№ 430
гр. София, 23.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теодора Кръстева
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Ива Андр. Иванова
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно търговско дело
№ 20221001000366 по описа за 2022 година
взе предвид следното:
Производството се развива по реда на чл.294 ГПК.
С Решение №38/20.04.2022 г. по т.д. № 617/2021 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о. е
отменено Решение № 1539/23.11.2020 г., постановено по в. т. д. № 2361/2020 г. на
Апелативен съд София, с което въззивната инстанция е потвърдила изцяло решение №
2396/21.04.2020 г. по т. д. № 10054/2016 г. на СГС и делото е върнато на настоящия съд със
задължителни указания по приложението на процесуалния закон, в нормите му на чл.269
ГПК, и чл.236, ал.2, във вр. с чл.273 и чл.272 с.к., както и на материалния закон, в нормите
му на чл.45 ЗЗД и чл.301 ТЗ.
При съобразяване на дадените с отменителното решение указания във връзка с нормата
на чл.294 ГПК, решаващият състав приема следното:
Въззивното производство по реда на чл.258 и сл. ГПК е образувано жалба на „Солсбор
– Г.К.К“ЕООД, чрез адв.В.Д. от САК, насочена против Решение № 2396/21.04.2020 г.,
постановено по гр.д. № 10054/2016 г. по описа на СГС, ГО, с което е отхвърлен предявеният
от въззивника осъдителен иск с правно основание чл.45, ал.1 ЗЗД против И.С. М., за
заплащане на сумата от 26 000 лв., представляваща част от общо дължими 224 000 евро –
дължимо обезщетение за причинена вреда на „Солсобор – Г.К.К“ЕООД чрез действия,
извършени без представителна власт, по сключване на договор за заем от 18.08.2011 г. от
имено на „Солсбор – Г.К.К.“ЕООД със „Солсбор К.Г.Д.“ООД и заплащане на сумата от
224 000 евро на последното дружество, ведно със законната лихва върху претендираната
главница, считано от 12.08.2016 г. до окончателното изплащане.
В жалбата се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради
постановяването му при нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващи се в
едностранчива и превратна преценка на приобщените по делото доказателства, което
нарушение довело и до неправилно приложение на материалния закон в нормите му на чл.45
ЗЗД и чл.301 ТЗ, както и на чл.50, т.4 ЗОЗ, а от там и до необоснованост.
1
По изложените подробни съображения във връзка с всяко едно от тези оплаквания се
иска отмяна на обжалваното решение и по съществото на спора отхвърляне на предявените
искове.
В отговора по въззивната жалба въззиваемата страна е оспорила развитите от нея
доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение и поддържа правилност
на същото.
Пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства.
Софийският апелативен съд в решаващия състав, в изпълнение на правомощията си по
чл.269 ГПК след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на
първоинстанционното решение, прецени твърденията и доводите на страните във връзка със
събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност на
решението, посочени във въззивната жалба, както и задължителните указания на
касационната инстанция, приема следното:
Обжалваното решение на СГС е валидно и допустимо, като постановено от надлежен
съдебен състав, в рамките на неговата правораздавателна власт и в съответната форма, по
редовно предявен иск.
Въззивната инстанция изцяло споделя доводите на първоинстанционния съд, че
предявеният иск е допустим, доколкото исковата молба е депозирана в СГС на 12.08.2016 г.
– т.е. преди изменението на Закона за особените залози /ЗОЗ/ с ДВ бр.105/2016 г., в сила от
30.12.2016 г./, поради което и относима към казуса е редакцията на закона от ДВ бр.100/1996
г., която в нормите на чл.46, ал.6 и чл.48, ал.2 признава активна процесуална легитимация в
лицето както на самия търговец, така и на заложния кредитор, да предявяват и отговарят по
искове във връзка с дейността на заложеното предприятие. В случая предявеният иск е
именно такъв, доколкото търговецът претендира заплащането на обезщетение за вреди,
причинени му от ответницата-въззиваема след продажбата на търговското предприятие.
Разгледани по същество оплакванията за неправилност на обжалваното решение
настоящата инстанция намира за основателни, за да достигне до този извод въззивната
инстанция взе предвид следното:
СГС е бил сезиран с предявен осъдителен иск с правно основание чл.45 ЗЗД от
„Солсбор – Г.К.К.“ЕООД против И.С. М., с който ищцовото дружество е поискало
ответницата да бъде осъдена да му заплати сумата от 26 000 лв., част от общо дължими
224 000 евро, представляваща обезщетение за причинена вреда на „Солсобор – Г.К.К“ЕООД
чрез действия, извършени без представителна власт, по сключване на договор за заем от
18.08.2011 г. от имено на „Солсбор – Г.К.К.“ЕООД със „Солсбор К.Г.Д.“ООД и заплащане
на сумата от 224 000 евро на последното дружество, ведно със законната лихва върху
претендираната главница, считано от 12.08.2016 г. до окончателното изплащане.
Поддържано е в обстоятелствената част на исковата молба, че ищцовото дружество,
като заложен длъжник и „Радиант Технолоджи Инк“, като заложен кредитор, сключили на
15.12.2010 г. договор за особен залог на търговско предприятие, за обезпечаване на вземане
на заложния кредитор в размер на 10 000 000 евро, по договор за заем от 16.11.2010 г., като
договорът за особен залог бил вписан като първи по ред залог в ЦРОЗ.
Към датата на сключване на договора управител и на двете дружества, страни по
договора, било едно и също лице – П. А. М., който бил и съпруг на ответницата.
Твърдяло се е и че на 15.08.2011 г. заложният кредитор, действащ чрез директора си
П. М., е продал търговското предприятие на залогодателя „Солсбор Г.К.К.“ЕООД като
съвкупност на купувача „Солар България 2“ЕООД за сумата от 10 651 727 евро, която
постъпила по сметка на депозитаря, съгласно изрично издадено от него удостоверение.
Преди продажбата заложният кредитор назначил за управител на търговското
предприятие на ищцовото дружество по реда на чл.48, ал.3 ЗОЗ ответницата И. М.. Същата
била назначена за управител и на търговското предприятие на дружеството „Солсбор
Г.К.Д“ООД – едноличен собственик на капитала на ищцовото дружество.
След продажбата на заложеното търговско предприятие и т.к. продажната цена
надхвърляла дължимата сума, на 18.08.2011 г. депозитарят превел по сметка на „Солсбор
2
Г.К.К.“ЕООД разликата между продажната и дължимата на кредитора цена, равняваща се на
293 541 евро.
Независимо че след продажбата на предприятията на „Солсбор Г.К.К.“ЕООД и
„Солсбор Г.К.Д“ООД по силата на закона и сключения договор функциите на М. като техен
управител са прекратени, на 18.08.2011 г. същата, като представител на ищцовото
дружество и на „Солсбор Г.К.Д.“ООД сключила от името и на двете дружества договор за
заем помежду им. Според същия ищецът, като заемодател предоставил на „Солсбор
Г.К.Д.“ООД, като заемател, в заем сумата от 225 000 евро, която последният следвало да
върне при условията и начина, посочени в договора. В деня на подписване на договора
ищцовото дружество превело на заемателя сумата от 224 000 евро, като след получаването й
отново ответницата, като управител на получателя, я превела на „Радиант Технолоджи Инк“,
представлявано от съпруга й П. М..
Твърдяло се е, че заемополучателят нямал възможност да върне заетата сума, т.к. било
лишено от активите си.
Твърдяло се е още, че ответницата, като представляваща ищцовото дружество, нямала
право да сключва договор за заем, тъй като това не било действие, свързано с обикновената
дейност на търговското предприятие, а действайки по гореописания начин причинила вреда
на ищцовото дружество, в размер на сумата от 224 000 евро.
В отговора по исковата молба ответницата, чрез процесуалния си представител, е
оспорила предявения иск, като на първо място е навела доводи за неговата недопустимост, с
оглед липсата на представителна власт в лицето на Г. Д. от името на ищцовото дружество,
от една страна, а от друга – поради нередовността на исковата молба.
Отделно е оспорила и основателността на предявения иск с твърдения, че в случая не
са налице елементите от фактическия състав на чл.45 ЗЗД, доколкото сключването на
договор за заем не представлява противоправно поведение и не е настъпила вреда за ищеца
от това действие.
Като не се оспорват фактическите твърдения на ищеца относно последователността
на сключването на договорите за особен залог, пристъпването към изпълнение от заложния
кредитор, назначаването от него на ответницата като управител на търговското предприятие
на ищеца, вкл. сключването на договора за заем от 18.08.2011 г. се поддържа, че
правомощията на управителя на търговското предприятие не се прекратяват с продажбата на
търговското предприятие, а след като управителят бъде освободен и заличен от търговския
регистър.
Поддържа и че с продажбата на търговското предприятие не се прекратява договора
за особен залог, като тази хипотеза, уредена вчл.50, т.4 ЗОЗ касаела единствено изпълнено
задължение от страна на длъжника или постигнато съгласие за прекратяване на
договорното отношение. Вкл. и в тази хипотеза обаче трябвало да се предприемат действия
за заличаване на управителя от търговския регистър, защото до заличаването му той
управлявал и представлявал дружеството.
С отговора по исковата молба е въведено и правопогасяващо възражение за давност.
Анализът на приобщените писмени доказателства, вкл. извършените от решаващия
състав служебни справки по партидите на „Солсбор – Г.К.К“ЕООД и „Солсбор К.Г.Д.“ООД,
безсъмнено установяват релевантните за предмета на настоящето производство факти,
осъществяването на които не е било спорно между страните, а именно:
„Радиант Технолоджи Инк“ е дружество, учредено на територията на Британските
Вирджински острови на 30.09.1993 г. и пререгистирано като търговско дружество на
01.01.2007 г.
На 16.11.2010 г. това дружество, представлявано от директора си П. А. М., като
заемател е сключило договор за паричен заем с въззивното дружество, представлявано от
управителя му К. К., в качеството му на заемател, за сумата от 10 000 000 евро.
За обезпечаване на вземането на заемодателя и според условието на чл.8 от договора
заемополучателят е учредил особен залог върху цялото си търговско предприятие в полза
на "Радиант технолоджи инк", като заложен кредитор.
3
Справка по партидата на въззивното дружество в ТР установява, че договорът за
залог на търговско предприятие е вписан в Търговския регистър на 26.01.2011 г., като като
нот.удостоверяване на подписите на страните върху него е извършено съответно на
07.12.2010 г., за заложния кредитор, чрез П. М. и на 15.12.2010 на К. К., за заложния
длъжник.
С писмено съгласие рег. № 5195/26.04.2011 г. заложният кредитор, чрез директора си
П. М. е декларирал, че с оглед настъпване на изискуемостта на паричното задължение на
длъжника „Солсбор – Г.К.К.“ЕООД, произтичащо от договор за заем от 16.11.2010 г., дава
своето съгласие за пристъпване към изпълнение върху търговското предприятие на
длъжника, като е избрал да удовлетвори вземането си на основание чл.46, ал.1 от ЗОЗ чрез
изпълнение върху търговското предприятие на длъжника като съвкупност от права,
задължения и фактически отношения, а на осн.чл.46, ал.3 ЗОЗ е назначил за управител на
търговското предприятие на „Солсбор – Г.К.К.“ЕООД въззиваемата И.С. М..
На 30.04.2011 г. по партидата на заложния длъжник в ТР е вписано насочване на
изпълнение върху търговското предприятие на „Солсбор – Г.К.К“ ЕООД, като
съвкупност от права, задължения и фактически отношения, а И. М. е вписана като управител
на търговското предприятие.
Страните не спорят и се установява от приобщеното удостоверение за семейно
положение изх.№ 139/04.02.2014 г. на Столична Община, р-н Витоша, че П. А. М. и И.С. М.
са съпрузи.
С договор за продажба на търговско предприятие от 15.08.2011 г. „Радиант
технолоджи инк“, като продавач и в качеството си на заложен кредитор по договора за заем
от 16.11.2010 г. е прехвърлил на „Солар България – 2“ЕООД правото на собственост върху
търговско предприятие на заложния длъжник, като съвкупност от права, задължения и
фактически отношения за сумата от 10 651 727 евро, платена изцяло на депозитеря Г. П., по
посочена банкова сметка.
Няма спор и се установява от банковото удостоверение от 18.08.2011 г., че сума от
продажбата е постъпила по сметката на депозитаря, който изготвил и справка по чл.39, ал.7
ЗОЗ за разпределението й /л.76 от първоинстанционното дело/.
Според нея при размерът на вземането на заложния кредитор възлиза на 10 358
185.37 лв., от които 9 962 851.46 евро главница и 395 333.91 евро лихва.
След заплащането й на „Радиант Технолоджи Инк“ на 18.08.2011 г., остатъкът от 293
541 евро е бил платен на същата дата - 18.08.2011 г. на „Солсбор Г.К.К“ ЕООД.
Пак на същата дата - 18.08.2011 г. се сключил договор за паричен заем между
последното дружество, като заемател и „Солсбор К.Г.Д“ ООД, като заемополучател, за
сумата от 225 000 евро, чиято цел била погасяване на задължение на заемополучателя към
„Радиант технолоджи инк“. Според условията на договора заемополучателят се задължил да
върне заетата сума ведно с уговорената в т.5 лихва, в срок от една година, по конкретно
посочена банкова сметка. Установява се от приложения договор, че както за заемодателя,
така и за заемателя воля за сключването му е изразила въззиваемата И. М., като именно тя е
положила подписа си и за двете страни.
Няма спор и се установява от платежно нареждане от 18.08.2011 г., че в изпълнение
на задълженията си обсъдения договор заемодателя превел на заемополучателя сумата от
224 000 евро. Платежното нареждане е подписано от въззиваемата М., като с нарочна
декларация същата е декларирала, че паричните средства по превода имат произход от
търговска сделка /л.86 от първоинстанционното дело/.
Преди това с пълномощно от 30.05.2011 г., с нот.заверка на подписа рег. №
6784/31.05.2011 г. на нотариус № 571 от РНК, И.С. М., в качеството си на управител на
търговското предприятие на „Солсбор Г.К.К“ЕООД е упълномощила П. А. М. да се
разпорежда от името и за сметка на „Солсбор Г.К.К.“ЕООД с двете банкови сметки на
дружеството, конкретно посочени, открити в УниКредит Булбанк.
С нот.покана рег.№ 4224/26.04.2012 г., връчена на пълномощник на „Радиант
Технолоджи Инк“ на 07.05.2012 г., въззивното дружество, чрез управителите си, е поканило
заложният кредитор да заличи вписването в ТР по вписания залог върху търговско
4
предприятие на длъжника му, или в същия срок да изпрати на пълномощника на дружество
нотариално заверена декларация с такова съдържание, както и да даде отчет за извършеното
от законния представител на кредитора и назначения от него управител управление на
„Солсбор – Г.К.К.“ЕООД за периода 30.04.2011 г. /датата на вписване на пристъпването към
изпълнение/ – 09.04.2012 г. /датата на прехвърляне на търговското предприятие в ТР/.
Извършената справка в ТР по партидата на дружеството въззивник установява, че
действия по заличаване вписването на залога върху търговското му предприятие не са
предприети.
Отделно от това с влязло в сила Решение № 1478/11.09.2015 г. по т.д. № 3612/2011г.
на СГС, ТО, е бил уважил предявеният положителен установителен иск от въззивника
против „Радиант технолоджи инк“ с правно основание чл.439 от ГПК, вр. чл.37 от ЗОЗ, като
е признато за установено между страните, че „Радиант технолоджи инк“ не е имал право
към 21.04.2011 г. да пристъпи към изпълнение по договор за особен залог от 15.12.2010 г.
преди падежа, уговорен в договор за заем от 16.11.2010 г.
Останалите приобщени по делото писмени доказателства, касаещи правоотношения
между трети за настоящето производство лица, решаващият състав не обсъжда по същество,
т.к. не установяват релевантни за предмета на спора факти.
Последният се заключава в това установени ли са в кумулативна даденост всички
елементи от сложния фактически състав на общия деликтен състав по чл.45 ЗЗД, а именно -
противоправното поведение, извършителят на същото и неговата вина, причинената вреда и
причинната връзка между тях.
Доколкото според текстът на чл.45, ал.2 ЗЗД вината при гражданският деликт се
предполага, в тежест на ищеца по предявен иск с посоченото правно основание е да
установи при условието на пълно и главно доказване всички елементи от фактическия му
състав, посочени по-горе, без вината, а ответника по иска носи тежестта да обори
посочената законоустановена презумпция.
Приетото за установено по-горе от фактическа страна според решаващият въззивен
състав предпоставя извод за основателност на предявения иск, поради установяване от
страна на ищеца-въззивник на всички елементи от фактическия състав на деликта.
Т.к. по делото не е имало спор и се установи от анализа на приобщените писмени
доказателства, че именно въззиваемата М. е изразила воля и е сключила от името и за сметка
на въззивника договора за заем от 18.08.2011 г. , респ. – в последствие във връзка с този
договор се разпоредила е със сумата от 224 000 евро, която я е превела по сметка на трето за
настоящето дело лице - „Солсбор К.Г.Д“ООД, спорът се свежда до даване отговор на
правния въпрос дали към момента на сключване на посочения договор и разпоредителните
действия с парични средства, собственост на въззивника, въззиваемата е имала качеството
на управител на „Солсбор Г.К.К.“ЕООД, респ. – дали поведението й е противоправно.
За разлика от първоинстанционния съд решаващият състав счита, че отговорът на
този въпрос е положителен, вкл. при съобразяване на задължителните указания в
отменителното решение на касационната инстанция по приложението на материалния закон
в нормите му на чл.45 ЗЗД и чл.301 ТЗ.
Така безспорния факт, че И. М. е била вписана на 30.04.2011 г. като управител на
търговското предприятие на въззивника-длъжник по реда на чл.46, ал.3 от ЗОЗ /в редакцията
му от ДВ, бр. 42/05.05.1999 г./ след като е била назначена от заложния кредитор
предпоставя, че след продажбата на това търговско предприятие на 15.08.2011 г. залогът се е
прекратил и нейните правомощия като управител на дружеството-длъжник са се прекратили
ex lege, по силата на самия закон – чл.50, т.4 ЗОЗ, чиято норма не е търпяла изменения след
влизане в сила на ЗОЗ /ДВ, бр. 100 от 1996 г., в сила от 1.04.1997 г., с изкл. на т.5, която не е
относима към казуса/.
Обстоятелството, че прехвърлянето на търговското предприятие на „Солсбор –
Г.К.К.ЕООД е вписано в ТР едва на 09.04.2012 г. не променя горния извод защото, както
правилно е приел и първоинстанционния съд, вписването в случая има само оповестително,
а не конститутивно действие /така и Решение № 115 от 1.10.2009 г. на ВКС по т. д. №
308/2009 г., I т. о., ТК, Решение № 122 от 3.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 122/2009 г., I т. о.,
5
ТК/. То брани интересите на трети добросъвестни лица, но няма спор, че във вътрешните
отношения между страните по делото от прекратяването на залога, настъпило с продажбата
на търговското предприятие на въззивника, прекратяването е произвело правния си ефект.
Изложеното със забележката, че направените изводи се отнасят към приложимата към
процесния казус редакция на чл.2 ЗОЗ /ДВ бр.100/1996 г., в сила от 01.04.1997 г./, според
която договорът за особен залог да определен като формален и за валидността му е било
необходимо единствено да бъде сключен в писмена форма.
С оглед на тези съображения следва, че към момента на сключване на договора за
заем от 18.08.2011 г. и след като по силата на закона правомощията на въззиваемата като
управител на „Солсбор Г.К.К.“ЕООД са били прекратени, с настъпването си този факт е
произвел действие между страните по делото, поради което и договорът за заем от
18.08.2011 г. се явява сключен от въззиваемата като лице без представителна власт,
противопоставимо във вътрешните отношения между тях.
Решаващият състав намира за състоятелни оплакванията във въззивната жалба за
неправилност на обжалвания съдебен акт, поради неправилно приложение на материалния
закон в нормата му на чл.301 ТЗ.
Освен в отменителното решение разбирането, че правилото на чл.301 ТЗ е
приложимо в отношенията само между страните по търговска сделка, е възприето и в
множество други актове на касационната инстанция /Решение № 37 от 1.04.2009 г. на ВКС
по т. д. № 106/2008 г., II т. о., ТК Решение № 202 от 6.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 87/2011
г., II т. о., ТК, Решение № 36 от 30.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 384/2009 г., IV г. о., ГК,
Решение № 89 от 12.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 431/2012 г., II т. о., ТК/. Според това
разбиране правилото е установено с цел да се създаде сигурност и стабилност в
отношенията между страни по търговски договори и с нея се отнема възможността на
недобросъвестни търговци след продължителен период да се позовават на недействителност
на договори, сключени от тяхно име без представителна власт.
В случая обаче твърденията на въззивника-ищец за наличие на противоправно
поведение от страна на въззиваемата, изразяващо се в причиняването на имуществена вреда
на дружеството чрез подписването на договор за заем и превеждане на парични суми във
връзка с този договор от името на дружеството, нямат отношение към въпроса за
действителността на договора за заем от 18.08.2011 г., поради сключването му от лице без
представителна власт. Последният въпрос е ирелевантен за предмета на производството и би
бил предмет на изследване при повдигнат правен спор между страните по самата сделка –
двете търговски дружества заемател и заемодател, относно нейната действителност.
Напротив – именно при зачитане действителността на тази сделка по арг. от чл.301 ТЗ
в отношенията между страните по нея, в случая безсъмнено се установи, че след
прекратяване на правомощията й като управител, назначен по реда на чл.46, ал.3 ЗОЗ /изм./
и при липсата на друго правно основание за това – законово или по пълномощие,
въззиваемата е сключила от името и за сметка на дружеството, по отношение на което вече
не е имала качеството на управител на предприятието, договор за заем, след което се е
разпоредила със сумата от 224 000 евро, като ги е превела на трето по делото лице.
По този начин същата категорично е действала в нарушение на установената от
обективното ни право в чл.45 ЗЗД обща забрана да се не вреди други му, и е причинила
имуществена вреда на въззивното дружество, съизмеряваща се с понесената от него
имуществена загуба на сумата от 224 000 евро.
Във връзка с възраженията на ответницата-въззиваема следва да се посочи, че по вече
изложените съображения досежно прекратяване на тези правомощия й с прекратяването на
залога, тази вреда е настъпила не във връзка и по повод изпълнение на правомощията й като
управител на търговското предприятие на „Солсбор Г.К.К.“ЕООД, а от факти и
обстоятелства, осъществяващи фактическият състав на деликта.
Приема се еднозначно в съдебната практика, постановена по приложението на чл.45
ЗЗД, че противоправно е онова поведение, което не съответства на дължимото според
предписанията на правния порядък или на публичнопозитивната забрана да не се вреди
другиму, стига да липсват основания, които да оправдават настъпването на вредата, като
6
съдът следва да се обоснове защо съответното деяние е противоправно – какво е било
дължимото поведение според разписаните разпоредби или обичая, морала и
добросъвестността, според необходимостта от съобразяване със субективните права и
законни интереси на пострадалия.
Съобразявайки се с тези указания решаващият състав приема, че в случая не се
установи от доказателствата по делото да са налице основания, които да оправдават
настъпването на вредата на въззивника, доколкото не се установи да е налице основание за
разпореждане с имуществото му – парични средства, останало след удовлетворяване на
заложния кредитор, при това от лице, което няма правомощията на волеизявяващ орган на
дружеството.
Отделно от изложеното дължимото поведение на управителя на предприятието на
търговеца е определено от нормата на чл.49, т.2 ЗОЗ - да управлява търговското
предприятие и да представлява търговеца, като взема всички мерки за запазване на неговите
интереси с грижата на добър търговец.
След като законодателят е установил горепосочените изисквания към поведението на
управителя на предприятието по време на изпълнение на възложените му правомощия, не
може да се приеме друго, освен че дължимото се поведение от същото лице, след
прекратяване на тези му правомощия, следва да е съобразено освен с тази изрична законова
разпоредба и с установената публичнопозитивна забрана да не се вреди другиму, вкл. като
не накърнява правно защитено имуществено благо на друго лице.
В случая неправомерно поведение /действие/ от страна на въззиваемата намира проява
в сключване на договор за заем и разпореждане с парични средства в размер на 224 000
евро, в отсъствие на необходимите за извършването им предпоставки – решение на
волеобразуващия орган на дружеството и изразяване на това решение от волеизявяващия
орган - управителя, като в резултат същото поведение и в причинна връзка с него, без
наличието на правно основание е намаляло имуществото на въззиввика.
Ето защо и решаващия състав приема, че в казуса се установи наличието на всички
елементи от фактическия състав на деликта.
Доколкото въззиваемата не доказа по делото да е налице основание, което да обори
презумпцията за виновност на поведението й, следва да се подчертае, че установените факти
относно близките й отношения с представляващия дружеството заложен кредитор П. А. М.
/съпрузи/, снабдяването на последния с нарочно пълномощно да се разпорежда от името и за
сметка на заложния длъжник с наличните парични суми по сметките му още към момента на
провеждане на изпълнението върху търговското предприятие и преди сключване на
договора за заем, вкл. че П. М. е бил управител на дружеството заемополучател „Солсбор
– К.Г.Д“ООД към момента на сключване на договора за заем, което пък дружество от своя
страна е едноличен собственик на капитала на въззивното, изключват всякакъв друг извод,
освен за виновност на поведението на И. М..
Аргумент в подкрепа на последния се извежда и от безсъмнения факт, че с влязло в
сила съдебно решение е установен фактът, че заложния кредитор „Редиант технолоджи
инк“, представляван от съпруга на въззиваемата, не е имал право към 21.04.2010 г. да
пристъпи към изпълнение по договора за особен залог от 15.12.2010 г., респ. – да се
удовлетвори чрез изпълнение върху търговското предприятие на въззивника, като
съвкупност от права, задължения и фактически отношения.
В обобщение изводът, че при сключване на договора за заем от 18.08.2011 г. и
разпореждане със сумата от 224 000 евро, чрез превеждането й по сметка на трето за спора
лице, въззиваемата е действала в категорично несъответствие с общоустановената забрана
да не вреди други му – в случая – въззивното дружество, се налага при отчитане на връзките
между установеното от отделните доказателства и тях и релевантия по делото факт относно
противоправността на поведението й.
Несъстоятелно се явява правопогасяващото възражение на въззиваемата за
неоснователност на предявения иск, поради погасяване му по давност.
При вземане за обезщетение от непозволено увреждане е приложим на общо основание
общият давностен срок по чл.110 ЗЗД, който започва да тече от осъществяване на деянието,
7
когато както в случая, деецът е известен. По делото е установено, че деянието е осъществено
на 18.08.2011 г. – датата на сключване на договора и разпореждането с паричните средства,
а исковата молба, с която настоящият иск е предявен, е постъпила в СГС на 12.08.2016 г. От
тези безспорни факти следва, че искът е предявен преди изтичане на петгодишния срок,
погасяващ процесното вземане.
По изложените съображения въззивната инстанция приема, че обжалваното решение,
като неправилно, следва да се отмени и се постанови друго по съществото на спора, с което
предявеният осъдителен иск се уважи изцяло до претендираната сума от 26 000 лв., като
част от общо дължимата от 224 00 евро, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на предявяване на иска – 12.08.2016 г. до окончателното й заплащане.
Съобразно изходът от спора и по правилото на чл.78, ал.1 ГПК в полза на въззивника-
ищец следва да се присъдят сторените от него по делото разноски пред първоинстанционния
и въззивния съд, вкл. тези, сторени пред касационната инстанция по т.д. № 617/2021 г.,
съобразно приложените списъци по чл.80 ГПК и доказателствата за извършването им към
тях – съответно – в размер на 2 110 лв. държавна такса, заплатена за производствата пред
СГС, АС София и ВКС, както и 6 400 лв. за адвокатско възнаграждение на процесуалния му
представител пред трите инстанции.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети
състав,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 2396/21.04.2020 г., постановено по гр.д. № 10054/2016 г. по описа на
СГС, ГО, с което е отхвърлен предявеният от „Солсбор – Г.К.К.“ЕООД, ЕИК *********
осъдителен иск с правно основание чл.45, ал.1 ЗЗД против И.С. М. от гр.*** – ЕГН
**********, за заплащане на сумата от 26 000 лв., представляваща част от общо дължими
224 000 евро – представляваща обезщетение за причинена вреда на „Солсбор – Г.К.К“ЕООД
чрез действия, извършени без представителна власт, по сключване на договор за заем от
18.08.2011 г. от имено на „Солсбор – Г.К.К.“ЕООД със „Солсбор К.Г.Д.“ООД и заплащане
на сумата от 224 000 евро на последното дружество, ведно със законната лихва върху
претендираната главница, считано от 12.08.2016 г. до окончателното изплащане и вместо
него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА И.С. М. от гр.*** – ЕГН ********** да заплати на основание чл.45, ал.1
ЗЗД на „Солсбор – Г.К.К.“ЕООД, ЕИК ********* сумата от 26 000 /двадесет и шест хиляди/
лева, представляваща част от общо дължими 224 000 /двеста двадесет и четири хиляди/ евро
– обезщетение за причинена вреда на „Солсбор – Г.К.К“ЕООД чрез действия, извършени
без представителна власт, по сключване на договор за заем от 18.08.2011 г. от имено на
„Солсбор – Г.К.К.“ЕООД със „Солсбор К.Г.Д.“ООД и заплащане на сумата от 224 000 евро
на последното дружество, ведно със законната лихва върху претендираната главница,
считано от 12.08.2016 г. до окончателното изплащане, както и сторените по делото разноски
в обща размер на 8 510 /осем хиляди петстотин и десет/ лева, от които 2 110 /две хиляди и
сто/ лева за платена държавна такса при разглеждане на делото пред всички инстанции до
момента и 6 400 /шест хиляди и четиристотин/ лева за адвокатско възнаграждение на
процесуалния му представител.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
8
1._______________________
2._______________________
9