Партньор. Таксата за бързо разглеждане може да бъде заявена при
подаване на искане за отпускане на кредит и/или допълнителна сума по кредит при срокове
и условия, посочени в ОУ и съгласно Тарифа на кредитора. Към писмените доказателства по
делото няма приложена Тарифа, от която да се установи как е определена тази такса – като
твърда сума или като процент; ако е второ – какъв е този процент или по каква методика
става определяне на таксата.
2
Между страните няма спор, че на 19.10.2021 г. И. К. К. е заплатила на „***“ ЕООД
сумата от 64,57 лв.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът намира следното
от правна страна:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо и предл. трето от ЗЗД, във вр. с
чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 10а, ал. 2 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП:
Съдът счита на първо място, че вземанията по процесния договор за кредит се
основават на договор, сключен с потребител, тъй като длъжникът има качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1, във вр. т. 12 от ДР на Закона за защита на
потребителите. По тази причина по отношение на процесния договор е приложим
действащият Закон за потребителския кредит, разпоредбите на чл. 143 – 148 от ЗЗП,
уреждащи неравноправните клаузи, както и Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Тук се налага съдът да посочи, че
независимо, че срокът на кредита е под 3 месеца, доколкото дължимите по него разходи
възлизат на повече от 25 % от размера на главницата, съдът счита, че не е налице
изключението на чл. 4, ал. 1, т. 6 от ЗПК.
Освен това съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК, съдът е длъжен да направи и
служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи или такива противоречащи на
закона или добрите нрави. В кръга на извършената проверка съдът установи наличието на
клаузи, които противоречат на ЗПК и/или са неравноправни по смисъла на чл. 143 и сл. от
ЗПП.
Възраженията на ищеца касаят клаузата за заплащане на такса за бързо разглеждане
като се твърди, че клаузата противоречи на ЗПК и на добрите нрави, както и че е
неравноправна.
Понятието „общи разходи по кредита“ има своята легална дефиниция в § 1 от ДР към
ЗПК, която съвпада с дефиницията, дадена в чл. 3 от Директива 2008/48/ЕО – ако има
някакви разлики, които не са в интерес на потребителя, съдът следва да приложи
определенията според Директивата вместо националното законодателство. Понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ включва всички разходи, включително лихва,
комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати
във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-
специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това
сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или
получаването му при предлаганите условия.
От определението на понятието „такса за бързо разглеждане“ в ОУ, приложими към
договора, става ясно, че става дума за такса, свързана с разглеждането на искането за
отпускане на кредит. Тази такса е пряко свързана с отпускането на кредита, била е известна
3
на кредитора към датата на сключването на договора за кредит и се дължи от ответника за
предоставена услуга (макар и избрана от него) в сроковете за погасване на кредита. Предвид
това съдът счита, че конкретната такса следва да бъде включена при изчисляване на ГПР.
Това обаче видно и от съдържанието на отговора не е сторено. А ако беше сторено, ГПР
щеше да превиши многократно ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като самата такса
възлиза на повече от 25 % от стойността на главницата.
Дори и този извод да не бъде споделен, клаузата в процесния договор за кредит, която
предвижда заплащане на такса бързо разглеждане, противоречи на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, тъй
като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В конкретния
случай се предвижда една допълнителна услуга, свързана с разглеждане на искането за
отпускане на кредит да струва повече от ¼ от стойността на главницата.
Предвид това и в кръга на извършената проверка съдът установи, че е допуснато
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 1 от ЗПК, като размерът на ГПР
е некоректно посочен в договора за кредит. Съдът счита, че при изчисляване на ГПР
ответникът е следвало да включи и стойността на дължимата от длъжника такса за бързо
разглеждане. Самото заплащане на такава такса в този размер пък прави клаузата
неравноправна.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от
ЗЗД целият договор противоречи на закона и е нищожен. Ищецът е предявил иск за
прогласяване на нищожност само на клаузата за заплащане на „такса за бързо разглеждане“.
Съдът може да констатира нищожността на целия договор, но не може да обяви същият за
нищожен след като искът е само за една от клаузите в него. Предвид това произнасянето
следва да бъде само относно предявените клаузи. Нищожността на целия договор, засяга
естествено и всяка една клауза в него. Както бе посочено, дори и да не бъдат споделени
изводите на съда относно нищожност на целия договор, то самата клауза сама по себе си е
неравноправна и следователно нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. По посочените
съображения предявеният иск се явява изцяло основателен и следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД:
Разпоредбата на чл. чл. 55, ал. 1 от ЗЗД предвижда, че подлежи на връщане даденото
без основание или с оглед неосъществено или на отпаднало основание. В конкретния случай
ищецът твърди, че е дал нещо без основание – че е платил сумата от 13,57 лв. без основание,
тъй като клаузата в договора, която предвижда заплащането на „такса за бързо разглеждане“,
е нищожна. Този иск е обусловен от изводите на съда по предходния – относно нищожността
на въпросната клауза. Предвид достигнатото заключение, че процесната клауза е нищожна и
установеното плащане на сумите по договора, то съдът намира, че искът с правно основание
чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на недължимо платена сума в размер на 13,57 лв. за изцяло
основателен. Ответникът дължи на ищеца и лихва за забава, считано от подаване на исковата
молба на 31.07.2024 г.
4
За разноските:
Страните, чрез процесуалните си представители, са направили изрично искане съдът
да им присъди направените по делото разноски.
Предвид пълната основателност на исковете и с оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от
ГПК, съдът намира, че направените от ищеца разноски за държавна такса от 100 лв., следва
да възложи на ответника.
Досежно адвокатското възнаграждение, следва да се посочи, че ищецът е
представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА – оказване на безплатна правна помощ на материално
затруднени лица. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността
съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение. Процесуалният представител на
ищеца е поискал съдът да присъди адвокатско възнаграждение по този ред, в размер на 480
лв. по всеки един от двата кумулативно предявени иска. С оглед изводите на съда за пълна
основателност на иска, то и искането за определяне на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА
е основателно. По въпроса как следва да се определи това възнаграждение съдът намира
следното: с решение от 25.01.2024 г. по C‑438/22 на Съда на Европейския съюз е прието, че
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
противоречи на член 101, параграф 1 от ДФЕС за неограничаване на свободата на
конкуренцията и на основание чл. 101, параграф. 2 от ДФЕС подобни споразумения са
нищожни. На основание чл. 4, параграф 3 от ДЕС съдилищата не следва да прилагат
подобни норми. Доколкото това означава, че съдът няма как да определи възнаграждението
на процесуалния представител по чл. 38 от ЗА, тъй като тази норма препраща към нищожен
според европейското законодателство акт. Предвид това и доколкото няма друг ред за
определяне на възнаграждението, то това следва да става изцяло по преценка на съда.
Преценката на съда следва да включва материалния интерес по делото, броя на проведените
заседания, в които адвокатът е участвал, правната сложност на делото, другата активност на
адвоката по делото и др. В конкретния случай съдът счита, че според правната сложност и
материалният интерес по делото следва да определи възнаграждение в размер на 250 лв. с
ДДС общо по двата иска, тъй като двата иска са неразривно свързани. Така определеното
възнаграждение следва да бъде заплатено от ответника. Доколкото текстът на нормата на чл.
38, ал. 2 от ЗА предвижда, че адвокатът има право на възнаграждение определено от съда, то
сумата следва да се присъди не в полза на страната, а директно на нейния представител.
Водим от всичко гореизложено и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНА клауза за заплащане на „такса за бързо разглеждане“ от
договор за кредит № ********** от 11.10.2021 г., сключен между И. К. К. с ЕГН **********
от гр. *** и „***“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, ул. „***“ №
52-54, представлявано от З.С.Р. и А.М..
5
ОСЪЖДА „***“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, ул.
„***“ № 52-54, представлявано от З.С.Р. и А.М., ДА ЗАПЛАТИ на И. К. К. с ЕГН
********** от гр. ***, сумата от 13,57 лв. (тринадесет лева и петдесет и седем стотинки),
представляващи платено без основание въз основа на нищожна клауза за заплащане на
„такса за бързо разглеждане“ от договор за кредит № ********** от 11.10.2021 г., ведно с
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума, считано от 11.10.2021 г.
до окончателното плащане на задължението.
ОСЪЖДА „***“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, ул.
„***“ № 52-54, представлявано от З.С.Р. и А.М., ДА ЗАПЛАТИ на И. К. К. с ЕГН
********** от гр. ***, сумата в размер на 100 лв. (сто лева), представляващи сторените от
ищеца разноски в производството.
ОСЪЖДА „***“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, ул.
„***“ № 52-54, представлявано от З.С.Р. и А.М., ДА ЗАПЛАТИ на адв. М.М. от АК-***,
сумата в размер на 250 лв. (двеста и петдесет лева), представляващи адвокатско
възнаграждение за защита на ищеца по делото на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА.
Решението подлежи на обжалване от страните в двуседмичен срок, който започва да
тече от връчване на съобщенията за изготвянето му на страната.
Съдия при Районен съд – ***: _______________________
6