Р Е Ш Е Н И Е
№ 260597
гр.
Пловдив, 27.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, VIII
въззивен състав, в открито съдебно заседание на първи април две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА
МАНДАЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕДЯЛКА
СВИРКОВА
КОСТАДИН
ИВАНОВ
при участието на секретаря Елена
Димова, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. гр. дело № 387 по
описа на съда за 2021 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „Вива кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, офис 73Г, чрез
процесуалния представител адв. А.Н., против Решение № 261012/ 26.10.2020 г.,
постановено по гр. д. № 20184/ 2019 г., по описа на Районен съд – Пловдив, ХХІ
гр. с., с което се признава за установено в отношенията между страните, че
сключеният помежду им договор за паричен заем № 5432444 от 16.04.2018 г., е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, и се осъжда жалбоподателят да плати на М.Ж.М.,
ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 193,52 лева – получена без основание за
неустойка по вноски за периода 16.05.2018 г. – 15.07.2018 г., във връзка с недействителен договор за
паричен заем № 5432444 от 16.04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от
постъпване на исковата молба в съда – 09.12.2019 г. до окончателното погасяване.
В
частта, с която се отхвърля осъдителният иск за разликата над присъдената сума
за неустойка, до пълния претендиран размер от 614,70 лева и за периода
16.07.2018 г. – 11.01.2019 г., решението не е обжалвано от ищеца и е влязло в
сила. Жалбоподателят – ответник, пък няма интерес да обжалва решението в тази
част.
С
въззивната жалба се моли атакуваното решение да се отмени изцяло като
неправилно и незаконосъобразно. Жалбоподателят не оспорва приетата по делото
фактическа обстановка, но изразява несъгласие с правните изводи на съда и
счита, че не могат да се разглеждат различни основания за недействителност от
заявените в исковата молба. Твърди, че процесният договор за потребителски
кредит отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и не е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, като в тази насока излага подборни
съображения. Счита още, че неустойката по чл. 4, ал. 2 от Договора не следва да
се включва в ГПР по кредита и сочи аргументи в подкрепа на това. Невключването
на неустойката в ГПР било законосъобразно и не водело до нарушаване или
заобикаляне разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19 ЗПК. Изразява
се несъгласие с извода на съда, че липсата на приложен погасителен план
противоречала на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, като в тази насока
сочи практика на СЕС. По изложените съображения моли за отмяна на
първоинсатнционното решение и отхвърляне на предявените обективно съединени
искове. Претендират се разноски.
В срок
е постъпил отговор на въззивната жалба от М.Ж.М., чрез адв. Е.И., с които се
оспорва изцяло жалбата и се излагат подробни аргументи в тази насока, както и в
подкрепа на атакуваното решение, което се моли да бъде потвърдено. Претендират
се разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Окръжен
съд – Пловдив след преценка на събраните по делото доказателства и становищата
на страните, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е допустима, тъй като е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения
срок от процесуално легитимирано лице, което има интерес от обжалването, и
подлежи на разглеждане по същество.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо – постановено е в рамките на правораздавателната компетентност
на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от посоченото
в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна материалноправна
разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени. Предметът на делото
пред настоящата въззивна инстанция касае действителността на договор за
потребителски кредит. В тази насока следва да се посочи, че нормите, уреждащи
материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски договор, са
повелителни и по отношение на тях намира приложение даденото разрешение в т. 1
от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което при
проверка на правилността на първоинстанцинното решение въззивният съд може да
приложи императивна материалноправна норма, дори ако нарушение ѝ не е
въведено като основание за обжалване (Решение № 23 от 7.07.2016 г. на ВКС по т.
д. № 3686/2014 г., I т. о.). В тази насока, противно на твърденията в жалбата,
районният съд също дължи служебна проверка относно действителността на
договорите, сключени с потребител.
Като
съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК вр.
чл. 269 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, настоящата
съдебна инстанция приема за установено от фактическа и правна страна следното:
По
делото е установено, че между страните е възникнало облигационно правоотношение
по договор за кредит от 16.04.2018 г., по който ищецът е усвоил сумата от 1500
лв. и впоследствие – платил, вкл. и неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора в
размер от 193,52 лв. Във въззивната жалба не са наведени конкретни твърдения за
неправилно установени факти от страна на първостепенния съд, като единствено се
излагат съображения по същество, касателно действителността на процесния
договор за потребителски кредит, включително и на уговорената с него неустоечна
клауза, както и съображения относно съответствието на договора с изискванията
ЗПК. В тази насока въззивният състав следва да се съобрази с приетите за
установени факти от страна на първостепенния съд.
Районен съд – Пловдив е
бил сезиран с искане за признаване за установено в отношенията между страните,
че сключеният помежду им договор за
паричен заем № 5432444 от 16.04.2018 г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК,
както и да бъде осъден ответникът на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да
заплати на ищеца сумата от 614,70 лв. платена без основание неустойка по
договора. За да уважи установителния иск, съдът е приел, че процесният
потребителски договор противоречи на императивните изисквания на ЗПК, в
частност чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК. Съдът е счел, че неправилно не била
включена като разход неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора, в резултат на
което не бил посочен коректно, ясно и разбираемо и самия ГПР по кредита.
Отчетено е от съда и че не бил приложен и погасителен план – нарушение на чл.
11, ал. 1, т. 11 ГПК. По тези съображения процесният договор е признат за
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради което и сумата от 193,52 лв.,
подлежала на връщане, като платена от ищеца без основание – с оглед на
недействителна клауза и предвид нормата на чл. 23 ГПК.
С жалбата се оспорва
приетото от съда, че процесния договор за заем е недействителен. Този извод на
решаващия съдебен състав обаче се намира за правилен, като не се споделят
съображенията, изложени във въззивната жалба. Неправилно не е включено вземането
за неустойка в ГПР по кредита. Уговорената в чл. 4, ал. 2 от договора за
паричен заем № 5432444 от 16.04.2018 г. неустойка действително излиза извън
присъщите ѝ функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за
предоставяне на обезпечението и многобройни изисквания към евентуалните
поръчители, а така също и от изискването за предоставяне на банкова гаранция.
Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да обезпечи
изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит
– да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за
вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да послужи като
допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е.
явява се скрита възнаградителна лихва. Този извод се подкрепя и от начина на
изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно със всяка
погасителна вноска. Следователно, без да се ползват специални знания е видно,
че доколкото предоставената главница по договора е в размер на 1500 лв., а
срокът за връщането й е 9 месеца, то общата дължима от потребителя сума по
договора в случай на непредоставяне на обезпечение (2 377,62, лв., а с таксата
експресно обслужване – 2 992,32 лв.) не съответства на посочените размери на
лихвения процент (40,30 %) и на ГПР (49,46 %). По този начин се заобикаля и
забраната в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Предвид горното правилен се явява изводът за
противоречие на процесния договор за заем с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, тъй като липсва коректно и ясно посочване на реалния ГПР по кредита. Изложените
в тази насока съображения от първоинстанционния съд напълно се споделят, и за
да не се повтарят същите, въззивния състав препраща към тях на основание чл.
272 ГПК.
Касателно твърденията във
въззивната жалба, че процесният договор за заем не влизал в противоречие с чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК, то същите отново не се споделят. Както се посочи по-горе,
уговорената в чл. 4, ал. 2 от договора неустойка не притежава присъщите за
неустойките функции, като същата представлява скрита възнаградителна лихва и е
следвало да бъде включена освен в ГПР, но също и в годишния лихвен процент.
Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния
размер на възнаградителната лихва – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и чл. 10,
ал. 1 ЗПК. Последното отново води до недействителност на целия договор по
аргумент на чл. 22 ЗПК.
Не се споделя извода на
съда за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Съгласно практиката на Съда на
ЕС по Директива 2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити (Решение
по дело С-42/15 от 09.11.16 г., Решение от 05.09.19 г. по дело С-ЗЗ1/18) в
договора за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез вноски, не
трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната
вноска е предназначена за погасяване на главницата, като не се допуска
национална правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, която показва погасяването на главницата,
лихвите и другите разходи. Това обаче не санира останалите пороци на процесния
договор за заем, като същия се намира за недействителен по изложените по-горе
съображения.
Доколкото договорът за
паричен заем № 5432444 от 16.04.2018 г. е недействителен, то и заплатената в
изпълнение на него сума от 193,52 лв. за неустойка по чл. 4, ал. 2, се явява
платена без основание и подлежи на връщане от кредитора „Вива кредит“ ООД.
Следователно осъдителният иск се намира за доказан по основание, а също така и
по размер, съгласно приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, неоспорено от страните.
Предвид
гореизложеното жалбата се явява неоснователна, а атакуваното решение, като
правилно, ще се потвърди в обжалваната част.
С оглед
изхода на спора в полза на жалбоподателя няма да се присъждат разноски. В полза
на адв. Е.И. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да се присъди сумата от 387
лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
на ищеца М.Ж.М. в производството по в.гр.д. № 387/2021 г. по описа на ПОС, VIII гр. с. Сумата е заявената със
списъка по чл. 80 ГПК, доказва се от представения ДПЗС и не надхвърля минимално
предвидения хонорар, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004
г.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото въззивно решение не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВРЪЖДАВА Решение № 261012/ 26.10.2020 г., постановено по гр. д. №
20184/ 2019 г., по описа на Районен съд – Пловдив, ХХІ гр. с., в ЧАСТТА, с която е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните М.Ж.М., ЕГН **********
и „Вива кредит“ ООД, ЕИК *********, че сключеният помежду им договор за паричен
заем № 5432444 от 16.04.2018 г. е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, и в ЧАСТТА, с която е ОСЪДЕН „Вива кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 73Г, да плати
на М.Ж.М., ЕГН **********, с адрес: ***, следните суми: 193,52 лева /сто деветдесет и три лева и петдесет и две стотинки/ -
получена без основание за неустойка по вноски за периода 16.05.2018 г. –
15.07.2018 г., във връзка с недействителен договор за паричен заем № 5432444 от
16.04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата
молба в съда – 09.12.2019 г. до окончателното погасяване.
В останалата му част
първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА „Вива кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 73Г, да плати на адвокат Е.Г.И.,***,
сумата от 387 лева /триста осемдесет
и седем лева/, представляващи адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца М.Ж.М. в производството по в.гр.д. № 387/2021 г. по
описа на Окръжен съд – Пловдив, VIII гр. с.
Въззивното решение е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1./
2./