№ 1180
гр. София, 24.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20241110131092 по описа за 2024 година
ЮЛ е предявило срещу Ю. Е. М. установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правна
квалификация чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, за признаване
на установено, че Ю. Е. М. дължи на ищеца сумата от 1000 лв., представляваща главница по
договор за потребителски кредит № 363484 от 12.10.2019 г., сключен между Ю.Е.Т. и ЮЛ,
вземанията по който са прехвърлени на ЮЛ по силата на договора за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 13.01.2022 г., ведно със законна лихва от 03.07.2023 г. до
изплащане на вземането, сумата от 151.56 лв., представляваща възнаградителна лихва за
периода от 12.10.2019 г. до 12.04.2020 г., лихва за забава по договора за кредит в размер на
156.71 лв. за периода от 12.04.2020 г. до 16.06.2023 г.,за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по гр. д. № 37107/2023 г. по описа на СРС, 39 състав.
Ищецът твърди, че на 12.10.2019 г. ответникът е сключил с ЮЛ договор № 2083074, в
резултат на който на ответника му бил предоставен кредит на стойност 1000 лв., като
крайния срок за погасяване на кредита бил 13.04.2020 г., при фиксиран лихвен процент 40.05
% и ГПР 47.46 %. Вземанията по договора за кредит били прехвърлени на ЮЛ по силата на
договор за цесия от 13.01.2022 г. Длъжникът бил уведомен за извършената цесия съгласно
чл. 99, ал. 4 от ЗЗД с уведомлението изпратено по пощата, като в условията на евентуалност
ответникът да се уведомява за извършената цесия посредством приложеното уведомление
към исковата молба. Ответникът не бил изпълнил задълженията си по договора за кредит.
Претендира разноски. Пред съда процесуалният представител на ищеца поддържа исковата
молба.
В законоустановения срок ответникът е подал отговор на исковата молба, с който се
оспорват предявените искове като неоснователни. Посочва, че договорът за кредит бил
сключен в нарушение на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК, поради което договорът се явявал
недействителен. Посочва, че по процесния кредит била заплатена сума в размер на 100 лв., с
която следвало да бъде погасена главницата. Не следвало да се присъжда чистата стойност
на договора, тъй като искът бил предявен на договорно основание. Ответникът не бил
надлежно уведомен за извършената цесия. Договорът се явявал нищожен поради
противоречие с добрите нрави. Претендира разноски. Пред съда особеният представител на
ответника поддържа отговора на исковата молба, претендира разноски, за което представя
списък по чл. 80 от ГПК.
1
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
По делото е представен договор за паричен заем № 363484 от 12.10.2019 г., сключен
между Ю. Е. М. и ЮЛ по силата, на който на ответника му е предоставена сумата от 1000 лв.
със срок за погасяване на кредита до 13.04.2020 г. на шест месечни вноски. Посочен е
размерът на лихвен процент по кредита, а именно 40.05 %, като годишния размер на
разходите е посочен в размер на 47.46 %. В чл. 6.1 от договора е предвидено, че в срок от
три дни, считано от усвояване на заемната сума, да се предостави обезпечение, по начин и
реда, и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 от ОУ: поръчител или банкова гаранция.
Съгласно чл. 6.2 при неизпълнение на т. 6.1, заемателят дължал на заемодателя неустойка в
размер на 678.44 лв., като неустойката се начислявала автоматично от заемодателя, като
неустойката се заплащала разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.
Представени са и Общи условия на ЮЛ за заеми ЮЛ, както и Тарифа за таксите и
разходите събирани от ЮЛ от неговите клиенти, във връзка с предоставените от
дружеството заеми ЮЛ чрез интернет.
По делото е представен договор за продажба и прехвърляне на вземания от 13.01.2022
г., сключен между ЮЛ, като цедент и ЮЛ в качеството му на цесионер, по силата на който
цедентът прехвърля и продава, заедно със съпътстващите гаранции на цесионера, портфолио
с вземания, описани в анекс 1 към договора.
Съгласно приложение № 1 от 13.01.2022 г. към договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 13.01.2022 г., сключен между ЮЛ, като цедент и ЮЛ, е посочен договор №
363484 от 12.10.2019 г. с длъжник Ю. Е. М. и общо задължение в размер на 2296.14 лв.
Представеното е пълномощно с нотариално удостоверяване на подписите, от което се
установява, че ЮЛ е упълномощен от ЮЛ да уведоми от името на ЮЛ длъжниците, описани
в приложение № 1 от 13.01.2022 г. към договор за продажба и прехвърляне на вземания от
13.01.2022 г., сключен между ЮЛ и ЮЛ за настъпилото прехвърляне на вземания, съгласно
разпоредбата на чл. 99 ЗЗД.
Представено е уведомление за извършено прехвърляне на вземания от ЮЛ, съгласно
което ищецът, в качеството си на пълномощник на ЮЛ, уведомява ответника, че на
основание договор за продажба и прехвърляне на вземания от 13.01.2022 г., сключен между
ЮЛ и ЮЛ, ЮЛ е прехвърлило на ЮЛ изцяло вземанията произтичащи от договор за
потребителски паричен кредит № 363484 от 12.10.2019 г.
По делото е представено платежно нареждане от 12.10.2019 г., от което е видно, че ЮЛ
е извършил паричен превод с получател Ю. Е. М. на стойност 1000 лв., с посочено
основание договор 363484.
По делото не се спори, а и от представения договор за паричен заем № 363484 от
12.10.2019 г., се установява, че между Ю. Е. М., като кредитополучател и ЮЛ, като
кредитодател е налице облигационна връзка по договор за кредит, по силата на който на
ответника е предоставен кредит в размер на 1000 лв., за срок за погасяване на кредита 6
месеца, лихвен процент по кредита в размер на 40.05 %, ГПР в размер на 47.46 %. Не се
спори, че съгласно договора била предвидена неустойка поради непредставяне на
обезпечение в размер на 678.44 лв., която неустойката се заплащала разсрочено съгласно
включения в договора погасителен план, поради което общия размер на вноската бил 305 лв.
по делото не са ангажирани доказателства за заплащане на суми по процесния договор за
кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1, ал. 3 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето
вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това, като
предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника за прехвърлянето. Нормата на чл.
99, ал. 4 ЗЗД постановява, че прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо
длъжника, от деня, в който е то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
Следователно, докато длъжникът не бъде уведомен от предишния си кредитор за
извършената цесия, последният остава титуляр на вземането. Правата по цесията
преминават върху цесионера със сключването на договора за прехвърляне на вземането, но
2
това прехвърляне има действие спрямо длъжника от деня, когато то му бъде съобщено от
предишния кредитор. При това, релевантно за действието на цесията е единствено
съобщението до длъжника, извършено от цедента, но не и от цесионера. В тази връзка
следва да се отбележи обаче, че в закона липсва забрана цедентът да делегира правата си по
уведомяване на длъжника за извършената цесия, какъвто е и настоящият случай. По делото
е представено пълномощно, с които ищецът е надлежно упълномощен да уведоми длъжника
от името на цедента за извършеното прехвърляне на вземането. Касае се за упълномощаване
за извършване на самото уведомяване. Тъй като съобщаването не е лично непрехвърлимо
право, няма законова пречка извършването на това действие да бъде възложено на
представител, в това число и на последващия цесионер, като при наличието на такова
упълномощаване цесионерът действа спрямо длъжника не от свое име, а от името на
представлявания от него цедент и именно това му качество е релевантно. При това,
упълномощаването следва да е оповестено, т. е. длъжникът, до когото е адресирано
волеизявлението на представителя, трябва да бъде известен, че правното действие се
извършва от името и за сметка на цедента, като законът не поставя специални изисквания за
начина, по който следва да бъде извършено уведомяването, нито е определен срок за това.
С оглед горните съображения съдът намира, че уведомяването, извършено от ищеца,
действал като пълномощник на цедента е породило правните си последици и цесията от
13.01.2022 г. има действие по отношение на ответника. По делото е представено
пълномощно, съгласно което ищецът е упълномощен от ЮЛ да уведоми от името на
последното, всички длъжници по всички вземания на дружеството, които ЮЛ е цедирало,
съгласно договор за продажба и прехвърляне на вземания от 13.01.2022 г., включени в
приложение № 1 подписано между страните. По делото не са представени доказателства
ответникът да е бил уведомен за извършената цесия преди завеждане на делото, но
доколкото договор за продажба и прехвърляне на вземания от 13.01.2022 г., приложение № 1
от 13.01.2022 г. към договор за продажба и прехвърляне на вземания от 13.01.2022 г.,
пълномощно, както и уведомление за цесията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД са приложени към исковата
молба и са надлежно връчени на ответника, когато същият е получил разпореждането по чл.
131 ГПК с препис от исковата молба и приложенията към нея, поради което съдът приема, че
от този момент ответникът е получил уведомлението за извършената цесия. В тази връзка е
налице съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК – Решение №
78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, II т. о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о.,
съгласно която, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като
приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение
на цедираното вземане, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и
прехвърлянето на вземането поражда действия спрямо него на основание чл. 99, ал. 4 ГПК.
С посочените решения на ВКС е прието също така, че извършеното по този начин
уведомление за цесията, макар и връчено като приложение към исковата молба,
представлява факт от значение за спорното право, настъпил в хода на процеса, след
предявяването на иска и следва да бъде съобразено от съда при решаване на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. В съответствие с посочената съдебна практика
обстоятелството, че ответникът е получил с преписа на исковата молба и уведомление за
извършената цесия на вземането, то на основание чл. 235, ал. 3 ГПК така настъпилият в хода
на делото факт от значение за спорното право следва да бъде съобразен от настоящия състав
при постановяване на решението.
Настоящият състав намира, че договор за паричен заем № 363484 от 12.10.2019 г. е
потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП /ответник е
физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и небанкова финансова
институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу
задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана
за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се
приеме, че средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели,
3
извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото
договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни
клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл.143 –
146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната
нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по арг.
от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в
потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да
преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се
приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че
клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между
страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал
възможност да влияе върху съдържанието им. В случая, въпреки че с доклада по делото
съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа на ищеца, че не сочи доказателства, че
процесните клаузи са индивидуално уговорени, то по делото не са ангажирани нито са
правени доказателствени искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че клаузите от
договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че е клаузи не са
индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им на заемателя от
страна на заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им.
Настоящият състав намира, че предвидената в чл. 6.2 от договора неустойка съставлява
разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите - ГПР, съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. На
основание чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на М.С. на Р.Б.. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5
ЗПК тези клаузи са нищожни. Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по кредита за потребителя
не включва нотариални такси.
Следва да се отбележи също така, че в случая приложение намира определението,
съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна
на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за
потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви
други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи, разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии,
също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите
условия.
В разглеждания случай общият размер на задължението на ответника е формирано
като сбор от различни компоненти, описани в изготвения погасителен план, включително
4
задължението за неустойка. Плащането на тази неустойка не е отразено като разход при
формирането на оповестения ГПР от 47.46 %, въпреки че са включени в общия дълг. По този
начин е нарушено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за оповестяване на всички разходи по
кредита. По делото се установи, че получаването на кредита при предлаганите условия
включва заплащането на неустойка. Следователно тази неустойка съставлява разход, който е
следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на
ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да надвишава 5
пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора за кредит е 10 % /10 пункта +
ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита не може да надвишава 50 %. В настоящия
случай сумата по договор за паричен заем № 363484 от 12.10.2019 г. е в размер на 1000
лева, а неустойка за непредставяне на обезпечение по договора е в размер на 678.44 лева,
поради което размерът на ГПР с включена неустойка възлиза на 879.87 %, поради което ГПР
по договора за паричен заем надхвърля 50 %, след като се прибави неустойката. Така
уговорената неустойка, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води
до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което процесния
договор се явява нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск
по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на
договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за
връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало
до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК – в този смисъл решение
№ 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г. и решение № 50174 от 26.10.2022 г.
на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г.
Съгласно изложеното по-горе настоящият състав прие, че процесния договор се явява
нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. В случая между страните по делото е
налице договор за потребителски кредит, по който съгласно приетите по делото
доказателства на ответника му е била предоставена сумата по процесния договор за кредит.
В случая с оглед на изложените по-горе мотиви е установена недействителност на договора,
поради което в производството по предявения иск с правно основание чл. 79 ЗЗД следва да
бъде присъдена само чистата стойност на кредита, без дължимите лихви и други разходи. А
след като цедентът не е титуляр на прехвърлените вземания за възнаградителна лихва,
мораторна лихва, то договорът за цесия не е породил транслативен ефект и тези вземания не
са преминали в правната сфера на цесионера – ищец, поради което и последният не се
легитимира като техен носител. В случая не се установи Ю. Е. М. да е извършила плащания
по процесния договор независимо от обстоятелството, че с доклада по делото съдът на
основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа на ответницата, че не сочи доказателства, за
извършени плащания от нейна страна, то по делото не са ангажирани нито са правени
доказателствени искания в тази насока. С оглед на гореизложеното предявеният иск по чл.
5
79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД се явява основателен за сумата от 1000 лв., като следва
да се отхвърлят и останалите предявени искове.
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. На
основание чл. 78, ал. 1 във вр. ал. 8 ГПК заявителят /ищец/ има право на направените от него
разноски в двете производства, като ищецът претендира сумите от 69.51 лв. държавна такса
в исковото производство, като настоящият състав намира, че действителния размер на
дължимата такса се явява сумата от 26.16 лв., от който размер следва да се изчисли
действително дължимите разноски, 11.90 лв., такса на основание чл. 102з ГПК, 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение в исковото производство определено на основание чл. 78,
ал. 8 от ГПК, 26.16 лв. платена държавна такса в заповедното производство и 26.66 лв.
юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство. С оглед частичната
основателност на исковите претенции на ищецът следва да му бъде присъдена сумата в
размер на 163.74 лв. С оглед частичната неоснователност на исковите претенции на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК във вр. чл. 38, ал. 2 от ЗА на процесуалния представител на
ответника се дължат разноски за първата инстанция в размер на 94.25 лв., представляващи
адвокатско възнаграждение. По отношение на претенцията на ответника за разноски в
заповедното производство съдът намира следното, че заповедното производство е уредено
като едностранно, поради което в чл. 7, ал. 7 от НМРАВ то е поставено наред с други
едностранни производства – производство по обезпечаване на бъдещ иск, производство по
издаване на изпълнителен лист. Защитата на длъжника в рамките на тези производства се
осъществява чрез обжалване актовете на съда с частна жалба, като в този случай
минималното адвокатско възнаграждение се определя по чл. 11 от Наредба № 1/09.07.2004 г.
Подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК /в приложимата към казуса редакция/ е
основание за отпочване на исков процес. По възражението заповедният съд не дължи
произнасяне, а указания до молителя за предявяване на иска по чл. 422 ГПК. То няма
самостоятелен характер и е само формалната предпоставка за прерастване на заповедното
производство в състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната защита на
длъжника. В този смисъл не се дължи възнаграждение за процесуално представителство на
длъжника в заповедното производство по смисъла на чл.7, ал. 2, нито по чл.7, ал. 7 от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ето защо Софийски
районен съд отчитайки обстоятелството, че подаването на възражение по чл. 414 от ГПК по
своя характер все пак представлява действие по подаване на молба, намира, че следва да
бъде определено по реда на чл. 6, ал. 1 т. 5 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения възнаграждение. В случая се касае се за осъществено
безплатно процесуално представителство и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА размерът на
адвокатското възнаграждение се определя от съда, като настоящият състав определя такова в
размер на 50 лв. Действително така посочената сума е в размер по-нисък от определения в
чл. 6, ал. 1 т. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. В същото време предвид даденото тълкуване с решение от 25.01.2024 по
дело С-438/22, СЕС посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат
да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да
са обвързващи за съда. Тези размери, подлежат на преценка от съда с оглед цената на
предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и
количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на
делото. В случая интересът по делото е в малък размер, вида и количеството на извършената
работа се изразява в подаването на възражение по чл. 414 ГПК, като делото не се отличава с
фактическата и правна сложност. При така изяснените параметри на релевантните
обстоятелства, настоящият състав намира, че сумата 50 е адекватно възнаграждение по чл.
38, ал. 2 ЗА за представителството на длъжника пред заповедната инстанция, като с оглед
изхода на спора на страната следва да се присъди сумата от 11.78 лв.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
6
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове от ЮЛ, ЕИК *** със
седалище и адрес на управление *** срещу Ю. Е. М., ЕГН **********, със съдебен адрес:
***, чрез адв. М.Л., по реда на чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, че
Ю. Е. М. дължи на ЮЛ, сумата в размер сумата от 1000 лв., представляваща главница по
договор за потребителски кредит № 363484 от 12.10.2019 г., сключен между Ю.Е.Т. и ЮЛ,
вземанията по който са прехвърлени на ЮЛ по силата на договора за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 13.01.2022 г., ведно със законна лихва от 03.07.2023 г. до
изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по гр. д. №
37107/2023 г. по описа на СРС, 39 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от 151.56 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 12.10.2019 г. до 12.04.2020 г., както и
иска за сумата от 156.71 лв., представляваща лихва за забава по договора за кредит в размер
на за периода от 12.04.2020 г. до 16.06.2023 г.
ОСЪЖДА Ю. Е. М., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, чрез адв. М.Л., да
заплати на ЮЛ, ЕИК *** със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 1
във вр. ал. 8 ГПК сумата в размер на 163.74 лв. разноски в исковото и заповедното
производство.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК *** със седалище и адрес на управление ***, да заплати на адв.
М.Л. Л., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА във вр. с чл. 78, ал. 3
от ГПК сумата от 94.25 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ответника Ю. Е. М. пред СРС в исковото производство.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК *** със седалище и адрес на управление ***, да заплати на адв.
К. И. Б., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА във вр. с чл. 78, ал. 3
от ГПК сумата от 11.78 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ответника Ю. Е. М. пред СРС в заповедното производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7