№ 490 / 23.7.2018 г.

Р Е Ш Е Н И Е         

гр.МОНТАНА            

20.07.2018г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

РАЙОНЕН СЪД–МОНТАНА, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в открито заседание на четвърти юли през две хиляди и осемнадесета година, в следния състав:            

                                                                                 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:РУМЯНА МИХАЙЛОВА

 

при секретаря Светлана Станишева, като разгледа докладваното от съдията МИХАЙЛОВА гражданско дело № 742 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Предявеният иск е с правно основание чл.422 вр. с чл.415, ал.1 ГПК, чл.3, ал.4 ЗАЗ и чл.30, ал.3 от ЗС.

Ищецът И.Г.Ц. xxx поддържа, че ответницата, като един от наследниците на Д. К. Д. е сключила еднолично Договор за аренда, с който е предоставила за срок от пет години на Г. Т. Г. – земеделски производител в с.Л., за временно ползване земеделска земя с обща площ от 32.816 дка в землището на с.Л., а именно: Нива от 30.062 дка, имот № 0.; Нива от 2.454 дка, имот № 1. и нива от 0.300 дка, имот № 1.. Ищецът твърди, че с нотариален акт за дарение придобил от другия наследник на Д. К. Д., а именно Т. Л. Т. собствеността върху ½ идеална част от имоти №№ 0. и 1., които са предмет на договора за аренда, като за тази промяна заявява, че уведомил арендатора и впоследствие и ответника.

Поддържа, че ответницата е получила от арендатора дължимото арендно плащане от общата земеделска земя, но не е разпределила и не му е изплатила припадащата му се част. Съобразно своя дял, твърди, че дължимото към него рентно плащане за целия период възлиза на сумата от 2 032.25 лева. Твърди, че отправил писмена покана до ответницата да изпълни задължението си, но плащане не било извършено, което било законно основание да подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, по което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Ищецът твърди, че ответникът възразил срещу издадената заповед за изпълнение, като заявил, че не дължи сумата в размер на исковата претенция. С оглед на подаденото възражение ищецът предявява настоящия установителен иск с искане да бъде признато за установено, че ответникът дължи сумите по издадената заповед за изпълнение, в размер на сумата от 2032.35 лева главница, представляваща рентно плащане за стопанските години 2011/2012г., 2012/2013г., 2013/2014г. и 2014/2015г., сумата от 736.54 лева представляваща обезщетение за забавено плащане, ведно със законната лихва върху главницата, в т.ч. и разноските по заповедното производство. Моли за присъждане и на разноските в настоящето производство.

Приложил е писмени доказателства към исковата си молба. С ИМ са направени искания за допълнителни доказателства.

Ответникът В.Д.Н., в срока по чл. 131 от ГПК, представя писмен отговор на исковата молба и взема становище по предявения иск, като поддържа, че е неоснователен. Поддържа, че разбрала, че ищецът станал съсобственик едва с получаване на препис от исковата молба. Не било установено от ищеца, че действително е получила рента по сключения от нея договор за аренда, нито евентуално какъв е нейния размер, което да е основание за възникване на вземане за съсобственика в хипотезата на чл.30, ал.3 ЗС. На следващо място поддържа възражение за изтекла давност за претендираните вземания за стопанските 2011/2012г., 2012/2013г. и 2013/2014 година, тъй като се касае за периодични плащания и съгласно чл.111, б.в ЗЗД, те се погасяват с изтичане на кратката 3-годишна давност. Оспорва и претенцията за заплащане на обезщетение за забава. Поддържа съдът да отхвърли изцяло предявените искове, като неоснователни и недоказани, като й присъди и разноските по делото.

Доказателствата по делото са писмени. Изслушано е и заключение на съдебно-счетоводна експертиза на вещото лице Л.З.Ц., прието и не оспорено от страните.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства във връзка със становищата на страните и съобразно правилото на чл.235 от ГПК, приема следното от фактическа страна:

Ответницата В.Д.Н. е един от наследниците по закон на Д. К. С.. С Решение №203 от 29.11.1995г. на ОС Земеделие гр.Б., на Д. К. Д. е възстановено правото на собственост на следните имоти: Нива от 30.062 дка имот № 0., Нива от 0.300 дка имот № 1. и Нива от 2.454 дка имот № 1.. С Договор за аренда на земеделска земя, вписан в СВ гр.Монтана на 05.05.2011г., ответницата е предоставила за срок от пет години на ЗП Г. Т. Г., за временно ползване земеделска земя, описана по-горе с обща площ от 32.816 дка в землището на с.Л..

По силата на дарение, обективирано в НА №57, том V, рег.№ 7., дело № 442 от 19.09.2011г. ищецът придобил от друг наследник на Д. К., а именно Т. Л. Т. собствеността върху ½ идеална част от имоти №№ 0. и 1., предмет на договора за аренда, с обща площ от 16.258 дка.

За настъпилата промяна ищецът уведомил арендатора, ЗП Г. Т. Г. на 01.09.2015г., а впоследствие и ответницата с писмо от 05.07.2016г., получено от В.Д. на 08.07.2016г.

В отговор на горното писмо ответницата В.Д. уведомила ищеца, че не е посочил на какво правно основание е придобил правото на собственост върху земеделските земи, поради което няма основание да претендира част от получената рента за недвижимите имоти, видно от писмо на л.42 от делото.

С ново писмо от 28.12.2016г. ищецът уведомява ответницата правното основание на което претендира рентното плащане, както и дължимата от нея сума в размер на 2032.25 лева /л.12 от делото/.  

Поради неплащане на сумата ищецът подал заявление до РС Монтана за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, за което било образувано ч.гр.д.№ 365/2018г. на Районен съд Монтана. В издадената на 16.02.2018г. заповед за изпълнение е разпоредено длъжникът, ответник в настоящето производство, да заплати на ищеца сумата от 2032.35 лева главница, представляваща рентно плащане за стопанските години 2011/2012г., 2012/2013г., 2013/2014г. и 2014/2015г., сумата от 736.54 лева представляваща обезщетение за забавено плащане, ведно със законната лихва върху главницата, сумата от 55.37 лева държавна такса и сумата от 327.00 лева адвокатско възнаграждение, представляващи разноските по заповедното производство. Съобщение с приложената заповед за изпълнение и указания е връчена на длъжника на 21.02.2018г. Срещу тази заповед в законоустановения срок, на 06.03.2018г., длъжникът е подал възражение, в което твърди, че не дължи изпълнение на вземането по така издадената заповед за изпълнение.

С оглед установеното от фактическа страна, от правна съдът приема следното:

Целта на предявяването на иск при подадено възражение в срок от длъжника, е да се установи наличието на вземането, към момента на подаване на заявлението, за което е издадена заповед за изпълнение, но вече със сила на присъдено нещо, тъй като подаденото възражение срещу заповедта за изпълнение представлява пречка за влизането й в сила. При уважаването на иска за съществуване на вземането, съгласно чл. 416 ГПК заповедта за изпълнение придобива изпълнителна сила и въз основа на нея съдът издава изпълнителен лист. В заповедното производство, при хипотезата на чл. 410 ГПК тази цел е постигната чрез издаването на заповед за изпълнение и при подадено възражение – чрез уважаването на предявения установителен иск.

Искът е основателен.

При предявен иск по чл. 422 ал. 1 ГПК предмет на установяване и признаване по исков ред ще бъде заявеното и обективирано в заповедта за изпълнение право и ако това право съществува, то ще бъде удостоверено от съдебното решение. С влизане в сила на съдебното решение ще влезе в сила и заповедта за изпълнение, въз основа на която заявителят, следва да се снабди с изпълнителен лист и ще продължи процесуалните действия по образуване на изпълнително дело и това е същественият процесуален въпрос, свързан с характера на иска по чл. 422 ГПК, т. е. не е необходимо предявяване на осъдителен иск за вземането – предмет на издадената заповед за изпълнение. Не е достатъчно само твърдението на длъжника в заповедното производство, по силата на което е започнала предвидената процедура по установяване на вземането по исков ред – в тежест на ответника е да установи по безспорен и категоричен начин, че не дължи изпълнение по издадената заповед за изпълнение на парично задължение.

Производството по разглеждане на иск по чл. 422 от ГПК е свързано с производството по чл. 410 и сл. от ГПК. Заведеният установителен иск по чл. 422 от ГПК по своето правно естество е специален установителен иск и е допустим единствено при условията на депозирано писмено възражение в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК против издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Затова, че са свързани двете производства, аргументи могат да бъдат извлечени също от останалите елементи на диспозицията на разпоредбата на чл. 415 от ГПК, тъй като законодателят предвижда, първо, че съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок и второ, заявителят да довнесе дължимата държавна такса.

Преценката на обстоятелствената част и петитума на исковата молба обосновават категоричен извод, че ищецът е сезирал съда с предявен по реда и при предпоставките на чл. 422, ал. 1 от ГПК установителен иск, за да установи със сила на пресъдено нещо спрямо насрещната страна съществуването на вземането си, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Исковата молба, която определя пределите на търсената съдебна защита, не може да съдържа петитум на осъдителен иск, какъвто би бил недопустим при наличие на издадена в полза на ищеца - кредитор заповед за изпълнение.

При тези доказателства, съда намира, че ищеца установи по безспорен и категоричен начин вземането си по издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.

Във връзка с установяване размера на арендното плащане към ответницата за стопанските години, съгласно посоченото в исковата молба, по делото е допусната съдебно-счетоводна експертиза, която е приета от съда и не е оспорена от страните.

Вещото лице след извършената проверка за нуждите на експертизата е установила, че ЗП Г. Т. Г., арендатор на процесните имоти, не притежава и не е представил счетоводни документи за извършените плащания. Същият е заявил, че е плащал на арендодателите, в т.ч. и на ответницата, на ръка, не е плащал срещу касови ордери.

Вещото лице е извършило проучване и при други ЗП, които обработват земеделски земи в землището на с.Л., при което се установява, че за процесните стопански години са заплащали арендно плащане в приблизително еднакви цени за декар, а за стопанската 2014/2015г. твърдо по 35.00 лева на декар. С оглед на горните констатации вещото лице е дало заключение за средно рентно плащане за периода по 25.00 лева на декар за стопанските години 2011/2012г. и 2012/2013г., по 30.00 лева на декар за стопанската 2013/2014г. и по 35.00 лева за стопанската 2014/2015година.

Съдът приема констатациите на вещото лице в тази част, тъй като е изготвено на база реално платени арендни плащания по години за процесната земеделска земя. Вещото лице е извършило проучване при съответните ЗП за земеделски земи, отдадени под аренда, със същите характеристики в землището на с.Л.. Констатациите и направените изводи съдът приема за компетентно и обективно изготвени, поради което възприема писменото заключение на вещото лице изцяло.

Поддържаното от ответницата, че за периода на действие на сключения от нея аренден договор, не е получавала рента, поради което не дължи на ищеца претендираните от него суми, остана недоказано и в противоречие със събраните по делото доказателства. От приложеното и прието в съдебно заседание писмо от 22.12.2016г. от ответницата до ищеца, става ясно, че арендните плащания за периода 2011-2016г. са вече получени от нея и изисква допълнителна информация от ищеца на какво правно основание претендира арендно плащане за ½ идеална част от имотите.

Установи се също така, че страните са съсобственици на арендуваната земеделска земя, ищецът чрез дарение от другия наследник на Д. К., а ответницата, като наследник по закон на Д. К., видно от приложените нотариален акт за дарение и удостоверение за наследници.

Съгласно чл.3, ал.4 от ЗАЗ когато договорът за аренда е сключен само от някой от съсобствениците на земеделска земя, отношенията им се уреждат съгласно чл.30, ал.3 от ЗС.  По силата на тази разпоредба всеки от съсобствениците, който е събирал доходите, дължи да заплати на останалите съсобственици обезщетение за ползите, от които те са били лишени. На това законно основание ответницата следва да заплати на ищеца, като един от съсобствениците, ½  от получената по договора сума, представляваща обезщетение за ползите, от които е бил лишен.

Ответницата не доказа, че е налице от нейна страна изпълнение на задължението към ищеца. Ищецът твърди, че ответникът е допуснал виновно неизпълнение на паричното задължение. Твърдението за неизпълнение на задължение като отрицателен факт не подлежи на установяване от ищеца. Ответникът следва при своята защита да установява обратното, т.е., че той добросъвестно е изпълнил задълженията си. Ответникът във възражението си заявява, че не дължи изпълнение, но в исковото производство, същият следваше да докаже този факт, а именно, че е извършил плащане и не дължи изпълнение на ищеца. При това разбиране, съдът счита, че предявения установителен иск е основателен и следва да бъде уважен, ведно със законните последици.

Относно размера на дължимата главница, съдът намира следното:

Ответницата в отговора е направила възражение за погасяване по давност на претендираните от ищеца вземания, като поддържа, че същите са периодични плащания и съгл. чл.111, б.”в” ЗЗД се погасяват с изтичане на кратката 3-годишна давност, която е изтекла към деня на подаване на заявлението по чл.410 ГПК.

Този довод на ответницата е неоснователен, тъй като в случая претенцията е насочена не срещу арендатора, а срещу арендодателя-съсобственик, обогатил се неоснователно, увеличавайки имуществото си с дължимия към другия съсобственик рента, съгл. притежаваните идеални части. Касае се за парично вземане, за което не е налице някое от изключенията по чл.111 от ЗЗД, поради което е приложима общата 5 годишна погасителна давност.

В случая давността е изтекла по отношение на претендираната част от рентата за стопанската 2011/2012г. , която съгласно договора за аренда се дължи до края на календарната година, т.е. до 31.12.2012г. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено от ищеца след изтичане на този 5 годишен давностен срок, а именно на 15.02.2018г. С оглед на което размера на дължимата от ответницата главница, представляваща рентно плащане за стопанските години 2012/2013г., 2013/2014г. и 2014/2015г. е в размер на сумата от 1 463.22 лева.

С оглед основателността на главния иск, се явява основателна и претенцията по акцесорното вземане, представляващо законна лихва за забава в размер на сумата от 507.93 лева, предвид заключението на вещото лице и направените корекции в съдебно заседание, считано от настъпване падежа на рентното плащане за всяка една от посочените стопански години до деня на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК, 15.02.2018г.   

         С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК, ответницата следва да заплати на ищеца разноските по делото съобразно с уважената част на иска в размер на сумата от 320.36 лева, представляваща депозит за вещо лице и адвокатско възнаграждение, съобразно списък на разноските по чл.80 ГПК на л.45 от делото.

Водим от горното, Районният съд

 

Р          Е          Ш          И:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на В.Д.Н. xxx ЕГН xxxxxxxxxx, че вземането на И.Г.Ц. xxx ЕГН xxxxxxxxxx, произтичащо от неизплатено арендно плащане по договор за аренда на земеделска земя от 2011г., въз основа на което е издадена Заповед за изпълнение по ч.гр. дело № 365 по описа на съда за 2018 година на дата 16.02.2018 година по чл. 410 от ГПК СЪЩЕСТВУВА, като Длъжникът В.Д.Н. следва да ЗАПЛАТИ на кредитора И.Г.Ц., сумата от 1 463.22 лева главница, сумата от 507.93 лева лихва за забава, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.02.2018г. до окончателното изплащане на сумата, както и разноските по делото в размер на 382.37 лева, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск над уважените размери до заявените такива съответно от 2 032.25 лева главница и 736.54 лева лихва за забава, като неоснователен.

ОСЪЖДА В.Д.Н. xxx ЕГН xxxxxxxxxx ДА ЗАПЛАТИ на И.Г.Ц. xxx ЕГН xxxxxxxxxx разноските по делото в размер на 320.36 лева.    

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Монтана в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                                 РАЙОНЕН СЪДИЯ: