Решение по дело №3191/2022 на Апелативен съд - София

Номер на акта: 211
Дата: 21 февруари 2023 г.
Съдия: Елизабет Петрова
Дело: 20221000503191
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 9 ноември 2022 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 211
гр. София, 21.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева

Мария Райкинска
при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева
като разгледа докладваното от Елизабет Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20221000503191 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 30.08.2022г по гр.д. № 68/2022г Окръжен съд- Монтана е
отхвърлил предявените искове от Банка ДСК АД против С. Г. С. за установяване в
отношенията между страните, че банката има вземания, породени от договор за банков
кредит от 21.08.2008г, по който договор ответникът е поръчител и за които вземания е
издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 1117/2010г по описа на РС-Лом.
Решението на МОС се обжалва с въззивна жалба от Банка ДСК АД, изцяло, с
твърдения за недопустимост и неправилност. Въззивникът поддържа, че срокът за
депозиране на възражение по чл.414 от ГПК от длъжника С. С. е изтекъл, поради което
правото му на възражение е преклудирано и издадената против него заповед за
незабавно изпълнение е стабилизирана. С оглед това счита, че производството за
установяване на съществуването на вземане на банката е недопустимо. Въззивникът
поддържа, че и постановеното по иска по чл.422,ал.1 от ГПК решение е недопустимо.
По същество поддържа, че решението е неправилно, поради неправилно приложение
на материалния закон- чл.147 от ЗЗД. Поддържа, че решението противоречи на
постановена задължителна практика за съдилащата. Моли въззивния съд да обезсили
1
постановеното решение, евентуално да го отмени и да постанови ново, с което да
уважи предявените искове.Претендира направените по делото разноски.
Ответникът по жалбата , ответник и по предявения иск С. С., представляван от
адв. Р. депозира писмен отговор , с който оспорва въззивната жалба. Възразява,че в
срок е упражнил правото си да подаде възражение. Възразява, че е изтекъл срокът по
чл.147 от ЗЗД за ангажиране отговорността на поръчителя, поради което правилно
първоинстнационния съд е отхвърлил предявените искове. Моли съда да потвърди
решението на ОС-Монтана.
В о.с.з. въззивникът се представлява от юрк. Вълканова, която моли въззивната
жалба да бъде уважена. Претендира разноски по делото, съобразно списък по чл.80 от
ГПК, който представя.
Въззиваемата страна не се представлява в о.с.з. Депозира молба, с която моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на
чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като
служебно има правомощие да провери спазването на императивните
материалноправни разпоредби , приложими към процесното правоотношение. В този
смисъл са и дадените указания от ВКС по тълкуването и приложението на закона с ТР
№1/2013г на ОСГТК на ВКС- т.т.1 и 4.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно, но
недопустимо.
По делото се установява от фактическа и правна страна следното :
Установява се, че по гр.д. № 1117/2010г по описа на Ломски районен съд, по
заявление депозирано от Банка ДСК АД против С. Р. и С. С. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и
изпълнителен лист на 16.09.2010г. Заповедта е издадена въз основа на документ-
договор за кредит сключен между банката и „Рос систем” ЕООД на 21.08.2008г, като
задължението на кредитополучателя е обезпечено с поръчителството на физически
лица, между които С. С..
Видно от препис от покана за доброволно изпълнение, изпратена до С. по изп.д.
№ 282/2011г по описа на ЧСИ И., изпълнителното производство е образувано въз
основа на ИЛ, издаден по ч.гр.д. № 1117/2010г по описа на РС-Лом. Поканата да С. е
връчена на 30.04.2012г на неговата дъщеря , с поето задължение за предаване на
2
същата на адресата. В поканата е вписано, че към нея е приложена заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 1117/2010г. Получателят на поканата е отбелязал
задължението си за предаване на поканата.
Възражение по чл.414 от ГПК С. е депозирал на 18.06.2021г до РС-Лом.
При така установените факти съдът намира, че останалите събрани
доказателства не са необходими за изясняване на правнорелевантни факти и приема
следните изводи:
Съгласно чл.414 от ГПК, в редакцията съобразно ДВ бр.59/2007г , длъжникът
може да възрази писмено срещу заповедта в двуседмичен срок от връчването на
същата. Съгласно чл.415 от ГПК/ ДВ бр.59/2007г/, когато възражението е в срок съдът
указва на заявителя, че може да предяви иск относно вземането си. Съгласно чл.416 от
ГПК когато възражението не е подадено в срок заповедта влиза в сила.
Съгласно разясненията дадени от ВКС с ТР № 4/2013г на ОСГТК, т.10а правото
на иск на кредитора по реда на чл. 422 ГПК е обусловено от депозирано от длъжника в
заповедното производство възражение, подаването на което е ограничено с
процесуален срок. Съответно, ако възражението не е подадено в срок и не е налице и
специална процесуална предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на
правото на иск по чл. 422 ГПК. Според цитираното ТР исковият съд дължи
извършването на самостоятелна служебна проверка за наличието на абсолютните
процесуални предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото
на иск по чл.422,ал.1 от ГПК, независимо от проверката и изводите на заповедния съд.
Исковият съд дължи самостоятелна преценка за това дали възражение на длъжника
по чл. 414, ал. 1 ГПК е депозирано в срок пред съда по заповедното производство и
исковият съд прави самостоятелни изводи за допустимостта на производството, което
се развива пред него.
При проверка допустимостта на производството настоящият съдебен състав
констатира, че препис от издадената по гр.д. № 1117/2010г на РС-Лом заповед за
изпълнение е връчена на длъжника С., ведно с поканата за доброволно изпълнение на
30.04.2012г, редовно чрез дъщеря . При получаването на поканата получателя не е
възразил, че липсват описаните приложения в самата покана. Поел е задължение да
предаде поканата на адресата и връчването следва да се счита, така както е
удостоверено от длъжностното лице призовкар , за редовно съгласно чл. 46 от ГПК.
Връчването на издадената заповед за изпълнение на парично задължение от съдебния
изпълнител е изрично уредено в чл. 418,ал.5 и чл.428,ал.1 от ГПК /ДВ бр.59/2007г/.
При връчването на заповедта за изпълнение, издадена по гр.д. № 1117/2010г по описа
на РС-Лом ЧСИ И. е използвала надлежния образец на покана за доброволно
изпълнение прил. 21 към чл.3, т.1 от Наредба №7 от 22.02.2008г на МП , в която покана
ЧСИ е отбелязала, че е приложена конкретната заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
3
1117/2010г. Поканата за доброволно изпълнение в частта, с която съдебният
изпълнител, а след това и призовкаря е удостоверил връчване на поканата и
връчването на приложените към нея документи- заповед за изпълнение , представлява
официален удостоверителен документ. По делото няма нито едно доказателство, с
което да се обори удостоверителното вписване на ЧСИ И., че към поканата за
доброволно изпълнение е приложена конкретната заповед за изпълнение на парично
здължение и което да обори връчването на поканата и приложената заповед за
изпълнение по реда на чл.46 от ГПК на адресата. Приетото от ОС-Монтана, че
вписването на поетото задължение да се предаде поканата удостоверява липса на
приложена заповед за изпълнение според настоящият състав е неправилно, именно
поради официалния удостоверителен характер на отбелязванията на ЧСИ И. в
заповедта. Поетото задължение да се предаде от получателя на адресата получената
покана, по никакъв начин не аргументира извод, че към поканата няма приложения.
Такъв извод може да се аргументира при възражение за липсващи описани в поканата
приложения, каквото възражение в настоящия случай не се съдържа.
Предвид изложеното съдът приема,че срокът за депозиране на възражение
против издадената заповед за изпълнение по гр.д. № 1117/2010г е започнал да тече на
30.04.2012г и е изтекъл на 14.05.2012г. В този срок не се твърди и не се установява
длъжникът да е депозирал възражение по чл.414 от ГПК. Депозирането на
възражението по чл. 414 ГПК извън законоустановения срок сочи, че не е налице
специалната процесуална предпоставка за допустимост на предявения по реда на чл.
422 ГПК иск за установяване на вземането, предмет на заповедта за изпълнение.
С оглед изложеното и при извършената проверка на допустимостта на
постановеното решение, която съдът дължи и служебно, но в случая е релевирано и
съответно възражение във въззивната жалба на банката , съдът констатира, че не са
налице предпоставките за допустимостта на предявения иск по чл.422, ал.1 от ГПК.
Заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 1117/2010г по описа на РС-Лом е
влязла в сила, същата е стабилизирана, поради неподаване в срок на възражение от
длъжника С. и по силата на чл. 416, предл. 1 от ГПК. Стабилизирането на заповедта за
изпълнение като последици се приравнява на влизане в сила на съдебно решение, с
което се установява вземането на кредитора- заявител. С влизането в сила на заповедта
за изпълнение се постига резултата целен с подаването на иск по чл.422,ал.1 от ГПК,
при наличието на предпоставки за такъв иск. Поради стабилизирането на заповедта за
изпълнение и неподаването в срок на възражение по чл.414 от ГПК за ищеца не е
възникнало право на иск по чл.422,ал.1 от ГПК. Поради изложеното, обжалваното
решение, като постановено по недопустим иск, следва да бъде обезсилено, а
производството – прекратено.
По отношение на разноските:
4
Предвид прекратяването на исковото производство на основание недопустимост
на иска по чл. 422 от ГПК поради просрочие на възражението по чл. 414 от ГПК
ответник С. С. следва да бъде осъден да заплати на ищеца Банка ДСК АД направените
от него разноски в двете съдебни инстанции в общ размер на 3965.56 лв /1632.78 лв-д.т.
за първоинстанционното производство, 300лв- юрк.възнаграждение, 300лв- заплатени
за ССчЕ, 1632.78лв-държавна такса по сметка на САС и 100лв- юрк.възнаграждение за
защита пред възивната инстанция/. Когато исковото производство по иска по чл. 422
ГПК бъде прекратено поради констатация на исковия съд за подадено след срока по чл.
414, ал. 2 ГПК възражение, прекратяването се явява последица на поведението на
ответника, неоснователно предизвикал исковия процес, подавайки възражението си
след срока. В случая не е приложима разпоредбата на чл.78,ал.4 от ГПК, която урежда
разноските в процеса при недопустим исков процес, неоснователно предизвикан от
ищеца. В разглеждания случай отговорността за разноски следва да бъде възложена
съобразно общия принцип, че разноските се понасят от предизвикалата ги страна. По
тези съображения, при прекратяване на производството по иска, предявен по реда
на чл. 422 ГПК, поради установено от исковия съд подаване на възражението по чл.
414 ГПК след срока по чл. 414, ал. 2 ГПК отговорността за разноските по делото се
носи от длъжника, подал просроченото възражение. В този смисъл е практиката на
ВКС-определение № 203/2020г по ч. т. д. № 345/2020г на І ТО, определение №
339/2020 г по ч. т. д. № 655/2020г, І ТО.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 239 от 30.08.2022г, постановено по гр.д. № 68/2022г
по описа на Окръжен съд- Монтана, изцяло, като недопустимо и
ПРЕКРАТЯВА производството по предявените искове от Банка ДСК АД
против С. Г. С..
ОСЪЖДА С. Г. С. с ЕГН ********** да заплати на Банка ДСК АД с ЕИК
********* сумата от 3965.56 лв- направени по делото разноски пред двете съдебни
инстанции, на осн. чл. 81 от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване с касациона жалба пред ВКС в
1-месечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280,ал.1 и ал.2 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
5
1._______________________
2._______________________
6