РЕШЕНИЕ
гр.София, 08.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в
публичното заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.с. Лора Димова
при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на
прокурора ........................... като разгле-да докладваното от съдия Иванова
в.гр.дело N: 4 287 по описа за 2019 година и за да се произ-несе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 –
чл.273 от ГПК.
С решение № 541790 от 21.11.2018
г., постановено по гр.д.№ 11 845/2018 г. по описа на СРС, ГО, 153 състав, е признато за установено на основание
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ, че Е.Х., ЕГН **********
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******сумата 375,03 лева, представляваща цена на
доставена топлинна енергия за имот, находящ се в гр.София, ж.к.”*******, аб.№
081735, за периода: 01.06.2014 г. – 30.04.2016 г. и сумата 44,40 лева за дялово
разпределение, ведно със законната лихва, считано от 31.07.2017 г. до
окончателното й изплащане, като в останалата част искът за главницата за цена
на доставена топлинна енергия за разликата над 375,03 лева до пълния предявен
размер и период, искът за главницата за цена на услугата дялово разпределение
за разликата над 44,50 лева до пълния предявен размер от 56,48 лева, както и
исковете по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване
съществуването на вземанията за лихва за забавено плащане на цената за
топлоенергия в размер на 109,55 лева за периода от 15.08.2014 г. до 24.07.2017
г. и лихва за забавено плащане на таксите за дялово разпределение за същия пе-риод
в размер на 13,48 лева са отхвърлени, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№ 52 671/2017 г. на СРС, 153 състав
Със същия съдебен акт ответникът Е.Х. е осъдена да
заплати на ищеца „Топ-лофикация
София“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 184,11 лева – разноски за исковото производство и 42,49 лева – разноски
за заповедното произ-водство, а „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на Е.Х. на основание чл.78,
ал.3 ГПК сумата 130,06 лева – разноски и исковото производство и 130,06 лева –
разноски в заповедното производство.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕООД, ***.
Така постановеното съдебно решение в частта, с която е отхвърлен
частично предяве-ният от ищец иск за вземането за главница за топлинна енергия
за периода: м.05.2013 г. – м.05. 2014 г. на стойност 186,05 лева, ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба, както и вземанията за
мораторната лихва, е обжалвано от ищеца „Т.С.“ ЕАД, ***. Поддържа се, че в
обжалваната част решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния
закон. Изложени са доводи, че при постановяване на решението си СРС е приел, че
са погасени по давност всички дължими суми по обща фактура за период: м.05.2013
г. – м.05.2014 г., като не е съобразил, че в чл.33, ал.1 от раздел ІХ от ОУ е
определен ред и срок, по който купувачите на топлинна енергия, в т.ч. и
ответникът, са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия, а
именно: в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят и в този
смисъл, задължението за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в
ежемесечно получаваните фактури, е най-късно до края на текущия месец,
следващ месеца на доставката. Сочи се и
че СРС не е съобразил обстоятелството, че сумите по общата фактура за посочения
период, издадена м.06.2014 г., става изискуема едва на 15.08.2014 г., а видно
от заявлението за издаване на заповед за изпълнение, същото е подадено на
31.07.2014 г., като с това процесуално действие на дружеството давността е
прекъсната.
Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да
уважи изцяло въззивната му жалба. Претендира присъждането на направените по
делото разноски пред настоящата инстанция и възнаграждение за един юрисконсулт.
Ответникът по тази въззивна жалба
– Е.Х.,*** в срока по чл.263, ал.1 ГПК е подала отговор на същата, като е
оспорила жалбата с аргументи за неоснователност на същата и за правилност,
обоснованост и законосъобразност на съдебното решение в атакуваната част.
Претендира присъждането на разноски по делото.
Третото лице-помагач на страната
на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не е
взело становище по жалбата.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на жалбоподателя и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да при-ложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно реше-ние е валидно
и процесуално допустимо в обжалваната част, поради което съдът дължи произ-насяне
по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи и изискванията
на приложимите в случая императивни материалноправни норми, попадащи в едно от изключения,
визирани в ТР на ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционният съд е
сезиран с обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149
ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
Постановеното от първоинстанционния съд
решение № 541790 от 21.11.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 11 845/2018 г. по описа на СРС, ГО, 153 състав не е обжалвано
и е влязло в сила в частта, с която са уважени предявените от ищеца „Т.С.” ЕАД срещу ответницата Е.Х. искове с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЗЕ за заплащане
на сумата от 375,03 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден
имот – апартамент № 26, находящ се в гр.София, ж.к. ”*******, аб.№ 081735, за
периода: 01.06.2014 г. – 30.04.2016 г. и за сумата 44,40 лева – стойност за
услугата „дялово разпределение“, ведно със законната лихва, считано от 31.07.2017
г. до окончателното й изплащане, с оглед на
което със сила на пресъдено нещо по делото е установено наличието на елементите
от фактическия състав на разпоредбите на чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с
чл.149 ЗЕ за ангажиране на отговорността на ответната страна в качеството й на клиент
/потребител/ на топлинна енергия за битови нужди по договор за продаж-ба на топлинна енергия с ищцовото топлопреносно
предприятие при публично известни общи условия.
Във въззивното производство е спорен
въпросът дали по отношение на вземанията-предмет на отхвърлителната част на иска
за главницата за топлинна енергия за времето от м.05. 2013 г. –
м.05.2014 г. е изтекла приетата от СРС погасителна давност.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в
Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на
ВКС, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на
чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на триго-дишна
давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества
стоки и ус-луги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи
единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размери-те им са изначално определяеми,
независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
По отношение на вземанията за главница, представляваща стойността на доставена топ-линна
енергия за времето от м.05.2013 г. до м.05.2014 г., приложение намира правилото
на чл.114, ал.2 ЗЗД. Тези вземания са възникнали при действието на Общите условия за
продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на клиенти за битови нужди в
гр.София, одобрени с решение на ДКЕВР
№ ОУ-02/03.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. Въпросът с изис-куемостта на
стойността на доставената топлинна енергия по тези общи условия е уреден в клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от същите. С посочените договорни клаузи е регламентиран
паде-жът за изпълнение на задължението за плащане на стойността на топлинната
енергия. Настоя-щият съдебен състав намира, че клаузите на чл.33, ал.1 и чл.33,
ал.2 от общите условия от 2014 г. са нищожни на основание чл.146, ал.1, пр.1 от
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като неравноправни – противоречащи на
общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл.143, ал.1 ЗЗП и
водещи до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца-търговец и
тези на потребителя /купувач/ - ответник по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от
тези общи условия е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за топлинна
енергия, определени по прогнозен дял /по чл.32, ал.1 ОУ/ – в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача, а с клаузата на чл.33, ал.2 от същите е
установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за
доплащане след изготвянето на изравнителните сметки – отново в 30-дневен срок след публикуването на интернет
страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Обвързаното настъпване на падежа на
задължението за плащане с притежаването
на специално техническо средство от страна на потребителя /компю-тър, таблет
или смартфон/, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и
задължа-ването на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за
достъп до интернет, го поставя в значително неравностойно икономически
положение спрямо търговеца. Потреби-телят не може да бъде задължен да направи
значителни по размер икономически инвестиции за снабдяване с посочените
технически средства и отделно от тях – да извърши и допълнителни парични
вложения, които да му осигуряват достъп до интернет, за да може да изпълнява
задъл-женията си по процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези
вложения. От друга страна, от клиента-потребител не може да се изисква да
извършва постоянни справки в един неопре-делен период от време за това кога
точно топлопреносното дружество ще публикува в интернет страницата си дължимите
се месечни сметки, за да може да съобрази едностранно определяните по този
начин от „Т.С.” ЕАД падежи за изпълнение. Предвид изложеното решаващият състав на
СГС приема, че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите
условия от 2014 г. противоречат на императивната норма на
чл.143, ал.1 ЗЗП и са нищожни на основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП. Ето защо, по
отношение на вземанията на ищцовото
дружество за дължимата стойност за топлинна енергия за периода: м.05.2013 г. -
м.05.2014 г., които попадат в приложното поле на общите условия от 2014 г.,
съдът приема, че при липсата на договорен падеж и като последица от това – настъпване
на изискуемост на вземането след покана, съгласно нормата на чл.114, ал.2 ЗЗД, каквато
по делото не е представена, давността е започнала да тече от датата на
възникване на задължението, а тази дата в случая е първият ден след изтичане на
месеца, в който е осъществена доставката на топлинна енергия. За вземането за
главницата относно цената на топлинна енергия за м.05.2013 г. тригодишната погасителна
давност е започнала да тече на 01.06. 2013 г. и е изтекла на 01.06.2016 г., съотв.
тази по отношение на главницата за последния м.05.2014 г. – тече от 01.06.2014
г. и е изтекла на 01.06.2017 г. – преди датата на предявяване на исковата молба
на 31.07.2017 г. Неоснователно е възражението на жалбоподателя-ищец, че взе-манията
за главниците за топлинна енергия исковия период: м.05.2013 г. – м.05.2014 г.
са станали изискуеми считано от датата на издаване на посочената във въззивната
жалба обща фактура. Фактурирането на стойността на реално доставеното
количество топлинна енергия след прикл-ючване на отоплителния сезон на база на
данните по издадените изравнителни сметки, не уста-новява нов падеж на
периодичните задължения за плащане на стойността на доставената топлин-на
енергия /по прогнозен дял или на равни месечни вноски – чл.155, ал.1 ЗЕ/, тъй
като задълже-нията са станали изискуеми, съответно – възникнали в предходен
момент, с оглед изложените по-горе мотиви. Тези фактури имат правно-релевантно
значение за възникване и съответно – за настъпване на изискуемост само на вземането
на ищеца за конкретни суми, подлежащи на доп-лащане от ответника-потребител на топлинна
енергия в резултат на изравняването и издадената изравнителна сметка за
съответния отоплителен сезон. В настоящия казус не се твърди и по дело-то не се
установява фактурата, на която се позовава ищецът, да касае конкретни суми за
допла-щане от потребителя, съгласно издадените изравнителни сметки. Предвид
изложените съображе-ния, въззивният съд намира за неоснователно твърдението на жалбоподателя,
че изискуемостта на претендираните суми в отхвърлителната част на иска за топлинна
енергия по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ е
настъпила от посочения срок в обсъжданата фактура.
По силата на разпоредбата на чл.119 ЗЗД с погасяването
на главното вземане се погася-ват и произтичащите от него допълнителни
вземания, макар давността за тях да не е изтекла. Такова допълнително вземане в
дадения казус се явява търсеното обезщетение за забавено изпъл-нение на главните
вземания за извършените доставки на топлинна енергия за времето от м.05. 2013
г. до м.05.2014 г. вкл. По отношение на останалите главни вземания за топлинна
енергия – от м.06.2014 г. до м.04.2016 г. вкл., за които е уважена заявената претенция
по реда на чл.422, ал.1 ГПК, ответницата не е изпаднала в
забава относно тяхното плащанет, поради нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и
ал.2 от приложимите за този период от време Общи условия от 2014 г. – в сила от
12.03.2014 г., на основание чл.146,
ал.1, пр.1 от ЗЗП, като неравноправни клаузи, за чието приложение съдът следи
служебно, по изложените по-горе съображения. Нищожността на тези клаузи води до
липсата на договорен срок за изпълнение между страните, а по делото не е
представена и покана за изпълнение на тези задължения в съответствие с
изискването на норма- та на чл.84, ал.2 ЗЗД. Изложените обстоятелства в своята
съвкупност обуславят извод за неосно-вателност на заявения иск по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 109,55 лева и период: 15.08.2014 г. – 24.07.2017 г. относно главницата за топлинна енергия.
По отношение на последната
претенция-предмет на въззивен контрол – с правно основа-ние по чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.86, ал.1 ГПК, касаеща главницата за дялово разпределе-ние,
заявена в размер от 13,48 лева за времето от 15.08.2014 г. до 24.07.2017 г., решаващият със-тав на СГС намира, че също не са налице предпоставките
за ангажиране на отговорността на ответната страна. В клаузата на
чл.36, ал.2 от Общите условия 2014 г. е
предвидено, че редът и начинът на заплащане на услугата за дялово разпределение
се определя от продавача, съгла-сувано с търговците, извършващи същата, и се
обявява по подходящ начин на клиентите, за които обстоятелства в хода на
производството не са представени никакви доказателства, с оглед на което не
може да са обоснове извод за наличието на договорен срок за изпълнение на тази услуга между ищеца и ответницата.
Съгласно разпоредбата на чл.84,
ал.2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение, какъвто е и даденият казус
относно престирането на цената на услугата „дялово разпределение”, длъжникът
изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. Поканата за заплащане има
значение за определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в забава и
ще дължи обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху
дължимата се като главница сума. До приключване на производството пред
първоинстанционния съд ищцовото дружество не е ангажирало доказателства за
връчването на ответницата на такава покана относно заплащането на стойността на
услугата за дялово разпределение, съобразно което последната не е изпаднала в
забава и не дължат на „Т.С.” ЕАД обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД относно това
главно задължение до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК.
Поради съвпадение на
крайните изводи на настоящата съдебна инстанция с тези на пър-воинстанционния
съд относно изхода на спора в обжалваната отхвърлителна част, макар и по
частично различни мотиви, атакуваното решение в тази част като правилно следва
да бъде пот-върдено.
С оглед неоснователността на
въззивната жалба на ищеца „Т.С.” ЕАД не се дължат разноски за настоящата инстанция.
На основание чл.78, ал.3 ГПК такива следва да се присъдят на въззиваемата
страна в размер на 300,00 лева – направени разходи за адвокатско възнаграждение.
Неоснователно е наведеното от
въззивника възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на насрещната
страна по чл.78, ал.5 ГПК. Договорената и заплатена стойност на
възнаг-раждението за оказаната адвокатска помощ от въззиваемата страна съвпада
с установения такъв в чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграж-дения на ВАдС, приета на
основание чл.36 от Закона за адвокатурата /ЗА/. Предвид регламенти-раната с чл.78,
ал.5 ГПК уредба съдът не може да присъди по-нисък размер на разноските за въз-награждение
за адвокат от минимално определения такъв съобразно чл.36 ЗА.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 541790 от 21.11.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 11 845/ 2018 г. по описа на СРС, ГО, 153 състав в обжалваната
отхвърлителна част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес *** Б да ЗАПЛАТИ на Е.Х., ЕГН ********** с постоянен адрес: ***
на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 300,00
/триста/ лева – разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при
участието на трето лице - помагач на страната на ищеца: „Т.С.” ЕООД.
Решението не
подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.