Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 04.08.2023 г.
В И М Е
Т О Н А Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав, в публично съдебно заседание на тридесети ноември през
две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ТЕОДОРА ИВАНОВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от
съдия ДИМОВ в.гр.дело № 10632 по
описа за 2020 год., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С решение № 224508 от 27.09.2017 г., постановено по
гр.дело № 13448/2017 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 73 състав, е признато за
установено на основние чл.422, ал.1 ГПК,
че ответникът К.М.Д., с ЕГН ********** и адрес: *** и съдебен адрес ***, чрез
адв.С.И.от САК и адв.Т.М. от САК е задължена да плати на ищеца „Т.С.” ЕАД, ***,
следните суми: на осн. чл.79,
ал.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ - 4585,26 лв.,
представляваща цена за доставена топлинна енергия и услугата дялово
разпределение за апартамент в гр.София, ул.“*****, аб.№ 026920 за периода май 2014- април 2016 г., ведно със законната лихва, считано от 06.12.2016 г.
до изплащането на сумата; на осн. чл.86, ал.1 ЗЗД - 460,60 лв., представляваща обезщетение за забава за
плащане на сумата по чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ за периода 15.09.2014 - 16.11.2016 г. С решението на съда е осъдена ответницата К.М.Д., с посочените лични данни, да плати на ищеца „Т.С.” ЕАД,
с посочените индивидуализиращи данни, на осн. чл.78, ал.1 ГПК следните суми:
731,64 лв. за направените разноски по настоящото дело и 507,53 лв. - по заповедното
ч.гр.дело № 71390/16
г. на СРС, II Г.О., 73-ти
с-в, съразмерно на уважените части от исковете.
Постъпила
е въззивна жалба от К.М.Д., подадена чрез пълномощниците й адв.С.И.и адв.Т.М. с искане същото да бъде отменено, като неправилно поради
допуснати съществени процесуални нарушения, които са довели, както до
ограничаване на правата на защита на ответницата, така и до неизясняване на
делото от фактическа страна. Предвид изложеното се моли настоящата въззивна
инстанция да отмени обжалваното решение изцяло, и да постанови друго, с което
исковете да бъдат отхвърлени. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна- ищец „Т.С." ЕАД, ***, чрез своя процесуален
представител юрк.Ралица Петракиева в писмена молба депозирана по делото, моли
съда да постанови решение, с което да отхвърли подадената въззивна жалба и да
потвърди
първоинстанционното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице-
помагач на страната на ищеца- „Б.Б.“ ООД, ***, не взема становище по подадената
въззивна жалба.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо,
като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно,
като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени
от СРС обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Т.С.“
ЕАД, *** срещу ответницата К.М.Д., обективно съединени установителни искове с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него
за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. За да постанови решението си, първоинстанционният
съд е приел, че вземанията, предмет на установителните искове са дължими поради
проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответницата топлоенергия, както и че същата е изпаднала
в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е
срочно.
Въззивният
състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на
вземанията, предявени с исковите претенции по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, за
които исковете са уважени, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към
тях. В
обжалваното съдебно решение са изложени конкретни
и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между
страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с
оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Обжалваното
съдебно решение е обосновано. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във
връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
Неоснователни
са изложените основни доводи във въззивната жалба във връзка с допуснати
съществени процесуални нарушения от първата съдебна инстанция. Съдът приема, че доводите в жалбата за допуснати съществени
процесуални нарушения от СРС са без значение към законосъобразността на
обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е
контролно- отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения,
които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Съдът
приема, че доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от
първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от
страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане
за събирането им на основание чл.266 от ГПК. В случая такова искане е направено
с въззивната жалба, като с определение постановено по настоящето дело в
публично съдебно заседание, проведено на 30.11.2022 г., са приети като
доказателства по делото констативен протокол от 23.01.2022 г. на представители
на ЕС на адрес: гр.София, ул.“*****, както и представени с въззивната жалба
писмени доказателства описани в същата. Така приетите от
настоящата въззивна инстанция писмени доказателства не променят приетата за
установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, както и обоснования извод на
съда, относно дължимостта на вземанията от ответницата, предявени с исковите
претенции по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, за които исковете са уважени. С оглед
на което доводите на ответницата за допуснати съществени процесуални нарушения
от СРС, изложени в депозираната от нея
въззивна жалба се явяват изцяло неоснователни. Съдът приема, че в настоящия
случай при постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е
допуснато от първоинстанционният съд нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми.
На следващо място, съдът приема, че във въззивната
жалба на ответницата не са изложени
конкретни доводи за неправилността на обжалваното решение /единствените фактически
и правни доводи в жалбата са свързани с допуснати от първоинстанционния
съд съществени процесуални нарушения/. С оглед на това, при липсата на допуснато от районния съд нарушение
на императивни материалноправни норми и при съобразяване на характера на
производството по въззивно обжалване по действащия ГПК, представляващо
ограничен въззив, при който за да се
извърши проверка на правилността на решението, въззивникът следва да посочи в
какво се изразява неправилността на първоинстанционния акт според него,
въззивният съд няма правомощието да формира собствени изводи по съществото на
спора, а с това и за правилността на съдебния акт, а следва да го потвърди в
съответната част. Въпреки, че
съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа
"указание в какво се състои порочността на решението", липсата на
указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно
не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по
аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди
изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да
изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи
на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва
въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато
тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми.
Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с
доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред
въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви
ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл
постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело
№ 3418/2013 г., Г. К., І г.о. на ВКС/. С оглед на това и предвид липсата на
конкретни оплаквания в жалбата на ответницата, във връзка с незаконосъобразността на обжалваното
решение, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които
въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се
установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по
останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание
чл. 272 ГПК.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадане на приетите
от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в
частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за възивното производство:
При този изход на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за
въззивното производство. От друга страна, независимо от факта, че претенцията на въззиваемата
страна- ищец за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е направена
своевременно същата се явява неоснователна доколкото по делото няма данни за
извършени процесуални действия от процесуален представител на въззиваемата
страна – ищец- няма подаден писмен
отговор на въззивната жалба, както и неин процесуален представител не се явява
в съдебно заседание. По тези съображения въззивният съд счита, че в случая в
полза на въззиваемата страна- ищец не се дължат разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 224508 от 27.09.2017 г., постановено по гр.дело № 13448/2017 г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 73 състав
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване на осн. чл.280, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието в процеса на „Б.Б.” ООД, ***, като трето лице- помагач на ищеца “Т.С.”
ЕАД, ***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.