Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../…………..2021 г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми декември през две хиляди
и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело №7658 по описа за 2020 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение №32556/04.02.2020г., постановено
по гр.д. №12342/2019г. по описа на СРС, 61 състав, са отхвърлени предявените от
Д.Х.Г. срещу Р.А.Е., А.Е.С., Е.А.Е., обективно съединени искове за установяване
вземането на Д.Х.Г. за сумата от 18000 лева, представляваща обезщетение за
ползване на недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се в гр. София,
ул. „*****, за периода от м.март 2013г. до м. февруари 2018г., ведно със
законната лихва, считано от датата на депозиране на заявление за издаване на
заповед за изпълнение – 23.04.2018г. до окончателното плащане на вземането, на
основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.31 от ЗС, като неоснователен, и сумата от
1600,76 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 01.03.2015г.
до 01.03.2018г. с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.86 от ЗЗД, като
неоснователен, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК от 02.05.2018г. по ч.гр.д. №25694/2018г. на СРС, 61 състав. С
решението е осъден Д.Х.Г. да заплати на Р.А.Е., А.Е.С. и Е.А.Е. сумата от 1130
лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение
на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца в
производството Д.Х.Г., чрез пълномощника адв. И.А., срещу първоинстанционното
решение. В жалбата се излагат оплаквания, че решението е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано, постановено при допусната груба неточност при
съобразяване на правилата за прилагане на института на погасителна давност,
като не била съобразена трайната и непротиворечива съдебна практика по тази
материя. В жалбата се посочва, че правилно първоинстанционният съд е приел, че
са налице предпоставките по чл.31, ал.2 от ЗС и е приел предявения иск за
основателен и доказан. Въззивникът поддържа, че предявената в настоящото
производство претенция е за период, различен от този, за който му е било
присъдено обезщетение с влязлото в сила решение по втората фаза на делбата
(решение №II-60-249957/25.10.2017г.
по гр.д. №5429/1999г. на СРС). Поради това, спазвайки правилата на
погасителната давност, било поискано присъждане на обезщетение за петгодишен
период назад, считано от прекратяването на съсобствеността (за период от м.
март 2013г. до м. февруари 2018г.), а с оглед разпоредбата на чл.111, б. „в“ от ЗЗД претендираното обезщетение за забава било изчислено само за тригодишен
период назад. Излага съображения, че правилно първоинстанционният съд е
съобразил, че се прилага общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД по
отношение на претенцията по чл.21, ал.2 от ЗС, тъй като същата е частен случай
на общата забрана по чл.59 от ЗЗД за облагодетелстване на едно лице за сметка
на друго. Навежда доводи, че изводът на първоинстанционния съд за изтичане на
давностния срок, считано от връчване на първата нотариална покана на
14.06.2006г., е погрешен. Поддържа, че впоследствие са отправени множество
писмени покани за ползване, предоставяне на ключ или плащане на обезщетение, и
няма правна и житейска логика да се приеме, че след изтичане на период от пет
години от първата нотариална покана се погасява възможността лишеният от
ползване съсобственик да получи обезщетение. Излага доводи, че след връчване на
поканата, нейното действие се разпростира неограничено във времето и вземането
става изискуемо от момента на получаването и занапред. Обезщетението, дължимо
от неоснователно ползващия съсобственик, възниквало ежедневно – ден за ден.
Неправомерното ползване от страна на ответниците било преустановено едва на 19.07.2018г.
Счита, че вземането би било погасено по давност само за периода преди
23.04.2013г., т.е. пет години преди датата на подаване на исковата молба
(23.04.2018г.). С оглед изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено и
предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил
писмен отговор от Р.А.Е., А.Е.С. и Е.А.Е., чрез пълномощника адв. Д.П., с който
жалбата се оспорва изцяло. Въззиваемите поддържат, че не са лишавали ищеца от
възможността да ползва имота, както и, че същият е бил празен и не се е ползвал
от момента на започване на делото за делба. Имотът бил част от предмета на дело
за делба и с решението по делбата им бил възложен. По отношение на клуба
поддържат, че същият е бил празен, без никакво обзавеждане, не е функционирал и
бил негоден да се ползва. Твърдят, че поканата от 2006г. е единствено с оглед
водения процес и никой никога не се е явил, за да получи достъп до имота.
Излагат съображения, че адв. Р.И.не е била упълномощена за извършване на такива
действия. Освен това било налице различие между претендираните суми в
заповедното производство и тези, заявени в установителния иск, като било
допуснато увеличение на иска в последното съдебно заседание по делото. На
следващо място не било отчетено обстоятелството, че страните са съсобственици в
два от етажите на триетажна къща, като десетилетия наред семейството на
въззиваемите обитавало апартамента на първия етаж, а ищецът Д.Г. част от втория
етаж. Поддържат, че Д.Г. не се е явявал да получи достъп до имота. С оглед
изложеното молят жалбата да бъде оставена без уважение.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба
е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, и е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо.
По отношение на
иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС ищецът трябва да
докаже, че 1) имотът е съсобствен с ответника; 2) че е отправил писмена покана;
3) че ответникът ползва имота или ползва площ по-голяма от съответстващата на
правата му в собствеността; 4) ползата, която е пропуснал след поканата,
обикновено в размер на дължимия пазарен наем.
Съгласно чл.
31, ал. 1 от ЗС - съсобственикът може да си служи с общата вещ съобразно
предназначението, което тя е имала при възникването на съсобствеността и по
начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата
им. Когато един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата
вещ по начин, че препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва (или при
необходимост може да се ползва) от нейните полезни свойства, съобразно
предназначението й за задоволяване на свои нужди или потребности - той ползва
лично по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС общата вещ. За
личното ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи
с вещта - чрез непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член
на неговото семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездното той я е
предоставил. От значение е само обстоятелството, че с действията си засяга
правата на другите съсобственици, като им пречи да ги реализират.
Забраната да не
се пречи на другите съсобственици да си служат с вещта съобразно правата им е израз на общото правило за добросъвестно
упражняване на притежавани права. Ползващия съсобственик
започва да пречи на останалите тогава, когато те са
отправили искане до ползващия съсобственик да им предостави възможност да
ползват вещта и ползващият не е отстъпил частта от
имота, съответстваща на дела на автора на
искането или не е предоставил възможност да ползват заедно вещта.
За да се уважи
иска по чл.
31, ал. 2 от ЗС по делото следва да се установи че ответникът е ползвал
лично съсобствената вещ. Съгласно ТР № 7/02.11.2012 г., постановено по
тълкувателно дело № 7 по описа за 2012 г. на ОСГК на ВКС лично ползване по
смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС е всяко поведение
на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да
ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански
плодове. Претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС ще е основателна,
когато неползващ съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от
ползващия съсобственик и въпреки това той или член на неговото семейство
продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно
предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на семейството си/
потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик; той или
член на неговото семейство не си служи пряко и непосредствено с цялата обща
вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея
/например като държи ключа/; ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно
основание /с договор за заем за послужване/ трето за собствеността лице, което
само или заедно с него ползва общата вещ
В този смисъл лично
ползване е налице тогава, когато един съсобственик упражнява фактическа власт
върху цялата вещ по начин, който да препятства останалите до достъп до имота.
Лично ще е ползването когато съсобственикът извлича полезни свойства на вещта
съобразно предназначението й за задоволяване на свои
нужди и потребности. Начинът по който извлича тези полезни свойства е без
значение, възможно е да го реализира чрез свои непосредствени действия, чрез
действия на член от семейството си или чрез
действия на трето лице, на
което безвъзмездно е предоставил тази възможност. Релевантно по повод на поведение на
ползващия съсобственик е само дали с тези си действия е засегнал права на друг съсобственик, като им е попречил
да ги реализират. Не е налице лично ползване по смисъла на чл.
31, ал. 2 от ЗС тогава когато съсобственик е отдал под наем имота, тоест
предоставил е ползване възмездно. В тази хипотеза отношенията между
собствениците ще се уреждат по реда на чл. 30 от
ЗС, за която покана за плащане не е нужна, както не е нужна и покана при
хипотеза на чл. 93 от
ЗС. Претенцията по чл.
31, ал. 2 от ЗС ще е основателна и когато нито ответник, нито член от
семейството не си служат пряко с вещта,
но, имайки достъп до нея, не предоставят такъв на друг
съсобственик, като например държи ключа. (В този смисъл ТР № 7/02.11.2012 г. по
тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС).
Ползването на
недвижим имот от страна на единия от съсобствениците по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС се изразява в
установяване на фактическа власт върху имота по начин, който да препятства
достъпа на другия съсобственик до този имот и съответно възможността му да
ползва имота съобразно правата си в съсобствеността. Подобно препятстване би
било налице ако само единия от съсобствениците разполага с ключ, а оттам и с
достъп до имота, докато другият съсобственик е лишен от възможността за достъп,
а оттам и от възможността за реално ползване, дори част от имотите да са свободни
и да не се ползват от никого, като в случая е налице именно посочената
хипотеза.
С решение №491 от
28.06.2010г., постановено по гр.д. №363/2009г., и решение №544 от 23.07.2010г.,
постановено по гр.д. №736/2009г., двете на ВКС, IV ГО, е разгледан въпросът за необходимостта от нова
покана по смисъла на чл.31, ал.2 от ЗС в случаите на наследствено
правоприемство. С първото решение е прието, че с приемането на наследството
наследниците поемат и вече възникналото задължение за наследодателя им за
заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС без да е необходимо отново да
бъде искано писмено такова. Според второто решение, когато квотата на
съсобственика се е увеличила от наследствено правоприемство, наследникът на
кредитора не дължи отправяне на ново писмено поискване, тъй като поканата от
наследодателя му го ползва; само когато наследодателят не е отправил писмено
поискване за обезщетение за своя дял до ползващия общата вещ, се дължи ново
такова.
В случая се установява от събраните по делото доказателства, че ищецът е
отправил нотариална покана до ответника А.Е.С., получена от последния на
14.06.2006г., както и до наследодателката на ответниците А.Г.Е., получена от
същата на 11.05.2006г., с която ги е поканил да му предоставят достъп до
имотите, респ. да му заплащат обезщетение. Съобразно становището, възприето в
ТР №7/2012г. на ОСГК на ВКС, веднъж
отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато
трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Поради
изложеното въззивната инстанция приема, че е връчена писмена покана за ползване
на имота, респ. за заплащане на обезщетение от ищеца на ответниците.
Ответниците не
доказват по делото, че след получаване на нотариалната покана са предложили на съсобственика
си да ползва процесните имоти, нито, че са му предоставили ключ от същите, само
в който случай биха се освободили от задължението си по чл. 31, ал. 2 от ЗС.
Поради изложеното
правилен е изводът на първоинстанционния съд, че предявеният иск по чл.31, ал.2
от ЗС е основателен и доказан.
Въззивната
инстанция не споделя извода на първоинстанционния съд, че вземането е погасено
по давност. Съобразно становището, възприето в мотивите на ТР №7/2012г. на ОСГК
на ВКС вземането в случая се погасява с петгодишна давност, както правилно е
приел и първоинстанционния съд. Според Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012
г. на ОСГК на ВКС, задължението за заплащане на обезщетение от страна на
ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от
възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл.31,
ал.2 ЗС е равнозначно на поканата по чл.81, ал.2 ЗЗД и след получаването му
съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи обезщетение. Веднъж
отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето, докато
трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. В случая
заявлението по чл.410 от ГПК е подадено на 23.04.2018г., поради което погасени
по давност се явяват вземанията за обезщетение за периода преди 23.04.2013г.
Поради изложеното претенцията на ищеца се явява основателна и доказана за
периода от 23.04.2013г. до м.февруари 2018г., като въз основа на заключението
на съдебно-счетоводната експертиза и с оглед правомощията си по чл.162 от ГПК съдът
определя размера на дължимото обезщетение за този период на сумата от 19295,64
лева, поради което предявеният иск се явява основателен и доказан в пълния му
предявен размер за този период, а именно за сумата от 17480 лева.
С оглед
основателността на главното задължение за обезщетение върху него се дължи и
обезщетение за забавено плащане на основание чл.86 от ЗЗД. Възражението на
ответника, че вземането на ищците за мораторна лихва по чл.86 от ЗЗД е погасено
по давност е частично основателно. Касае се за периодично задължение, което се
погасява с кратката 3 годишна давност по чл.111, б. „в“ от ЗЗД. Претенцията за
заплащане на мораторна лихва е за периода от 1.03.2015г. до 01.03.2018г., а
заявлението по чл.410 от ГПК е подадено на 23.04.2018г. Погасителната давност е
изтекла за периода преди 23.04.2015г. , поради което изтеклите лихви за
периода от 01.03.2015г. до 22.04.2015г. са погасени по давност. Те възлизат на
сумата от 48,02 лева. Сумите за периода три години преди
датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК - от 23.04.2015г. до 01.03.2018г. са дължими и не
са погасени по давност. Следователно на ищеца следва да се присъди на основание
чл.86 от ЗЗД обезщетение за забава за този период в размер на 1552,74 лева.
Поради изложеното
и предвид частично несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е
отхвърлен предявеният иск по чл.31, ал.2 от ЗС за периода от 23.04.2013г. до
м.февруари 2018г. в размер на 17480 лева, и в частта, с която е отхвърлен
предявеният иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 1552,74 лева за периода от
23.04.2015г. до 01.03.2018г. и да бъде постановено ново решение, с което претенциите
да бъдат уважени за посочените периоди и размери. Претенцията по чл.31, ал.2 от
ЗС в размер на 520 лева за периода от м.март 2013г. до 22.04.2013г., и
претенцията по чл.86, ал.1 от ЗЗД в размер на 48,02 лева за периода от 01.03.2015г.
до 22.04.2015г. се явяват погасени по давност и правилно в тази част са били
отхвърлени от първоинстанционния съд, поради което решението в посочената част
следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК на въззивника следва да бъдат
присъдени направените разноски, както следва: 380,26 лева за държавна такса във
въззивното производство. Направено е искане от пълномощника на ищеца адв. И.А.
за присъждане на адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна
помощ. Видно от представеното по делото пълномощно правната защита и съдействие
се предоставят на ищеца безплатно на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за
адвокатурата. Според чл.38, ал.2 от ЗА в случаите по ал.1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът
от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36,
ал.2 и осъжда другата страна да го заплати. В случая са налице предпоставките
на цитираната разпоредба за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адв.
И.А., като следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 1084,48
лева, определено съобразно разпоредбите на Наредба №1 от 9 юли 2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. На ищеца следва да бъдат
присъдени и разноски за първоинстанционното производство, съобразно изхода на
спора, в размер на 906,97 лева, като в посочения размер са включени и
направените в заповедното производство разноски, съобразно представения списък
по чл.80 от ГПК, а на процесуалния му представител адв. И.А. на основание
чл.38, ал.2 от ЗА възнаграждение за оказана безплатна правна правна помощ в
размер на 1084,48 лева. При този изход на спора на ответниците се дължат
разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковете, в размер на 33,90 лева,
както и разноски за първоинстанционното производство в размер на 33,90 лева.
Поради това първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с
която в полза на ответниците Р.Е., А.С. и Е.Е. са присъдени разноски за
разликата над сумата от 33,90 лева до пълния присъден размер от 1130 лева.
По изложените
мотиви, Софийски градски съд, ГО, IV-Г
въззивен състав
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решение №32556/04.02.2020г., постановено по гр.д.
№12342/2019г. по описа на СРС, 61 състав, В
ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от Д.Х.Г. срещу Р.А.Е., А.Е.С., Е.А.Е.,
обективно съединени искове за установяване вземането на Д.Х.Г. за сумата от 17480 лева, представляваща
обезщетение за ползване на недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се
в гр. София, ул. „*****, за периода от 23.04.2013г. до м.февруари 2018г., ведно със законната лихва, считано от датата на
депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 23.04.2018г. до
окончателното плащане на вземането, на основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.31
от ЗС, и за сумата от 1552,74 лева,
представляваща обезщетение за забава за периода от 23.04.2015г. до
01.03.2018г. с правно основание чл.422 от ГПК във вр.
с чл.86 от ЗЗД, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК от 02.05.2018г. по ч.гр.д. №25694/2018г. на СРС, 61
състав, както и в частта, с която Д.Х.Г. е осъден да заплати на А.С.Е.Е. и Р.Е.
разноски над сумата от 33,90 лева до пълния присъден размер от 1130 лева, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
искове с правна квалификация чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.31, ал.2 от ЗС и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че Р.А.Е., А.Е.С. и Е.А.Е. дължат на Д.Х.Г.
следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №25694/2018г. на СРС, 61
състав: сумата от 17480 лева, представляваща
обезщетение за ползване на съсобствен недвижим имот, представляващ целия първи
етаж на триетажна жилищна сграда, находяща се в гр. София, ул. „*****, за
периода от 23.04.2013г. до м.февруари 2018г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявление за
издаване на заповед за изпълнение – 23.04.2018г. до окончателното плащане на
вземането, и сумата от 1552,74 лева,
представляваща обезщетение за забава за периода от 23.04.2015г. до
01.03.2018г.
ПОТВЪРЖДАВА решение №32556/04.02.2020г., постановено
по гр.д. №12342/2019г. по описа на СРС, 61 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Р.А.Е., А.Е.С. и Е.А.Е. да заплатят на Д.Х.Г. разноски
както следва: 906,97 лева за първоинстанционното производство, и 380,26 лева за въззивното производство.
ОСЪЖДА Р.А.Е., А.Е.С. и Е.А.Е. да заплатят на адв. И.С.А. на
основание чл.38, ал.2 от ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 1084,48
лева за първоинстанционното производство и 1084,48 лева за въззивното
производство.
ОСЪЖДА Д.Х.Г.
да заплати на Р.А.Е., А.Е.С. и Е.А.Е. разноски за
въззивното производство в размер на 33,90 лева.
Решението подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.