№ 2409
гр. София, 22.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20231100503693 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Банка ДСК“ ЕАД /правоприемник на
ОТП Ф.Б.” ЕАД срещу решение № 20073517/09.01.2023г., постановено по гр. д. №
34924/2015г. на СРС, 44 с-в, в частта, в която „ОТП Ф.Б.” ЕАД е осъдено да заплати на Д. Х.
П., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 5431,25 лв. – събрана от ищцата в
полза на ответника по изп. дело № 20148440400652 по описа на ЧСИ Я., рег.№ 844 при
КЧСИ, и подлежаща на връщане поради несъществуване на изпълняемо право.
В жалбата са развити доводи за недопустимост на обжалваното решение. Поддържа
се, че първоинстанционният съд неправилно е допуснал изменение на иска. В условията на
евентуалност, моли решението да бъде отменено като неправилно. Претендира направените
разноски.
В установения от закона срок, въззиваемият, е депозирал отговор на въззивната
жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Поддържа,
че решението на СРС е валидно и допустимо, а по същество - правилно. Моли решението на
районния съд да бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната
инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата
и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок и от надлежна страна и е процесуално
допустима.
Постановеното от първоинстанционния съд решение е недопустимо и следва да бъде
обезсилено, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск – чл. 270, ал. 3 от ГПК.
1
Ищецът е сезирал съда с иск по чл. 439 ГПК за признаване на установено, че Д. Х. П.
не дължи на ответника сумата от 3067.23 лв., представляваща главница, както и сумата от
3309.92 лв., представляваща мораторна лихва, които вземания ответникът претендирал от
него в качеството си на цесионер по договор за цесия от 21.04.2015г.
От приетите по делото доказателства е видно, че ответникът се е снабдил с
изпълнителен лист срещу ищцата, издаден по гр. д. № 557/2005г. по описа на РС Ботевград,
като въз основа на него е образувано изпълнително дело № 64/2006г. на ДСИ Ботевград.
Видно от представения препис от изпълнително дело, същото е било прекратено още
на 07.07.2017г., поради погасяване на задължението.
Първото съдебно заседание е проведено на 10.04.2018г., като доклада по делото е
приет за окончателен, а делото е отложено за изискване на справка.
Едва във второто по делото заседание ищецът е изменил иска на основание чл. 214
ГПК, като е заявил, че сумите по изпълнителното дело вече са събрани, поради което и
предявява осъдителен иск за същите.
СРС неправилно е допуснал така исканото изменение, предвид изложените факти и
съобразявайки претендираното изменение на иска от ищеца, в рамките на формулираното
ново искане към съда, според вида на търсената защита и предмета, тъй като се разкрива
предприемането едновременно изменение и на основанието и на вида на търсената защита.
Поради това и по аргумент от чл. 214, ал. 1, изречение второ от ГПК, подобно
изменение на исковата претенция е недопустимо. Цитираната процесуална норма
действително предвижда възможност за преминаване от установителен към осъдителен иск
и обратно, но е забранено едновременното изменение и на основанието на иска и на
петитума , какъвто именно се явява и настоящият случай.
Отделно, относно изменението основанието на иска, то е допустимо само в първото
съдебно заседание за разглеждане на делото, на основание чл. 214, ал. 1 ГПК, който
процесуален момент също се явява пропуснат в настоящия случай.
Още повече, претендираното изменение на първоначално предявения иск – от
установителен в осъдителен, е недопустимо, защото не се касае за защита на едно и също
право, при идентичен фактически състав, нито пък произтичащо от еднакви
правопораждащи факти, като явно с него не се цели защита на същото право, първоначално
релевирано от ищеца в предмета на съдебната защита, с оглед твърдяните фактически
обстоятелства, от които черпи правата си, респективно на които основава претенцията си.
Единствено в такава хипотеза, т. е. тогава когато се преминава от установителен иск за едно
право, към осъдителен иск за същото право, според настоящия съдебен състав, евентуално
би могло да бъде допустимо изменението на иска, в указаната форма, чрез промяна вида на
търсената защита.
Точно обратното е в конкретния случай, като този извод се налага категорично с
оглед правната квалификация на първоначално предявения иск – чл. 439 ГПК, който е
отрицателен установителен и негов предмет е правото на ответника, което ищецът отрича,
считайки,че не дължи сумата, предмет на изпълнението (принудително събиране във висящ
изпълнителен процес), докато при положителния установителен иск - това е правото на
ищеца. Или, с предявяването на положителен установителен иск ищецът защитава свое
право, но не такъв е настоящият. Именно поради това, в настоящата хипотеза,
преминавайки към осъдителен иск против ответника, се касае за изменение както на
петитума /вместо отричане на длъжимостта, искане да върне събраната сума/, така и на
основанието на иска /нов факт – принудително събиране на вземането/, което е процесуално
недопустимо, доколкото на практика води до предявяването на един нов иск.
Така извършеното недопустимо изменение на иска не сезира надлежно съда и той не
дължи произнасяне по него. Като не е съобразил това, първоинстанционният съд се е
произнесъл по непредявен иск. Ето защо, постановеното решение е недопустимо и следва да
бъде обезсилено на основание чл. 270, ал. 3 ГПК, а делото – върнато за ново разглеждане –
за произнасяне по предявения от страната иск по чл. 439 ГПК.
2
При новото разглеждане на делото следва да се съобрази правния интерес от воденето
на такъв иск, поради следното. Не е спорно, че към момента на предявяване на иска
изпълнителното производство е било висящо. Безспорно е още, че в хода на исковото
производство, изпълнителното производство по отношение на ищеца е прекратено , тъй като
са събрани всички суми, чрез удържане на суми от трудовото възнаграждение. Искът с
правно основание чл. 439 от ГПК предоставя правна възможност на длъжника в
изпълнителното производство да оспори изпълняемото право на взискателя, но
възраженията му могат да се основават на факти, настъпили след издаване на съдебния акт.
По своята правна природа, искът е отрицателен установителен, като с него се цели
установяване със сила на пресъдено нещо, че изпълняемото право на взискателя по
образуваното изпълнително дело е престанало да съществува. Съдебната практика приема,
че когато изпълнителното производство е приключило, тъй като е постигната целта му –
тоест вземането е реализирано, то длъжникът е лишен от правен интерес да предяви иск с
правно основание чл. 439 от ГПК. Това е така, тъй като се касае за специфичен иск ,чрез
който се оспорва именно изпълнението и решението по него би могло да предизвика
промяна в правната сфера на длъжника единствено в хипотезата на висящо изпълнително
производство. Правния интерес е положителна процесуална предпоставка за допустимост на
исковете, за която съдът следи служебно. За ищеца е налице интерес от предявяването на
осъдителен иск срещу ответника за връщане на платената без основание сума.
Правния интерес следва да е налице, както при предявяване на иска, така и в хода на
производството. Настъпване на обстоятелства, водещи до отпадане на правния интерес от
предявяване на конкретния иск, следва да бъдат съобразено служебно от съда при условията
на чл. 235 ал. 3 от ГПК. Това не може да бъде сторено от въззивния съд в настоящето
производство, доколкото проверката обхваща правилността, респективно допустимостта на
постановеното от СРС решение, което е по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Решението не подлежи на касационно обжалване, предвид цената на всеки от
предявените искове – главница и лихва, която е под 5000 лв.
Водим от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 20073517 от 09.01.2023 г., постановено по гр. дело
34924/2015 г. по описа на СРС, 144 състав и връща делото на друг състав от същия съд, за
произнасяне по предявения иск с правно основание чл. 439 ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280,
ал. 1, т. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3