РЕШЕНИЕ
№ 69
гр. Пловдив , 09.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на деветнадесети май, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20215001000253 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №260013 от 13.01.2021 г.,постановено по т.д.№65/2020 г. по описа на
Окръжен съд-П.,ТО,XVI-ти състав,е признато за установено,че ищцата Ат. Ст. Гр. с ЕГН
********* не дължи на ответника „Л.Л.“ООД-гр.П. с ЕИК ********* сумата от 5001
лв.,частично от 12 957,51 лв.,по запис на заповед от 01.08.1999 г.,за която сума е издаден
изпълнителен лист по ч.гр.д.№4675/1999 г. на РС-П.,както и,че не му дължи сумата 25001
лв.,частично от 63 000 лв.,по договор за заем от 05.08.2004 г.,за която сума е издаден
изпълнителен лист по ч.гр.д.№1610/2005 г. на РС-П.,за които вземания е образувано изп.д.
№50/2009 г. на ЧСИ П.И.,№ *** на КЧСИ,район на действие ОС-П.,поради погасяване на
вземанията по давност.
Със същото решение е осъдено ответното дружество „Л.Л.“ООД-гр.П. с ЕИК
********* да заплати на ищцата Ат. Ст. Гр. сумата от 1200,08 лв.-държавна такса за
производството по т.д.№65/2020 г. по описа на ОС-П.,ТО,XVI-ти състав,а на адвокат С.Л. Б.
1
е осъдено да заплати сумата от 1860,08 лв. адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от
Закона за адвокатурата.
Срещу горното решение е подадена въззивна жалба от ответника „Л.Л.“ООД-гр.П. с
ЕИК ********* чрез пълномощника му адв. А.Н.,в която е заявено,че решението се обжалва
изцяло като неправилно и незаконосъобразно по съображения,подробно развити в
жалбата.Поддържа се довода,че в противоречие с приложеното към делото решение №603
от 18.06.2020 г.,постановено по гр.д.№785/2020 г. по описа на Окръжен съд-П.,VII-ми гр.
състав,както и в противоречие на задължителната практика на ВКС-ТР №2/2013 г. от
26.06.2015 г. на ОСГТК и ППВС №3 от 18.11.1980 г.,първоинстанционният съд неправилно
е приел,че ищцата е доказала исковите си претенции,макар и предявени като
частични.Според жалбоподателя,окончателният съдебен акт,постановен по гр.д.№785/2020
г. по описа на ОС-П.,е дал разрешение на правния въпрос,с който ПОС е бил сезиран,а
именно,че липсва настъпила перемпция по изп.д.№50/2009 г. на ЧСИ П.И. по смисъла на
чл.433,ал.1,т.8 от ГПК,а щом като това изпълнително дело не е перемирано,то
жалбоподателят счита,че не могат да бъдат приети правните изводи на съда за изтекла
погасителна давност и за двете вземания,поради факта,че липса период на бездействие от
страна на взискателя,сега настоящ жалбоподател.Счита за неверен и извода на съда,че от
26.06.2015 г.,когато е постановено ТР №2/2013 г. до датата на депозиране на
първоначалната искова молба,е изтекла погасителната давност и за двете
вземания.Подробни доводи в тази насока излага в жалбата си.Позовава се и на
незаконосъобразност и вътрешна противоречивост на изводите на първоинстанционния
съд,тъй като съдът веднъж се е позовал на изтекла погасителна давност,начиная от
16.08.2011 г.,а след това сочел друга начална дата-26.06.2015 г.Заявява,че нито едното не е
вярно.Развива и доводи,че с всяко извършено плащане от страна на ЧСИ М.С. по изп.д.
№41/2009 г.,срокът по чл.433,ал.1,т.8 ГПК,е бил прекъснат,съгласно възприетото в т.10 от
ТР №2/26.06.2015 г. на ВКС по тълк.д.№2/2013 г.,ОСГТК.Според жалбоподателя,съгласно
чл.116,б.“в“ от ЗЗД и разясненията,дадени в същото тълкувателно решение,давността се
прекъсва с кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен
способ,като в тази връзка давността се прекъсва и с всяка молба на взискателя,в която той е
направил искане за предприемане на изпълнителни действия,независимо дали те
впоследствие са успешно реализирани от съдебния изпълнител.Счита още,че давността се
прекъсва и с поисканите и извършени действия по въвода във владение на имота в
с.К.М.,придобит от него като купувач при проведената по изпълнителното дело публична
продан съгласно влязло в сила постановление за възлагане на имота.В тази връзка изразява
несъгласие с изводите на първоинстанционния съд,че извършените по изпълнителното дело
действия по този въвод във владение не прекъсват погасителната давност за
вземанията.Излага и съображения,че настъпилата по изп.д.№41/2009 г. по описа на ЧСИ
М.С. перемпция,не засяга извършените от третото задължено лице плащания и счита за
неправилни изводите на съда,че тези плащания нямат прекъсващ погасителната давност
ефект.Посочва още,че съдът неправилно е интерпретирал фактите от значение за
2
делото,като неправилно е приел настъпила погасителна давност за вземанията,без
производството по изп.д.№50/2009 г. по описа на ЧСИ П.И. да е прекратено на посоченото
от ищцата правно основание-чл.433,ал.1,т.8 от ГПК.
И с оглед на всички развити във въззивната жалба доводи,дружеството-жалбоподател
моли да бъде отменено изцяло обжалваното първоинстанционно решение като неправилно и
незаконосъобразно и да се постанови ново,по съществото на спора,с което да се отхвърлят
предявените искове.Моли да му се присъдят разноските за двете инстанции.
Въззиваемата Ат. Ст. Гр.-ищца в първоинстанционното производство,е подала в
законния срок писмен отговор на въззивната жалба чрез пълномощника си адв. С.Б..В
отговора си изразява становище,че жалбата е изцяло неоснователна,а решението на ОС-П. е
правилно и постановено при правилно приложение на материалния закон,както и при
съобразяване със задължителната съдебна практика.Според въззиваемата, решението е дало
отговор на всички несъстоятелни възражения на ответника и с него съдът е разгледал в
детайли всички правнорелевантни факти,като макар и с пестеливи мотиви и при пропуск на
съда изрично да установи в мотивите си настъпилата перемпция по изп.д.№50/2009 г. на
ЧСИ И.,решението като краен резултат е правилно и постановено в съответствие с
материалния закон и със задължителната практика на ВКС.В отговора си въззиваемата е
развила контрааргументи срещу всяко от поддържаните във въззивната жалба
оплаквания,като в обобщение счита всички тези оплаквания за неоснователни и моли
настоящата инстанция да постанови решение,с което да потвърди обжалваното
първоинстанционно решение.Поискано е също така да бъде осъден въззивника да заплати на
процесуалния представител на въззиваемата-адв. Б. адвокатски хонорар по реда на чл.38 от
Закона за адвокатурата.
Не са направени доказателствени искания във въззивната жалба и в отговора на
същата.Не са представени и писмени доказателства с тях.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с
наведените от жалбоподателя оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и
доводите на страните,намира за установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от лице,имаща
правен интерес да обжалва първоинстанционното решение и при подаването й е спазен
двуседмичния срок по чл.259,ал.1 ГПК.Ето защо жалбата подлежи на разглеждане и
преценка по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на
чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен
акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната
власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и
недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите
3
му.
Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на
обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява
процесуално допустимо и в частност-че съдът се е произнесъл именно по исковете,с които е
сезиран по конкретното първоинстанционно дело,а самите искове счита за допустими.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността
и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в
жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията в процесната въззивна жалба,както и
събраните по делото доказателства, Пловдивският апелативен съд приема следното:
По т.д.№65/2020 г. по описа на ОС-П.,ТО,XVI-ти състав,ищцата Ат. Ст. Гр. е
предявила против ответника „Л.Л.“ООД-гр.П. с ЕИК ********* обективно съединени
частични искове по чл.439 във вр. с чл.124,ал.1 от ГПК,като е поискала да бъде признато за
установено,че ищцата не дължи на ответника сумата от 5001 лв.,частично от 12 957,51
лв.,представляваща остатък от задължение по запис на заповед от 16.11.1999 г.,за която е
издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№4675/1999 г. на Районен съд-П. и сумата от 25001
лв.,частично от 63 000 лв.,дължима по договор за заем,за която е издаден изпълнителен лист
по ч.гр.д.№1610/2005 г. на Районен съд-П.,като погасени по давност.
Основните твърдения на ищцата,на които се базират исковете,са следните:
Твърди се,че въз основа на посочения в исковата молба изпълнителен лист от
29.10.1999 г. е било образувано изп.д.№3231/1999 г. по описа на СИС към РС-П. срещу
бившия съпруг на ищцата-Х.Е.З. и с взискател-“Л. к. Л.“АД,чийто универсален
правоприемник се явява ответното дружество „Л.Л.“ООД,тъй като първото дружество било
преобразувано във второто с решение на Общото събрание на акционерите от 21.11.2019 г.
чрез промяна на правната форма,без ликвидация.Твърди се още,че с молба от 23.11.1999 г.
взискателят по горното изпълнително дело представил изпълнителен лист от 19.11.1999
г.,издаден по ч.гр.д.№4675/1999 г. на РС-П.,8-ми гр. състав по реда на чл.242 от ГПК (отм.)
въз основа на запис на заповед от 16.11.1999 г.,издаден от ищцата и бившия й съпруг за
сумата в размер на 20 000 лв.,ведно със законната лихва от 16.11.1999 г. и 810 лв.
разноски.И с трета молба от 19.04.2005 г.,както се твърди,взискателят представил по
изпълнителното дело трети изпълнителен лист от 12.04.2005 г.,издаден по ч.гр.д.
№1610/2005 г. на РС-П. по реда на чл.242 от ГПК (отм.) за сумата от 63 000 лв.-главница по
договор за заем от 05.08.2004 г.Твърди се,че по изпълнително дело №3231/1999 г.,което към
момента на подаване на исковата молба е висящо под №50/2009 г. по описа на ЧСИ П.И.,до
13.04.2011 г. са били извършвани различни изпълнителни действия,прекъсващи срока по
чл.433,ал.1,т.8 от ГПК,включително описи на недвижими имоти,публичната им продажба и
др.В исковата молба са описани някои от извършените до посочената дата изпълнителни
действия и другите номера,под които изпълнителното дело е преобразувано след
изпращането му на друг ЧСИ,респективно-на СИС при РС-П.,за продължаване и
4
извършване на съответни изпълнителни действия.Твърди се,че на посочената дата-
13.04.2011 г. взискателят,сега ответник,е бил обявен за купувач на недвижим имот в
с.К.М.,относно който по изпълнителното дело-тогава под №1158/2010 г. по описа на СИС
при РС-П.,е била проведена публична продан,като било издадено и постановление за
възлагане на имота на 07.06.2011 г.,а след това,на 08.05.2013 г. е била подадена молба до
ДСИ при РС-П. за изпращане на делото обратно на ЧСИ П.И. за продължаване на
изпълнителните действия.След връщане на изпълнителното дело при посочения ЧСИ била
подадена молба от 30.09.2013 г. за проучване на имуществото,без тя да съдържа искане за
извършване на изпълнително действие,а впоследствие била подадена молба от 10.06.2016 г.
с искане за принудителни действия,но касателно другия длъжник по изпълнителното дело,а
относно ищцата такава молба била подадена едва на 12.06.2019 г.-дълго време след
настъпване на перемпцията и погасяване на всички вземания по давност.
Според изразеното в исковата молба становище,поради бездействието на взискателя
„Л. к. Л.“АД,от датата на протокола от проведената публична продан,с която ответното
дружество е обявено за купувач-13.04.2011 г. до датата 12.06.2019 г. /когато е подадена
молбата за принудителни действия срещу ищцата/,не са били изисквани и не са били
предприемани никакви същински изпълнителни действия спрямо ищцата,поради което и в
зависимост от това дали съдът ще приеме,че прекъсващо срока по чл.433,ал.1,т.8 от ГПК
значение има протоколът за публична продан /13.04.2011 г./ или изготвянето на
възлагателното постановление от 07.07.2011 г.,или влизането му в сила /16.08.2011 г./,то
изпълнителното производство се е прекратило ex lege-по силата на чл.433,ал.1,т.8 от ГПК
или на 13.04.2013 г.,или на 07.07.2013 г.,или на 16.08.2013 г.Ищцата твърди още,че в този
период единствено са били извършвани действия от ДСИ при РС-П.,насочени към въвод във
владение на недвижим имот на купувача по публична продан въз основа на влязло в сила
постановление за възлагане,но според нея този въвод не е изпълнително действие по
конкретното изпълнително дело.Този въвод,според мнението на ищцата,има директно
основание от нормата на чл.498 ГПК и не се влияе от спирането или прекъсването на
изпълнителното дело,дори от отмяната на решението и обезсилването на изпълнителния
лист,който се изпълнява и казано обобщено-според ищцата,действията по посочения въвод
не влияят на основния изпълнителен процес,нито прекъсват погасителната давност.
В исковата молба са изложени и твърдения за образувано друго изпълнително дело
срещу ищцата под №41/2009 г. по описа на ЧСИ М.С.,с рег.№*** от КЧСИ,въз основа на
издаден в полза на друг кредитор изпълнителен лист от 14.03.2008 г.,както и за това,че
настоящият ответник се снабдил по изп.д.№50/2009 г. по описа а ЧСИ П.И. с удостоверение
по чл.456,ал.2 от ГПК за присъединяване към изп.д.№41/2009 г. по описа на ЧСИ М.С. и
подал по последното дело молба от 10.07.2009 г. за присъединяването му като взискател,а
съдебният изпълнител С. с резолюция от същата дата конституирал ответника като
присъединен взискател по воденото от нея изпълнително дело.Ищцата твърди,че
изпълнително дело №41/2009 г. на ЧСИ С. се е прекратило по силата на закона,на основание
5
чл.433,ал.1,т.8 от ГПК,най-късно на 10.07.2011 г.,тъй като от конституирането на ответника
на 10.07.2009 г. до 10.07.2011 г. не са били поискани и не са били извършени никакви
изпълнителни действия,годни да прекъснат преклузивния срок по посочената
разпоредба.Едва на 17.11.2011 г. ЧСИ М.С. издала разпореждане за налагане на запор на
трудовото възнаграждение на длъжника,като на 22.11.2011 г. третото задължено
лице-“Ц.п.з.“ЕООД-гр.П. получило запорното съобщение,но тъй като това било сторено по
едно вече прекратено по силата на закона изпълнително действие,то ищцата счита,че
същото е нищожно и не влече никакви правни последици.Нямат,според ищцата,прекъсващ
давността ефект и всички плащания,които „Ц.п.з.“ЕООД е направило към ЧСИ С. като трето
задължено лице,доколкото те са направени по едно прекратено по силата на закона дело.
В исковата молба са изложени още и твърдения,че въз основа на подадена от ищцата
молба от м. Август 2019 г. за прекратяване на изп.д.№41/2009 г. на основание чл.433,ал.1,т.8
от ГПК,съдебният изпълнител е издал постановление за прекратяване от 09.09.2019 г.,което
било обжалвано от праводателя на ответника,но с окончателно решение №14/06.01.2020 г.
на ОС-П.,8-ми гр. състав по гр.д.№2324/2019 г. жалбата била оставена без уважение,с което
окончателно производството по изпълнителното дело било прекратено.
В обобщение,ищцата твърди,че поради прекратяването по силата на закона на изп.д.
№41/2009 г. по описа на ЧСИ М.С. на датата 10.07.2011 г.,както и поради прекратяване по
силата на закона на изп.д.№50/2009 г. на ЧСИ П.И. на дата 13.04.2013 г. /или на една от
другите две алтернативни дати,посочени в исковата молба-07.07.2011 г. и 16.08.2013 г./,се е
стигнало до погасяване на всички вземания на ответника по всички изпълнителни листове
по давност.Твърди,че вземането по листа,издаден по ч.гр.д.№4675/1999 г. за главницата по
записа на заповед се погасява с изтичане на тригодишна давност съгласно чл.531,ал.1 от ТЗ
и тя била изтекла на 13.07.2016 г.,ако съдът възприеме за правилна трактовката на
ВКС,дадена по гр.д.№2382/2017 г.,според която ППВС №3/1980 г. е било в сила до датата на
постановяване на ТР №2 по тълк.д.№2/2013 г. на ОСГТК на ВКС,но ако се възприеме
правилното според ищцата становище,че с тълкувателно дело се тълкуват нормите от датата
на влизането им сила,а не от датата на постановяване на тълкувателното решение,то
давността е изтекла най-късно към 13.07.2014 г.,т.е. три години след последното валидно
изпълнително действие.
Относно вземанията по листа,издаден по ч.гр.д.№1610/2005 г.,за главницата по
договор за заем,ищцата сочи,че те се погасяват с изтичане на петгодишна давност съгласно
чл.110 ЗЗД,която била изтекла най-късно на 13.07.2016 г.Сочи още,че съгласно
разпределенията,изготвени от ЧСИ М.С. и ССчЕ на в.л.К.К.,назначена от ЧСИ П.И. за
размера на дълга на ищцата А.Г. по изп.д.№50/2009 г. във връзка с присъединяването на
кредитора към другото изпълнително дело,образувано по описа на ЧСИ М. С.,дължимият
остатък на главницата по ч.гр.д.№4675/1999 г. на РС-П. е 12 957,51 лв.,а по ч.гр.д.
№1610/2005 г. на РС-П. е в размер на 63 000 лв.Ищцата,както заявява в исковата
молба,предявява два частични отрицателни установителни иска,съответно за 5001 лв. от 12
6
957,51 лв. по изп. лист по ч.гр.д.№4675/1999 г. и 25001 лв. от 63 000 лв. по изп. лист по
ч.гр.д.№1610/2005 г. на РС-П..
Ответникът „Л.Л.“ООД с ЕИК ********* е оспорил изцяло предявените искове-по
основание и размер,считайки ги за неоснователни по съображения, изложени в подадения от
него отговор на исковата молба.Поддържа,че изложените в исковата молба твърдения за
настъпила давност,не отговорят на фактическото и правно положение.Въз основа на
описаните в отговора обстоятелства,ответникът е изразил становището си,че
производството по изп.д.№50/2009 г. по описа на ЧСИ П.И.,не е било прекратено на никоя
от посочените в исковата молба дати.Поддържа,че по изпълнителното дело са поискани от
него и предприети множество изпълнителни действия,описани подробно в отговора,които са
прекъсвали срока по чл.433,ал.1,т.8 от ГПК,както и действия,които обосновават
неприложимост на института на погасителната давност,на който се позовава ищцовата
страна.Според ответника,кредиторът е получавал плащания по реда на принудителното
изпълнение от длъжниците,всяко от които прекъсва давността,съгласно ТР №2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.Оспорва да е настъпило прекратяване ex lege на изпълнителното
дело.Посочва,че преди да изтече двугодишния период от влизане в сила на постановлението
за възлагане на имота в с.К.М.,по изп. дело е подадена молба от 08.05.2013 г. за
продължаване на изпълнителните действия от ЧСИ П.И.,с което действие счита,че срокът по
чл.433,ал.1,т.8 от ГПК е прекъснат.Поддържа още,че в този срок са извършвани и действия
по въвод във владение на имота,поради което не е настъпила т.нар.
„перемпция“.Двугодишният срок по чл.433,ал.1,т.8 от ГПК е прекъснат и с действията по
налагане на запор върху трудовото възнаграждение по изп.д.№41/2009 г.,тъй като чрез
същите ответникът е удовлетворяван като присъединен взискател и са погасявани чрез
плащане вземанията,за които е висящо изп.д.№50/2009 г.Ответникът е изразил още и
становището,че давността и за двете процесни вземания е петгодишна,тъй като вземанията
са установени с влезли в сила съдебни актове и че ТР №2/26.06.2015 г. на ВКС има действие
само занапред,а в процесния случай следва да се прилага тълкуването,дадено с
Постановление №3/18.11.1980 г.,според което през висящността на изпълнителния процес
давност не тече.Поддържа,че погасителната давност е прекъсната и с молба от 10.06.2016 г.
по изп.д.№50/2009 г.,въз основа на която е насрочен опис на движими вещи на 02.10.2017 г.
В допълнителната ИМ ищцата е възразила молбата за препращане на делото на ЧСИ
П. И. да е прекъснала срока по чл.433,ал.1,т.8 ГПК,както и срока на погасителната давност,а
също така се е противопоставила на виждането на ответника,че давността е петгодишна за
вземането по записа на заповед,считайки че определенията по чл.242 във вр. с чл.247 от
ГПК /отм./ не се приравняват на влезли в сила решения по смисъла на чл.117 от
ЗЗД.Поддържа становището си,че вземането по запис на заповед се погасява с тригодишна
давност.Възразява и предприемането на въвод във владение да прекъсва двугодишния срок
по чл.433 ГПК,както и срещу становището,че е приложимо Постановление №3/18.11.1980 г.
на Пленума на ВС.Дори и да е приложимо,давността отново е изтекла,според
ищцата,считано от прекратяване на делото до датата на исковата молба поради бездействие
7
на ответника.Оспорва давността да е била прекъсвана с постъпилите плащания по
наложения запор по изп.д.№41/2009 г.,тъй като същите са постъпили по едно прекратено ex
lege производство и нямат погасителен ефект.
В допълнителния отговор ответникът отново е изброил множество действия,които
според него прекъсват давността и срока по чл.433,ал.1,т.8 от ГПК,в това число молбата за
препращане на изп. дело от 09.05.2013 г. и молбата от 18.11.2011 г. за насрочване на въвод
във владение на имота,предмет на публична продан.Посочва и датите,на които а постъпвали
суми от наложения запор,преведени от ЧСИ М.С.-от 26.08.2014 г. до 26.11.2018 г.Позовава
се и на молби за извършване на изп. действия от 10.06.2016 г. и от 09.01.2020 г.,като
поддържа становището си,че вземанията не са погасени по давност.Развива подробни
съображения в тази насока.Поддържа,че за срока по чл.433,ал.1,т.8 от ГПК не се прилагат
правилата за давностните срокове и изискването срокът да се прекъсва само с т.нар.
Същински изпълнителни действия.Поддържа и възражението си,че всеки превод на суми по
изпълнителното дело е препятствал изтичането на двугодишния срок за перемпция и е
прекъсвал давността.Отново счита,че давност не тече,докато трае изпълнителния
процес.Поддържа и становището си,че давността е петгодишна и за двете вземания.
С обжалваното решение №260013 от 13.01.2021 г.,постановено по т.д.№65/2020 г. на
ОС-П.,предявените частични отрицателни установителни искове по чл.439 във вр. с
чл.124,ал.1 от ГПК са уважени изцяло,като е прието в тази връзка следното:
Прието е,че погасителната давност за оспореното вземане по записа на заповед е
тригодишна съгласно чл.537 във вр. с чл.531,ал.1 от ТЗ,а за оспореното
вземане,произтичащо от договор за заем,погасителната давност е общата 5-годишна такава
по чл.110 от ЗЗД.Прието е още,че по изп.д.№50/2009 г. на ЧСИ П. И.,образувано за
принудително изпълнение на процесните вземания,са извършвани регулярно изпълнителни
действия до м. април 2011 г.,прекъсващи погасителната давност за вземанията съгласно
чл.116,б.“в“ от ЗЗД и разрешението за приложение на тази разпоредба,дадено с ТР №2
№2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС,като последното извършено от съдебния
изпълнител по това дело изпълнително действие спрямо ищцата-длъжник по същото
дело,което е имало прекъсващ погасителната давност ефект,е насочването на принудително
изпълнение върху недвижим имот на ищцата в с.К.М.,обл.П..В този контекст е прието,че на
датата 16.08.2011 г.,когато е влязло в сила постановлението за възлагане на недвижимия
имот,върху който е било насочено принудителното изпълнение и който е бил изнесен на
публична продан,е бил приключен предприетият принудителен способ,а извършените след
това действия по въвода във владение на купувача на имота не са част от предприетия
изпълнителен способ и нямат прекъсващ погасителната давност ефект.Прието е,че нямат
такъв ефект и молбите за препращане на делото на друг съдебен изпълнител,за имуществено
проучване на длъжника и за налагане на запори или възбрани,когато такива реално не са
наложени от съдебния изпълнител.В продължение на изложеното е прието от
първоинстанционния съд,че считано от 16.08.2011 г.-датата на влизане в сила на
8
постановлението за възлагане на продадения чрез публична продан имот,е изтека и 3-
годишната давност за вземането по записа на заповед,и 5-годишната давност за вземането по
договора за заем,без междувременно да са предприемани изпълнителни действия спрямо
длъжника по изп.д.№50/2009 г.,прекъсващи давността.По отношение на поддържаните от
ответника възражения,че по изп.д.№41/2009 г. по описа на ЧСИ М. С.,където ответникът
има качеството на присъединен взискател,е бил наложен запор върху трудовото
възнаграждение на ищцата и са постъпвали плащания по този запор,прекъсващи
давността,първоинстанционният съд е приел,че тези възражения са неоснователни.А ги е
счел за неоснователни по съображения,че поради бездействие на кредитора за период от две
години,считано от датата на присъединяването му-10.07.2009 г. до 10.07.2011
г.,изпълнителното дело е било прекратено на последната дата по силата на закона на
основание чл.433,ал.1,т.8 от ГПК и понеже запора върху трудовото възнаграждение на
ищцата е наложен на 17.11.2011 г.-след датата на прекратяване на изпълнителното дело,то
същият запор не може да има нито процесуалноправни,нито материалноправни последици,в
това число и последицата прекъсване на погасителната давност,защото е извършен по едно
вече прекратено по силата на закона изпълнително производство.Съответно на тези
съображения,е прието и това,че постъпвалите по същия запор плащания нямат прекъсващ
погасителната давност за процесните вземания ефект,независимо,че са били превеждани на
взискателя.
По отношение на Постановление №3 от 18.11.1980 г. на Пленума на ВС,на което
ответникът се е позовал и според което давността спира да тече,докато трае изпълнителното
производство,първоинстанционният съд е приел,че същото постановление е изгубило
значение и когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действи в
продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433,ал.1,т.8
от ГПК,нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата,на която е поискано
или е предприето последното валидно изпълнително действие.В този контекст е прието,че
по време на изпълнителния процес давността не спира,а само се прекъсва на основание
чл.116,б.“в“ от ЗЗД с предприемане на действия на принудително изпълнение.Според
първоинстанционния съд,дори и да бъде споделено виждането на ответника,че ТР №2/2013
г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС има действие и следва да се прилага само занапред от
датата на постановяването му,то пак считано от тази дата „до настоящия момент“ /както е
посочено в обжалваното решение/,погасителната давност и за двете вземания-3 и 5-
годишна,е изтекла,без да е била прекъсвана с предприемане на валидни изпълнителни
действия,поради което вземанията не съществуват в отношенията между страните.Затова и
първоинстанционният съд е приел като краен резултат,че предявените искове са
основателни и следва да се уважат,като се приеме за установено,че ищцата не дължи на
ответника,като правоприемник на „Л. к. Л.“АД,ЕИК *********,сумата от 5 001 лв.,частично
от 12 957,51 лв.,колкото е неплатеният остатък от дълга по запис на заповед от 16.11.1999
г.,за която сума е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№4675/1999 г. на РС-П.,както и че не
му дължи сумата от 25001 лв.,частично от 63 000 лв.,по договор за зае от 05.08.2004 г.,за
9
която сума е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№1610/2005 г. на РС-П..
Въззивната инстанция намира обжалваното първоинстанционно решение за
неправилно,а предявените искове счита за неоснователни по следните съображения:
От фактическа страна не е спорно и се установява от приложените към
първоинстанционното дело писмени доказателства,че за процесните вземания,едното от
които произтича от запис на заповед от 01.08.1999 г.,а другото-от договор за заем с дата
05.08.2004 г.,са били издадени изпълнителни листове по реда на чл.242 ГПК /отм./,като за
първото вземане е бил издаден изпълнителен лист от 19.11.1999 г. по ч.гр.д.№4675/99 г. на
РС-П. в полза на „Л. к. Л.“АД /впоследствие преобразувана в ответното дружество
„Л.Л.“ООД/ срещу настоящата ищца А.Г. и бившия й съпруг Х.Е.-З. като солидарни
длъжници,а за второто вземане,произтичащо от договора за заем и възлизащо на сумата от
63 000 лв.,е издаден изпълнителен лист от 12.04.2005 г. по ч.гр.д.№1610/2005 г. на РС-П.
отново в полза на посоченото дружество-праводател на настоящия ответник и срещу
ищцата и бившия й съпруг като солидарни длъжници.Заверени копия от двата изпълнителни
листа са приложени към първоинстанционното дело.Установява се още,че с молби,подадени
съответно на 25.11.1999 г. и на 20.04.2005 г.,дружеството-кредитор е представило двата
изпълнителни листа по вече образуваното /въз основа на друг изпълнителен лист,вземането
по който не е предмет на процесните искове/ изп.д.№3231/99 г. по описа на ДСИ при РС-
П..Не е спорно между страните,че по посоченото дело са били извършвани редица
изпълнителни действия в периода до 13.04.2011 г.като в това число е било предприето и
принудително изпълнение върху недвижим имот на ищцата в с.К.М.,обл.П.,във връзка с
което изпълнителното дело е изпратено за продължаване на изпълнителните действия на
съдебен изпълнител при РС-П.,където е било преобразувано под №1158/2010 г.По същото
дело е бил извършен опис на имота от съдебния изпълнител на датата 06.08.2010 г.,била е
осъществена публична продан на същия и с протокол от 11.04.2011 г. държавният съдебен
изпълнител при РС-П. е обявил „Л.Л.“АД за купувач на продавания недвижим имот.След
това с постановление от 07.06.2011 г. на същия ДСИ имотът е възложен на посоченото
дружество-купувач и това постановление е влязло в сила на 16.08.2011 г.След това са били
извършени действия по въвод във владение на купувача във възложения му недвижим
имот,като фактическото извършване на въвода е било осъществено на датата 10.08.2012
г.Впоследствие,по молба на взискателя от 08.05.2013 г. и след разпореждане от 10.07.2013 г.
на ДСИ при РС-П.,на датата 23.09.2013 г. изпълнителното дело е върнато на ЧСИ П.И. за
продължаване на изпълнителните действия,където е продължило под първоначалния
№50/2009 г.На 30.09.2013 г. по това дело е постъпила молба от взискателя „Л.Л.“АД за
пълно имуществени проучване на длъжниците,която е уважена от ЧСИ и са извършени
съответните справки.Извършена е и икономическа експертиза за размера на дълга по
изпълнителното дело на датата 14.10.2013 г.,а впоследствие с молба от 10.09.2016 г.
взискателят е подал молба до ЧСИ за ново имуществено проучване на длъжниците и
налагане на възбрани/запори в случай,че се установи имущество,годно да бъде обект на
принудително изпълнение.В резултат на това е насрочен опис на движими вещи на
10
длъжника Х.Е.-З. на 02.10.2017 г.,но такъв не е извършен.По отношение на същия длъжник е
насрочен нов опис на движими вещи на 05.12.2018 г.,също неизвършен,наложени са и
запори върху банковите му сметки.На 12.06.2019 г. е подадена молба от взискателя за
насрочване на опис на движими вещи на длъжника А.Г.,т.е. на насоящата ищца,а на
09.01.2020 г. взискателят е поискал да се направи справка за трудови договори на
последната и да се наложи запор върху трудовото й възнаграждение.По делото са
приложени запорни съобщения до длъжника и до третото задължено лице „Ц.п.з.
П.“ЕООД,които не са връчени,а въз основа на издадена по гр.д.№6740/2019г. на РС-П.
обезпечителна заповед,изпълнението по горното изп. дело е спряно на датата 20.01.2020
г.Междувременно длъжникът А.Г. е поискала от ЧСИ прекратяване на производството по
изпълнителното дело на основание чл.433,ал.1,т.8 ГПК,но молбата й е оставена без
уважение.
От фактическа страна се установява още,че по изп.д.№41/2009 г. по описа на ЧСИ
М.С.,образувано по молба на друг кредитор на настоящата ищца,“Л. к. Л.“АД е представило
с молба от 10.07.2009 г. удостоверение,издадено от ЧСИ П.И. за размера на дълга на ищцата
А.Г. към молителя по изп.д.№50/2009 г. и е поискало въз основа на същото удостоверение
да бъде присъединено като взискател по изп.д.№41/2009 г. на ЧСИ С..В така представеното
удостоверение /налично по първоинстанционното дело в заверено копие/,е отразено,че
ищцата дължи на дружеството-молител /и праводател на ответното дружество/ сумата от
63 000 лв. по изп.лист,издаден по ч.гр.д.№1610/2005 г. на РС-П.,както и сумата от 12 957,51
лв.-по издадения по гр.д.№4675/1999 г. на РС-П. изпълнителен лист,както и законни лихви
за забава върху посочените суми и разноски по изпълнението.С акт на частния съдебен
изпълнител от 10.07.2009 г. дружеството,подало молбата от същата дата,е конституирано
като взискател по изп.д.№41/2009 г. за вземанията,посочени в горното
удостоверение.Впоследствие с разпореждане на ЧСИ от 17.11.2011 г. е наложен запор върху
трудовото възнаграждение на настоящата ищца,получавано от нея от „Ц.п.з.
П.“ЕООД.Съобщението за наложения запор е връчено на третото лице на 22.11.2011 г.,като
на 09.12.2011 г. третото лице е превело по сметка на ЧСИ сумата от 70 лв. в резултат от
запориране на вземането.След това,суми в размер от по 70 лв. са постъпвали по изп. дело в
периода от 10.02.2012 г. до 15.10.2018 г. и междувременно съдебният изпълнител е
извършил разпределения на постъпили суми,част от които са разпределени в полза на „Л. к.
Л.“АД.В периода от 14.12.2018 г. до 15.08.2019 г. е имало и нови постъпления на суми,които
обаче на са разпределени от съдебния изпълнител.С молба от 02.09.2019 г. длъжникът е
поискал от ЧСИ да прекрати изпълнителното производство,тъй като в периода от 10.07.2009
г. до 10.07.2011 г. не са били поискани и извършени никакви изпълнителни действия и с
постановление от 09.09.2019 г. съдебният изпълнител е прекратил изп.д.№41/2009 г. на
основание чл.433,ал.1,т.8 от ГПК,като е резпоредено на длъжника да посочи банкова
сметка,по която да му бъдат възстановени събрани по делото суми.С решение от 06.01.2020
г.,постановено по гр.д.№2324/2019 г. на ОС-П.,съдът е оставил без уважение жалбата на „Л.
к. Л.“АД против посоченото постановление и същото е влязло в сила,а до „Ц.п.з. П.“ЕООД е
11
изпратено съобщение за вдигане на наложения запор.
Всички изложени по-горе факти са установени и в обжалваното първоинстанционно
решение,като спорът между страните,респиктивно оплакванията на жалбоподателя не опира
до тези обстоятелства,а до оценката на някои от тях като действия или не,прекъсващи
погасителната давност.Спорно между страните е и дали в посочените от ищцата периоди е
настъпила перемпция на изп.д.№50/2009 г.,както и на изп.д.№41/2009 г.,по което
праводателя на ответника е бил конституиран като присъединен кредитор.Спорно е също
дали до датата на Тълкувателно решение №2/2013 г. от 26.06.2015 г. е било приложимо
ППВС №3 от 1980 г.,или същото е загубило с обратна сила действието си,след като с
посоченото тълкувателно решение е обявено за загубило сила.И най-накрая,спорно между
страните е дали процесните вземания са били погасени по давност в рамките на
поддържания от ищцата период от време и оттам-дължими ли са те от ищцата на
ответника,или-не.
Настоящата инстанция счита,че преди всичко,за да бъде преценена основателността
на процесните отрицателни установителни искове по чл.439,ал.1 от ГПК,следва да бъде
даден отговор на въпроса от кой момент поражда действие отмяната на ППВС
№3/18.11.1980 г.,извършена с т.10 от ТР №2/26.06.2015 г.,постановено по тълк.д.№2/2013 г.
на ОСГТК на ВКС и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело,което е
образувано преди приемането му.Такава преценка се налага и с оглед едно от поддържаните
във въззивната жалба оплаквания,че в противоречие на задължителната практика на
ВКС,обективирана в посоченото тълкувателно решение и в постановлението на Пленума на
ВС от 18.11.1980 г.,първоинстанционният съд неправилно е приел,че ищцата е доказала
исковите си претенции,макар и предявени като частични.По посочените въпроси
настоящият състав споделя практиката на ВКС,с която се приема,че тълкувателните
решения на ВКС и постановленията Върховния съд не осъществяват самостоятелно и могат
да бъдат прилагани само във връзка с прилагането на тълкуваната от тях правна норма,с
оглед на което,когато се касае до първоначално приети тълкувателни ППВС и ТР те имат
обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от момента,в който правната норма е
влязла в сила,т.е. счита се,че тя още тогава е имала съдържанието,което впоследствие е било
посочено в тълкувателните актове.Когато обаче са постановява нов тълкувателен акт,с който
да бъде изоставено вече даденото тълкуване и да бъде възприето ново такова,е налице
промяна в начина,по който ще бъде прилагана нормата,който е различен от този по
предшестващия тълкувателен акт.Тази промяна настъпва занапред,защото не може да бъде
изисквано от съответния орган да съобразява действията си с тълкувателен акт,който все
още не е действащ.Такова изискване не може да бъде поставено и пред правните субекти,по
отношение на които законодателството не предвижда задължителна сила на тълкувателните
решения и постановления.Когато те са съобразили своето поведение с дадено задължително
тълкуване относно съдържанието на дадена правна норма,не може с обратна сила тяхното
поведение да бъде свързано с неблагоприятни последици и това би нарушило принципа на
правна сигурност.Затова последващите тълкувателни решения нямат подобно на
12
първоначалните такива обратно действие и започват да се прилагат от момента,в който са
постановени и обявени по съответния ред.Ако преди постановяване на новото тълкувателно
решение са се осъществили факти,които са от значение на за съществуващото между
страните правоотношение,които са породили правните си последици,то тези последици
трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателното постановление или решение,което е
било действащо към момента на настъпването на последиците.В такъв смисъл са решение
№51 от 21.02.2019 г. на ВКС по гр.д.№2917/2018 г.,IV г.о.,ГК,както и решение
№170/17.09.2018 г. по гр.д.№2382/2017 г.,IV г.о. на ВКС,постановени по реда на чл.290 от
ГПК.На настоящия състав е известно,че по въпроса от кой момент поражда действие
отмяната на ППВС №3/18.11.1980 г.,извършена с т.10 от ТР №2/26.06.2015 г. и прилага ли
се последното за вземания по изпълнително дело,образувано преди приемането
му,съществува противоречива съдебна практика и в тази връзка има образувано
тълкувателно дело №3/2020 г. за постановяване на тълкувателно решение от ОСГТК на ВКС
по горните въпроси,но към настоящия момент такова решение няма постановено.В този
контекст настоящият състав споделя горното становище по описаните въпроси,по които е
формирана противоречива съдебна практика ,а би бил длъжен да отстъпи от нея,само ако
вбъдеще с тълкувателното решение по образуваното тълк.д.№3/2020 г. се приеме обратно
становище по същите въпроси предвид това,че то би било задължително за всички
съдилища.
Предвид гореизложеното,обжалваното решение противоречи на така посочената и
споделена от настоящия състав практика на ВКС,защото първоинстанционният съд е
възприел неприложимост на тълкуването,дадено в ППВС №3/1980 г. за изпълнителното
производство по изп.д.№50/2009 г.,по което предмет на принудително изпълнение са
процесните спорни вземания.В тази връзка първоинстанционният съд е изложил довода,че
посоченото постановление на Пленума на ВС,според което докато трае изпълнителното
производство,давността спира да тече,е изгубило значение и за процесните вземания следва
да се прилага тълкуването,дадено с ТР №2/2013 г. от 26.06.2015 г.,според което когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължание на две
години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433,ал.1,т.8 ГПК,нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата,на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие.Това,според първоинстанционния
съд означава,че по време на изпълнителния процес давността на спира,а само се прекъсва на
основание чл.116,б.в от ЗЗД с предприемане на действия на принудително изпълнение.Тази
позиция на първоинстанционния съд е неправилна,а предвид гореизложените
мотиви,настоящият съд споделя позицията,че съгласно даденото с ППВС №3/1980 г.
тълкуване,запазило действието си до датата на постановяване на ТР №2/2013 г. от
26.06.2015 г.,образуваното изпълнително производство прекъсва давността,а докато трае
изпълнителното производство давност не тече.Даденото противоположно разрешение с т.10
от ТР №2/26.06.2015 г.,според което в изпълнителното производство давността се прекъсва с
всяко действие по принудително изпълнение,като от момента на същото започва да тече
13
нова давност,но давността не се спира,е приложимо от датата на постановяване на същото
тълкувателно решение,но не и за време преди това,тъй като до този момент е действало
ППВС №3/1980 г.,според което след образуването на изпълнително дело при висящност на
изпълнителния процес прекъснатата вече /с предприемането на действия по принудително
изпълнение/ давност се спира.
От гореизложеното следва,че до 26.06.2015 г.,когато е постановено ТР №2,давността
по отношение на процесните суми,които ищцата е била осъдена да заплати с издадените по
ч.гр.д.№4675/99 г. на РС-П. и ч.гр.д.№1610/2005 г. на РС-П. изпълнителни листове в полза
на дружеството,явяващо се праводател на настоящия ответник,е била спряна по силата на
самия факт,че за събирането на тези тези суми е образувано изпълнително
производство.Погасителната давност е продължила да тече след 26.06.2015 г. и оттам
нататък следва да се търси дали същата давност е била прекъсвана на основание чл.116,б.“в“
от ЗЗД съгласно разясненията,дадени в т.10 от ТР №2/2013 г. на ОСГТК и дали от този
момент до датата на подаване на процесната искова молба е изтекъл приложимият за
спорните вземания давностен срок.Настоящият състав намира,че погасителната давност до
датата на подаване на исковата молба-24.01.2020 г.,не е изтекла по отношение и на двете
процесни суми.Относно сумата от 63 000 лв.,дължима от ищцата по договор за заем,за която
е издаден изпълнителният лист по ч.гр.д.№1610/2005 г. на РС-П.,безспорно е приложима
предвидената в чл.110 от ЗЗД обща петгодишна погасителна давност и същата,считано от
26.06.2015 г. до 24.01.2020 г. очевидно не е била изтекла,тъй като не е бил изтекъл към
последния момент предвиденият в закона петгодишен давностен срок,дори и да се
приеме,че същият срок не е бил прекъсван на никакво основание през посочения период.За
сумата от 12 957,51 лв.,представляваща остатък от задължение по запис на заповед от
16.11.1999 г.,за която е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№4675/1999 г. на РС-П.,дори и
да се приеме,че спрямо тази сума е приложима предвидената в чл.531,ал.1 от ТЗ във вр. с
чл.537 от ТЗ тригодишна погасителна давност,то същата за времето след 26.06.2015 г. е
била прекъсвана нееднократно по смисъла на чл.116,б.“в“ от ЗЗД с извършваните
изпълнителни действия,изразяващи се в плащанията по изп.д.№50/2009 г.,извършвани чрез
ЧСИ С. вследствие отдържаните по изп.д.№41/2009 г. суми в резултат на наложения запор
върху трудовото възнаграждение на ищцата.В тази връзка е правилен изложеният и
поддържан в процесната възизвна жалба довод,че съгласно разпоредбата на чл.433,ал.5 от
ГПК прекратяването и приключването на изпълнителното производство не засяга
редовността на извършеното от третото задължено лице плащане на съдебния изпълнител.С
други думи,независимо дали изп.д.№41/2009 г. е било перемирано и дали след това е бил
наложен запора върху трудовото възнаграждение на ищцата,то плащанията на третото
задължено лице-“Ц.п.з.“ЕООД-адресат на запорното съобщение,е било осъществено
законосъобразно и редовно,в изпълнение на установеното в чл.508,ал.3 от ГПК
задължение,съответно на което и извършените преводи на суми по изп.д.№50/2009 г.
вследствие на плащанията,осъществени от третото задължено лице по изп.д.№41/2009
г.,имат прекъсващ давността ефект по смисъла на чл.116,б.“в“ от ЗЗД.А тези плащания,както
14
се установи по делото,са осъществявани регулярно в периода 10.02.2012 г. до 15.10.2018 г. и
междувременно съдебният изпълнител е извършил разпределения на постъпили суми,част
от които са разпределени в полза на „Л. к. Л.“АД,съответно са постъпвали по изп.д.
№50/2009 г. и всяко от тях е имало прекъсващ давността ефект.Съответно на това е
очевидно,че към датата на подаване на процесната ИМ-24.01.2020 г. не е могла да изтече
както приложимата спрямо сумата от 63 000 лв. петгодишна давност,така и тригодишната
давност по чл.531 от ТЗ спрямо сумата от 12 957,51 лв.,произтичаща от запис на заповед.А с
подаването на процесната искова молба и предявяване на процесните искове,давността и за
двете процесни суми е прекъсната на основание чл.116,б.“б“ от ЗЗД и едва ако исковете
бъдат отхвърлени с влязло в сила решениеще може да се счита,че погасителната давност не
е била прекъсвана.
Вследствие на всички изложени по-горе съображения,въззивният съд намира,че
вземанията в съответен размер от 12 957,51 лв. и 63 000 лв.,не са погасени по давност и с
оглед на това предявените от ищцата частични отрицателни установителни искове по
чл.439,ал.1 от ГПК за установяване недължимостта на част от тези вземания-съответно 5001
лв. като част от 12 957,51 лв. и 25001 лв. като част от 63 000 лв.,се явяват неоснователни и
като такива подлежат на отхвърляне.С първоинстанционното решение съдът е достигнал до
обратен извод,приемайки предявените частични искове за основателни и уважавайки ги като
такива,но предвид възприятия от въззивния съд краен извод,първоинстанционното решение
е неправилно и като такова следва да се отмени,като вместо това исковете бъдат отхвърлени
изцяло.С оглед на така приетото,първоинстанционното решение подлежи на отмяна и в
частта,с която ответникът е осъден да заплати на ищцата разноски в размер на 1200,08 лв.-
платена държавна такса за производството по т.д.№65/2020 г. на ОС-П. и в частта,с която е
осъдено да заплати на адв. С.Б. адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 ЗА в размер на 1
860,08 лв.Или,обжалваното решение следва да се отмени изцяло,включително и в частта за
разноските,като вместо това се отхвърлят предявените искове изцяло.
С оглед изхода на делото пред въззивната инстанция,въззиваемата А.Г. /ищца по
процесните искове/ следва да бъде осъдена да заплати на насрещната страна-дружеството-
жалбоподател /и ответник по процесните искове/,направените разноски за двете инстанции,а
именно:сумата от 1916,07 лв.,включваща платено в производството по
първоинстанционното дело адвокатско възнаграждение в размер на 1716,07 лв. и 200 лв.-
платено възнаграждение за вещо лице;сумата от 2460,12 лв.-разноски за въззивното
производство по настоящото дело,включваща държавна такса за въззивната жалба в размер
на 600,04 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 1860,08 лв.
Мотивиран от гореизложеното съдът
РЕШИ:
15
ОТМЕНЯ изцяло решение №260013 от 13.01.2021 г.,постановено по т.д.№65/2020
г. по описа на Окръжен съд-П.,ТО,XVI-ти състав,с което е признато за установено,че
ищцата Ат. Ст. Гр. с ЕГН ********* не дължи на ответника „Л.Л.“ООД-гр.П. с ЕИК
********* сумата от 5001 лв.,частично от 12 957,51 лв.,по запис на заповед от 01.08.1999
г.,за която сума е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№4675/1999 г. на РС-П.,както и че не
му дължи сумата 25001 лв.,частично от 63 000 лв.,по договор за заем от 05.08.2004 г.,за
която сума е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№1610/2005 г. на РС-П.,за които вземания
е образувано изп.д.№50/2009 г. на ЧСИ П.И.,№ *** на КЧСИ,район на действие ОС-
П.,поради погасяване на вземанията по давност,а също така е осъден ответника да заплати
на ищцата сумата от 1200,08 лв.-държавна такса за производството по т.д.№65/2020 г. по
описа на ОС-П.,ТО,XVI-ти състав и е осъден да заплати на адв. С.Л. Б. сумата от 1860,08 лв.
адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗА,като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ изцяло като неоснователни предявените от Ат. Ст. Гр. с ЕГН *********
против „Л.Л.“ООД-гр.П. с ЕИК ********* частични отрицателни установителни искове по
чл.439,ал.1 във вр. с чл.124,ал.1 от ГПК,с които е поискано да бъде признато за
установено,че ищцата Ат. Ст. Гр. с ЕГН 65100023471 не дължи на „Л.Л.“ООД с ЕИК
********* следните суми поради погасяването им по давност,а именно:сумата от 5001
лв.,частично от 12 957,51 лв.,представляваща остатък от задължение по запис на заповед от
16.11.1999 г.,за която е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№4675/1999 г. на Районен съд-
П. и сумата от 25001 лв.,частично от 63 000 лв.,дължима по договор за заем,за която е
издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№1610/2005 г. на Районен съд-П..
ОСЪЖДА Ат. Ст. Гр. с ЕГН ********* и с адрес:гр.П.,бул.“Ш.с.“№ **,ет.**, ап.**
да заплати на „Л.Л.“ООД с ЕИК *********,със седалище и адрес на управление
гр.П.,ул.“Х.К.“№*, ет.* сумата от 1916,07 лв. /хиляда деветстотин и шестнадесет лева и 07
стотинки/ разноски за първоинстанционното производство по т.д.№65/2020 г. по описа на
ОС-П.,ТО,XVI-ти състав,както и сумата от 2460,12 лв. /две хиляди четиристотин и
шестдесет лева и 12 стотинки/ разноски за въззивното производство по т.д.№253/2021 г. по
описа на Апелативен съд-Пловдив.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
16
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17