Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 13.12.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори
ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при участието на секретаря Е. Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 4278 по
описа за 2021г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 13.01.2021г.,
постановено по гр.д. № 68743/2019г. на СРС, ГО, 26 състав, са отхвърлени предявените
от „Т.С.” ЕАД срещу И. М. К. и В.В.И. обективно кумулативно и пасивно
субективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.
150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответниците при условията на
разделност /по ½ за всеки един от тях/ да заплатят следните суми: сумата
от общо 522, 64 лева - главница, представляваща стойност на доставена топлинна
енергия в топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк “*********, за периода от м.05.2015г. до м.11.2016г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлнението
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК;
за сумата от общо 162, 88 лева – обезщетение за забава върху главницата за
топлинна аенергия за периода от 14.09.2016г. до 10.05.2019г.; за сумата от общо
10 лева – цена на услугата дялово разпределение и за сумата от общо 2, 33 лева
– законна лихва за забава върху главницата за дялово разпределение, за които
сумите и издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
по ч.гр.д. № 29003/2019г. по описа на СРС, ГО, 26 състав.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца “Т.С.” ЕАД,
в която са изложени оплаквания за
неправилност на постановения съдебен акт поради съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост и нарушение на
материалния закон. Поддържа се, че от събраните по делото писмени
доказателства, обсъдени в тяхната съвкупност, се установява по безспорен начин,
че ответниците са потребители на топлинна енергия за топлоснабдения имот за
исковия период, който извод е обоснован с установеното титулярство в правото на
собственост върху имота. Счита, че приложение следва да намерят задължителните
разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 2 от 2017г. на ВКС, ОСГК, съобразно
които, когато топлоснабденият имот е жилище, притежавано в режим на съпружеска
имуществена общност, при предостяването му след развода със съдебно решение за
ползване на единия от бившите съпрузи, по силата на чл. 57, ал. 1 от СК между
двамата възниква наемно правоотношение. В този случай ако ползващият имота бивш
съпруг не сключи изричен писмен договор с топлопреносното предприятие, например
с откриване на индивидуална партида, двамата бивши съпрузи като съсобственици
дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съобразно с
дяловете си в съсобствеността, независимо, че ползването на топлоснабденото
жилище е предоставено със съдебното решение само на единия бивш съпруг. В случая
нямало доказателства за откриване на индивидуална партида само на единия
съпруг, поради което жалбоподателят счита, че ответниците са пасивно
легитимирани да отговарят по предявените искове в условията на разделна
отговорност – при равни квоти. По тези съображение е направено искане за отмяна
на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да
се уважат в цялост.
Насрещната страна И. М.
К., чрез назначения особен представител, оспорва въззивната жалба като неоснователна.
Поддържа, че няма качеството потребител на топлинна енергия и не е била в
договорни отношения с топлопреносното предприятие.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от В.В.И., с който същата се оспорва. Наведени са доводи, че
процесният имот е ползван единствено от бившата му съпруга, поради което именно
тя е задължено лице по възникналото в полза на ищеца вземане за доставена
топлинна енергия. Оспорва твърдението на насрещната страна, че е в облигационни
правоотношения по договор за продажба на топлинна енергия за описания в
исковата молба имот. Направено е възражение за погасяване на вземането по
давност и за потвърждаване на обжалваното решение.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Правилно е прието от районния съд, че според нормата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на
топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и използването от
ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на доставената
и потребена топлинна енергия и изискуемостта на вземането.
Във въззивната жалба е релевирано оплакване за
необоснованост на изводите на СРС относно наличието на облигационно
правоотношение между страните по договор за продажба на топлинна енергия. Настоящият
съдебен състав счита оспорването за основателно по следните съображения:
По делото са приети писмени доказателствени средства,
които обсъдени в тяхната съвкупност обосновават еднозначен извод, че ответниците
са били съсобственици на топлоснабдения имот за исковия период. От представения
заверен препис от влязло в законна сила на 16.12.1997г. решение по гр.д. №
401/1996г. по описа на СГС, се установява, че ответниците са бивши съпрузи,
чийто брак е прекратен с посоченото решение. С посочения съдебен акт семейното
жилище, находящо се в гр. София, жк “*********е предоставено за ползване на
жената И.М. И., а В.И. е задължен да го опразни и предаде веднага след влизане
в сила на решението. По делото не е спорно обстоятелството, че в изпълнение на
съдебното решение ответникът И. е освободил и напуснал семейното жилище. Като
писмено доказателство е прието постановление за възлагане на недвижим имот от
04.11.2016г., влязло в законна сила на 28.11.2016г., издадено по изпълнително
дело № 21/2016г. по описа на ЧСИ М.Г., рег. № 862 на КЧСИ с район на действие
СГС. С посоченото постановление, което не е оспорено от ответниците, процесният
недвижим имот е бил възложен в собственост на Ц.Г.С.. В акта е посочено, че
имотът е притежаван в условията на съсобственост между ответниците И.М.К. и В.В.И..
Следва да се има предвид и обстоятелството, че ответниците не са оспорили
изрично, че не притежават право на собственост /съсобственост/ върху процесния
топлоснабден имот. Предприетата от ответника И. защита срещу предявения иск се
основава на възражението, че не е фактически ползвател на услугата, тъй като не
обитава топлоснабденото жилище в изпълнение на постановеното по бракоразводното
дело решение. Ответницата К. е навела доводи за липса на доказателства за
възникване на договорно правоотношение между страните, но не е оспорила
твърдението в исковата молба, че за исковия период е притежавала 1/2 ид. част
от процесното жилище. Освен това, по делото е приет като писмено доказателство
формуляр за отчет на уредите за топлинна енергия, издаден на 07.05.2016г. от
фирмата за дялово разпределение, които са подписани от посочения в тях клиент –
И. М. К.. Автентичността на този документ не е оспорена от ответницата и в
приложение на нормата на чл. 180 от ГПК, следва да се приеме, че изявленията в
него са направени от лицето, посочено за техен автор и в посоченото качество –
на клиент на топлинна енергия за процесното жилище през исковия период. Предвид
обстоятелството, че с тях са удостоверени неизгодни за издателя обстоятелства,
те се ползват с доказателствена сила срещу техния издател – в случая срещу
ответницата. С оглед изложеното и предвид съвкупната преценка на неоспорените
от страните писмени доказателства, както и при съобразяване на предприетата по
същество от ответниците защита срещу основателността на иска, се налага извод,
че И.К. и В.И. са притежавали в условията на съсобственост /при равни квоти в
съсобствеността/ процесния недвижим имот през исковия период.
Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия
момент разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от закона/.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Следователно,
купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно. При
постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен
от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди. Договорът
между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на
доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида
на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване
на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно
решение №2 от 17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г., ОСГК/.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден
имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на
съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за
преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка
на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
Неоснователни са доводите на ответника В.И. относно
пасивната му материална легитимация и качеството му на длъжник по спорното
вземане. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 1 от Тълкувателно
решение от 17.05.2018г. по тълкувателно дело № 2 от 2017г. на ВКС, ОСГК, бившите съпрузи като съсобственици
дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако
между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през
времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за
битови нужди дължи цената й. В мотивите на решението е посочено, че когато топлоснабденият имот е жилище, притежавано в режим на съпружеска
имуществена общност, при предоставянето му след развода със съдебно решение за
ползване на единия от бившите съпрузи, по силата на чл. 57, ал. 1, изр. 1
Семейния кодекс (СК) между двамата възниква наемно правоотношение. Такова
правоотношение между бившите съпрузи извежда по тълкувателен път и съдебната
практика по приложението на чл. 107, ал. 1 СК от 1985г. (отм.). Когато
ползващият бивш съпруг сключи писмен договор при публично известни общи условия
с топлопреносното предприятие, например с откриването на индивидуална партида
при последното за целия имот, тогава той става клиент на топлинна енергия
за битови нужди, освен за своята идеална част от имота, и за другата
притежавана от другия бивш съпруг идеална част, поради което дължи на
топлопреносното предприятие цената на доставената топлинна енергия за битови
нужди за цялото жилище. Ако такъв договор с топлопреносното дружество не бъде
сключен, двамата бивши съпрузи като съсобственици дължат цената на доставената
топлинна енергия за битови нужди съобразно с дяловете си в съсобствеността,
независимо че ползването на топлоснабденото жилище е предоставено със съдебното
решение само на единия бивш съпруг. Възникналото наемно правоотношение по чл.
57, ал. 1, изр. 1 СК само по себе си не е достатъчно, за да може да се приеме,
че само ползващият бивш съпруг дължи цената на доставената топлинна енергия за
битови нужди, тъй като по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие клиенти на топлинна енергия продължават да бъдат и двамата бивши
съпрузи по силата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ в качеството си на съсобственици.
В случая по делото не е установено, че между
ответницата И.К. и ищцовото дружество е възникнало облигационно правоотношение
по изричен писмен договор за доставка на топлинна енергия, сключен чрез
подаване на заявление-декларация за откриване на индивидуална партида за целия имот,
поради което следва да се приеме, че и двамата бивши съпрузи в качеството им на
съсобственици с равни дялове в съсобствеността, дължат заплащане на стойността
на доставената топлинна енергия. Установено е принципното съществуване на
облигационно правоотношение между страните за процесния период, произтичащо от презюмиран
договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна
енергия, а ответниците дължат заплащане на стойността на ползваната услуга
съобразно притежаваната от тях част от правото на собственост върху имота.
Касае се за договор при публично обявени общи условия по реда на ЗЕ, по който ответниците,
като съсобственици на топлоснабден имот в сграда в режим на етажна собственост,
се явяват страна по силата на посочената по-горе законова разпоредба.
Съобразно действащата нормативна уредба, ответниците се
явяват заварени потребители на топлинна енергия за битови нужди. Предвид
елемента на административно регулиране, установен в нормата на чл.153, ал. 1 от
ЗЕ, съдът приема, че между страните по делото са налице договорни отношения по
продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ. Обстоятелството дали ответникът реално е
ползвал топлинна енергия е без значение – достатъчно е да е собственик на
жилище в топлоснабдяваната сграда, за да се счита за потребител. При това те
остават такива дори и да прекрати топлоподаването към индивидуалните
отоплителни тела в жилището, тъй като в тази хипотеза и съгласно изричната
норма на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ остава потребител на топлинна енергия, отдадена
от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната
собственост. Съдържанието на този договор е уредено в представените Общи
условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответниците дори и без да са ги
приели изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЕ и
доколкото не се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ – няма
твърдения, нито данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите
условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ.
По изложените съображения се налага извод за неоснователност на възраженията на
ответниците за липса на пасивна материална легитимация по предявените искове.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/,
като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
Количеството на
доставената в процесния имот топлинна енергия е установена въз основа на
неоспореното заключение на съдебно-техническата експертиза, което следва да се
кредитира като пълно и обективно. От същото се установява, че сумите за
топлинна енергия за имота били начислени в съответствие с действащата
нормативна уредба в областта на енергетиката. В имота всички отоплителни тела
били демонтирани, съответно не е била начислява сума за отопление на имота. В
процесния период била начислявана топлинна енергия, отдадена от сградна
инсталация, както и за битово горещо водоснабдяване въз основа на показанията
на монтирания водомер. Количествата топлинна енергия за технологичните разходи
на абонатната станция били отчитани за сметка на топлопреносното предприятие.
Постъпилото количество топлинна енергия в сградата било отчитано от общ топломер, който е преминал на
първоначална и последващи метрологични проверки, като заключението от извършените
проверки е че средството за търговско измерване съответства на техническите
изисквания. Реалното количество потребена топлинна енергия била определена след
извършен отчет на показанията на уредите и изготвяне на изравнителни сметки от фирмата за дялово разпределение.
Съгласно заключението на приетата и неоспорена от
страните съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като обективно и
компетентно, се установява, че общият размер на неплатеното задължение за
процесния период, с включени изравнителни сметки, възлиза на сумата от общо 522,
64 лева. Стойността на услугата дялово разпределение, начислена за периода от
м.04.2016г. до м.11.2016г., е в размер на общо 10 лева.
С оглед изложеното се налага извод, че ответникът В.И.
дължи сумата от 261, 32 лева – главница, представляваща стойност на доставената
през исковия период топлинна енергия, съответстваща на притежаваната от него
квота в съсобствеността. Възражението за погасяване по давност е релевирано за
първи път във въззивното производство /конкретно в отговора на въззивната
жалба/, поради което същото е преклудирано и не следва да се разглежда. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 4 на ТР №
1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, възраженията на ответника
срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на
исковата молба по чл.131 ГПК, като е даден отговор на въпроса при какви предпоставки могат да се релевират нови
възражения. Разяснено е, че по силата на изричната разпоредба на чл. 133, вр.
чл. 131, ал. 2, т. 5 от ГПК с изтичане на срока за отговор на исковата молба се
преклудира възможността ответникът да противопостави възражения, основани на
съществуващи и известни нему факти. Общото
правило за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока за
отговор се отнася и за възраженията за придобивна и погасителна давност. Същите
се преклудират в посочения срок, доколкото по естеството си не могат да се
основават на нововъзникнал факт, тъй като с предявяване на иска давността
се прекъсва /чл. 116, б. „в“ ЗЗД и чл. 84 ЗС/. Възражение за придобивна и
погасителна давност могат да се въведат след изтичане на срока за отговор,
включително и за първи път пред въззивната инстанция, само ако страната поради
нарушаване на съдопроизводствените правила /например нарушаване на правото й на
участие в първоинстанционното производство/ не е могла да ги заяви в
преклузивния за това срок пред първата инстанция. В случая ответникът И. не е
навел твърдения за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила по
отношение на участието му в първоинстанционното
производство,
поради което се налага извод, че наведеното правопогасяващо възражение по чл.
110 от ЗЗД не следва да се разглежда.
По претенцията с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
за заплащане на обезщетение за забава върху главното парично вземане за
стойността на услугата дялово разпределение:
Съгласно действалите към тази част от исковия период
Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.” ЕАД ***,
в сила от 12.03.2014г., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на
клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия
за разпределение в сградата-етажна собственост и обявената за периода цена, за
която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след
отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на
стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32,
ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми
за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от
горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново
вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни
месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите
условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал.
2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок
от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.
В този смисъл настоящият съдебен състав счита, че
задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват след изтичането
на съответния месец, през който е доставена топлинна енергия – всяка доставка
поражда вземане за месечна вноска, респ. задължението за заплащане на цената на
услугата дялово разпределение – след нейното осъществяване /изготвянето на
индивидуалната справка за отопление и топла вода/. Публикуването на ежемесечните
фактури, отразяващи месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1
от Общите условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2, представлява
по своето естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя
искането си /поканата/ за изпълнение и изпълнението на задълженията зависи от
волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение.
По делото не са ангажирани каквито и да било
доказателства от страна на ищеца, че ответникът е бил поставен в забава по
отношение на задълженията за заплащане на цената на доставената топлинна
енергия по предвидения в чл. 33, ал. 1 от Общите условия ред, поради което и
при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест следва да се приеме, че релевираните претенции по чл.
86, ал. 1 от ЗЗД за посочения период и размер се явяват неоснователни и
подлежат на отхвърляне. Следва да се посочи, че представените констативни
протоколи не удостоверяват публикуването на ежемесечните фактури по отношение
на процесния абонатен номер 258280.
С оглед изложеното предявеният иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху главното парично вземане за
стойността на потребената топлинна енергия е неоснователен и следва да се
отхвърли.
Ответникът дължи заплащане на цената на предоставената
услуга дялово разпределение. Основанието за възникване на това задължение е
нормата на чл. 22 и чл. 36 от Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.” ЕАД ***, одобрени с
Решение № ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР и чл. 36, ал. 1 и ал. 2 от Общите условия
за продажба на топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.” ЕАД ***, одобрени с Решение
No ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, чл. 22 от Общите
условия на ищеца, съгласно които дяловото разпределение на топлинна енергия се
извършва възмездно от продавача по реда на 61 и следв. от Наредба №
16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007г.,
отм. ДВ, бр. 60 от 07.07.2020г./ или чрез възлагане на търговец, избран
от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата
дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец. Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването
дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда - етажна собственост,
се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията
по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази
наредба и приложението към нея.
В случая по делото се установи въз
основа на заключението на съдебно-техническата експертиза, че за процесния
период „Б. Б.“ ООД е извършвала услугата дялово разпределение, поради което
ответникът И. дължи заплащане на нейната стойност в размер на 5 лева.
Неоснователна е претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на обезщетение за забава върху цената на услугата дялово
разпределение. Вземането не е възникнало като срочно, поради което поставянето
на длъжника в забава е обусловено от отправяне на покана за плащане от страна
на кредитора /чл. 84, ал. 2 от ЗЗД/. По делото не са ангажирани доказателства
за поставяне на ответника в забава за процесното главно парично вземане, поради
което и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за
разпределение на доказателствената тежест следва да се приеме, че релевираните
претенции по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се явяват неоснователни и подлежат на
отхвърляне.
По изложените съображения се налага
извод, че първоинстанционното решение следва да се отмени като неправилно в
частта по предявените срещу В.И. искове по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от
ЗЕ и вместо него да се постанови друго, с което претенциите в тази част да се
уважат в пълните предявени размери. Решението следва да бъде потвърдено в
частта по предявените искове с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
По отношение на предявените искове срещу
ответницата И.К.:
С оглед изложеното по-горе относно
съществуването на вземането срещу всеки един от ответниците в качеството им на
потребители на топлинна енергия за исковия период до размер на притежаваната от
тях квота в съсобствеността, следва да се разгледа своевременно релевираното /в
срока за отговор на исковата молба/ възражение за погасяване на вземането по
давност.
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени
с Тълкувателно решение № 3/2011г. на ВКС по тълкувателно дело № 3/2011г.,
ОСГТК, понятието "периодични плащания" по смисъла на чл.
111, б. "в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един
правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл.
155 и чл.
156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество, в т. ч. и за стойността
на услугата дялово разпределение, съдържат всички гореизброени признаци, поради
което са периодични плащания по смисъла на чл.
111, б. "в" ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД
давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при
срочните задължения /каквито са процесните за главница/, давността тече от деня
на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може
да иска предсрочно изпълнение/. По отношение на процесните задължения за
главници въззивният съд приема, че е приложимо правилото на чл.
114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по правоотношението не са
определили срок за изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след
като бъде поканен от кредитора /чл.
84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало, поради следните съображения:
По отношение на месечните вземания за периода от
м.05.2015г. до м.07.2016г., включително, са действали Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди на клиенти в град София, в сила от
12.03.2014г. Според тези Общи условия месечната дължима сума за доставена
топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от
топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която
сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане
на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми
за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от
горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново
вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни
месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите
условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал.
2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок
от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2 /в която се отразява и стойността на услугата дялово разпределение –
чл. 36, ал. 2 от Общите условия по отношение на заплащането на услугата дялово
разпределение/, представлява по своето естество уговорен между страните начин,
по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение.
Следователно изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора, т. е.
той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск в случая зависи
от волята му, законодателят пренася началото на погасителната давност към
възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от
възникването на правото.
В този смисъл настоящият съдебен състав счита, че
задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват след изтичането
на съответния месец, през който е доставена топлинна енергия – всяка доставка
поражда вземане за месечна вноска, респ. задължението за заплащане на цената на
услугата дялово разпределение – след нейното осъществяване /изготвянето на
индивидуалната справка за отопление и топла вода/. В конкретния случай
тригодишната давност по чл.
111, б. "в" ЗЗД за вземанията за периода от м.05.2015г. до м.04.2016г.,
включително, е започнала да тече от 1-во число на съответния следващ месец,
респ. от изготвянето на индивидуалната справка за отопление и топла вода /по
отношение на цената за услугата дялово разпределение/, и е изтекла преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение – 23.05.2019г. Следователно, предявените искове са основателни за
периода от м.05.2016г. до м.11.2016г., чиито размер, определен въз основа на
заключението на съдебно-техническата експертиза с включени изравнителни сметки
и при съобразяване на притежаваната от ответницата квота в съсобствеността /1/2
ид. част/, възлиза на сумата от 112, 90 лева.
Ответницата дължи заплащане на цената на
предоставената услуга дялово разпределение. Основанието за възникване на това
задължение е нормата на чл. 22 и чл. 36 от Общите
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.” ЕАД ***,
одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР и чл. 36, ал. 1 и ал. 2 от
Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.” ЕАД ***,
одобрени с Решение No ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, чл. 22 от Общите условия на ищеца, съгласно които
дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача
по реда на 61 и следв. от Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007г., отм. ДВ,
бр. 60 от 07.07.2020г./ или чрез възлагане на търговец, избран
от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата
дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец. Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването
дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда - етажна
собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от клиентите или от
асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази
наредба и приложението към нея.
В случая по делото се установи въз
основа на заключението на съдебно-техническата експертиза, че за процесния
период „Б. Б.“ ООД е извършвала услугата дялово разпределение, поради което
ответницата К. дължи заплащане на нейната стойност в размер на 5 лева.
Възражението за погасяване по давност на вземането е неоснователно, тъй като
вземането е начислено за периода от м.04.2016г. до м.11.2016г.
Ищецът претендира обезщетение за забава върху
главницата за топлинна енергия и цена за услугата дялово разпределение. Както
бе посочено по-горе, при действалите Общи условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от “Т.С.” ЕАД ***, в сила от 12.03.2014г., публикуването
на ежемесечните фактури, отразяващи месечните дължими суми за топлинна енергия
по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал.
2, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по който
кредиторът отправя искането си /поканата/ за изпълнение и изпълнението на
задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска
изпълнение. По отношение на задължението за заплащане на услугата дялово
разпределение следва да бъде посочено допълнително, че страните по
правоотношението не са определили срок за изпълнение
на това задължение, поради което следва да се приеме, че длъжникът
изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал. 2 от ЗЗД,
По делото не са ангажирани каквито и да било
доказателства от страна на ищеца, че ответникът е бил поставен в забава по
отношение на задълженията за заплащане на цената на доставената топлинна
енергия по предвидения в чл. 33, ал. 1 от Общите условия ред. Не са ангажирани
доказателства за поставяне на ответника в забава и по отношение на задълженията
за заплащане на цената за предоставената услуга дялово разпределение през
процесния период, поради което и при приложение на неблагоприятните последици
от правилата за разпределение на доказателствената тежест следва да се приеме,
че релевираните претенции по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се явяват неоснователни и
подлежат на отхвърляне.
С оглед изложеното се налага извод, че
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта по предявените
срещу И.К. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ до
размер на сумата от 112, 90 лева и за периода от м.05.2016г. до м.11.2016г. и в
частта по иска с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на
стойността на услугата дялово разпределение в размер на 5 лева. В останалата част
решението следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в
полза на въззивника следва да се присъдят сторените по делото разноски
съразмерно на уважената част от въззивнита жалба, както следва:
Въззиваемият В.И. следва да бъде осъден да заплати
сумата от общо 24, 39 лева за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение
във въззивното производство.
Въззивният съд определя общ размер на юрисконсултското
възнаграждение за дружеството въззивник на сумата от 50 лева /или по 25 лева за
всеки един от ответниците/, от която сума е определена пропорционално дължимата
от ответниците съразмерно на уважената част от въззивната жалба.
Въззиваемата И.К. следва да бъде осъдена да заплати на
„Т.С.“ ЕАД сумата от общо 63, 35 лева за държавна такса, юрисконсултско
възнаграждение и възнаграждение за назначения от съда по реда на чл. 47, ал. 5
от ГПК особен представител.
С оглед изхода на спора в полза на ищцовото дружество
следва да се присъдят сторените по делото разноски за заповедното производство,
както следва: ответникът В.И. следва да бъде осъден да заплати съдебни разноски
в размер на 24, 39 лева, а ответницата И.К. – съдебни разноски в размер на 12,
67 лева. За исковото производство ответникът В.И. следва да бъде осъден да
заплати сумата от общо 257, 60 лева /за държавна такса, за възнаграждения за
вещо лице и за юрисконсултско възнаграждение/, определена пропорционално на
претендираната и уважена спрямо него част от исковете. Ответницата И. М. К.
следва да бъде осъдена да заплати сумата от общо 215, 40 /за държавна такса, за
възнаграждение за вещо лице, за юрисконсултско възнаграждение и за
възнаграждение за особения представител/, определена пропорционално на
претендираната и уважена спрямо нея част от исковете. Въззивният съд определя
общ размер на юрисконсултското възнаграждение на ищцовото дружество за
първоинстанционното производство в размер на 50 лева /или по 25 лева за всеки
един от ответниците/, от която сума е определена пропорционално дължимата от
ответниците съразмерно на уважената част от исковете.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и предвид цената на
предявените искове, настоящото решение е окончателно.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 20010941
от 13.01.2021г., постановено по гр.дело № 68743/2019г. по описа на СРС, ГО, 26 състав, в
частите, в които са отхвърлени предявените от “Т.С.” ЕАД срещу И. М. К. и В.В.И.
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ, както
следва: по отношение на ответницата И. М. К. – до размер на сумата от 112, 90 лева
– главница за потребена топлинна енергия за периода от м.05.2016г. до м.11.2016г.
и за сумата от 5 лева – цена на услугата дялово разпределение за периода от м.04.2016г.
до м.11.2016г. и по отношение на ответника В.В.И. - за сумата от 261, 32 лева -
главница за потребена топлинна енергия за периода от м.05.2015г. до м.11.2016г.
и за сумата от 5 лева – цена на услугата дялово разпределение за периода от
м.04.2016г. до м.11.2016г., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл.
422, ал. 1 от ГПК от “Т.С.”
ЕАД, с ЕИК ********, седалище и адрес на управление *** срещу В.В.И., ЕГН **********,***
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
вр. чл. 150 от ЗЕ, съществуването на следните вземания в полза на ищеца: за
сумата от 261, 32 /двеста шестдесет и един лев и 32 ст./ лева, представляваща припадащата
се съобразно притежаваната от
него 1/2
част от правото на собственост върху имота стойност на доставена топлинна
енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк “********, абонатен номер 258280, дължима за периода от м.05.2015г. до м.11.2016г.
и за сумата от 5 /пет/ лева – цена на услугата дялово разпределение за същия
топлоснабден имот за периода от м.04.2016г. до м.11.2016г., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 23.05.2019г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 29003/2019г. по описа на СРС, ГО, 26
състав.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл.
422, ал. 1 от ГПК от “Т.С.”
ЕАД, с ЕИК ********, седалище и адрес на управление *** срещу И. М. К., ЕГН **********,***
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
вр. чл. 150 от ЗЕ, съществуването на следните вземания в полза на ищеца: за
сумата от 112, 90 /сто и дванадесет лева и 90 ст./ лева, представляваща припадащата
се съобразно притежаваната от
нея 1/2
част от правото на собственост върху имота стойност на доставена топлинна
енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк “********, абонатен номер 258280, дължима за периода от м.05.2016г. до м.11.2016г. и
за сумата от 5 /пет/ лева – цена на услугата дялово разпределение за същия топлоснабден
имот за периода от м.04.2016г. до м.11.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 23.05.2019г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 29003/2019г. по описа на СРС, ГО, 26 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20010941 от 13.01.2021г., постановено по гр.дело № 68743/2019г. по описа на СРС, ГО, 26 състав, в останалата част.
ОСЪЖДА В.В.И., ЕГН **********,*** да
заплати на “Т.С.” ЕАД, с ЕИК ********,
седалище и адрес на управление *** на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 257, 60 /двеста петдесет и седем лева и 60 ст./ лева – съдебни
разноски в първоинстанционното исково производство по гр.д. № 68743/2019г. по
описа на СРС и сумата от 24, 39 /двадесет и четири лева и 39 ст./ лева –
съдебни разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 29003/2019г. по описа
на СРС, както и да заплати на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК сумата от 24, 39 /двадесет и четири лева и 39 ст./ лева – съдебни разноски
във въззивното производство.
ОСЪЖДА И. М. К., ЕГН **********,*** да
заплати на “Т.С.” ЕАД, с ЕИК ********,
седалище и адрес на управление *** на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 215, 40
/двеста и петнадесет лева и 40 ст./ лева – съдебни разноски в
първоинстанционното исково производство по гр.д. № 68743/2019г. по описа на СРС
и сумата от 12, 67 /дванадесет лева и 67 ст./ лева – съдебни разноски в
заповедното производство по ч.гр.д. № 29003/2019г. по описа на СРС, както и да
заплати на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК сумата от 63, 35
/шестдесет и три лева и 35 ст./ лева – съдебни разноски във въззивното
производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - "Б. Б." ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.