№ 3156
гр. София, 28.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 174 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА
при участието на секретаря НИЯ ИВ. РАЙЧИНОВА
като разгледа докладваното от РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА
Гражданско дело № 20221110140816 по описа за 2022 година
Предмет на делото са предявените от Л. В. С., ЕГН ********** срещу
[ЮЛ] ООД, ЕИК [НОМЕР] искове с 1 правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК
във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, чл. 19, ал. 4 ЗПК
относно обявяване на чл. 6, ал. 1 от Договор за на потребителски кредит №
[НОМЕР], сключен на 27.12.2018г., за нищожен поради противоречие с
добрите нрави, заобикаляне на материалноправни разпоредба на чл. 19, ал. 4
ЗПК и нарушаване предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Ищецът твърди, че на 27.12.2018г. е сключил Договор за предоставяне на
потребителски кредит. По силата на този кредит му е била отпусната сума в
размер на 2 000 лева. Посочва, че фиксирания лихвен процент по заема е
40,44%, а годишния процент на разходите – 48,84%. Релевира доводи, че
съгласно чл. 4, ал. 3 от договора за заем, ищецът се е задължил до края на
следващия работен ден да обезпечи кредита с банкова гаранция или гаранция
от небанкова институция в размер на 2 700 лв. твърди, че за неизпълнение на
тази клауза е уговорена неустойка в размер на 2 556 лв.Излага съображения,
че уговорената неустойка представлява добавка към договорната лихва.
Заявява, че поради по-високия лихвен процент нараства и стойността на
годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва е един
от компонентните му. Обръща внимание, че това довежда до допълнително
1
обогатяване на кредитора и с това се нарушават добрите нрави. Навежда
твърдения, че възнаградителната лихва следва да се съизмерва както със
стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговоря връщане
на заетата сума, и с обстоятелството дали заемът е обезпечен. Сочи, че
договорна лихва, която надхвърля трикратния размер на законната лихва за
забава противоречи на добрите нрави. Твърди, че към уговорената по
договора лихва се кумулира и уговорената неустойка. Подробно изяснява
кога една неустойка противоречи на добрите нрави.
На следващо място заявява, че неустойка за неизпълнение на
задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова
гаранция е загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция.
Релевира доводи, че заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си
по договора за кредит, тъй като обезщетение не служи за обезпечаване на
изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва
по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Твърди, че
неустойката е предвидено да се кумулира км погасителните вноски, като по
този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава единствено
предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на
потребителя. Заявява, като това противоречи на принципа за договаряне
съобразно добрите нрави. Аргументира, че към потребителя са поставени
неизпълними изисквания с цел получаване на допълнителна печалба. Заявява,
че кредиторът би следвало да престира след получаване на обезпечение, а не
да иска обезпечение след престиране. Излага твърдения, че кредитодателят не
е търсил обезпечение, тъй като е поставил ограничения и е дал неизпълнимо
кратък срок за осигуряване на поръчители. Твърди, че срокът е бил три дни.
Заявява, че клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при 2
неосигуряване на поръчители е в пряко противоречие с целта на Директива
2008/48, транспонирана в ЗПК. Излага съображения, че такава клауза
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник. Посочва, че неустойката има санкционен характер.
Заявява, че неустойката е добавка към възнаградителната лихва, като това
представлява печалба за заемодателя. Заявява, че такава неустойка, макар и
допълнителна печалба към възнаградителната лихва, не е обявена за такава,
като с това се нарушават чл. 5 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Твърди, че
2
заемодателят не е запознат с действителния размер на ГПР, посочен в чл. 1 от
договора. Заявява, че неустойката е от една страна обезщетение за кредитора,
като обаче е предвидена в размер, който не съответства на вредите от
неизпълнение. Навежда твърдения, че неустойката е съизмерима с
предоставената сума по кредита. Излага аргументи, че неустойката в договора
всъщност е предварително отчетена в падежните вноски сума ,която не е била
известна на потребителя, съобразно изискванията на чл. 5 от ЗПК. Твърди, че
неустойката противоречи на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
Заявява, че посочения ГПР в договора не е реално прилагания. Твърди, че
това е ,,заблуждаваща търговска практика“. Заявява, че съгласно чл. 22 ЗПК
при установяване нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, договорът е
недействителен. Заявява, че в такъв случай се дължи само чистата сума по
заема. Навежда твърдения, че няма посочване в ГПР и ГЛП на вземането за
лихва, тъй като в случая е прикрито като неустойка.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът чрез пълномощника си адв. Е.
Ц.- с установена по делото представителна власт, оспорва предявените
исковете като недопустими и неоснователни.
Излагат се доводи, че ищцата няма правен интерес от така предявените
установителни искове. Твърди, че [ЮЛ] не претендира от ищцата неустойка
по процесния договор за кредит съответно няма основание за завеждане на
отрицателен установителен иск от страна на ищцата. Заявява, че от страна на
[ЮЛ] няма претендирано право, което да се отрича от ищцата и за което да е
необходима съдебна защита. Аргументира, че ищцата няма правен интерес от
прогласяване нищожност на клаузата за неустойка, тъй като целият кредит е
погасен. Заявява, че има сключен Договор за на потребителски кредит №
[НОМЕР], сключен на 27.12.2018г между ищцата и ответника. Заявява, че
възнаградителната лихва по кредита е в размер на 40.44%, а ГПР в размер на
48.84 %. Сочи, че ищцата е следвало да върне сумата от 2 700 лв. Излага
становище, че ищцата е поела задължение да предостави банкова гаранция,
гаранция от небанкова финансова институция или двама поръчители.
Навежда твърдения, че съгласно чл. 6, ал. 1 и 2 от договора при
непредоставянето на гаранция, за ищцата е възниквало задължение за
неустойка. Аргументира, че неустойката се начислява с изтичането на период
от време, като ищцата е могла във всеки момент да спре нейното нарастване
3
като предостави обезпечение. Заявява, че уговорения размер на неустойката
по чл. 6, ал. 1 от договора в размер на 420 лв. е горната граница, до която
може да се начислява неустойката. Твърди, че уговарянето на неустойка при
неизпълнение на съществено договорно задължение, поето доброволно от
едната страна, не нарушава добрите нрави. Твърди, че ищецът е получил
информация за условията по договора и размера на евентуално дължимата
неустойка още при сключването на договора. Заявява, че на ищцата е
предоставен Стандартен европейски формуляр. Посочва, че в чл. 8 от СЕФ е
уговорено, че ищцата има срок до следващия ден да посочи вида на
обезпечението. Твърди, че ищцата е имала избор между три вида обезпечения
– банкова гаранция, гаранция от нефинансова институция, двама поръчители.
Твърди, че обезпечението е било по избор на ищцата. Заявява, че ищцата е
имала достатъчно време да прецени дали може да изпълни поето задължение
в срок. Навежда твърдение, че клаузите за неустойка са уговорени в интерес
на кредитополучателя, тъй като във всеки момент може да се спре
натрупването на неустойка чрез предоставяне на обезпечение. Твърди, че
ищцата е имала субективното право по чл. 29 ЗПК да се откаже от сключения
потребителски кредит в срок от 14 дни от сключването му, без да дължи
обезщетение и неустойки. Заявява, че съгласно чл. 20а ЗЗД страните са
длъжни да изпълняват поетите задължения по договора. Навежда твърдения,
че неустойката не противоречи на добрите нрави по смисъла на ТР 1/2009г. на
ОСГТК н ВКС. Твърди, че кредитополучателят има възможност, съгласно чл.
3.2.7 и чл. 3.2.8 от Общите условия, приложими към договорите за
потребителски кредит на [ЮЛ], преди сключване на Договор за
потребителски кредит, потребителят може да предостави на кредитодателя
предложено от него обезпечение за предварително одобрение. Твърди, че на
ищцата е била предоставена цялата информация преди сключване на
договора. Описва стъпките за сключване на процесния кредит. Навежда
твърдения, че при преценката за противоречие с добрите нрави на
неустойката следва да се вземат предвид интересите и на двете страни.
Твърди, че кредитирането е рискова дейност, като невинаги кредиторът може
да си получи дадената в заем сума. Навежда твърдения, че именно поради
рисковата дейност по кредитиране е включено задължение за обезпечаване на
отпуснатата сума. Излага доводи, че неустойката, уговорена в чл. 6 от
договора за кредит, не противоречи на разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
4
Посочва, че максималният размер на неустойката, съгласно посочената
разпоредба, е 1 224 лв. Обръща внимание, че е логично обезпечаване
връщането на получените кредитни средства ведно с уговорената
възнаградителна лихва да съответства на сумите, подлежащи на връщане.
Заявява, че неустойката не е насрещна престация по договор и не може да се
определи като ,,собствена изгода за кредитора“. Твърди, че
възнаградителната лихва и неустойката са съвършено различни институти.
Заявява, че възнаграждението, което се получава по договор за кредит, е
лихвата. Обосновава, че няма как да се определи размер на неустойка, тъй
като тя възниква от нов юридически факт – неизпълнението на договорно
задължение. Оспорва твърденията на ищцата, че дължимата неустойката
следва да се включи при определяне на процента на ГПР. Релевира доводи, че
съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не подлежат на включване суми, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договор.
Заявява, че неустойката няма как да бъде предвидена в ГПР след като може
изобщо да не се дължи.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните и
събраните по делото доказателства и правните разпоредби намира
следното от фактическа и правна страна:
Предявени са искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, чл. 26, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД, чл. 22, ал. 1 ЗПК; 19, ал. 4 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД във
вр. с чл. 21, ал. 1 ЗПК.
За уважаване на предявените искове в доказателствена тежест на ищеца е
да докаже правния си интерес. В тежест на ответника е да докаже наличието
на валидно основание за получаване на процесната сума – валидност на
уговорената клауза за неустойка между страните по договор за заем.
Между страните не е спорно и съдът с доклада по делото е обявил за
безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните обстоятелствата, че:
страните са сключили на Договор за на потребителски кредит №
[НОМЕР]/27.12.2018 г., по силата на който на ищеца му е предоставена от
ответника сумата в размер на 2 000 лв., която съгласно договора, същият е
следвало да върне с лихва в размер на 700 лв., при годишен процент на
разходите 48,84%; Съгласно договора кредитополучателят е трябвало да
предостави обезпечение до края на следващия ден от сключването на договор
5
за потребителски кредит.
В настоящия случай искането към съда е да се прогласи нищожността на
чл. 6, ал.1 от договора за кредит, който предвижда, че при непредоставяне на
гаранция в установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в ОУ
по договора, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 2 556 лева.
На първо място и доколкото в обстоятелствената част на исковата молба
са изложени твърдения за нищожност и на клаузата, уреждаща
възнаградителната лихва, както и такива в насока, че уговорените размери на
ГПР и ГЛП не отговарят на действителните такива, съдът намира за
необходимо и за пълнота да посочи следното: Процесният договор се
подчинява на правилата на ЗПК и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и на
забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно. В чл. 11 от процесния договор са посочени изискуемите от закона
параметри на отпуснатия заем, като уговореният ГПР в размер на 48,84 %, е
съответен на изискването на чл. 19, ал.4 ЗПК. Страните са уговорили, че
месечната погасителна вноска е в размер от 150 лв. с посочени падежни дати
на отделните вноски. По този начин за длъжника е налице достатъчна яснота
относно начина на погасяване на задължението, предмет на договора за
кредит, по отношение на всички негови компоненти. На следващо място,
договорът за потребителски кредит отговаря и на изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 11 ЗПК, съгласно който погасителният план към договора трябва да
съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, а последователността на разпределението на
вноските между различните неизплатени суми – само в случай, че са дължими
при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В настоящия
случай в договора е инкорпориран погасителен план, в който са посочени
погасителните вноски по брой, размер и падеж. С оглед на изложеното, съдът
приема, че не е налице нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т.
12 от ЗПК. Неоснователни са аргументите за нищожност на договора в
неговата цялост, поради следните съображения: съгласно чл. 19, ал. 5 и ал. 6
ЗПК надвишаването на максималния императивен размер на ГПР не води до
нищожност на целия договор, а също така не води и до нищожност на всички
лихви и разходи по договора, а води до нищожност единствено на клаузите,
които надвишават максималния допустим размер на 5 пъти законната лихва
за забава по чл. 19, ал. 4 ЗПК. На следващо място, клаузата за неустойка е
6
относително самостоятелна по отношение на целия договор, поради което и
без съответната клауза договорът би имал правно действие – задължението за
неустойка за непредоставяне на обезпечение е самостоятелно, изрично
определено по размер и основание и разграничено от останалите задължения
по договора. Заедно с това, клаузата за неустойка е част от несъщественото
съдържание на договора, т.е. и без наличието на тази клаузи договорът може
да съществува. Поради това начисляването на прекомерно висока неустойка
по договора за кредит не следва да води до нищожност на договора в цялост,
а единствено до частична недействителност на съответната неравноправна
клауза на основание чл. 26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, чл. 146, ал. 5 ЗЗП и чл. 19,
ал. 5 ЗПК. Уговорената между страните в чл. 11, ал. 1 и ал. 2 от договора
възнаградителна лихва също не е нищожна. Съгласно посочената клауза от
договора размерът на договорната лихва е фиксиран процент – 40,44 % и ГПР
– 48,84 %. Уговорения размер на договорната лихва, включена в ГПР, е по-
нисък от установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК императивен максимален размер до
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, поради
което уговорената в процесния случай договорна лихва е в съответствие с
изискванията на закона. Преценен от гледна точка на справедливостта и
добросъвестността в гражданските и търговски правоотношения, размерът на
уговорената възнаградителна лихва е в съответствие с присъщите й функции
– а именно да представлява възнаграждение за предоставения за ползване
финансов ресурс, от който кредитиращата институция се лишава за срока на
действие на договора.
Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора за кредит, кредитополучателят се
задължава в срок до края на следващия ден от сключване на договора да
предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията,
предвидени в общите условия по договора. Банковата гаранция или
гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, следва да бъде за
сума в размер на 2 700 лв. със срок на валидност до 29.06.2020 г. С т. 3.2.2 от
ОУ са уредени изискванията към банковата гаранция и гаранцията, издадена
от небанкова финансова институция, а именно да отговаря на изискванията на
закона за нейното издаване и да съдържа неотменяемо и безусловно
изявление, че ако кредитополучателят не заплати което и да е свое парично
задължения по договора, гарантът ще заплати всички дължими суми в първия
работен ден след получаване на първо писмено искане от страна на
7
дружеството. С т. 3.2.3 от ОУ е определено, че поръчители могат да бъдат
дееспособни физически лица, които трябва да са наети на безсрочен трудов
договор и да получават минимум 1500 лева брутно месечно възнаграждение,
както и да нямат кредити с повече от 30 дни просрочие. Съгласно т. 3.2.4 от
общите условия, в рамките на срока по т. 3.2.1 /деня след сключване на
договора/, поръчителите следва да се явят лично в офис на дружеството и да
предоставят информация за своята кредитоспособност. Според т. 3.2.5
дружеството не е длъжно да приеме предложените от кредитополучателя
поръчители, а преценява тяхната надеждност и платежоспособност.
Съдът намира, че уговорената в чл. 6 от договора неустойка в размер на
2556 лв. за непредоставяне на обезпечение е в противоречие с добрите
нрави и е неравноправна клауза. Функцията на неустойката е да обезпечи
изпълнението на задължението и да служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При
договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа
заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза
за неустойка по чл. 6 от договора въвежда възникването на неустоечно
задължение за заемателя не при неизпълнение на главното задължение
(задължението за връщане на получения заем), а при неизпълнение на
съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение, като
размерът на неустойката е в размер над отпуснатия заем. С оглед на това
следва да се посочи, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение, което не е същественото
задължение при договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното
задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението за
заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя. Неустойката не
зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с
последиците от това неизпълнение. Дори при добросъвестно изпълнение в
срока по договора от страна на длъжника, с така начислената неустойка
кредиторът би получил сума, надвишаваща повече от два пъти размера на
отпуснатия заем /като се прибавят дължимата лихва и останалите разходи,
включени в ГПР/. Това създава предпоставки за неоснователно обогатяване и
противоречи на функциите на неустойката, съответно на принципа за
справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на клаузата. Дори
8
и да бъде отчетен рискът, който кредиторът поема с необезпечаване на
вземанията му, кредиторът е достатъчно овъзмезден с възнаградителната
лихва. Предвидената в договора сума за неустойка обаче би го обогатила
неоснователно и е недължима на осн. чл. 26 ал.1 пр.3 вр. ал.4 от ЗЗД. След
като законът изрично ограничава в чл. 9 от ЗЗД свободата на договарянето в
рамките на добрите нрави, следва и търговците, страните по сделките и съдът
да се съобразяват с тях. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла
на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така както е
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в
договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена
като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката
по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би
представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила
стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза
е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума. С оглед
относително самостоятелния характер на неустойката, обаче, същата не води
до нищожност и на клаузата за възнаградителна лихва. Тъй като
противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извод, че в конкретния случай не е
налице валидно неустоечно съглашение и е налице нищожност на клаузата за
неустойка за непредоставяне на обезщетение. Неоснователно е направеното
възражение от ответника, че неустойката не е претендирана от ищцата.
9
Между страните е налице обвързваща ги клауза в договора за заплащане на
неустойка, поради което ищцата има правен интерес да иска обявяването й за
недействителна.
С оглед всичко изложено, съдът намира, че предявеният иск следва да
бъде уважен като основателен.
По разноските:
При този изход на правния спор право на разноски за съдебното
производство има ищецът в размер на 80 лв. за заплатена държавна такса. На
осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА ответникът следва да бъде осъден да
заплати на адв. Е. И. сумата от 408 лв. адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищцата съгласно приложения
договор за правна защита и съдействие и списък на разноските по чл. 80 ГПК.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, предявен
от Л. В. С., ЕГН ********** срещу [ЮЛ] ООД, ЕИК [НОМЕР], за нищожна
клаузата на чл. 6.2 от Договор за на потребителски кредит № [НОМЕР],
сключен на 27.12.2018 г. между Л. В. С. и [ЮЛ] ООД, предвиждаща
заплащането на неустойка при непредоставяне на обезпечение в размер на
2 556,00 лв. поради противоречие с добрите нрави, както и поради факта, че
се явява неравноправна клауза.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК [ЮЛ] ООД, ЕИК [НОМЕР] да
заплати на Л. В. С., ЕГН ********** сумата в размер на 80 лв.,
представляваща съдебни разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38а ЗАдв. [ЮЛ], ЕИК
[НОМЕР] да заплати на адв. Е. И. сумата в размер на 408 лв., представляваща
10
адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ и съдействие.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11