Р Е Ш Е Н И Е
№ 125
град Сливен, 06.07.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд Сливен, Гражданско отделение, Първи въззивен състав, в открито съдебно
заседание на първи юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
Мл. с.
ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при
секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от мл. съдия Толева въззивно гражданско дело № 262 по описа на Окръжен съд
Сливен за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство Областна дирекция на
Министерство на вътрешните работи град Сливен, представлявана от старши комисар
Д. Величков, действаща
чрез процесуален представител по пълномощие срещу Решение № 122 от
03.02.2020г., постановено по гражданско дело № 4564 по описа на Районен съд
Сливен за 2019г.
С процесното решение Областна дирекция на МВР Сливен е
осъдена на основание чл. 187, ал.5, т. 2 вр. ал. 6
ЗМВР да заплати на Д.В.Л., ЕГН: **********, адрес: *** сума в размер 852,39
лева, представляваща неплатено брутно трудово възнаграждение за положен извънреден
труд до 70 часа за тримесечие в размер на 125 часа за периода от 01.07.2016г.
до 30.06.2019г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба –
24.08.2019г. до окончателното изплащане на сумата. Ответната дирекция е осъдена
на основание чл. 86, ал. 2 ЗЗД да заплати на ищеца сумата от 120,00 лева,
представляваща обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение за
периода от изискуемостта на всяко вземане за неизплатено трудово
възнаграждение. Предвид изхода на спора Областна дирекция на МВР Сливен е
осъдена да заплати на основание чл. 78, ал.1 ГПК на ищеца сумата от 400,00 лева
– деловодни разноски, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на Районен съд
Сливен сумата от 300,00 лева – държавна такса и разноски в производството.
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от Областна дирекция на МВР - Сливен и с
нея е обжалвано посоченото първоинстанционно решение
изцяло. В същия срок няма подадена насрещна въззивна
жалба. Жалбата отговаря на изискванията на чл. чл. 260 и чл. 261 ГПК, поради
което е допустима и редовна.
В жалбата си въззивникът – ответник в първоинстанционното
производство ОД на МВР – Сливен чрез пълномощника главен юрисконсулт Б. твърди,
че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно
и незаконосъобразно, поради нарушение на материалния закон, както и
необосновано. Счита, че НСОРЗ и в частност разпоредбата на чл. 9 от същата, е
неприложима спрямо държавните служители в МВР, тъй като техния статут е уреден
в специалния закон и издадените въз основа на него наредби, в това число
Наредба за организация и разпределяне на работното време, отчитането,
компенсирането на работата извън редовното работно време и Наредба за условията
и реда за заплащане на допълнителни възнаграждения на държавните служители в
МВР. В посочените нормативни актове през процесния
период, нито към момента, не е съществувала разпоредба, подобна на тази на чл.
9, ал. 2 НСОРЗ. Счита, че липсата не е въпрос на празнота, а на законодателна
регламентация, на различен метод на регулиране на тези обществени отношения.
Излага доводи, че специалният ред при регламентацията на извънредния и нощния
труд за служителите на МВР изключва общите разпоредби и в частност тези на
НСОРЗ. В тази връзка не споделя извода на първоинстанционния
съд, че разпоредбите за преизчисляване на нощните часове в дневни представляват
специална закрила за работниците/служителите, които полагат труд в часовете
между 22:00 и 06:00 часа. Излага подробни съображения относно нормативната
уредба и съдържанието на специалната закрила на работниците/служителите,
полагащи нощен труд. В заключение процесуалният представител на въззивника моли съда да постанови решение, с което да
отмени първоинстанционното такова като неправилно и
да отхвърли предявените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1
от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца
в първоинстанционното производство, действащ чрез
пълномощник адвокат Н.П., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл. 261 от ГПК.
С отговора на въззивната жалба, се оспорват изцяло
твърденията във въззивната жалба. Въззиваемият
намира постановеното решение за правилно, обосновано и законосъобразно. Излага
подробни контра аргументи на съображенията, изложени във въззивната
жалба. Счита, че разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ е напълно приложима,
като тя е израз на една от мерките, които държавата е взела за
ограничаване/компенсиране на вредните последици от полагането на нощен труд,
наред с другите задължения на работодателя по КТ и ЗМВР. В ЗМВР и подзаконовите
актове по прилагането му липсва аналогична правна регламентация по прилагане на
този компенсаторен механизъм и именно поради препращащата норма на чл. 188, ал.
2 от ЗМВР се прилага въпросната разпоредба на чл. 9, ал. 2 от НОСРЗ. При
спазването на разпоредбата, при изчисляването на нормата работно време, ако
същата не е надвишена, обективно служителят не би получил никакво
възнаграждение за извънреден труд, тъй като няма да е налице надвишаване на
работното му време. Предвиденото в нормата е израз на специалната законодателна
закрила по отношение на полагащите нощен труд и ако работодателят я
съобразяваше при изготвяне на графиците за дежурствата, нямало да се стига до
полагане на извънреден труд. Посочва, че тълкуването на разпоредбата на чл.188,
ал. 2 от ЗМВР обхваща всички мерки, форми на специална закрила за работещите
през нощта, една от които е преобразуването на нощните часове към дневните.
Посочва, че специалният закон съдържа непълнота относно продължителността на
нощното работно време при 5-дневна работна седмица, тъй като разпоредбата на
чл. 187, ал. 1 от ЗМВР посочва 8 часа дневно /а не денонощно/, при което следва
да се прилага общата разпоредба на чл. 140 от КТ за нормалната продължителност
на нощния труд – до 7 часа на денонощие. Поради това доводът за изрична регламентация
на продължителността на работното време през нощта намира за неоснователен.
Прави анализ на разпоредбата на чл. 187, ал. 3 от ЗМВР. На последно място
посочва, че твърдяната от въззивника специална
регламентация – Наредба №8121з-776/29.07.2016г. на МВР е отменена с Решение от
10.12.2019г. по административно дело № 8601/2019г. на ВАС изцяло като
незаконосъобразна, основно поради липса на мотиви за изменението. По този начин
се възстановява действието на предходната правна регламентация – Наредба №8121з-407
от 11.08.2014г., която пък съдържа разпоредба в чл. 31, аналогична с тази на
чл. 9, ал. 2 НСОРЗ. С оглед изложеното, въззиваемият
моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира присъждане на направените
пред въззивната инстанция разноски.
С
въззивната жалба и с отговора ѝ не са направени
доказателствени искания.
В открито съдебно
заседание за въззивника се явява процесуален
представител по пълномощие, който поддържа въззивната
жалба, няма доказателствени искания. В хода на
устните състезания моли съда да уважи жалбата и да отмени първоинстанционното
решение. Представя писмена защита със съображения по съществото на спора, аналогични с
тези във въззивната жалба.
В открито съдебно
заседание въззиваемият не се явява и не се
представлява. Постъпило е писмено становище от пълномощника му, в което се моли
делото да се гледа в отсъствие на страната и защитника. Процесуалният
представител поддържа изложените в отговора на въззивната
жалба доводи за неоснователност на същата. Претендира разноски. Моли при
прекратяване на производството за тази част от исковете, за която е направен
отказ, съдът да не присъжда разноски за ответника съразмерно на прекратената
част от делото. Представя договор за правна защита и съдействие и пълномощно.
Не представя списък по чл. 80 ГПК.
Окръжен съд
Сливен, действащ като въззивна инстанция,
като съобрази доводите на страните
и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК и при условията на чл.
269 ГПК, намира следното по предмета на
въззивното производство:
При извършване
на служебна проверка по реда
на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.
Този състав
на въззивния съд счита, че
формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена
в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от
ГПК, ПРЕПРАЩА своята към
нея.
Районен съд Сливен е бил сезиран с предявени
при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правна квалификация
чл. 187, ал. 6 вр. с ал. 5, т.
2 вр. с чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР за заплащане на трудово възнаграждение за положен извънреден труд за
положен извънреден труд до 70 часа за тримесечие в размер на 125 часа за
периода от 01.07.2016г. до 30.06.2019г. в размер на 852,39 лева (с оглед
допуснатото от районен съд изменение на исковите претенции с протоколно
определение от 22.01.2020г.) ведно със законната лихва от подаване на исковата
молба – 24.08.2019г. до окончателното изплащане на сумата и акцесорен
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за неизплатено възнаграждение за положен
извънреден труд в размер на 120,00 лева (с оглед допуснато от районен съд
изменение на исковите претенции с протоколно определение от 22.01.2020г.) за
периода от възникването му (26-то число на месеца, следващ всеки отчетен период
в исковия) до 01.07.2019г.
С
оглед процесуалното поведение на страните
и доводите,
наведени във въззивната жалба и в отговора
на въззивна жалба, съобразно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, уреждащ така наречения ограничен
въззив (апелация), настоящата инстанция счита, че страните
не спорят, че: 1) между тях е
налице служебно правоотношение, по силата на което ищецът Д.В.Л. е служител на Главна Дирекция Областна
дирекция на МВР Сливен на длъжност – „старши полицай“ за исковия период, както
и към настоящия момент; 2) че в исковия период ищецът е полагал труд на сменен
режим при сумирано изчисляване на работното време на тримесечен отчетен период.
Спорен по делото е въпросът, въведен и като предмет на въззивното обжалване, следва ли да се
прилага коефициент за преобразуване на нощните часове в дневни при сумирано изчисляване на отработените часове за съответния отчетен
период, както и дали получените след преизчислението
часове положен труд, надвишаващи индивидуалната работна норма на ищеца,
представляват извънреден труд, който следва да се заплати по регламентирания в
ЗМВР начин.
Съгласно разпоредбата на чл. 187, ал. 1 от ЗМВР
нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е
осем часа дневно и четиридесет часа седмично при петдневна работна седмица.
Работното време на служителите, които работят на 8, 12 или 24 часови смени се
изчислява сумирано за тримесечен период. Като при работа на смени е възможно
полагането на труд и през нощта между 22,00 и
6,00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно осем часа за
всеки 24- часов период - чл. 187, ал. 3 ЗМВР. Съгласно чл. 187, ал. 9 ЗМВР
редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото
отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното
работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните
служители извън редовното работно време се определят с Наредба на Министъра на
вътрешните работи.
Преди и по време на исковия период от 01.07.2016г. до
30.06.2019г. са действали няколко
наредби, както следва: Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. (ДВ, бр. 69 от 19.08.2014 г., в сила от 19.08.2014г, отм., бр. 40 от
2.06.2015 г., в сила от
1.04.2015 г); от 01.04.2015г. до 29.07.2016г. е действала Наредба №
8121з-592/25.05.2015 г., която е била
отменена с Решение № 8585 от 11.07.2016 г. на Върховен административен съд по
адм. д. № 5450/2016 г., обнародвано
в ДВ бр. 59 от 29.07.2016
г.; от 02.08.2016г. действала Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г. (обн., ДВ, бр. 60 от 2.08.2016 г., в сила от 2.08.2016 г) - тя е отменена с Решение
№ 16766/10.12.2019г. на Върховен административен съд по адм.
дело № 8601/2019г., обн. ДВ. бр. 4 от 2020г. Към
настоящия момент действа Наредба № 8121з-36 от 07.01.2020г., обнародвана в ДВ,
бр. 3 от 10.01.2020г., в сила от 10.01.2020г.
От всички изброени по - горе подзаконови
нормативни актове единствено в Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. - в чл. 31, ал. 2 изрично е предвидено, че при
сумирано отчитане на отработеното време, общият брой часове положен труд между
22,00 и 6,00 часа за отчетния период се умножава по 0,143. В последващите
цитирани по - горе три наредби липсва такава изрична разпоредба. Настоящата
инстанция намира, че липсата на такава норма в действащ подзаконов нормативен
акт, който регламентира реда и начина на разпределяне и отчитане на работното
време на държавните служители в системата на МВР, не означава, че е налице
законова забрана за преизчисляване на положените от държавните служители на МВР
часове нощен труд в дневен такъв.
Текстовете на
чл. 3, ал. 3 в първите три
наредби, които са относими
към исковия период,
са идентични и гласят, че при работа
на смени е възможно полагането на труд и през
нощта между 22,00 и 6,00 ч., като работните часове не следва да
надвишават средно 8 часа за всеки
24-часов период. Абсолютно идентична е и нормата на чл. 187,
ал. 3, изр. последно ЗМВР.
Съгласно разпоредбата на чл. 188, ал. 2 ЗМВР
държавните служители, които полагат труд между 22,00 и 6,00 часа се ползват със
специална закрила по Кодекса на труда. В чл. 140, ал. 1 от Кодекса на труда се
посочва, че нормалната продължителност на работното време през нощта при
петдневна работна седмица е до седем часа. Нормата на чл. 140, ал. 1 КТ е израз
на специалната закрила, която се изразява в отчитане тежестта на нощния труд
при полагането му като част от отработеното време при режим на работа на смени.
Трудовото законодателство дава право на работниците и служителите, които
полагат нощен труд да получат завишено почасово заплащане на нощния труд, но
също така задължава работодателите да преизчисляват нощните часове в дневни и
така да съобразяват продължителността на работния ден, който не може да
надвишава осем часа на денонощие. Както вече се посочи и самият ЗМВР съдържа
забрана при полагане на нощен труд отработените часове за 24- часов период да
надвишават осем часа. Именно в случаите, в които тази продължителност е
надвишена се касае за положен извънреден труд, който следва да бъде компенсиран.
При наличие на непълнота в
специалната уредба, касаеща държавните служители на
МВР и предвид нормата на чл. 188, ал. 2 ЗМВР към процесния
случай следва субсидиарно да се приложи Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата (обн.
ДВ, бр.9 от 26.01.2007г.) (за краткост - НСОРЗ). В чл. 9, ал. 2 НСОРЗ предвижда
при сумирано изчисляване на работното време, нощните часове да се превръщат в
дневни с коефициент, равен на отношението на между нормалната продължителност
на дневното и нощното работно време, установени за подневно
отчитане на работното време за съответното работно място, тоест 1,143.
Коефициентът 1, 143 се получава като нормалната продължителност на работното
време през деня – 8 часа, установена чл. 136, ал. 3 КТ се раздели на нормалната
продължителност на работното време през нощта – 7 часа, установена в чл. 140,
ал. 1 КТ.
Съгласно чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР, работата
извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с
възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен
период. Съгласно чл. 176 ЗМВР брутното месечно възнаграждение на държавните
служители на МВР се състои от основно месечно възнаграждение и допълнителни
такива. Едно от предвидените в същия закон допълнителни възнаграждения е и това
за положен извънреден труд – чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР. Извънредният труд се
заплаща с 50 на сто увеличение върху
основното месечно възнаграждение.
От
изслушаното и прието в първоинстанционното
производство заключение на назначената съдебно – икономическа експертиза, което
настоящата инстанция кредитира като обективно и
компетентно изготвено, след като е взело предвид представените от ответника
писмени доказателства, вещото лице е изчислило, че за периода от 01.07.2016г. до 30.06.2019г. ищецът е положил общо 646
часа извънреден труд, от които са му заплатени 502 часа, разликата от 144 часа
не е заплатена. Следва да се поясни, че при изчисленията експертът е приложил
друг математически начин, който води до същия резултат – при сумирано отчитане
на отработеното време общият брой часове положен нощен труд за отчетния период
се умножава по 0,143 и полученото число се сумира с общия брой отработени
часове за отчетния период. Възнаграждението, което се дължи за положените и
незаплатени часове извънреден труд е в брутен размер на 952,98 лева, а в нетен
в размер на 857,68 лева. Видно от заключението, че ищецът
не е положил извънреден труд над 70 часа за нито едно от тримесечията, включени
в исковия период. Тъй като, след
извършеното в открито съдебно заседание на 22.01.2020г. изменение на исковата
претенция – чрез намаляване, ищецът е претендирал сумата от 852,39 лева и с
оглед диспозитивното начало, последната следва да му бъде присъдена.
Този съдебен състав намира
изложените във въззивната жалба и в писмената защита възражения за неоснователни.
На първо място не може да бъде споделено
твърдението на въззивника, че нормата на чл. 187, ал. 3 ЗМВР предвижда осем
часова продължителност на нощния труд за държавните служители на МВР и се явява
специална спрямо нормите на Закона за държавния служител и Кодекса на труда.
Видно от формулировката на нормата на чл. 187, ал. 3, изречение последно ЗМВР и
идентичната норма на чл. 3, ал. 3 от цитираните три наредби регламентират
часовия диапазон в денонощието, през който положеният труд се счита за нощен,
аналогична е и разпоредбата на чл. 140, ал. 2 КТ. Нормата на чл. 187, ал. 3, изречение
последно ЗМВР въвежда изрична забрана работните часове да надвишават осем часа
за всеки 24 – часов период, но никъде няма правило, което да посочва, че
нощният труд по ЗМВР е с продължителност осем часа. В този смисъл въззивната
страна тълкува превратно и в свой интерес нормата.
Неоснователно е възражението на въззивника, че неправилно Районен съд Сливен е достигнал до
извода, че към процесните правоотношения е приложима
разпоредбата на чл. 31, ал. 2
Наредба №
8121з-407/11.08.2014 г. (ДВ, бр. 69 от 19.08.2014 г., в сила от 19.08.2014г, отм., бр. 40 от 2.06.2015 г., в сила от 1.04.2015 г). Районният съд не е
направил такъв извод. В мотивите си съдът е посочил всички действащи от
приемането на сегашния ЗМВР подзаконови нормативни актове, които регламентират реда за организацията и разпределянето
на работното време, за неговото отчитане и т.н , в това число е и Наредба № 8121з-407/11.08.2014
г.
Съдът е извършил историческо тълкуване на нормите в съответните актове, които
уреждат полагането на нощен труд и неговото отчитане. Именно в тази връзка
съдът е споменал и разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от Наредба № 8121з-407/11.08.2014
г.,
чиято норма изрично е предвиждала възможността при сумирано отчитане на
работното време да се извършва преизчисление на часовете положен нощен труд към дневен
такъв. Районният съд изрично е констатирал, че в последващите
наредби, след отмяната на Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г., тази норма е отпаднала и
достигнал до извода, че е налице непълнота на нормативната уредба, която следва
да се запълни чрез прилагане по аналогия на съответните разпоредби на Кодекса
на труда и подзаконовия нормативен акт, уреждащ тази материя.
Съдът не счита за
основателно и възражението на въззивника за
неприложимост на относимите норми на Кодекса на труда
и Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Правилно
Районен съд Сливен е достигнал до извода за приложимост по аналогия на разпоредбите
на Кодекса на труда и Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата (обн. ДВ, бр.9 от 26.01.2007г.), при наличие
на празнота в специалното законодателство относно приравняване на положените
часове нощен труд в дневен такъв. Конституцията на Република България
утвърждава правото на труд като едно от основните права на гражданите и
гарантира равенство на правата на лицата, предоставящи наемен труд без оглед на
спецификите на правоотношението в рамките, на което реализират правото си на
труд, поради което всички служители, полагащи труд, в това число и нощен такъв,
следва да бъдат поставени при равни условия.
По изложените съображения исковата претенция за заплащане
на извънреден труд за процесния период, получен след
преобразуване на положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по
основание и размер.
С оглед основателността на
главния иск по чл. 187, ал. 6 вр. с ал. 5, т. 2 вр.с чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР, основателна се явява и акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава
върху главницата за дължимо възнаграждение за положен извънреден труд за процесния период. Изискуемостта на вземането за
възнаграждение за труд настъпва от установения при съответния работодател
момент за заплащане на трудовото
възнаграждение. В случая това е първо число на месеца, следващ тримесечието,
през който трудът е положен. От заключението на съдебно счетоводната експертиза
се установява, че размерът на обезщетението за забава за незаплатеното трудово
възнаграждение за извънреден труд възлиза на 124,09 лева. Искът е предявен за
сумата от 120,00 лева, след извършеното в открито съдебно заседание на
22.01.2020г. изменение на исковата претенция и с оглед диспозитивното
начало следва да бъде уважен за сумата от 120,00 лева за периода от 01.07.2016г.
до 30.06.2019г. Следователно и акцесорният иск се явява доказан по основание и размер.
По разноските:
С оглед изхода на спора правилно Районен съд Сливен е
присъдил на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски на ищеца, като не е уважил
възражението на ответната дирекция по чл. 78, ал. 5 ГПК и в тази част решението
следва да бъде потвърдено. Правилно съдът е възложил в тежест на ответната
дирекция разноските за съдебно –счетоводната експертиза и за дължимата държавна
такса.
Предвид изхода на спора с право на разноски за тази инстанция разполага въззиваемият. Последният, чрез процесуалния си
представител, е претендирал присъждане на сумата от 300,00 лева заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното
производство. Не е представен списък по чл. 80 ГПК. Въззиваемият
доказва претендираните разноски, тъй като е
представил договор за правна защита и съдействие, в който като адвокатско
възнаграждение е вписана претендираната сума и
изрично е записано, че същата е заплатена в брой, като в тази част договорът
има характера на разписка съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 от
06.11.2013 на ОСГТК на ВКС и представлява доказателство за заплащане на
адвокатското възнаграждение.
Предвид извода за
дължимост на претендираното адвокатско възнаграждение съдът следва да разгледа
възражението на въззивника за прекомерност на същото, което възражение е
своевременно заявено. При преценката за прекомерност на адвокатското
възнаграждение съдът взема предвид обстоятелството, че делото не представлява
фактическа и правна сложност, приключило е в едно съдебно заседание пред
въззивната инстанция, в което процесуалният представител на въззиваемия не се е
явил, а е изпратил кратко писмено становище и в което не са събирани
доказателства. Изчислено съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1 от 09.07.2004г. (изм. ДВ, бр. 45 от 15.05.2020г., в сила от
15.05.2020г.) минималното възнаграждение с оглед размер на исковата претенция
възлиза на сумата от 100,00 лева. Съдът намира възражението за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение за основателно,
поради което същото следва да се намали до минималния дължим размер от 100,00
лева.
За пълнота следва да се
отбележи, че заявеното в писменото становище искане на въззиваемия
да не се присъждат разноски на въззивника за
прекратената поради частичен отказ от иск част от производството е неотносимо към настоящото дело, тъй като в случая частичен
отказ от иск не е извършван в настоящото производство, нито между първоинстанционното и въззивното
производство, в последното съдебно заседание пред районния съд е допуснато
изменение на предявените искове по размер съответно чрез намаление на главния и
увеличение на акцесорния иск.
Предвид извода на съда за
дължимост на претендираното
адвокатско възнаграждение и за основателност на възражението за прекомерност на
същото и на основание чл. 273 във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК въззивното дружество следва да бъде осъдено да
заплати на въззиваемия сумата от 100,00 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
С оглед цената на
предявения иск, настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр.
чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран Окръжен съд Сливен
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло
Решение № 122 от 03.02.2020г., постановено по гражданско дело № 4564 по описа на
Районен съд Сливен за 2019г., като ПРАВИЛНО
И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА Областна
дирекция на Министерство на вътрешните работи град Сливен, представлявана от
старши комисар Д. Величков, адрес: *** да заплати на Д.В.Л., ЕГН: **********,
адрес: *** сумата от 100,00 (сто) лева, представляваща сторени пред въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: