Решение по дело №486/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Въззивното производство е образувано по въззивна жалба, подадена от С. П. Б. и И.К. Б. против решение № 5653/12.8.2014 г., постановено по гр.д. № 2534 по описа за 2013 г. на РС-Благоевград.

Жаалбоподателите сочат, че решението е незаконосъобразно. Считат, че неправилно съдът е приел за доказано валидно правоотношение и неизпълнение на насрещно задължение от тяхна страна. Твърди се, че е оспорена действителността на договора като за противното не са ангажирани доказателства. Към датата на сключване на договора не са били в сила изрични законодателни актове, регламентиращи потребителския кредит като сега действащия Закон за потребителския кредит, поради което приложими са нормите на ЗЗД. Към датата на сключването на договора и понастоящем е забранено всяко действие или бездействие, което противоречи на европейското законодателство за защита интересите на потребителите, на което противоречи договора. По делото е представен погасителен план, различен от представения с исковата молба, за приемането на който са изтекли преклузивните срокове. Считат, че неоснователно не е прието задължението им за погасено по давност.

Въззиваемият оспорва доводите в жалбата. Сочи, че подписването на договора за потребителски кредит е достатъчно, за да възникне облигационна връзка между страните. Липсва обосновка на какво същия противоречи, за да се приеме противното, както и да се направи мотивиран отговор на тези възражения.В случая е видно, че поради настъпване крайния срок за погасяване на съществуващото задължение се дължат неплатените суми, ведно с уговорената лихва за неизпълнение на задължения, дължима при просрочие на плащанията. Позовават се на заключението на експерта, но се визират факти, които нямат нищо общо с процесния случай. Изтъкват, че възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно, тъй като не се касае за периодични плащания, позовавайки се на ТР № 3/18.5.2012 г. по т.д. № 3/2011 г. ОСГТК на ВКС.

Производството пред БРС е по реда на чл. 422 от ГПК, поради подадено възражението от длъжниците в заповедното производство и подадена искова молба в месечен срок от уведомяването им.

От събраните по делото доказателства съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Между ищецът Ю. Б. АД, с предишно наименование Българска пощенска банка, АД и С. и И. Б. е сключен договор за потребителски кредит № FL24889/29.3.2005 г., въз основа на който банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 6 000 лв. за текущи нужди, а кредитополучателят се е задължил до 29.3.2010 г. да заплаща погасителни вноски ежемесечно до 29-то число на текущия месец, съгласно погасителния план, като погасяването да става на равни месечни вноски от по 135,75 лв. – чл. 1, чл. 4, чл. 6 и чл. 7, ал. 1 от договора. Следователно между страните е налице облигационна обвързаност като възраженията на жалбоподателите за противното са несъстоятелни. Принципът на чл. 9 от ЗЗД прогласява сводоба на договарянето т.е. страните да могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави, поради което само защото не е имало към датата на сключването му действащ Закон за потребителски кредит, какъвто е приет по-късно, не означава липса на облигационна обвързаност между тях. Няма конкретни съображения, че обвързаността между страните противоречи на повелителни норми на закон, на добрите нрави, или че противоречи на конкретни норми от европейското законодателство защитаващо потребителите. Затова въззивният съд споделя извода в решението за наличие на облигационна връзка между страните

От заключението на експерта се установява, че сумата от 6 000 лв. е усвоена чрез превеждане на сумата по банкова сметка открита на името на С. Б. при „Ю. Б.”, АД. С исковата молба е представен погасителен план, според който дължимата месечна вноска за целият период на действие на договора от 29.4.2005г. до 29.3.2010 г. /60 вноски/ възлиза на 135,75 лв. От заключението на експерта се установява, че направените вноски по кредита са 43 бр. в общ размер от 5 974 лв. като вн. № 44 е платена частично и по нея е останал неплатен остатък от 59,86 лв. С тази частично неплатена вноска до последната дължима вноска 29.3.2010 г. пореден № 60, неплатените вноски са 17, както се твърди и в исковата молба, поради което според съда няма неяснота, както твърдят жалбоподателите Б.. А дали претендираната сума е съответна на размерите на вноските по погасителния план е по съществото на делото. П. съд, за да уважи иска е съобразил в решението заключението на експерта от 16.4.2014 г., в което изчисленията са направени въз основа на погасителния план, съставен по чл. 7, ал. 2 от договора. Съгласно тази договорка, в случай, че по време на действието на договора банката промени Базовия лихвен процент, размерът на погасителните вноски, определени в ал. 1 се променя автоматично в съответствие с промяната, за което кредитополучателят се съгласява с подписването на настоящия договор.

Ответниците възразяват срещу приемането на това доказателство, представено в хода на процеса, поради настъпила преклузия на същото. Настоящият състав споделя тезата на ответниците, че за представянето на нов погасителен план, който е бил известен на ищеца още към момента на подаване на исковата молба е настъпила преклузия. От друга страна въззивният съд счита, че този погасителен план, изготвен от банката по реда на чл. 7, ал. 2 от договора не може да се съобрази, тъй като в него няма начисляване на вноски за последните три месеца от действието на договора, като никоя от страните не твърди наличие на такава уговорка, касаеща намаляване срока на действие на договора с три месеца - от 29.3.2010 г. на 29.12.2012 г. Очевидно периодът на действие на договора ще рефлектира върху конкретните ежемесечни вноски, поради което този погасителен план не може да преурежда отношенията между страните, касаеща периода за вноските. Затова въззивният съд счита, че следва да съобрази погасителния план, подписан от страните при сключване на договора, според който за целият период на действие се дължи ежемесечна вноска от 135, 75 лв. С него е уговорено връщане на 60 вноски х 135,75 лв. т.е. да се дължи връщане на сума в общ размер от 8145 лв., от която като се подвади внесената от ответниците сума от 5 974 лв., установено от вещото лица, остава дължима 2 171 лв. Искът по отношение на главницата по договора за потребителския кредит е предявен само за размера от 1707, 18 лв./ направеното е изменение пред РС/, за който е уважен. С оглед изложеното в тази част решението, с което е признато съществуването на вземането за главница, ведно със законната лихва върху него, поради съвпадане на извода на въззивния съд с крайния извод на РС за неговата дължимост, следва да се потвърди.

По отношение на вземането на лихва за посрочие от 113,61 лв. за периода от 29.11.2008 г. до 29.3.2010 г., според окръжният съд се установява следното: Видно е, че в чл. 9 от договора страните са се споразумяли при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателят да дължи лихва в размер на сбора от лихвата за редовна главница, договорена за съответния период на издължаване на кредита, съгласно чл. 3 плюс наказателна надбавка от 10 пункта. Експертът е посочил за размер на тази лихва 113,61 лв. като е взел предвид погасителния план по чл. 7, ал. 2 от договора, представен в хода на делото. Настоящият състав обаче намира, че той не следва да се има предвид, по вече изложените по-горе съображения, че с него се посочват вноски до срок, по-кратък от действието на срока на договора, за което съкращаване на срока няма съгласие на кредитополучателите, което означава, че вноските не са определени в съответствие с чл. 7, ал. 2 от договора, предвиждащ промяна на размера на вноските,единствено и само при промяна на лихвения процент. Ето защо и при липсата на други доказателства за размера на лихвата, включена в анюинитетната вноска /такива данни няма в погасителния план, представен с искавата молба/, то тази претенция следва да се отхвърли като недоказана. Дори да се счете противното, то за нея следва да се приеме, че е изтекла тригодишната давност по чл. 111 б. „в” от ЗЗД. Касае се според чл. 9 от договора, където е уговорена за наказателна лихва за просрочие. Същата е изискуема от изтичане срока на договора 29.3.2010 г. и тригодишния срок до образуване на заповедното производство на 30.4.2013 г. е изтекъл. Ето защо искането за нея е погасено по давност. Без значение дали ще се определи като вземане за лихва при просрочие или неустойка, тъй като и за двете вземания чл. 111 ЗЗД предвижда тригодишен срок за погасяване. Нормата обаче на чл. 111 ЗЗД е неприложима за месечните вноски по договора. Не може да се сподели тезата на жалбоподателите, че и претенцията за главница е погасена по давност, тъй като срокът за погасяването им по давност, противно на становището им, е не 3, а 5 годишен съгласно чл. 110 от ЗЗД. Постоянна и неизменна е практиката на ВКС, според която уговарянето на парично задължение да се погаси с отделни вноски не превръща тези вноски в периодични плащания – вж. Решение № 103 от 16.09.2013 г. по т. д. № 1200/2011 г.; решение № 28/5.4.2012 г. гр.д 523/11 г.; решение № 261/12.7.2011 г. по гр.д. № 795/2010 г. и др. След като не става въпрос за периодично плащане, то за претендираната главница следва да се приложи общата 5-годишна давност предвидена в чл. 110 ЗЗД. От 29.11.2008 г., когато се е дължи първата частично непогасена вноска 43 по ред според погасителния план до образуване на заповедното производство – 30.4.2013 г. не са изтекли 5 години, поради което вземането не е погасено по давност. Ето защо по изложените съображения решението на РС в частта, в която е признал за установено вземането за наказателна лихва следва да се отмени като се постанови отхвърляне на тази претенция на банката. Това от своя страна рефлектира и върху разноските дължими в заповедното и в исковото производство като решението в частта, в която Б. са осъдени да заплатят на „Ю. Б.”, АД разноски, направени в заповедното производство за размера над сумата от 215,32 лв. съотв. разноски в исковото производсткво за размера над сумата от 586,16 лв. следва да се отмени, с оглед изхода на установителното производство. А с оглед частичната основателност на жалбата банката ще следва да заплати на жалбоподателите разноските им за пред въззивната инстанция в размер на 25 лв.

Водим от изложеното и на о снование чл 271, ал. 1 от ГПК, О. съд

Р Е Ш И:

Отменя решение № 5653/12.8.2014 г., постановено по гр.д. № 2534 по описа за 2013 г. на РС-Благоевград, в частта, в която е признато за установено, че С. П. Б., с ЕГН [ЕГН] и И.К. Б., с ЕГН [ЕГН] дължат на [фирма], ЕИК[ЕИК] сумата от 113.61лв., представляваща договорна лихва за периода от 29.11.2008г. до 29.03.2010г., както и в частта, с която са осъдени да заплатят разноски в хода на заповедното производство за размера над сумата 215,32 лв. и в частта, с която са осъдени да заплатят разноски пред РС за размера над сумата от 586,16 лв. като вместо това постановява:

Отхвърля предявения иск за признаване за установено, че С. П. Б., с ЕГН [ЕГН] и И.К. Б., с ЕГН [ЕГН] дължат на [фирма], ЕИК[ЕИК] сумата от 113.61 - сто и тринадесет лева и шестдесет и една стотинки лв., представляваща лихва за просрочие по чл. 9 от договор за потребителски кредит № FL24889/29.3.2005 г. за периода от 29.11.2008г. до 29.03.2010г., за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 1116/2013г. по описа на РС Благоевград.

Потвърждава решението в останалата му част.

ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК] да запплати на С. П. Б., с ЕГН [ЕГН] и И.К. Б., с ЕГН [ЕГН] сумата от 25 лв., представляващи направени разноски във въззивната инстанция.

Решението е окончателно.

Председател: Членове: