Решение по дело №10632/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: Не е посочен
Дата: 4 август 2023 г.
Съдия: Николай Димитров Димов
Дело: 20201100510632
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 7 октомври 2020 г.

Съдържание на акта

                                   

                                           

                                         Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

                                           гр.София, 04.08.2023 г.

 

                               В    И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав, в публично съдебно заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:                                                

                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ                                                                                                               

                             ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                             Мл.с-я: ТЕОДОРА ИВАНОВА

 

при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 10632 по описа за 2020 год., и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

           Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

           С решение № 224508 от 27.09.2017 г., постановено по гр.дело № 13448/2017 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 73 състав, е признато за установено  на основние чл.422, ал.1 ГПК, че ответникът К.М.Д., с ЕГН ********** и адрес: *** и съдебен адрес ***, чрез адв.С.И.от САК и адв.Т.М. от САК е задължена да плати на ищеца „Т.С.” ЕАД, ***, следните суми: на осн. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ - 4585,26 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия и услугата дялово разпределение за апартамент в гр.София, ул.“*****, аб.№ 026920 за периода май 2014- април 2016 г., ведно със законната лихва, считано от 06.12.2016 г. до изплащането на сумата; на осн. чл.86, ал.1 ЗЗД - 460,60 лв., представляваща обезщетение за забава за плащане на сумата по чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ за периода 15.09.2014 - 16.11.2016 г. С решението на съда е осъдена  ответницата К.М.Д., с посочените лични данни, да плати на ищеца  „Т.С.” ЕАД, с посочените индивидуализиращи данни, на осн. чл.78, ал.1 ГПК следните суми: 731,64 лв. за направените разноски по настоящото дело и 507,53 лв. - по заповедното ч.гр.дело 71390/16 г. на СРС, II Г.О., 73-ти с-в, съразмерно на уважените части от исковете.

           Постъпила е въззивна жалба от К.М.Д., подадена чрез пълномощниците й адв.С.И.и адв.Т.М. с искане същото да бъде отменено, като неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения, които са довели, както до ограничаване на правата на защита на ответницата, така и до неизясняване на делото от фактическа страна. Предвид изложеното се моли настоящата въззивна инстанция да отмени обжалваното решение изцяло, и да постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

           Въззиваемата страна- ищец „Т.С." ЕАД, ***, чрез своя процесуален представител юрк.Ралица Петракиева в писмена молба депозирана по делото, моли съда да постанови решение, с което да отхвърли подадената въззивна жалба и да потвърди първоинстанционното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

      Третото лице- помагач на страната на ищеца- „Б.Б.“ ООД, ***, не взема становище по подадената въззивна жалба.

       СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

       Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

         Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

         Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Т.С.“ ЕАД, *** срещу ответницата К.М.Д., обективно съединени установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на установителните искове са дължими поради проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответницата топлоенергия, както и че същата е изпаднала в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. 

         Въззивният състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на вземанията, предявени с исковите претенции по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, за които исковете са уважени, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. В обжалваното съдебно решение са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Обжалваното съдебно решение е обосновано. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

      Неоснователни са изложените основни доводи във въззивната жалба във връзка с допуснати съществени процесуални нарушения от първата съдебна инстанция. Съдът приема, че доводите в жалбата за допуснати съществени процесуални нарушения от СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК. В случая такова искане е направено с въззивната жалба, като с определение постановено по настоящето дело в публично съдебно заседание, проведено на 30.11.2022 г., са приети като доказателства по делото констативен протокол от 23.01.2022 г. на представители на ЕС на адрес: гр.София, ул.“*****, както и представени с въззивната жалба писмени доказателства описани в същата. Така приетите от настоящата въззивна инстанция писмени доказателства не променят  приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, както и обоснования извод на съда, относно дължимостта на вземанията от ответницата, предявени с исковите претенции по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, за които исковете са уважени. С оглед на което доводите на ответницата за допуснати съществени процесуални нарушения от СРС,  изложени в депозираната от нея въззивна жалба се явяват изцяло неоснователни. Съдът приема, че в настоящия случай при постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е допуснато от първоинстанционният съд нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.           

         На следващо място, съдът приема, че във  въззивната жалба на ответницата не са изложени конкретни доводи за неправилността на обжалваното решение /единствените фактически и правни доводи в жалбата са свързани с допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения/. С оглед на това, при липсата на допуснато от районния съд нарушение на императивни материалноправни норми и при съобразяване на характера на производството по въззивно обжалване по действащия ГПК, представляващо ограничен въззив, при който за да се извърши проверка на правилността на решението, въззивникът следва да посочи в какво се изразява неправилността на първоинстанционния акт според него, въззивният съд няма правомощието да формира собствени изводи по съществото на спора, а с това и за правилността на съдебния акт, а следва да го потвърди в съответната част.  Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението", липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І г.о. на ВКС/. С оглед на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата на ответницата, във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.         

          С оглед на изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.  

           По отношение на разноските за  възивното производство:

При този изход на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за въззивното производство. От друга страна, независимо от факта, че претенцията на въззиваемата страна- ищец за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е направена своевременно същата се явява неоснователна доколкото по делото няма данни за извършени процесуални действия от процесуален представител на въззиваемата страна – ищец-  няма подаден писмен отговор на въззивната жалба, както и неин процесуален представител не се явява в съдебно заседание. По тези съображения въззивният съд счита, че в случая в полза на въззиваемата страна- ищец не се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение.  

          Водим от горното, съдът

 

                                                    Р    Е    Ш    И   :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 224508 от 27.09.2017 г., постановено по гр.дело № 13448/2017 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 73 състав

       РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на осн. чл.280, ал.3 ГПК.

       РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на „Б.Б.” ООД, ***, като трето лице- помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД, ***.

                                               

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

 

 

                                                                                  ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                       2.