РЕШЕНИЕ
гр.
София, 27.12.2018 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Е
въззивен състав, в публичното заседание на втори
ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
НЕДЕЛИНА СИМОВА
при
секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия Симова
гр. дело № **459 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
С Решение № 185085
от 02.08.2017 г., постановено по гр. д. № 37541/2016 г., по описа на СРС, II
ГО, 74 състав, са уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Р. П. З. искове с
правно основание чл. 4**, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на
установено, че Р. П. З. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 2511,31 лв.,
представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода
м.01.2013 г. – м.04.20**, ведно със законната лихва за периода от 26.02.2016 г.
до изплащане на вземането, и лихва в размер на 267,62 лв. за периода от
28.02.2013 г- до 17.02.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по ч. гр.д. № 11145/2016 г. на СРС, като
исковете са отхвърлени за разликата до пълните претендирани размери като
неоснователни. Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на
ищеца „Б.Б.“ ООД.
Срещу така постановеното
съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца – „Т.С.“ ЕАД, в частта му,
с която са били отхвърлени исковите претенции за главница за дължима и
незаплатена топлинна енергия над сумата от 2511,31 лв. до пълния предявен
размер от 2967,97 лв. и над сумата от 267,72 лв. до пълния предявен размер от 396,79
лв. за мораторна лихва върху главницата за периода от 28.02.2013 г. до
17.02.2016 г. Излагат се съображения за неправилност и необоснованост на
обжалваното решение и се иска неговата отмяна в обжалваната част, като
въззивният съд постанови друго, с което да уважи така предявените искове в
цялост. Претендират се разноски в настоящата инстанция.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника Р.П.З.. Счита, че въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, тъй като същата е бланкетна и
неоснователна.
Срещу
първоинстанционното решение е подадена и въззивна жалба от ответника – Р.П.З.,
в частта, в която исковете са уважени. Излагат се доводи за неправилност на
обжалваното решение поради нарушение на процесуалните правила и се иска
неговата отмяна в обжалваната част.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на тази въззивна жалба от страна на „Т.С.“
ЕАД.
Третото лице –
помагач на ищеца – „Б.Б.“ ООД, не е изразило становище по подадените въззивни
жалби.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и на
основание чл. 12 ГПК и чл. 235,
ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран по реда на чл. 422, ал.1 ГПК вр. ал.4**, ал.1 ГПК с
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД за установяване дължимостта на сумата от общо 3 364,76 лв., от
която: 2 967,97 лв., представляваща цена на незаплатена топлинна енергия
за периода м.01.2013 г. – м.04.20** г., както и сумата от 396,79 лв.,
представляваща лихва за забава за периода 28.02.2013 г. до 17.02.2016 г., ведно
със законната лихва върху главницата от депозиране на заявлението по реда на
чл. 410 ГПК – 26.02.2016 г. до окончателното изплащане. Дължимостта на така
посочените суми „Т.С.“ ЕАД претендира от ответника Р. П. З. на основание
качеството му на потребител на топлинна енергия в процесния имот. За посочените
суми е било подадено заявление по чл. 410 ГПК на 26.02.2016 г., въз основа на
което в полза на ищеца по ч. гр. д. № 11145/2016 г. по описа на СРС, II ГО, 74,
на 07.03.2016 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК. Производството пред първоинстанционния съд е образувано след подадено
възражение против заповедта, като между страните не се спори, а и от
доказателствата по делото се установява, че исковете са предявени в срока по
чл. 4**, ал. 1 ГПК.
По делото е
приложена молба за вписване на законна ипотека върху недвижим имот, находящ се
в гр. София, ж.к. „*********, ап. ** в полза на „Държавна спестовна каса“ за
обезпечаване отпуснат заем за жилищно строителство на Р. П. З..
Видно от
представения протокол от проведеното на **.02.2002 г. Общо събрание на
собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, ж. к. „*********,
етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Б.“ ООД за
индивидуално разпределение на топлинната енергия. Към този протокол е приложен и
списък на етажните собственици, които с подписите си са удостоверили горното
решение. Сред етажните собственици положили подписите си под номер ** на
списъка е и ответникът Р. П. З..
На **.04.2002 г. е
сключен договор между „Б.Б.“ ООД и етажната собственост с адрес: гр. София, ж.
к. „*********, по силата на който дружеството се е задължило да извършва услугата
топлинно счетоводство съгласно системата Brunata за дялово разпределение.
Представен е
договор от 08.07.2011 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД като възложител и „Б.“ ООД
като изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия по чл. 139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е
приел да извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
По делото е
изслушано заключение по съдебно-техническа експертиза. Същото е дадено от
компетентно вещо лице, с притежавани специални знания в науката топлотехника,
обосновано е, като експертът е дал категоричен отговор на поставените му
въпроси, предвид което и настоящият съдебен състав, при извършена преценка във
връзка с чл. 202 ГПК намира, че следва да го кредитира изцяло. Вещото лице
изяснява, че през последния сезон, за който е осигурен достъп за отчет на
уредите, а именно сезон 2012-2013 г., в апартамента е имало монтирани 3 броя
ИРРО на радиатори в помещенията хол, кухня и спалня. За отоплителните сезони,
които се обхващат от процесния период от м. януари 2013 до м. април 20** г., а
именно сезон 2013-2014 г. и сезон 2014-20** г. не е бил осигурен достъп до
имота и на двете дати за отчет, като са съставени протоколи от 24.04 и
10.05.2014 г. и 24.04 и 02.05.20** г., представени на вещото лице. За тези
периоди има служебно изчислена топлинна енергия за 3-те отоплителни тела на
база инсталирана мощност, умножена по МСРС. Топлинната енергия за сградна
инсталация за процесния период е изчислена по формула, съгласно Наредба №
16-334/06.04.2017 г. върху пълната отопляема кубатура от 141 куб.м. За
процесния период не е бил осигурен достъп и до водомерите за БГВ, но няма
служебно изчислена топлинна енергия за БГВ. Вещото лице е констатирало, че
топломерът е преминал метрологична проверка през 24 месеца за периода 05.2011 –
06.20** г. и при метрологичните проверки не са констатирани отклонения извън
допустимите стойности. От заключението по съдебно-техническата експертиза се
установява, че стойността на доставената до процесния имот топлинна енергия за
процесния период възлиза на сумата от 2511,31 лв.
От приетата по
делото съдебно-счетоводна експертиза, заключението на която съдът приема за
обосновано и поради това кредитира, се установява каква част от начислената
топлинна енергия за процесния период е останала незаплатена. Съобразно данните
по фактури, същата възлиза на сумата от 2511,31 лв., като вещото лице не е
отчело плащания, касаещи процесния период. Законната лихва върху главницата от
2511,31 лв. за периода от 01.03.2013 г. до 17.02.2016 г. възлиза на сумата от
267,60 лв.
Пред
въззивната инстанция не са представени и приети по реда на чл. 266 ГПК нови
доказателства. Уваженото доказателствено искане на въззивника ответник по реда
на чл. 190 ГПК за задължаване на третото лице помагач „Б.Б.“ ООД не е довело до
приобщаване на допълнителен доказателствен материал, тъй като в молба от
22.06.2018 г. същото е заявило, че не разполага с изисканите документи по повод
пломбиране на отоплителните тела в имота на ответника. Именно поради това съдът
е приел, че събирането на това доказателство е обективно невъзможно.
При така установената
фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивните
жалби са депозирани в срока по чл.
259, ал.1 ГПК, от легитимирани страни, поради което
са процесуално допустими. Разгледани по същество, подадената от ищеца е
неоснователна, а тази от ответника – частично основателна.
Съгласно
нормата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно. Постановеният от първоинстанционния
съд акт е и процесуално допустим, като от изисканата в рамките на въззивното
производство справка за движението и произнасянето по гр. д. № 10859/2013 г. по
описа на СРС, 86-ти състав, се установява, че производството по това дело е
било образувано по повод вземане за друг период, различен от процесния, а
именно за период от м. 11.2009 г. до м. 04.2012 г. Посоченото гр. дело е било
прекратено поради оттегляне на иска, мотивирано от извършено от ответника на
21.01.2014 г. доброволно плащане на сумата от 3995,01 лв. Липсата на обективен
идентитет в спорния предмет по двете дела обуславя извода за процесуална
допустимост на настоящото производство.
За
уважаването на иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ ищецът следва да установи при условията на пълно и главно
доказване кумулативните предпоставки на предявената претенция, а именно
наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като
потребител на топлинна енергия през процесния период, използването от ответника
на претендираното количество топлинна енергия, стойността на същата и
изискуемостта на претендираното вземане.
Първото
обстоятелство, което следва да се установи по делото, е дали ответникът има
качеството на потребител/клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. **3, ал.
1 ЗЕ, което се обуславя от обстоятелството дали същият е собственик или
ползвател на процесния имот. Обстоятелство, че ответникът е собственик, не е
спорно по делото. На първо място, в отговора на исковата молба се оспорва
дължимостта на претендираните суми единствено на основание, че радиаторите в
имота на ответника са пломбирани. В това изявление се съдържа признание от
страна на ответника за притежанието на правото на собственост. Този извод се
подкрепя и от други доказателства, представени по делото, а именно протокола от
общото събрание на етажните собственици от 2002 г., в списъка към който подпис
е положил и ответникът, и молбата за учредяване на законна ипотека върху
процесния имот. Предвид гореизложеното настоящата въззивна инстанция намира, че
първоинстанционният съд правилно е стигнал до извода, че ответникът е титуляр
на правото на собственост върху процесния имот.
Следователно,
съобразно действащата нормативна уредба в областта на енергетиката, ответникът
се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди. Съгласно разпоредбата
на чл. **3, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на ограничено вещно право
на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатната станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.
Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично
известни общи условия, утвърдени от ДКЕВР /към настоящия момент – КЕВР/, които
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите – арг. чл. **0, ал. 2, изр. 2 ЗЕ. Доколкото
по делото няма твърдения, нито данни ответникът да е упражнил правото си на
възражение срещу общите условия в срока по чл. **0, ал. 3 ЗЕ, следва да се
заключи, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от комисията общи условия за процесния
период са влезли в сила 30 дни след първото им публикуване и са обвързващи за
нея. Явно е, следователно, противно на твърденията, изложени от въззивника, че
между страните е доказано принципното съществуване на облигационно
правоотношение. То произтича от договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди през процесния период, а на основание чл. **5 ЗЕ ответникът, като
потребител на топлинна енергия, дължи заплащане цената на отдадената за
собствения му недвижим имот такава.
Ищецът
основава част от претенцията си относно стойността на топлинната енергия,
доставяна до имота на ответника, на обстоятелството, че поради неосигурен
достъп за отчет на топлинните разпределители за отоплителния сезон относно
топлоснабдения имот, на потребителя на топлинна енергия е начислена такава на
максимален разход, съобразно ЗЕ и Наредба №
16-334/2007 г. за топлоснабдяването. На основание чл.
**4, ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да
установи, че не е осигурен достъп за отчитане на изразходваното количество
гореща вода. Ищецът следва да проведе пълно и главно доказване за това
обстоятелство, като за ответника е достатъчно провеждането на насрещно
доказване, което за разлика от главното, може да бъде непълно. В тази връзка
настоящата инстанция намира, че от представените по делото констативни
протоколи, находящи се на л. 58 от първоинстанционното дело, не може да се
установи по категоричен начин твърдението на ищеца, че не е осигурен достъп до
имота за част от процесния период. Това е така, доколкото същите са нечетливи,
а в тежест на ищеца е било установяването на това обстоятелство.
На
следващо място, дори да се приеме, че до имота на ответника действително не е
осигурен достъп, по делото не са ангажирани доказателства да е спазен редът,
предвиден в чл. 70 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването.
В разпоредбата на чл.
70, ал. 2 от Наредба
№ 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването е
регламентирано задължението на клиентите да осигурят достъп до отоплителните
тела и изводите за гореща вода в имота си на представителите на топлопреносното
предприятие и/или лицето, извършващо услугата дялово разпределение, за отчитане
на показанията на уредите и водомерите за гореща вода и/или осъществяване на
визуален оглед на контролните приспособления към тях. В чл. 70, ал. 5 от същата
наредба е предвидена възможността спрямо клиентите, неосигурили достъп, да
поискат допълнителен отчет и преработване на изравнителната сметка в тримесечен
срок от получаване на изравнителната сметка от упълномощения за сградата представител. По делото са налице
данни за изпратени до лицето Елена Петрова, с адрес ж.к. „*********вх. * ап. **
писма, видно от представени 2 бр. пощенски разписки, находящи се на л. 61 и 62
от първоинстанционното производство. От тях обаче не се установява съдържанието
на изпращаните съобщения, респективно
дали същите касаят именно получаване на изравнителните сметки от представител
на етажната собственост, изискуемо съгласно посочената норма на чл. 70, ал. 5
от Наредбата. Следователно по делото не е установено да е предоставена
възможност на ответника, като клиент на топлинна енергия, за когото ищецът
сочи, че не е осигурил достъп до имота си, да възрази срещу изготвените
изравнителни сметки.
Не
на последно място, не следва да се пренебрегва обстоятелството, че ищецът, приемайки,
че ответникът не е осигурил достъп до имота, паради което му е начислявал цена
за доставяна топлинна енергия по максимална мощност, все пак не е начислявал
такава за БГВ. Последното обстоятелство би могло да се цени като своеобразно
признание, че ищецът приема процесния имот за необитаем.
Гореизложените
аргументи в своята съвкупност обосновават извода, че в полза на ищеца не е
възникнало правото да начисли посочените в Наредба
№ 16-334/06.04.2007 г. за топлосналбдяването количества
за разход на топлинна енергия за частта от процесния период от м. 05.2013 – до
м. 04.20** г. С оглед пълнота следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 70
от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването не въвежда санкция за
неизпълнение на задължението на потребителя да осигури достъп до жилището за
отчитане на водомерите, а регламентира механизъм за определяне на потреблението,
който замества реалното отчитане на ползваната от абоната топлинна енергия за
битово горещо водоснабдяване, съобразно установените средни стойности на
потребление на тази услуга от едно лице на ден. По този начин е установен
способ за определяне на цената на реално ползваната услуга, когато не е налице
обективна възможност за реалното й отчитане, като се държи сметка на броя
заявени обитатели в имота. Противното би позволило на ищеца да получи цена за
недоставена и неизползвана от потребителя топлинна енергия, каквато не е целта
на закона, както и по този начин би се нарушил принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване.
Предвид
гореизложеното потребителят дължи заплащане на реално потребената топлинна
енергия, която в конкретния случай, съобразно данните в съдебно-техническата
експертиза, за частта от процесния период, за който е бил осигурен достъп до
имота, а именно от м. 01.2013 г. до м. 04.2013 г., възлиза на сумата от 337,72
лв. (получена
от сбора между начислените по фактури стойности за м. 01.2013 – м. 04.2013 г.,
от които се приспада стойността след изравняване).
На
следващо място, правилно първоинстанционният съд е посочил, че на основание чл.
**3, ал. 6 ЗЕ, доказаното прекратяване на топлоснабдяването към отоплителните
тела в имота не изключва качеството на потребител/клиент на топлинна енергия в
сградата – етажна собственост, като съгласно тази разпоредба етажните
собственици остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата. Ето защо и за
останалата част от процесния период от м. 05.2013 г. до м. 04.20** г. следва да
се начисли и присъди заплащането на такава. Предвид доказване на исковата
претенция в тази част по основание, но не по размер, настоящата инстанция го
определя по реда на чл. 162 ГПК на **0 лв.
Въз
основа на горните съображения настоящата инстанция намира, че за процесния
период по предявения главен иск ответникът дължи на ищеца сумата в общ размер
от 487,72 лв.
Предвид
частичната основателност на главната претенция, частично основателна се явява и
акцесорната такава за обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната
лихва. Съдът определи същото по реда на чл. 162 ГПК с помощта на общодостъпен
лихвен калкулатор (http://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html) в размер на 147,17 лв.
Предвид
различните изводи, до които достигна въззивната инстанция спрямо размера на
дължимите суми, пърноинстанционното решение следва да се ревизира и в частта за
разноските. Съобразно изхода на спора в тежест на ответника на основание чл.
78, ал. 1 ГПК следва да бъдат възложени сумите от 124,93 лв. за разноски в
исковото производство и 78,32 лв. за разноски в заповедното производство.
Следователно
обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която искът с правно
основание чл. 4**, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 е уважен за
разликата над изчислените в настоящото производство 487,72 лв. до сумата от
2511,31 лв., присъдени в първоинстанционното производство, както и в частта, в
която искът с правно основание чл. 4**, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД е уважен за разликата над сумата от 147,17 лв. до присъдения в
първоинстанционното производство размер от 267,61 лв. Решението следва да бъде
отменено и в частта, в която ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1,
вр. ал. 8 ГПК да заплати на ищеца разликата над сумата от 124,93 лв. до сумата 662,12
лв. за разноски за исковото производство, както и за разликата над 78,32 лв. до
342,80 лв. разноски за заповедното производство. В останалата обжалвана част,
решението следва да бъде потвърдено.
По
разноските в настоящото производство:
Предвид
изхода на спора, изцяло неоснователна се явява въззивната жалба на ищеца,
поради което не следва да му се присъждат разноски, въпреки отправеното в тази
насока искане. Частично основателна се явява въззивната жалба на ответника, но
доколкото той не е претендирал присъждане на разноски, съдът не следва да се
произнася в този смисъл.
На
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Решение № 185085 от 02.08.2017 г.,
постановено по гр. д. № 37541/2016 г., по описа на СРС, II ГО, 74 състав, в частта, в която предявените от „Т.С.“
ЕАД срещу Р. П. З. искове с правно основание чл. 4**, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са уважени съответно за разликата
над 487,72 лв. до сумата от 2511,31 лв., и за разликата над сумата от 147,17
лв. до сумата от 267,61 лв., както и в
частта, в която ответникът Р. П. З. е осъден на основание чл. 78, ал. 1,
вр. ал. 8 ГПК да заплати на ищеца разликата над сумата от 124,93 лв. до сумата
662,12 лв. разноски за исковото производство, както и за разликата над 78,32
лв. до 342,80 лв. разноски за заповедното производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Р. П.
З. искове с правно основание чл. 4**, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД съответно за разликата над 487,72 лв. до сумата
от 2511,31 лв., и за разликата над сумата от 147,17 лв. до сумата от 267,61 лв.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 185085 от 02.08.2017 г.,
постановено по гр. д. № 37541/2016 г., по описа на СРС, II ГО, 74 състав в
останалата обжалвана част.
Решението е постановено при участието на
трето лице - помагач на ищеца: „Б.Б.“ ООД, ЕИК *********, с адрес: ***.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.