РЕШЕНИЕ
No………./………..07.2019г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание на дванадесети юни
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА СТОЯНОВА
ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
при участието на секретаря Мария Манолова
като разгледа докладваното от съдията Стоянова
въззв. търговско дело № 672 по описа за 2019г.
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. от ГПК, образувано е по въззивна жалба вх. № 8405/04.02.2019г. от „ПРОФИ
КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „България“, 49, бл. 53Е, вх. В срещу решение №100/09.01.2019г.,
постановено по гр.дело № 977/2018г. на Варненския районен съд, с което са
отхвърлени предявените от въззивника срещу Ж.Я.К., ЕГН **********, с адрес *** искове за приемане на
установено, че ответникът дължи сумата от 3138,47
лева /три хиляди сто тридесет и осем лева и четиридесет и седем стотинки/, представляваща
главница по неизпълнено задължение
по договор за потребителски кредит № ********** от 14.11.2013г., ведно със законната лихва върху
главницата считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
20.10.2017г., до окончателно изплащане на вземането, както и сумата
от 601,99 лева /шестстотин и един лева и деветдесет и девет стотинки/, представляваща
неустойка за разваляне на договора, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК № 8650/23.20.2017г., постановена по гр. дело №
15963/2017г. на ВРС, на основание чл. 422 ГПК вр. чл.79, ал.1 и чл.92 ЗЗД.
В жалбата е изложено становище за неправилност
и незаконосъобразност на обжалваното решение. Посочва се, че неправилен е
извода на съдебния състав, че договорната клауза, която определя ГПР в размер
на 99.40% и ГЛП на 71.04% е нищожна, като противоречаща на добрите нрави. В
тази връзка са изложени подробни правни съображения досежно свободата на
договаряне, липсата на ограничение за размера на договорните лихви, направен е
анализ на търговските отношения по „бързи кредити“.
На следващо място са изложени
възражения срещу извода на първоинстациония съд за недължимост на неустойка,
тъй като не е налице надлежно обявена предсрочна изискуемост. Сочи се, че
въззивникът е небанкова финансова институция, поради което спрямо него не важи
условието за настъпването на предсрочната изискуемост, същата да бъде сведена
до знанието на длъжника. Твърди се, че изискуемостта на цялото вземане е
настъпила по силата на чл.12.3 от ОУ с просрочването на една месечна вноска с
повече от 30 календарни дни.
По изложените съображения
въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение и да се постанови
друго, с което да уважи предявените искове.
В срока по чл.263, ал.2 от ГПК е
постъпил отговор от насрещната страна по жалбата Ж.Я.К., в който се застъпва становище за неоснователност на същата и за
правилност, и законосъобразност на атакуваното решение. Поддържат се
възраженията направени в отговора на исковата
молба за нищожност на договора за кредит и наличието на неравноправни
клаузи по отношение на договорната лихва и ГПР, както и тези, свързани с
непредоставянето на ответницата на погасителен план и ОУ. Изложени са съображения за неоснователност на
оплакването досежно предсрочната
изискуемост. Посочва се, че ищецът не може да се позовава на автоматична
предсрочна изискуемост, а следва да упражни това си свое право надлежно, като
връчи уведомление до ответницата с това изявление. В заключение е посочено, че
искът за неустойка е неоснователен, тъй като ответницата е заплатила цялата
главница.
По изложените съображения е
формулиран петитум да бъде потвърдено първоинстанционното решение.
В съдебно заседание въззивникът редовно призован поддържа подадената жалба
чрез писмено становище. Въззиваемата страна, също редовно призована, оспорва
жалба, моли за присъждане на разноски съобразно изходът от спора.
Съдът намира производството за редовно и допустимо, тъй като подадената
въззивна жалба е депозирана от надлежна страна, в срока за обжалване на
решението и при спазване на останалите изисквания за редовност.
Съдът е сезиран с искове с правно основание чл.415, ал.1 от ГПК, вр.чл.79,
ал.1, пр.1, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.92, ал.1 от ЗЗД от „ПРОФИ КРЕДИТ
България” ЕООД срещу Ж.Я.К. да бъде прието за установено по отношение на
ответницата, че дължи сумата от 3138.47
лева, представляваща главница по неизпълнено задължение по
договор за потребителски кредит № ********** от 14.11.2013г., ведно със законната лихва върху
главницата считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
20.10.2017г., до окончателно изплащане на вземането, както и сумата
от 601.99 лева, представляваща
неустойка за разваляне на договора, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК № 8650/23.20.2017г., постановена по гр. дело №
15963/2017г. на ВРС.
В исковата молба са изложени твърдения,
че в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК срещу ответницата, която е подала в срока по чл.414 от ГПК
възражение, поради което за ищеца се породил правният интерес от предявяване на
иск за установяване на вземането.
Твърди се, че между страните е сключен договор за потребителски кредит
№**********/14.11.2013г., по силата, на който ищецът е предоставил на
ответницата кредит в размер на 2950.00 лева, която сума следвало да бъде
върната на 48 месечни вноски от по 186,43 лева, в срок от 48 месеца, при ГПР
99.40% и годишен лихвен процент 71.04%. В последствие с анекси към договора за
кредит от 14.11.2013г. било уговорено между страните, че погасителните вноски
следва да бъдат 55 броя. Твърди, че
длъжникът е осъществил плащане по договора с общ размер на 6302.66 лева. Поради
неплащане на месечните вноски по кредита, ищецът е прекратил едностранно
договора и е обявил кредитът за предсрочно изискуем с уведомление до длъжника
от 08.06.2016г. Ищецът твърди, че на основание т.12, т.4 от ОУ при прекратяване
на договора се дължи неустойка в размер на 601.99 лева. По изложените
съображения е формулиран петитум да бъде прието за установено, че ответницата
дължи процесните суми по заповедта за изпълнение.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответницата Ж.Я.К., в
който оспорва предявените искове по основание и размер. Не се оспорва, че на
14.11.2013г. е възникнало облигационно правоотношение между страните по повод
договор за потребителски кредит № **********/14.11.2013г., по който ищецът в
качеството му на кредитор е предоставил на ответника в качеството му длъжник
сумата от 2950 лева. Оспорва размера на
заплатената в полза на кредитора сума, като намира, че същата е в по-голям
размер. Оспорва да е уведомявана ответницата за намерението на кредитора да
отнесе кредита като предсрочно изискуем. Релевира се възражение за нищожност на
договора за кредит, поради противоречие с добрите нрави. Намира същия за
недействителен поради противоречие с чл.22 ЗПК, поради неспазване разпоредбите
на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.1, т.7-12, т.20 и ал. 2, чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК. Конкретно се излага, че на ответницата не й е предоставен екземпляр от
договора, от общите условия, като представените такива не са подписани от нея,
не е съставен и предоставен погасителен план. Уговорките за възнаградителна
лихва и неустойка в договора намира за нищожни на основание чл. 146, ал.1 ЗПК.
Доколкото не е уведомена за настъпилата предсрочна изискуемост на вземането, ответницата
счита, че договорът за кредит не е прекратен, поради което и не е настъпило
основание за начисляване на процесната неустойка от 601.99 лева.
В условията на евентуалност релевира и възражение за прихващане със направените плащания по договора за кредит.
При така очертаните предмет на предявените искове, въззивният съд при
проверката си по реда на чл.269 от ГПК констатира, че обжалваното решение е
валидно и допустимо.
Въззивната жалба разгледана по същество се явява неоснователна,
при прието за установено следното от фактическа и правна страна:
По предявените искове с правно основание чл.240, ал.1, чл.92, ал.1 от ЗЗД.
Доказателствата по
делото сочат и страните не спорят, че ответницата е кандидатствала за
отпускането на кредит пред ищцовото дружество, като такъв е отпуснат в размер
на 2950.00лв. по силата на договор за потребителски кредит №**********/14.11.2013г.
Съдът приема, че и договорът има характер на потребителски, съгласно чл.9, ал.1
от Закона за потребителския кредит и не попада в изключенията на чл.4 от същия.
От съдържанието на договора
се установява, че същият е бланков. В от т.I до т.V са вписани данните на кредитния експерт и договора му за сътрудничество с
ответника, данните на кредитора, данните на кредитополучателя/ищецът/, вида на
кредита.
От своя страна
съдържанието на т. VI от договора за потребителски кредит включва: сума за
заема 2950, срок на заема 48, размер на вноската 186.43, ГПР 99.40%, годишен
лихвен процент 71.04%, лихвен процент на ден 0.20%, общо задължение 8948.64.
Към този договор не е представен първоначален погасителен план.
При анализа на
съдържанието на процесния договор, съдът констатира, че същото не отговаря на
императивно предвиденото в нормата на чл.11 от Закона за потребителския кредит.
В договора е посочено единствено цифровото отразяване "2950", без
определеност на съответната валута/парична единица/ на поетото задължение, за
която кредитополучателят се е задължил. Непосочването на паричната единица води
до неяснота за сумата, която ще подлежи на връщане, тъй като размерът й би бил
различен при превалутирането й в лева от валута различна от българския лев и
обратно. Това води до неопределяемост на заемната сума. Валутната единица не
може да бъде презюмирана или извличана по друг начин/други доказателства между
страните/, тъй като това ще доведе до допълване на съдържанието на договора,
чийто императивен реквизит е посочването на общия размер на кредита. Не би
могла да се предполага паричната единица и с оглед обичайната практика, при
подобен вид сделки, тъй като в Република България е разрешено договарянето и
разплащането в чуждестранна валута между частни лица.
Следователно договорът за кредит не отговаря по съдържание на чл.11, т.7 от
Закона за потребителския кредит.
Неясен е и срока за връщането на кредита, тъй като в контракта е посочена
само цифрата 48 без отбелязване дали се касае за дни, седмици, месеци, години,
т.е липсва реквизит по чл.11, ал.1, т.6.
Кредитодателят не е изготвил към договора погасителен план, който да
посочва разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, което е в
нарушение на чл.11, ал.1, т.11 и т.12. Съставянето на
коригирани два такива от 24.03.2015г. и от 25.01.2016г. в последствие, при
подписването на анекси от същите дати, с които се променя размера на дължимата
лихва и ГПР не може да направи договора действителен. Погасителните планове не
са изготвени за цялата отпусната и цялата дължима сума, а само за част от
вноските /от 15 до 40, съответно от 25 до 55 вноска/, в тази връзка също не кореспондират
с изискванията на чл.11, ал.1, т.12.
На следващо място договорът не отговарят по съдържание и на т.10 от чл.11,
тъй като не е посочено как е формиран годишния процент на разходите по кредита,
т.е какви компоненти включва, съответно не е посочена паричната единица, в
която ще подлежи на връщане общата сума по кредита /8948.64/.
Съгласно нормата на чл.22 от Закона за потребителския кредит когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и 20 и и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът е недействителен. В случая процесният е такъв, с оглед липсата на
съществени ревкизити, поради което на основание чл.23 потребителят ще връща само
чистата стойност на кредита, но няма да дължи лихва или други разходи по
кредита.
Предвид изложеното съдът намира, че се дължи само отпусната главница.
По отношение на договорна лихва, ведно с разходите по кредита, които
формират годишния процент на разходите, въззивният съд също намира, че
клаузите, предвиждащи дължимостта им в размер от 71.04% и 99.40% се явяват
нищожни поради противоречие с добрите нрави по мотиви подробно изложени в
първоинстанционното решение, към които препраща на основание чл.272 от ГПК.
От заключението по допусната съдебно счетоводна експертиза се установява,
че ответницата е заплатила по договора за кредит сумата от 6302.66лв., която
съдът приема, че покрива отпусната главница и дори част от договорната лихва,
която не се дължи.
По изложените съображения предявения иск с правно основание чл.240 от ЗЗД
се явява неоснователен.
Неоснователна се явява и претенцията за присъждане на сумата от 601.99лв.
по т.12.4 от ОУ, съставляваща неустойка в размер на 50% върху остатъчния размер
на задължението, дължима при едностранно прекратяване на договора за кредит,
поради просрочване на една кредитна вноска и поради обявяване на предсрочна
изискуемост.
На първо място неустойка се дължи
по действителен договор, в който тя е уговорена. Съдът вече прие, че договорът е
страда от пороци, които го правят недействителен. Следователно клаузата за
неустойка не може да бъде приложена.
Предвид тези доводи и изложените в
първоинстанционното решение, към което въззивният съд също препраща,
предявеният иск се явява неоснователен.
По изложените съображения предявените искове подлежат на отхвърляне, а
първоинстанционното решение постановило същият резултат следва да бъде
потвърдено изцяло.
По разноските:
С оглед изходът от спора на въззивника не се следват разноски.
Въззиваемата страна не е поискала разноски.
Воден
от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №100/09.01.2019г.,
постановено по гр.дело № 977/2018г. на Варненския районен съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на
основание чл.280, ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.