Ищците А.Б., Н.Х., А.Х. и Х.Б./Х. Б./, действащи чрез процесуалния си пълномощник адв. С.Г. от ТАК, сочат в исковата си молба, че родителите на страните придобили по време на брака си по силата на давностно владение правото на собственост върху процесния имот, описан в ИМ. Твърдят, че след смъртта на баща им неговата съпруга и тяхна майка е притежавала общо 7/12 идеални части от този имот, но въпреки това с нотариален акт № 162 том І рег. № 1055 дело № 120 от 2009 г. по описа на Нотариус рег. № 327 с район на действие ОмРС била призната за собственик по давностно владение на целия имот. Впоследствие с нотариален акт № 72 том ІІІ рег. № 3037 дело № 386/2009 г. по описа на Нотариус рег. № 327 с район на действие ОмРС майката на страните приживе продала целия процесен имот на ответника. Като заявяват, че майка им А. С. е била собственик само на 7/12 идеални части от процесния имот, а всеки един от ищците и ответника е притежавал по наследство по 1/12 ид. част от същия, ищците молят съда да признае за установено спрямо ответника правото на собственост на всяка една от тях върху 1/12 ид. част от процесния недвижим имот, както и да отмени частично поради незаконосъобразност нотариален акт № 162 том І рег. № 1055 дело № 120 от 2009 г. по описа на Нотариус рег. № 327 с район на действие ОмРС досежно признаване правото на собственост на А. С. върху процесния недвижим имот за частта от същия над 7/12 идеални части. В с. з. искът се поддържа.

Съдът като прецени становищата на страните във връзка с представените по делото доказателства приема за установено следното:

Основна предпоставка за успешното провеждане на установителния иск е наличието на правен интерес от предявяването му. От изложеното в исковата молба и от събраните данни следва, че между страните по делото е налице реален спор относно правото на собственост върху процесния имот, като правния интерес на ищците съществува поради факта, че с констативен нотариален акт тяхната наследодателка е призната за собственик на целия процесен имот, за който те твърдят, че притежават съответни дялове в собствеността му, както и поради факта, че този имот е бил продаден от наследодателката им на ответника по делото. Ето защо искът е допустим.

Въз основа на събраните в хода на съдебното дирене доказателства съдът прави следните фактически и правни изводи: след сключване на брака си през м. май 1967 г. родителите на страните са се възползвали от предоставената им от бащата на съпруга А. С. възможност да построят своя къща в дворно място, което е било негова собственост и което същият им подарил. По делото не са налице документи за извършено от бащата на А. С. дарение или прехвърляне в полза на двамата съпрузи на недвижим имот. От кредитираните свидетелски показания следва, че бащата на А. С. е предоставил на сина си и съпругата му цяло дворно място с площ от около 1.500 дка, в което двамата построяват къща в края на 60-те години на ХХ-ти век и живеят в този имот непрекъснато и необезпокоявано до 1991 г., когато се изселват за РТурция, където и умират след години. Доколкото по делото няма данни за владени от родителите на страните други имоти в с. ***, общ. О., съдът приема, че те са живели и владели единствено процесния незастроен имот № 136 и съседния му застроен с двете жилищни постройки имот № 135. До този извод съдът стигна като прецени по представените скици, че общата площ на двата имота е 1 670 кв. м. и това съответства на свидетелските показания за общата площ на владения от родителите на страните имот от около 1500-2 000 кв. м. Наред с това съдът съобрази, че имот № 135, застроен с паянтова сграда с площ 48 кв. м. и паянтово жилище с площ 72 кв. м., е записан по разписен лист на Х.М.С., които имена отговарят да са имена на бащата на наследодателя А.Х. С.. Следователно от 1967 г. до 1991 г. родителите на страните са владели над 10 години непрекъснато, явно и необезпокоявано дворното място, обхващащо имот пл. № 135 и имот пл. № 136. Предвид липсата на изтъкнати сведения за оспорвания на правата им над тези имоти, съдът приема, че двамата съпрузи са станали собственици в режим на СИО на цялото дворно място и на построените в същото сгради. В подкрепа на този извод е тълкуването по т. 2 от Постановление № 8/80 г. от 17.VI.1981 г., Пленум на ВС, според което когато придобиваната давност е започнала и е изтекла през време на брака, следва изводът, че и двамата съпрузи са придобили правото на собственост върху недвижимия имот и той е станал имуществена общност, като в такива случаи следва да се счита, че и двамата съпрузи са упражнявали фактическа власт върху имота. При така приетото положение със собствеността на процесния имот следва, че след смъртта на бащата на страните през 2001 г. – момент, в който и двамата собственици на имота са живеели трайно в РТурция, идеалните части на законните му наследници в собствеността на имота са били както следва: 7/12 ид. части за преживялата го съпруга А. С. и по 1/12 ид. част за всяко от петте му деца. Последното означава, че към 2009 г., когато е била призната за собственик на незастроената част от цялото дворно място, а именно на процесния имот № 136, майката на страните всъщност е била собственик само на 7/12 ид. части от този имот, включващи нейната ½ ид. част след прекратяване на СИО и 1/12 ид. част по наследство от съпруга й. За времето от 27.10.2001 г. до 01.04.2009 г. същата не е имала и принципната възможност да придобие целия имот по давност, тъй като за това време не може да изтече 10-годишния срок на придобивната давност. Наред с това от показанията на свидетелите следва, че майката е живеела по това време приоритетно в РТурция и е отсядала за кратко един път годишно в имота, за който се е грижела ищцата Н.Х.. Следователно няма данни майката на страните да е ползвала и своила имота изцяло. Дори и това да е било така, съдебната практика е непротиворечива и категорична в смисъл, че ползващият наследствения имот наследник е владелец само на своята наследствена идеална част от имота, а по отношение идеалните части на другите сънаследници е само държател, като другите наследници и без да държат имота остават владелци на своите идеални части от същия. За да може ползващият имота сънаследник да придобие целия имот по пътя на владението, същият не само трябва да е ползвал имота през съответния период от време/10 години/, но и да е отблъснал владението на другите сънаследници върху притежаваните от последните идеални части от имота, като е манифестирал ясно пред тях намерението си да владее този имот изцяло и само за себе си. Съгласно задължителното за съдилищата в РБългария ТР № 1/06.08.2012 г. по т. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС презумпцията на чл. 69 ЗС, съгласно която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. Следователно оборимата презумпция, с която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, за себе си, е неприложима в отношенията между наследници в съсобственост, възникнала от наследяване. В случай, че един от наследниците упражнява фактическа власт върху целия наследствен имот, се приема, че той е владелец само на притежаваната от него по наследство идеална част от имота и държател на идеалните части на останалите сънаследници. И за да докаже, че е започнал да свои целия имот, същият следва да установи, че е отблъснал явно и недвусмислено владението на останалите наследници като неговото намерение да владее целия имот трябва да е станало известно на всички сънаследници. Отблъсването следва да се изрази в конкретни действия на отричане правата на останалите сънаследници върху имота, които действия да са станали достояние на тези сънаследници, т. е. последните да са узнали тези действия. Наследникът, който не ползва имота, не носи тежестта на доказване, тъй като той е владелец по наследство. Но наследникът, който претендира, че владее целия имот за себе си, е отговорен да докаже, че е установил владение върху целия наследствен имот. От събраните по делото гласни доказателства не се установиха данни за демонстрирано от страна на майката на страните спрямо страните по делото поведение, с което категорично се отричат правата на низходящите наследници върху имота, показвайки им намерението си да го направи своя собственост. Категорично няма данни и за демонстрирано такова отричане от страна на ответника спрямо ищците, тъй като едва от една година той започнал да заключва имота и да не допуска в същия сестрите си. В т. см. са и Решение № 140 от 17.03.2006 г. на ВКС по гр. д. № 797/2005 г., I г. о., Решение № 161 от 19.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2013 г., II г. о., ГК, докладчик съдията З. А., Решение № 239 от 29.V.1996 г. по гр. д. № 91/96 г., I г. о., докладчик съдията Т. С., Решение № 635 от 25.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1405/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Т. Г..

Предвид липсата на направена от ищците претенция за присъждане на разноски и дори с оглед изричното изявление на процесуалния им пълномощник, че не претендират за присъждане на такива, съдът не следва да се произнася по този въпрос.

Водим от горното съдът

РЕШИ:

ИЗМЕНЯ на основание чл. 537, ал. 2 изр. последно ГПК нотариален акт № 48 том ІV дело № 162 том І рег. № 1055 дело № 120 от 2009 г. по описа на Нотариус рег. № 327 с район на действие ОмРС, вписан в Служба по вписванията – град Омуртаг под вх. *** г. № 341, акт № 192 том 1, дело № 150/2009 г., като го ОТМЕНЯ В ЧАСТТА, в която А.Ш.С. е призната за собственик на над 7/12 идеални части от правото на собственост върху описания в този нотариален акт недвижим имот.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред ОС - Т. в двуседмичен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Анета Петрова